Пол Дохърти
Кулата на смъртта (10) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава осма

На следващата сутрин потеглихме с лодка точно по зазоряване. Агрипа ни изпрати до кея, тананикайки тихичко някаква песничка. След като ми помогна да се кача в лодката, добрият доктор ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.

— Следващия път, когато срещнеш Ловеца Хърн — прошепна той със светнали от веселие очи, — предай му много поздрави от мен!

Аз седнах в лодката и докато се отдалечавахме от брега, зяпнах от почуда. Агрипа пък просто вдигна ръка за сбогом, обърна се и изчезна в утринната мъгла. Ще бъда честен с вас. Винаги съм се чудел дали именно добрият доктор не се беше превъплътил в Ловеца Хърн. Години по-късно, когато старият Том Уолси изпадна в немилост, понеже не можа да уреди на краля развод, и замина за Йорк, за да се изправи пред съда за държавна измяна, аз тръгнах с него. (Да, бях в Лестърското абатство, когато някогашният велик кардинал внезапно се разболя и да, той беше отровен, но не, не го отрових аз.) Та когато предсмъртната му агония започна, аз коленичих до леглото му и изслушах изповедта му, а после стиснах тлъстата му ръка.

— Кажи ми, Том — попитах го (по онова време вече бях на малко име с всички и дори Големия звяр ми позволяваше да го наричам Хал!) — Кажи ми, Том — рекох, — онзи път в Уиндзор Агрипа ли се беше преоблякъл като Ловеца Хърн?

Дебелакът Том поклати глава.

— Невъзможно — прошепна той. — През онзи ден двамата трябваше да свършим нещо за краля, така че бяхме заедно през цялото време.

Е, може би Агрипа беше накарал някой от хората си да се преоблече като Ловеца Хърн, но така или иначе, аз никога не узнах какво точно се е случило.

Все едно, в онзи ден двамата с Бенджамин стигнахме до кея при „Сейнт Пол“ точно когато църковните камбани забиха за втората сутрешна служба. По време на пътуването ни господарят ми си беше мълчал, но сега се размърда, изскочи от лодката заедно с торбите със злато и тревожно се огледа наоколо.

— Какво има, господарю? — попитах аз, скачайки бързо след него на брега.

Бенджамин скри златото под плаща си и продължи да се оглежда.

— Не знам, Роджър, но се чувствам като на тръни!

Аз посочих към въоръжените с алебарди и лъкове стражи в лодката.

— Но нали тези юнаци ще бъдат с нас! — заявих. — Освен това кралят несъмнено е скрил още много такива около кръста при „Сейнт Пол“.

Бенджамин обаче не можеше да бъде успокоен. В следващия миг кралските телохранители оформиха около нас предпазен щит и всички тръгнахме към внушителната катедрала. В наше отсъствие градът почти се беше върнал към нормалното си ежедневие. Продавачите се провикваха иззад сергиите си, облечените в дрипи боклукчии почистваха нужниците, а от каруците, превозващи трупове, и червените кръстове, изрисувани по вратите на къщите, нямаше и следа. Аз зърнах сред тълпата двама съмнителни типове, вероятно джебчии, и разсеяно се запитах къде ли е Куиксилвър. Да ви призная, все още имах желание да разтърся този мошеник най-сърдечно, но не за ръката, а за гърлото! Както казва псалмописецът обаче: „Доста е на всеки ден злобата му“^[1], пък и двамата с Бенджамин си имахме друга работа.

