Пол Дохърти
Кулата на смъртта (12) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава десета

— Не, Роджър, няма да го направя — Бенджамин седна в леглото си в покоите ни в кулата Уейкфийлд и гневно поклати глава.

Двамата бяхме прекарали по-голямата част от сутринта, отпивайки от винения мях, който бях задигнал от кухнята, и обсъждайки кой може да е убиецът. Главите ни обаче постепенно бяха натежали, така че в момента просто си седяхме в удобната си квартира и се чудехме какво да правим по-нататък. Бенджамин ми се беше сторил толкова унил, че аз бях решил да споделя с него идеята си да прекараме няколко месеца извън страната.

— Но това би било предателство спрямо доверието на скъпия ми чичо! — възкликна той.

— Скъпият ти чичо може да върви по дяволите! — извиках аз. — През последните месеци преживях какво ли не, господарю! Първо, Попълтън ме прокудиха от Ипсуич, после Куиксилвър едва не ме отрови, след това бях на косъм да умра от потна треска, за капак ме бутнаха в онази проклета вълча яма, а сега някой се опита да ме прониже със стрела! Да не забравяме и отчаяния ми бяг през Уиндзорската гора — продължих аз кисело, — който ще съм принуден да повторя, ако кралят ме спипа!

— И колко далеч си мислиш, че ще стигнем? — сопна ми се Бенджамин. — Да не би да си въобразяваш, че на скъпия ми чичо не му е хрумнало, че можем да се опитаме да избягаме? О, да, пристанищата със сигурност ще бъдат завардени, а това значи, че щом се появим на някое от тях, веднага ще бъдем арестувани и върнати в Тауър. Този път обаче няма да ни посрещнат като гости, а като затворници. А помислил ли си от какво ще живеем в чужбина? Или пък кога ще можем да се върнем у дома? Освен това, струва ми се, ти добре познаваш краля и знаеш как работи умът му. Ако избягаме, Хенри като нищо може да се зачуди дали нямаме нещо общо с изнудваческите писма, които получава…

— Не! — извиках аз. — Кралят не би ни обвинил!

Бенджамин впи поглед в мен. За съжаление, трябваше да призная, че е прав. В сегашното си настроение Големия звяр би хвърлил вината върху всекиго.

— Е, добре — въздъхнах аз. — Казвай какво да правим тогава.

Господарят ми се огледа наоколо.

— Тук се грижат добре за нас — отбеляза той, — така че предлагам да останем и да помислим. Враговете ни все ще допуснат някоя грешка.

Аз неохотно се съгласих — в крайна сметка, Кембъл наистина беше чудесен домакин.

Е, вие, младежите, които сте били в Тауър, може би си мислите, че в крепостта човек може да види само покрити с плесен стени, сумрачни, влажни и ветровити килии, тесни и студени коридори и скърцащи врати. Разбира се, всичко това го има и то в изобилие, но нашата стая в кулата Уейкфийлд беше просторна, а благодарение на остъклените прозорци, защитени от дървени капаци — и много светла. Стените бяха украсени с гоблени и освен това разполагахме с меки легла, с маси и столове, с един голям шкаф за дрехите ни, както и с няколко сандъка и ковчежета. Изобщо, като изключим проблемите, с които трябваше да се оправяме, в тамошната си квартира с господаря ми се чувствахме като у дома си. Готвачи и прислужници ни носеха ядене и пиене, а Кембъл ни беше отправил постоянна покана да се храним заедно с него или пък в общата трапезария на крепостта. Въпреки това през следващите няколко дни двамата с Бенджамин не излизахме много-много. Когато не спеше, господарят ми се разхождаше из стаята си, мърмореше си нещо под нос или пък изучаваше „История на Ричард III“ на Томас Мор.

При други обстоятелства аз най-вероятно щях да се запилея из града в търсене на поредната дяволия, но в онзи случай бях толкова уплашен, че не посмях. Междувременно Бенджамин помоли да му донесат малко пергамент, няколко пера и една мастилница и трескаво започна да пише. На третата ни сутрин в крепостта, когато се върнах от обичайната си разходка по моравата в Тауър, където всички можеха да ме видят, аз заварих господаря си да седи на леглото си, взрян във вече завършените си записки.