И така, групичката ни зави по Патерностер Роу и продължи нагоре по уличката „Сейнт Пол“, която водеше право към катедралата. Докато минавахме по сводестия коридор с прочутия стенопис, изобразяващ Танца на смъртта^[2], аз любопитно се взрях в зловещите скелети, които весело подскачаха пред стотиците клетници, тръгнали към ада. За съжаление, вече не можете да видите това невероятно произведение на изкуството, тъй като херцогът на Съмърсет срути коридора, където беше изобразено. Все едно, в онзи ден ние влязохме в катедралата и тръгнахме из нефа, любимо място за среща на лондончани, където жителите на града се разхождаха, показваха се, клюкарстваха и въртяха по малко търговия. Освен това наоколо беше пълно с момчета от хора, които отчаяно се оглеждаха за някой достатъчно глупав човек с шпори, тъй като имаха право да му искат такса за правото да ги носи. В западния край на нефа пък, върху куп малки масички, седяха около две дузини писари и дращеха писма и правни документи. Бенджамин накара придружителите ни да спрат и напрегнато се взря в трудолюбивите писари.

— Дали нашият изнудвач използва услугите им? — прошепна той.

— Едва ли, господарю — посочих му аз наоколо. — Виж с каква измет е пълно тук — слуги, търсещи работа, дрипави адвокати, отчаяно оглеждащи се за клиенти… Дори самият писар да не предаде човека, който го е наел, тази паплач със сигурност би го сторила.

Бенджамин се съгласи и групичката ни продължи към олтара, в който централно място заемаше богато украсеният гроб на свети Ерконуолд. Там бяхме посрещнати от един много енергичен духовник, който припряно ни отведе в ризницата и ни запозна с някакъв мършав тип със сурово лице, зли очи и войнствен вид на име Джон Рамсдън. Като началник на стражата на кралския дворец в Уайтхол Рамсдън носеше ризница и бе препасан с тежък портупей.

— Заповедите ми са съвсем прости и ясни — излая той, без да обръща внимание на опита ни да се представим. — Когато камбаните на катедралата забият за обедната молитва, вие трябва да влезете в двора на „Сейнт Пол“ и да оставите златото на стъпалата към кръста.

— А после какво? — попитах аз.

Рамсдън навря лицето си в моето и с кървясалите си очи ужасно ми заприлича на Хенри.

— Изобщо не ме е грижа за после! — отвърна той, след което се ухили. (В устата му имаше само един здрав зъб и дъхът му вонеше.) — Вероятно някой негодник ще се опита да прибере парите, при което аз и хората ми ще го заловим заедно с евентуалните му съучастници. Накрая всички ще се отправим тържествено към Тауър. Дотогава обаче — той направи гримаса — просто ще чакаме.

И така, ние зачакахме и минутите бавно се занизаха. Погълнат от собствените си мисли, Бенджамин се сви на едно столче, стиснал торбата със златото. От време на време той поглеждаше към мен, поклащаше глава и промърморваше:

— Как, за Бога, ще се справим, Роджър?

Да ви призная, независимо от острия си ум старият Шалот също нямаше отговор на този въпрос. Както и да е, в един момент камбаните забиха и аз стреснато подскочих. После Рамсдън ни изтика през някаква странична вратичка в широкия двор на „Сейнт Пол“, който сам по себе си представляваше един малък град. Мястото отдавна не се ползваше за гробище и се беше превърнало в долнопробен пазар, пълен с крадци, които се събираха там, за да разменят нечестно придобитата си печалба. В двора на катедралата всички те бяха защитени от някаква тъпа градска наредба, според която служителите на закона не можеха да ги преследват вътре.

В онзи ден търговията беше повече от оживена. Във въздуха се носеше воня — смесица от мирис на потни тела, развалена храна, готвена върху открит огън, и парфюмите на проститутките, разхождащи се наоколо. Дърдоренето и крясъците на търговците пък бяха направо оглушителни. Няколко души изгледаха Рамсдън накриво, но като видяха, че е облечен в кралската ливрея, не посмяха да го закачат. И така, групичката ни мина покрай паянтовите сергии и се насочи към грамадния кръст на „Сейнт Пол“. От този кръст глашатаите съобщаваха за велики победи и за раждането на принцове, а друг път разказваха за осъждането на някой благородник или направо за екзекуцията му и то без да пестят страховитите подробности. Около кръста пък се редяха сергиите на памфлетистите, които изслушваха тези истории, описваха ги и до часове излизаха да ги продават из улиците. Докато камбаните над главите ни биеха, аз тревожно огледах тълпата, търсейки някое познато лице. Накрая с господаря ми започнахме да отброяваме на глас.

— Десет, единайсет, дванайсет!

Щом чухме и последния камбанен звън, Бенджамин изтича до кръста и остави златото на стъпалата. Колко ли дълго щеше да остане там, запитах се аз. В крайна сметка наоколо се разхождаха какви ли не разбойници, така че всяка торба, оставена без надзор, можеше да изчезне за миг. В следващия момент някакъв наблюдателен негодник излезе иззад една сергия и се запромъква към торбата.

— Зараза! Зараза! — разкрещя се изведнъж някаква жена, но писъците й почти веднага бяха заглушени от силен взрив.

Всички наоколо се разбягаха. За миг двамата с Бенджамин се разсеяхме, а когато се обърнахме, торбите вече ги нямаше. Аз тутакси хукнах към кръста, а после се качих по стълбите и огледах тълпата. Естествено, всички тичаха — едни бяха ужасени от факта, че наблизо има заразен, други бързаха да се отдалечат от взрива, а трети просто се опитваха да опазят притежанията си или пък да задигнат нечии чужди. Изобщо в двора на катедралата настана пълен хаос. Прекатурваха се сергии, вадеха се ножове и се хвърляха бутилки. Деца ревяха, жени пищяха, а мъжете ругаеха и се блъскаха едни в други. Аз погледнах към Рамсдън и видях, че е извадил меча си и с негова помощ се опитва да разгонва хората от кръста.

— Торбите изчезнаха, Роджър! — извика Бенджамин. — Някой ги задигна, но един Господ знае кой!

— Но как? — извиках в отговор аз.

Господарят ми седна на най-долното стъпало и скри лицето си в ръце. В онзи момент и на мен това ми се стори единственото уместно действие, така че побързах да сторя същото.

— Как не ми хрумна! — Бенджамин вдигна глава и се вгледа в суматохата наоколо. — От какво най-много се страхуват лондончани, а? От потната треска и от пожар! — той се изправи на крака. — Нямаме повече работа тук, Роджър.

Господарят ми отиде да си размени няколко думи с Рамсдън, след което ми направи знак да го последвам в катедралата, която също беше опустяла.

— Не съм пророк — отбеляза Бенджамин, приклякайки в основата на една колона, — но се обзалагам на бъчва с вино, че след малко Рамсдън ще ни съобщи, че в двора няма заразен от потна треска и че взривът е бил произведен от малко барут, предвидливо посипан в някое затворено пространство.

Господарят ми се оказа напълно прав. Не след дълго Рамсдън ни последва в катедралата, ругаейки като разпран.

— Ах, нещастниците му с нещастници! — извика той, разхождайки се напред-назад. — Копелетата му недни!

— За хората си ли говориш? — попитах. — Които оставиха злодея да се измъкне?

Рамсдън се приближи до мен и ме ритна по крака.

— Не, господинчо, не говоря за тях! Говоря за проклетия пияница, който припаднал в двора на катедралата, потен като прасе, за просяка, който го огледал и заявил, че бил заразен, и за глупавата жена, която повярвала на всичко това.

— Ами взривът? — попита Бенджамин.

— Шепа барут — отвърна Рамсдън. — Бяха я посипали в един изкоп, излизащ от някакъв изоставен гроб — той поклати глава. — Просто една малко по-силна пръдня, нищо повече — Рамсдън се прокашля и се изплю на пода. — Не видяхте ли злодея? — той обвинително се взря в нас, а после приклекна до мен и ме смушка в гърдите. — Откъде да знам, че не си бил ти?

— Ако го направиш пак…! — извиках аз.

— Ако го направиш пак — повтори Бенджамин, — ще се видим в Тауър, сър! — господарят ми се изправи, вдигна ме на крака и хладно се взря в Рамсдън. — Златото ни беше отмъкнато под носа по един изключително хитър начин, а злодеят вероятно вече е далеч оттук. Точно това ще предам и на скъпия си чичо, кардинала.