— Нека за миг си представим — започна той, — че младият Едуард Пети, брат му или и двамата принцове действително са оцелели. Да речем, че са запазили печатите си и в момента работят в Тауър като обикновени войници или пък като прислужници — Бенджамин хвърли един поглед към лицето ми и се ухили. — Просто идея, Роджър — заяви той и провеси краката си от леглото. — Проблемът се състои в следното. Преди четирийсет години двамата синове на Едуард Четвърти — голямото му момче, носещо името му, и Ричард, херцогът на Йорк — били затворени в Тауър от чичо си Ричард. След това принцовете изчезнали, но никой не знае със сигурност дали са били убити, или са успели да избягат. Впоследствие Хенри Седми бил тормозен от множество претенденти за престола, които твърдели, че са изгубените принцове, и дори на настоящия ни крал често му се налага да се разправя с тайното Братство на Бялата роза.

Господарят ми се приближи до прозореца и се вгледа във войниците, които се упражняваха в стрелба на моравата.

— Аз лично мисля, че и двамата принцове са мъртви — продължи той. — Въпреки това печатите им, които е трябвало да бъдат унищожени, все още съществуват и някой ги използва, за да изнудва Хенри. Поредността на събитията е следната, поправи ме, ако греша. На шести юни тази година лондонските палачи отпразнували рождения ден на краля, събирайки се на празненство, което по-късно прераснало в оргия. Палачите били облечени в официалните си униформи. Възможно е същата вечер някой от тях да е видял нещо, което да е изложило всички на риск. След известно време потната треска се развилняла в града, но гарнизонът дал само една жертва — началника на склада, Филип Алардайс. Клетникът се разболял и бил отнесен в лечебницата на Тауър. Свидетелите са категорични, че е бил заразен, а смъртта му е потвърдена от старицата Рагуза, която се грижела за него, и от съдебния пристав, който чакал в каруцата, докарана пред Лъвската порта, за да откара увитото му в саван тяло.

— Да, по този въпрос не съществуват никакви съмнения — съгласих се аз. — Алардайс действително се е разболял и е умрял. Изключено е той да е нашият злодей.

— Та потната треска се развилняла в града — продължи Бенджамин — и Кембъл запечатал Тауър. Той и двамата му помощници останали в крепостта; същото се отнася и за Малоу и гилдията му. На никого не било позволено да влиза, нито пък да излиза. После пристигнало първото писмо, адресирано до краля. То било оставено в стаята на Кембъл, от което следва, че авторът му е някой обитател на Тауър. Злодеят от крепостта обаче не е можел да се справи сам. Бил му е нужен съучастник в града, който да се погрижи за двете прокламации и да отправи искането златото да бъде доставено при кръста на „Сейнт Пол“. Смятаме, че същият този тип стои и зад смъртта на палача Андрю Ъндършафт, чието овъглено тяло било намерено в някаква клетка в Смитфийлд. Е, съгласен ли си дотук?

— Да, господарю.

— И после какво, Роджър?

— После потната треска преминала и крепостта била отворена. Следва убийството на още един палач, който бил ударен по главата, натъпкан в чувал и удавен в Темза. Междувременно на главния престол в Уестминстърското абатство било оставено още едно писмо до краля. Накрая, за зла беда, двамата с теб бяхме натоварени с кошмарната задача да отнесем златото до мястото, посочено от изнудвача — кръста на „Сейнт Пол“. Въпреки цялата организация злодеят успя да задигне парите и да ни направи на глупаци. В случая отново знаем, че не може да е бил някой от Тауър, тъй като през по-голямата част от този ден крепостта е била заключена и запечатана. Въпреки това, връщайки се в нея, ние заварихме Хорхаунд зверски убит. Единственото, в което сме сигурни до момента, е, че някой от Тауър действа в съучастничество с човек отвън.

Бенджамин се върна до леглото си, седна и скри лицето си в ръце.

— Аз бях с Кембъл, когато теб те бутнаха във вълчата яма — рече той, — а когато Хорхаунд беше убит, и двамата бяхме заедно с управителя и помощниците му.

— Е, и? — попитах аз. — Да не би да казваш, че злодеят трябва да е измежду палачите?

— Това казвам, да — отвърна ми той и ми се усмихна. — Освен това започвам да се чудя дали не си прав, Роджър. Ами ако Андрю Ъндършафт действително не е мъртъв?

— Едно нещо не ми дава мира, господарю — отвърнах аз. — Да речем, че някой действително избива палачите, защото един от тях е видял нещо, което не е трябвало да вижда. Защо обаче трябва да го прави по такъв ужасен начин? Сякаш извършителят имитира всички видове екзекуции, съществуващи под слънцето — изгаряне в клетка, удавяне в чувал, премазване с тежка врата… Тук определено има някаква зла умисъл — заявих. — Като че ли убиецът е решен да се отърве от палачите по най-жестокия възможен начин.