Рамсдън отстъпи назад, мърморейки извинения. Бенджамин не му обърна внимание. Вместо това ме сграбчи за ръкава и почти ме изблъска от катедралата, повеждайки ме по Патерностер Роу към една малка кръчма, вдигната току до стената на „Блекфрайърс“, обителта на черните монаси.

— Сега не е време за ядене и пиене! — простенах аз.

— Нищо друго не можем да сторим — отвърна господарят ми.

— Можем да потърсим просяка, който е вдигнал тревога, или пък да се опитаме да разберем кой е посипал барута в онзи изкоп.

Бенджамин ми се усмихна.

— Роджър, Роджър! Нима смяташ, че някой от разбойниците, подвизаващи се из двора на „Сейнт Пол“, е видял нещо? Дори и така да е, те едва ли ще искат да говорят с нас, така че можем да прекараме часове, правейки се на глупаци, без да постигнем каквото и да било!

— Така или иначе, злодеят трябва да е някой от Тауър — рекох аз. — Все пак барутът се складира там.

— Така е — въздъхна Бенджамин. — Освен това обаче човек може да си го купи, да си го направи или пък да си го открадне. Онова, което трябва да сторим, Роджър, е да разберем дали Кембъл, Веч, Спърдж, Малоу или някой друг от палачите е отсъствал от крепостта тази сутрин.

— И ако никой не е отсъствал?

— Тогава, скъпи ми Роджър, ще трябва да си признаем, че сме попаднали в задънена улица! Чичо ми, разбира се, ще се ядоса, а кралят…

За миг господарят ми замълча, тъй като някакъв слуга ни поднесе кана с ейл и паница задушено месо със зеленчуци.

— Кралят направо ще побеснее! — довърши Бенджамин.

Аз изтървах роговата си лъжица и притиснах ръце към корема си. Големия звяр действително щеше да се развилнее, щом новините стигнеха до Уиндзор, а Ловеца Хърн беше обещал, че ще успея да помогна на любимия му крал да се освободи от грижите си. Хенри обаче беше обеднял с две хиляди лири, а слуховете за това, че го изнудват, се разпространяваха с все сила.

— Ами да се върнем в Тауър тогава — рекох аз, вдигайки лъжицата си.

— О, не, първо трябва да проучим нещата около новопридобитото богатство на мистрес Ъндършафт.

И така, аз начумерено започнах да се храня. Когато и двамата с господаря ми приключихме, той ме поведе по оживените улици, а после и през мръсотията и бъркотията около Нюгейт. Накрая се озовахме на Чийпсайд и едно чираче ни показа дюкяна на Търгуд. Намерихме златаря в кабинета му — дебеловрат мъж с тлъсто лице и очи, които само за няколко мига можеха да преценят колко пари имаш в кесията. Както се досещате, след като ми хвърли един поглед, Търгуд почти веднага се върна към сметките си. После обаче Бенджамин му прошепна нещо и златарят скочи като навит на пружина.

— О, да, да! — доволно просъска той. — Мистрес Ъндършафт — Търгуд отмести ръкописите от писалището си, извади някаква счетоводна книга, подвързана с телешка кожа, и я отвори. — След трагичната кончина на съпруга й — той потрепна с клепачи, опитвайки се да наподоби съчувствен поглед — при мен дойде един благодетел, който внесе сто златни лири на нейно име.

Бенджамин тихичко подсвирна.

— Че това си е цяло състояние!

Златарят разпери ръце.

— Всъщност подобни дарения съвсем не са рядкост.

— А това кога точно беше направено? — попитах аз.

Търгуд разлисти счетоводната си книга и накрая посочи към някакъв запис. Датата беше около седмица след смъртта на Ъндършафт, а до нея беше отбелязана и внесената сума.

— И преди да сте ме попитали, нека ви кажа, че благодетелят държеше да остане анонимен — носеше наметало с качулка и маска, а самите условия бяха уговорени много бързо.

— А ти не се ли поинтересува от самоличността на благодетеля? — попита Бенджамин. — Не издаде ли разписка за сделката?

— Мастър Даунби, мастър Даунби — Търгуд се усмихна, сякаш беше учител, попаднал на някой много тъп ученик. — Както казах, в работата на един златар подобни услуги са нещо съвсем обичайно.

— Но откъде благодетелят е можел да бъде сигурен, че ще предадеш златото? — попитах сърдито аз.

— От разписката, която издадох — изръмжа Търгуд. — В нея обаче се съдържаше само датата, внесената сума и името на получателя. След като парите ми бяха предадени, веднага се свързах с мистрес Ъндършафт — той отдръпна главата си назад, сякаш внезапно беше усетил, че воня. — В крайна сметка, ако не бях изпълнил поръчката — озъби се златарят, — щях да мога да се нарека единствено престъпник, а това, сър, е нещо, което определено не съм! — той хвърли счетоводната книга обратно на масата. — Не мога да ви кажа нищо повече.

И така, двамата с Бенджамин излязохме от златарския дюкян и се озовахме на Чийпсайд. В следващия момент към нас тичешком се приближи някакво момиченце с мръсно личице и парцаливи дрешки. На едната му ръка се беше увесило едно момченце, вероятно братчето му, а в другата му имаше малък надут мехур. Момиченцето застана пред Бенджамин, остави мехура на земята и напъха в ръката на господаря ми парче пергамент. После си взе другарчето и надутия мехур и преди да успеем да го спрем, се изгуби сред тълпата. Свитъкът беше здраво завързан. И така, Бенджамин го разви и двамата се взряхме в съобщението, изписано с изящен почерк.

От името на великия ми господар Едуард, крал на Англия, Шотландия, Франция и така нататък, приемам дължимите му две хиляди лири.

Подписано от Франсис Лъвъл, виконт Титмарш,

и издадено в Тауър на двайсет и осми август

— Кой, за Бога, е този Лъвъл? — попитах аз.

Господарят ми се взря в писмото.

— Не си ли чувал стихчето, Роджър? „Котката, плъхът и Лъвъл псето владеят всичко под небето с един върховен господар — стария шопар.“ Шопарът в него е Ричард Трети, на чийто герб е бил изобразен глиган, а останалите животни са тримата му довереници — Ратклиф, Кейтсби^[3] и сър Франсис Лъвъл. За първите двама се знае, че са загинали в битката при Бозуърт през 1485 година, но Лъвъл успял да избяга и участвал в последвалите йоркистки заговори срещу Хенри Седми. През 1487 година той нахлул в Англия и се сражавал в битката при Ийст Стоук, Нотингамшир, след което изчезнал безследно — Бенджамин поклати глава. — Така или иначе, това не може да е същият човек, нали? Ако Лъвъл беше още жив, той щеше да е същинска руина!

— Подиграват ни се, господарю! — възкликнах аз. — Подиграват ни се най-безочливо!

Бенджамин още веднъж поклати глава и се смеси с тълпата. Мърморейки и ругаейки под нос, аз го последвах. От време на време се обръщах назад, за да проверя дали някой не ни следи. Казвам ви, ако бях спипал копелето, изпратило онова съобщение, щях да го убия на място, но за съжаление, от него нямаше и следа. И така, двамата с господаря ми се забързахме към Куинсхайт, откъдето наехме една лодка, която да ни закара до Тауър. Заварихме крепостта завардена, с вдигнат подвижен мост и спусната решетка. Наложи се доста да покрещим на пазача, който ни се показа през прозорчето на Лъвската порта, преди Кембъл да се появи и да ни позволи да влезем.

После подвижният мост се спусна сред оглушително дрънчене на вериги, а решетката се вдигна, скърцайки като неравните зъби на някой дракон. Бенджамин се обърка още повече.

— Не може да е бил никой от Тауър, Роджър — промърмори той. — Според заповедите на скъпия ми чичо днес на всички е било забранено да излизат от крепостта.