— Може би иска да им отмъсти? — предположи Бенджамин.

— Възможно е — отвърнах аз. — Явно пак трябва да си поговорим с мастър Малоу…

— Не и преди да си си поговорил с краля!

Аз тутакси се обърнах по посока на гласа. На прага стоеше Агрипа с черната си широкопола шапка в ръце.

— От Уиндзор ли идваш? — попита Бенджамин.

— Да — отвърна добрият доктор, а после прекоси стаята, настани се на едно столче и впи в нас странните си очи.

— Хайде, говори — простенах аз. — И не ни спестявай нищо.

— Разбира се, кралят е бесен. Говори за измяна и твърди, че напоследък някои от най-верните му служители не изпълнявали съвестно дълга си. Спомняте ли си началника на стражата от двора на „Сейнт Пол“? Как му беше името?

— Рамсдън — отвърнах аз.

— Всъщност все едно, тъй като него вече го няма — клетникът увисна на бесилката пред Уиндзорския дворец. Кралят заплашва да стори същото и с теб, Роджър. А най-лошото е — Агрипа измъкна някакъв малък свитък изпод плаща си и ми го подаде, — че вчера сутринта това е било предадено на един от кралските съдии, който тъкмо си тръгвал от Уестминстър Хол.

Аз се взрях в изящния почерк. „До краля“ — гласеше надписът отгоре, а червената копринена панделка, с която беше привързан свитъкът, приличаше на кървав пръстен.

— Не и още едно писмо! — възкликна Бенджамин.

В това време аз развързах панделката. Писмото беше по-кратко от първото, но беше издържано в същия нагъл стил.

От Едуард V, крал на Англия и така нататък, до Хенри Тюдор, наричащ себе си „крал“…

Посочената дата беше отпреди два дни, а мястото на изпращане на писмото — отново Тауър. Заплахата също си съвпадаше с предишните — авторът обвиняваше Хенри, че му е взел трона, и заявяваше, че за това му се дължи глоба от хиляда златни монети. Този път парите трябваше да бъдат оставени под бесилката в Тайбърн.

В името на верността си към нас — завършваше писмото, — не се опитвайте да попречите на законното събиране на тези глоби.

— Парите трябва да бъдат доставени на Архангеловден — обясни Агрипа.

— Значи разполагаме с две седмици — вдигнах поглед аз и хвърлих писмото на Бенджамин. — Но какво можем да сторим? — попитах, а после седнах до господаря си на леглото му и мрачно се взрях в Агрипа. — От какво толкова се страхува кралят? — извиках. — Защо просто не откаже да плати и не прати злодея по дяволите?

Добрият доктор поклати глава подобно на благ учител, изправен пред някой не особено схватлив ученик.

— Ти май наистина не разбираш, а? Слушай ме тогава. По времето на бащата на Хенри някакво момче от кухнята се представило за йоркистки принц. Прост слуга от кухнята, Роджър! Въпреки това той спечелил подкрепата на някои чужди владетели и нахлул в кралството откъм Ирландия. Бащата на краля го пресрещнал при Ийст Стоук, Нотингамшир, и едва не изгубил битката. Срещу един кухненски слуга, който нямал почти никакви доказателства за скандалните си твърдения! Няколко години по-късно на сцената се появил Пъркин Уорбек — син на обикновен фламандски тъкач, който заявил, че е Ричард Йорк, или по-младия от двамата изгубени принцове. Та този Уорбек успял да задържи вниманието върху себе си почти десет години и през това време здравата изтормозил бащата на Хенри. При това положение не е трудно човек да се досети защо и досега негово величество е особено бдителен спрямо хората, в чиито вени тече йоркистка кръв.

Агрипа се удари с шапката си по коляното.

— Сега стана ли ти ясно, Роджър? Или пак трябва да ти обяснявам? Я ми кажи — какво ще стане според теб, ако тези писма, подписани и запечатани от мнимия йоркистки принц, започнат да се появяват из цял Лондон? Писма, носещи кралския печат, в които Хенри се провъзгласява за узурпатор и се твърди, че нещастията, сполетяващи Англия, се дължат на незаконното възкачване на баща му на престола? Кралят ще трябва да похарчи десетки хиляди за набиране на войски и за потушаване на бунтове. Не, не, това злодеяние трябва да бъде прекратено незабавно, а виновниците за него — заловени и избесени.