— Значи онзи, който е прибрал парите и е изпратил онова нагло съобщение…

Господарят ми вдигна рамене.

— Трябва да го приемем, Роджър. Който и да е злодеят, той или тя не живее в Тауър.

Кембъл, който ни чакаше зад портата, хвърли един поглед на Бенджамин и скръбно поклати глава.

— Златото е изчезнало!

— Да, откраднаха го! — озъби се господарят ми.

Кембъл въздъхна тежко, а после ни отведе в стаята си в кралските покои, където ни очакваха Веч и Спърдж. Съдейки по останките от фазан в подноса пред тях, домакините ни явно си бяха прекарали времето, пирувайки. Кембъл изглеждаше трезвен, но останалите двама бяха зачервили бузи, а очите им светеха.

— Значи не могат да ни арестуват — промърмори Веч, след като им казахме какво е станало.

После се изправи, наля две чаши с треперещите си ръце, донесе ги на масата и ги избута към двама ни с Бенджамин.

— Все някой ще увисне на бесилото заради цялата тази работа — изписка Спърдж. — Но това няма да сме ние — добави той, хвърляйки ми един лукав поглед.

— Какво точно се случи? — попита Кембъл.

След като Бенджамин набързо му описа събитията, управителят на крепостта се облегна в стола си, мърморейки си под нос и клатейки глава.

— И не подозирате никого, така ли? — попита той.

— Предполагаме, че зад всичко стоят двама злодеи — обясни Бенджамин. — Един в Тауър и един отвън. Така или иначе, не разполагаме с необходимите доказателства да обвиним когото и да било.

— Някой излизал ли е от крепостта днес? — попитах аз.

Кембъл поклати глава.

— Нали и сам видя, мастър Шалот — всички входове са заключени и залостени, хората ми патрулират по крепостните валове и кулите, а пред всяка портичка стоят на пост по двама войници.

— Ами палачите? — настоях аз.

— Не са излизали от стаите си. Веч ги проверяваше на всеки час поне до обяд.

Господарят ми отпи вино от чашата си.

— За какво си мислиш, мастър Даунби? — попита Веч.

— Чудя се къде ли е негодникът, който отмъкна двете хиляди златни лири — отвърна Бенджамин, — и дали ще спре до тук, или ще продължи да изнудва краля — той остави чашата си на масата. — Кажи ми, сър Едуард — откога си управител на Тауър?

— Този Архангеловден ще станат две години.

— И през цялото това време не си чувал никакви истории или легенди за двамата принцове, така ли?

Управителят поклати глава.

— Вече ви казах, казвал съм и на други — съдбата на двамата принцове си остава пълна загадка.

— Но предполагам, знаеш историята за Тиръл, нали? — настоя Бенджамин.

— Да, знам я. Твърди се, че е бил замесен в удушаването на принцовете, но въпреки щателното претърсване, организирано от бащата на краля, останки така и не били намерени.

Изведнъж откъм стълбите долетя шум от стъпки и в следващия момент в стаята влетя Малоу. Лицето на палача беше восъчнобледо. За миг той просто остана, треперещ, на прага, а после пристъпи напред като сомнамбул.

— Сър Едуард — промърмори Малоу, — най-добре ще е да дойдеш с мен. Всъщност елате всички!

Бенджамин скочи на крака и сграбчи палача за ръката.

— Студен е като лед! — възкликна той, а после накара Малоу да седне и поднесе чашата си с вино към устните му. — Пий, човече!

Палачът примигна.

— Хайде, пий! — Бенджамин изля виното в устата му.

Малоу се закашля и се поокопити.

— Става дума за Хорхаунд — прошепна той и несигурно се изправи. — Трябва да дойдете!

— Така никога няма да се разберем! — изръмжа Веч, а после сграбчи палача за жакета. — Къде е Хорхаунд?

— В подземието — промърмори Малоу. — В подземието на смъртта в кулата Бийчам.