— И това ли е всичко, което можеш да ни кажеш? — креснах в отговор аз.

Той разпери ръце.

— Мога да ви кажа само онова, което знам, Роджър.

— Слушайте — Бенджамин, който досега внимателно беше разглеждал ръкописа, изведнъж го нави на руло и ми го върна. — Добри ми докторе, каквото и да казва този злодей, аз лично съм убеден, че двамата принцове от Тауър са мъртви. Тогавашният управител на крепостта, сър Робърт Бракънбъри, който се е грижел за тях, е бил убит в битката при Бозуърт. Сър Джеймс Тиръл, който може да е имал пръст в убийството им, също е мъртъв. Тъй или иначе, в своята „История на Ричард Трети“ сър Томас Мор твърди, че за смъртта на двете момчета са отговорни двама злодеи — Дайтън и Грийн. Някой знае ли какво се е случило с тях?

— На кардинала вече му хрумна тази идея — отвърна Агрипа — и обществените архиви бяха старателно проучени. Дайтън е бил северняк и е възможно да е бил екзекутиран в Дърам, но за съжаление, нямаме доказателство за това. Колкото до Грийн — той е бил лондончанин, младок и голям негодник. След Бозуърт за залавянето му е била организирана хайка. Всичко, с което разполагаме, е описанието му — слаб мъж с тясно лице и ужасен белег на дясната китка — добрият доктор въздъхна и се изправи. — Това е всичко, което знам. А сега трябва да докладвам в Уиндзор. Предадох ви писмото и указанията на краля; остана само да ви пожелая всичко най-добро.

Аз изпратих Агрипа с най-неприличния жест, за който се сетих, а после се обърнах към господаря си:

— Е, отиваме ли във Франция?

Бенджамин подуши въздуха.

— Не намираш ли парфюма на доктора за странен? — промърмори той. — Някои казват, че е приятен, а други не могат да го понасят…

— Същото казват и за обесването! — озъбих се аз. — Приятно е да го наблюдаваш — или поне така твърдят някои — но е ужасно да го преживееш!

Господарят ми стана от мястото си и си вдигна жакета.

— Всички врати пред нас са затворени — заяви той — с изключение на една, отворена от теб, Роджър — Бенджамин ми се усмихна изотгоре. — Хайде да зададем няколко въпроса на мастър Малоу — той взе свитъка, който Агрипа ни беше донесъл и го пъхна в дисагите, които висяха на някакъв гвоздей, забит в стената. — Имаме още малко време.

И така, двамата с господаря ми излязохме от кулата Уейкфийлд. Да ви кажа, почувствах се доста странно да видя гарнизона, погълнат от ежедневните си задължения. Войниците почистваха снаряжението си, децата си бърбореха и си играеха на слънце, някаква каруца, натоварена с провизии, трополеше към кухнята, а работниците на скелето блъскаха с чуковете си и пееха песни. Бенджамин разпита този-онзи и установи, че щом са приключили с екзекуциите за деня, палачите са се отправили към любимата си кръчма „Бесилката“. Когато отидохме там, заварихме кръчмата празна, но след като кръчмарят ни увери, че Малоу и помощниците му скоро ще се появят, господарят ми поръча ейл. После двамата се настанихме в едно ъгълче, отпивайки мрачно от чашите си, докато накрая палачите не нахълтаха през вратата като шайка демони. Това беше първият път, в който ги виждах облечени в официалната им униформа — черни ботуши с високи токове, дълги кожени наметки в същия цвят, качулки и маски на главите. Всички те изглеждаха зловещо и докато вървяха към нас, аз си дадох сметка колко трудно би било човек да ги различи в някой сумрачен коридор или стая. Както и да е, в онзи момент палачите весело ни поздравиха, след което свалиха качулките и маските си и бършейки потта от лицата си, се провикнаха за ейл.

— Днес явно сте свършили добра работа, а? — обадих се аз.

Вместо като палачи с окървавени ръце Малоу и помощниците му се държаха като работници, връщащи се от полето.

— Дали сме свършили добра работа ли? — отвърна Малоу. — Разбира се, мастър Шалот! Сутринта обесихме деветима речни пирати близо до Уопинг и сега Лондон е едно много по-безопасно място за живеене.

— Не и за речните пирати — отбелязах аз.

Малоу се ухили, а после отпи от чашата си.

— Задръж духовитите забележки за себе си, Шалот. След като потната треска премина, съдиите обиколиха затворите Флийт, Нюгейт и Маршълсий, така че през следващите няколко седмици ще сме затрупани с работа. Както и да е — той остави чашата си на масата. — Кажете сега какво можем да направим за вас. Както виждате, всички сме живи и здрави.

— За разлика от речните пирати — пошегува се Уърмуд. — Единственото здраво нещо при тях е въжето, на което висят!

— Искаме да си поговорим за убийствата на Хелбейн, Хорхаунд и Ъндършафт — започнах аз.

— Вече ви казахме всичко, което знаем — ухили се Снейкрут.

— Обяснете ми — намеси се Бенджамин, — как организира работата си гилдията на палачите? Имам предвид, кой решава кои екзекуции да се извършат?

— Аз решавам — отвърна Малоу. — Работя заедно с помощник-шерифите. Разбира се, понякога сме по-натоварени от друг път. След като съдиите вземат решение, екзекуциите се разпределят между Тайбърн, двора на „Сейнт Пол“, Смитфийлд и кръстопътищата към града и всеки от нас получава списък със задачи.

— Днес обаче всички сте били заети на едно място, нали така? — попитах аз.

— Както вече ви казах, потната треска премина и кралските съдии отново се заеха със задълженията си, а кралските кораби заплаваха из Темза. Заедно с това се възобнови и преследването на речни пирати и те биват екзекутирани както в Уопинг, така и навсякъде другаде покрай бреговете на реката.

— А случвало ли ви се е — намеси се Бенджамин — да бъдете заплашвани от приятели и роднини на екзекутираните или от членове на разни престъпни банди?

Малоу се ухили и отпи от чашата си.

— Това вече е странен въпрос — заяви той. — Да, мастър Даунби, понякога ни се случва да ни заплашат, но ние ходим маскирани, а и повечето престъпници възприемат залавянето, затварянето и екзекуцията като рискове на професията си. За главорезите и разбойниците съществува само един закон и той гласи: „Гледай да не те хванат!“ — главният палач вдигна рамене. — Е, ако някой все пак се остави да го хванат, той е готов да си плати цената. Но защо питаш, мастър Даунби, накъде биеш с този въпрос?

— Двамата с помощника ми сме категорични, че убийствата на членовете на гилдията ти са свързани с изнудваческите писма, адресирани до краля. Един Господ знае каква е причината — Бенджамин замълча, за да си събере мислите, — но аз лично подозирам, че е нещо, свързано със събитията в нощта на рождения ден на краля.

— Какво имаш предвид? — озъби се Уърмуд.

— Ако знаех, с удоволствие щях да ти кажа — рече Бенджамин. — Така или иначе — продължи той, — Ъндършафт, Хорхаунд и Хелбейн са били злостно умъртвени и всеки един от тях е станал жертва на екзекуция, подобна на предвидените от закона. Ъндършафт е бил изгорен в клетка, Хелбейн е бил удавен в чувал, а Хорхаунд — премазан с тежка врата. Имайки предвид всичко това, смятаме, че някой има зъб на цялата ви гилдия.

— Но нали вече ви казахме — Снейкрут ни изгледа мрачно с постоянно шарещите си очи; в ъгълчето на полуотворената му уста се процеждаше слюнка. — Лондонските разбойници не ни закачат.

— Помислете! — подкани ги господарят ми. — Сещате ли се за екзекуция, извършена от вас, при която някой да се е заканил да ви отмъсти?

Думите на Бенджамин увиснаха над тази страховита група мъже като клуп на бесило. Палачите бяха влезли в кръчмата като повелители на живота и смъртта, а ето че изведнъж се сблъскваха с перспективата самите те да бъдат екзекутирани и то по един особено жесток начин.

(Виждам, че малкият ми капелан почуква с перото си, а това обикновено е знак, че иска да ми зададе някакъв въпрос. „Ти бил ли си някога палач?“ — изписква дребосъкът му неден. За тази наглост ми иде ми да го перна с ясеновия си бастун през пръстите! Разбира се, че не! При все многото ми приключения и крайностите, до които съм бил принуждаван да стигам, никога не ми се е случвало да отнема нечий живот, освен ако не е ми се е налагало. Е, това е отговорът. Надявам се сега капеланът ми да млъкне и да ме остави да продължа.)

— Помислете! — повтори Бенджамин.