— Там държим дръвника и секирата — обясни ни Веч.

И така, ние оставихме Малоу и излязохме от стаята. Новините, че в крепостта се е случило нещо ужасно, вече се бяха разпространили и войниците, слугите и дори зидарите, които се трудеха над продължението на вътрешната стена, бързаха към грамадната и мрачна кулата Бийчам. Когато стигнахме до там, заварихме останалите палачи струпани около вратата. Някакъв войник с бледо лице и уста, по която все още се забелязваха следи от повръщано, разгонваше зяпачите. Когато видя сър Едуард, той посочи с палец към полуотворената врата и възкликна:

— Сър Едуард! В Тауър се е настанил демон от ада!

После Кембъл ни поведе по стълбището към подземието. Някой беше запалил факлите по стените и сенките наоколо трепкаха и танцуваха, карайки ни да се чувстваме като обградени от привидения. В дъното на стълбището имаше малка стаичка, а в единия от ъглите й — грамаден дъбов дръвник, в който беше забита секира. Аз се взрях през сумрака и видях, че подът е почти покрит от солидна врата, подсилена с метални гвоздеи.

— И за какво е цялата тази суматоха? — попитах.

Бенджамин ми посочи с пръст. Аз свалих една факла от стената и се вгледах по-внимателно. Едва тогава забелязах, че от двете страни на вратата стърчи по една ръка, а над горния й ръб се вижда върхът на главата на Хорхаунд. Направих още една крачка напред, при което ботушите ми зажвакаха в кръвта, а до обонянието ми достигна противна воня. Господарят ми остана на мястото си, но Кембъл и двамата му помощници тутакси се втурнаха навън и започнаха да повръщат.

— Милостиви Боже! — прошепна Бенджамин. — Клетият кучи син е бил премазан!

Разбира се, ще ви спестя най-неприятните подробности, но трябва да ви кажа, че да бъдеш премазан е един от най-лошите начини да намериш смъртта си. Изпълняват това наказание на три места в Лондон — в затворите Флийт и Нюгейт, а също и в Тауър. Всъщност това не е мъчение, ами специално наказание, запазено за онези, които не искат да се признаят нито за виновни, нито за невинни. Както знаете, в дългия ми и тежък живот съм минавал през какви ли не премеждия, но когато са ме изправяли пред съда, никога не съм отказвал да отвърна на обвиненията, отправени към мен. Причината е, че съм бил напълно наясно, че сторя ли го, шансовете ми съвсем ще се стопят. Понякога, за да те премажат, палачите използват тежки дъски, натоварени с тухли, но вратата в Тауър е специален уред с малки колелца отдолу и въже, прекарано през макара, отгоре. С помощта на тези приспособления вратата може внимателно да бъде спусната върху жертвата, просната отдолу с разперени ръце и крака. С Хорхаунд обаче явно не се бяха отнесли толкова внимателно.

Бенджамин посочи към макарата, която висеше от тавана, и обясни:

— Хорхаунд вероятно е бил оставен да лежи на пода. После въжето е било прерязано и вратата се е стоварила отгоре му, превръщайки тялото му в кървава пихтия.

В следващия момент Кембъл и двамата му другари се върнаха в стаичката, придружавани от Малоу, който изглеждаше така, сякаш бе изгълтал цяла кана с вино. После, следвайки указанията на управителя на крепостта, Тоудфлакс, Снейкрут и Уърмуд бавно повдигнаха вратата, избутаха я с помощта на колелцата и я облегнаха на отсрещната стена. Стоманените шипове от вътрешната страна на уреда така бяха обезобразили Хорхаунд, че щом трупът му беше открит, всички се отдръпнахме назад. Дори палачите, които бяха ставали свидетели на какви ли не гадости, не можаха да понесат гледката. Колкото до мен — стомахът ми се обърна, но ако трябва да бъда честен, в онзи момент повече ме беше страх от Големия звяр, отколкото от пихтиестите останки на някакъв си лондонски палач. Запазвайки хладнокръвие, Бенджамин приклекна до мъртвеца и внимателно огледа китките и глезените му.