— Бандата Сакър! — обади се Тоудфлакс, прокарвайки ръка през русата си коса.

— Ама разбира се! — прошепна Малоу. — Бандата Сакър!

— Кои са те? — попита господарят ми.

— Семейство от Кент, баща и петима синове — отвърна бавно Малоу. — Те държаха кръчма на пътя от Лондон за Кентърбъри, която използвали, за да тормозят поклонниците. Шерифът на Кент и местните представители на закона били безсилни срещу тях. И така, бандата Сакър грабела, отвличала и изнасилвала, необезпокоявана от никого. Отначало никой не ги подозирал. Кръчмата им се намираше близо до водопоя Сейнт Томас, така че поклонниците често спирали там. Вечер семейство Сакър ги напоявали и нагостявали, внимателно изучавайки възможните си жертви, а на следващата сутрин, след като поклонниците си тръгнели, минавали напряко през гората и им устройвали засада. Разбира се, въоръжените поклонници не били тяхна цел; нападали само малочислените семейства и търговците, тръгнали на път единствено с жените си. Понякога членовете на бандата просто ограбвали жертвите си, но ако им се сторело, че има опасност да бъдат разкрити, ги убивали най-хладнокръвно.

— И никой не ги подозирал, така ли? — попита Бенджамин.

— Ами не. Както казах, бандата се състоеше от баща и петима синове. Най-възрастният, Робърт, обикновено оставал в кръчмата и се преструвал, че баща му и останалите му братя също са там. И така, грабеж след грабеж, семейство Сакър успяло да натрупа едно малко състояние. Един ден обаче в кръчмата отседнал някакъв търговец, който имал приятел, убит няколко месеца по-рано. Та този търговец видял, че един от домакините му носи гривната, която той бил подарил на приятеля си за празника на свети Йоан Кръстител, така че веднага се върнал в Лондон, за да докладва на шерифа. После бандата беше заловена от Теофилъс Пелтър.

— От кого? — прекъснах го аз, заинтригуван от това странно име.

— От Теофилъс Пелтър, един от помощниците на шерифа — обясни ми Малоу. — Живее заедно с дъщеря си на Кат Стрийт — погледът в очите на главния палач омекна. — Много добър и почтен човек. Доколкото разбрах, бил останал на поста си дори в разгара на потната треска.

В този момент вниманието ми беше привлечено от някаква котка, захапала плъх, която изприпка от кухнята и се изгуби в двора.

— Та Пелтър заложи на бандата капан — продължи Малоу — и залови членовете й. После семейство Сакър се явиха пред кралските съдии, които наредиха кръчмата им да бъде изравнена със земята, а самите разбойници — обесени на бесилки, издигнати на място специално за целта.

— Всички членове на бандата ли бяха екзекутирани? — попита Бенджамин.

— Всъщност не, тъй като бяха заловени само бащата и четирима от синовете — изръмжа Уърмуд. — Най-възрастният син, Робърт, очевидно не е бил в кръчмата в нощта, в която Пелтър и хората му я обградили, и разбрал за арестуването на семейството си едва когато се върнал. След това започнаха и заплахите.

— Разбирам. Но защо този Робърт отмъщава на вас, а не на помощник-шерифа?

Малоу притеснено извърна лице. Останалите палачи се взряха в чашите си, потрепвайки с крака.

— Е? — настоях аз.

Малоу вдигна поглед.

— Помощник-шерифът и останалите служители на закона трябваше да върнат бандата в кръчмата и да се уверят, че членовете й са били екзекутирани според нарежданията на съдиите.

— Това е ясно, давай нататък — пришпори го Бенджамин.

— Ами преди кръчмата да бъде срутена — продължи главният палач, — ние такова…

— Взехте каквото можахте, така ли? — попита господарят ми.

— Да кажем, че се възползвахме от правата, произтичащи от професията ни. По-голямата част от кръчмата вече беше претършувана, така че отнесохме само онова, което беше останало. Все едно, важното е, че Пелтър отказа да участва.

— Палачите обаче винаги вземат онова, което им се полага, нали така? — настоях аз.

— О, кажи му най-после! — озъби се Уърмуд. — Кажи му какво наистина се случи!

— Аз ще му кажа — заяви Снейкрут. — Когато бесиш човек, мастър Даунби, можеш да го направиш бързо, но можеш да го направиш и бавно. Е, както разбрахте, Сакър бяха ужасни хора и заслужаваха да се помъчат, така че в онзи случай решихме да го направим бавно, плъзгайки възела към тила им.

— И помощник-шерифът ви позволи? — попитах аз.

— Както правят всички служители на закона — отвърна Малоу, — той и хората му препуснаха обратно към Лондон веднага щом разбойниците увиснаха на въжето. Такива са правилата, мастър Даунби — след прекатурването на стълбата всичко остава в ръцете на палачите.

— Ами заплахите, за които споменахте по-рано? — продължих с въпросите аз.

Малоу изпусна една дълбока въздишка.

— Екзекуцията се състоя по обяд. Три или четири часа по-късно, когато вече се готвехме да поемем обратно към Лондон, някакъв тайнствен нападател започна да изпраща към нас стрели откъм дърветата. И така, ние се скрихме зад каруцата си, след което чухме виковете на някакъв мъж. Гласът беше на Робърт Сакър, който се закле да ни отмъсти за стореното. После почакахме, за да се уверим, че опасността е преминала, и се запътихме към града.

— И с това всичко приключи, така ли? — попитах аз.

— Няколко дни по-късно — отвърна Тоудфлакс — шерифът на Кент отишъл да прегледа телата на обесените и открил, че и петте трупа са били свалени от въжето, за да бъдат погребани тайно. На мястото била оставена бележка, в която Робърт Сакър се заканвал да си отмъсти на виновниците за бавната и мъчителна смърт на баща си и братята си.

— Ъндършафт участва ли в екзекуцията?

— О, да — отвърна Малоу. — И той като мен беше чувал за престъпленията на онези негодници и знаеше за изнасилените жени с прерязани гърла. Мастър Ъндършафт вярваше в максимата „око за око и зъб за зъб“, така че с готовност взе участие в онова, което сторихме. Въпреки отправените заплахи обаче така и нищо не се случи — той огледа помощниците си — и малко по малко ние забравихме за случая.

— Да не би да мислите — обади се Уърмуд, — че зад смъртта на другарите ни стои Робърт Сакър?

— Възможно е — отвърна Бенджамин.

— Но нали казахте, че убийствата са свързани с писмата до краля? — отбеляза Малоу.

Господарят ми ме погледна и поклати глава.

— Така смятаме, да, но не разполагаме с никакви доказателства — рече той.

— Можеш ли да ми опишеш този Робърт Сакър? — обърнах се аз към Малоу.

Той поклати глава.

— Не, сър. Трябва да попиташ помощник-шерифа Пелтър.

Аз огледах палачите.

— Имате ли да добавите още нещо?

— Казахме ви предостатъчно — отвърна Малоу, а после се наведе към мен и ме смушка с тлъстия си показалец в гърдите. — Между другото, разговаряхме със сър Едуард Кембъл — продължи главният палач — и той ни каза, че са ви изпратили в Лондон, за да сложите край на цялата тази история. Вие обаче очевидно не се справяте — той посочи към помощниците си. — Ние все още получаваме заплахи, а онези писма продължават да пристигат — гласът му се сниши до шепот. — Внимавай, мастър Шалот, че иначе може да си уредим една малко по-различна среща.

Аз тутакси скочих на крака, изригвайки стола си встрани, и посегнах към камата, затъкната в колана ми. В този момент Бенджамин се намеси. Той стана от мястото си, поблагодари на Малоу и помощниците му, а после ме хвана за ръкава и ме изведе от кръчмата.

— Защо ми попречи, господарю? Така хубавичко щях да го почеша с камата си!

Бенджамин спря.

— И докъде щеше да ни доведе това? Доникъде, ето докъде! Много добре разбирам страха ти, Роджър. Аз също си давам сметка, че кралят няма да забрави за нас — господарят ми ме издърпа в едно ъгълче на тясната и мрачна уличка, озъртайки се, за да се увери, че никой не ни преследва. — Ако видим, че нещата се развиват зле — прошепна той, — обещавам да последвам съвета ти. Имам малко пари при един лондонски златар, така че ако се наложи да избягаме в чужбина, ще ги вземем и ще го сторим. Това обаче ще стане по моя начин и когато аз реша, ясно ли е?

Аз кимнах.

— И какво ще правим сега? — попитах отчаяно.

— Ще отидем да си поговорим с Пелтър.

Двамата с Бенджамин се запътихме към къщата на помощник-шерифа, която се намираше близо до общината. Надявайки се, че собственикът й си е вкъщи, господарят ми потропа по вратата на тясната постройка, която изглеждаше като притисната между сградите от двете й страни. Имотът не беше никак добре поддържан — капаците на прозорците бяха прашни и надупчени, гредите — напукани, а предната врата висеше доста накриво. Бенджамин потропа още веднъж. Най-после отвътре се чу шум от стъпки и в следващия момент на прага застана млада жена.

Каква красавица! Нищо чудно, че след толкова години все още си я спомням съвсем ясно. Но как да ви я опиша?! Тя беше около седемнайсет-осемнайсет годишна, висока и стройна. Красивите й кафяви очи бяха направо огромни, лицето й беше като на ангел, косите й бяха тъмнозлатисти, а кожата й блестеше. Двамата с Бенджамин просто стояхме пред нея като ученици, без да можем да откъснем поглед от високите й скули, идеално оформения нос и сладките й устни. Девойката се взираше хладно в нас, но ако се вгледаше по-внимателно, човек можеше да забележи веселите искрици в очите й.

— Добро утро, господа — гласът й беше невероятно нежен. — Добро утро, господа — повтори хубавицата, а после през очите й премина сянка на уплаха и тя понечи да затвори вратата.

— Извинявай — заекна Бенджамин. — Трябва да се видим с помощник-шерифа Пелтър.

Веселите искрици се завърнаха в красивите очи на девойката.

— Аз съм дъщеря му — рече тя. — Миранда.

— Идваме от Тауър — обясни господарят ми.

Миранда се усмихна и в този миг — макар да беше облечена в проста синя рокля, която дори не й беше по мярка, а якичката й да бе виждала и по-добри дни — цялото й същество така засия, че за малко да ни ослепи. После девойката ни направи знак да я последваме и ни въведе в къщата. През цялото време очите й останаха приковани в Бенджамин, което — за изненада — ме накара да изтръпна от ревност. (Сега да не си помислите, че господарят ми е бил някой красавец. Не, не, Бенджамин беше висок и несръчен, а черната му коса все стърчеше в някаква неочаквана посока, но очите му бяха изпълнени с такава доброта и невинност, че жените го намираха за абсолютно неустоим. Колкото до мен — е, знаете си го стария Шалот! Аз бях негодник до мозъка на костите си и си падах по леките момичета, така че реакцията ми спрямо Миранда напълно ме озадачи. Ех, Миранда! Между друго този ангел все още е жив, представяте ли си? Е, не в материалния свят, но ако прочетете „Бурята“ на Шекспир, ще я откриете при стария Просперо!)

Както и да е, през онзи летен ден преди толкова много години Миранда ни преведе през един прашен коридор и ни покани в някакъв малък кабинет в задната част на къщата. Когато влязохме, мъжът, който седеше зад писалището под прозореца, стана от мястото си. Той беше облечен в униформа на служител на закона, а на врата му висеше верижка, съответстваща на поста му. Четвъртитото му лице и ясните му очи категорично свидетелстваха за силата и почтеността му. Мъжът ни стисна ръцете, а после помоли Миранда да ни настани и да ни поднесе нещо за хапване и пийване. Накрая обърна стола си към нас и седна, бърчейки лице, явно щадейки гърба си.

— Добре ли си, сър? — попита Бенджамин.

— Нападнаха ме — отвърна Пелтър. — Преди около две седмици в района на Уайтфрайърс. Раната е повърхността, но въпреки това ме боли. Е? — попита той, а после замълча, тъй като в този момент Миранда се върна в кабинета с три чаши ейл, наредени на поднос.

Девойката ни сервира умело чашите, усмихвайки се на баща си, но усмивката й определено се разшири, докато подаваше чашата на Бенджамин. Аз пък бях удостоен с един срамежлив поглед изпод клепачи. После Миранда седна на едно столче до баща си и (о, Боже, спаси ме от мъките на ревността!) продължи да изучава господаря ми. Бенджамин също изглеждаше разсеян.

— За твое здраве, мастър Даунби! — Пелтър се наведе напред и чукна чашата си в тази на господаря ми. — Е, вие очевидно знаете кой съм и къде живея. Известно ви е дори, че имам болки в гърба — той се усмихна. — Освен това се запознахте с прелестната ми дъщеря, светлината на живота ми, но още не сте ми казали защо сте тук.

— Робърт Сакър — заяви Бенджамин, без да се церемони.

Помощник-шерифът простена и с мъка се облегна в стола си.

— Милостиви Боже! — прошепна той. — Сакър е виновен за всичко!