— Не е бил завързан, нали? — пристъпи напред Уърмуд.

— Не, не е бил — отвърна Бенджамин. — Около глезените и китките му няма никакви следи — той посочи към желязната верига, окачена на една от стените, която явно се използваше за завързване на затворниците, на които им предстоеше да бъдат премазани с вратата.

— Но как тогава са го накарали да легне под вратата? — попита Кембъл с глас, приглушен от ароматната торбичка, която държеше под носа си.

— Не знам — отвърна Бенджамин. — Но Хорхаунд умееше да се пази, нали така?

Уърмуд кимна. Снейкрут и Тоудфлакс също потвърдиха.

— Тогава как убиецът е успял да го повали на пода? — господарят ми звучеше озадачен. — Хорхаунд очевидно не се е противил, нито пък се е опитал да избяга.

— Може вече да е бил в безсъзнание — отбеляза Веч от мястото си до вратата. — Удар по главата или нож в гърба… Тялото му е така обезобразено, че вече не може да се каже.

Бенджамин се изправи на крака, взе една факла от стената и внимателно обиколи стаичката. После поклати глава.

— Тук няма нищо.

— Ще запечатаме стаята — обяви Кембъл, след което извади една монета от кесията си и я хвърли на Уърмуд. — Той ти беше приятел. Погрижи се за погребението му!

— Не ми е бил никакъв приятел — озъби се Уърмуд, поглеждайки хладно към сър Едуард. — Палачите нямат приятели.

— Добре тогава, бяхте в една гилдия! — озъби се в отговор Кембъл.

— Спокойно, спокойно — излезе напред Малоу, размахал ръце. — Аз ще се погрижа за клетия Хорхаунд.

След това всички излязохме от кулата. Да ви призная, почувствах се невероятно благодарен, че отново съм навън и вдишвам свежия Божи въздух. Стражите вече бяха разгонили зяпачите, така че наоколо нямаше никого. Бенджамин посочи към църквата „Сейнт Питър ад Винкула“.

— Имам още доста въпроси — заяви той, а после огледа присъстващите. — Към всички ви!

Никой не възрази, така че групичката ни покорно се запъти към църквата, като да беше тръгнала на неделна служба. После Бенджамин ни въведе в олтара и ни посочи към троновете от двете страни. И така, ние седнахме. Ако не бях толкова уплашен, вероятно щях да избухна в смях. Ама че сбирщина — управителят на Тауър и двамата му помощници, лондонските палачи и отгоре на всичко — старият Шалот, славещ се като най-големия мошеник в Ипсуич!

Във всеки друг случай ситуацията щеше да предизвика бурни възражения, но зловещата смърт на Хорхаунд беше пресякла всякакво недоволство.

— Господа — започна Бенджамин, настанявайки се в главния престол. Гласът му беше тих, но въпреки това думите му отекнаха в просторната църква. — Край нас се вършат такива коварства, каквито аз поне не бях виждал досега. Тази сутрин двамата с мастър Шалот отнесохме две хиляди златни лири до кръста на „Сейнт Пол“. Въпреки че ни пазеха множество кралски войници, както и други служители на Короната, достатъчни бяха един крясък за потната треска и един взрив, предизвикан от малко барут, за да бъде отмъкнато златото.

Тоудфлакс се накани да скочи на крака и да заяви, че е невинен, но господарят ми поклати глава.

— Знам, знам — продължи той. — През това време всички палачи са били в трапезарията на Тауър — Бенджамин се обърна и посочи към Веч. — Ти, мастър Веч, можеш да потвърдиш това, нали така?

Помощникът на управителя бавно кимна.

— Да, мога. Освен това мога да гарантирам за себе си, за сър Едуард и за мастър Спърдж. Всички ние бяхме в стаята на управителя.

— Чудесно, чудесно — промърмори Бенджамин. — По-късно, докато бях в Чийпсайд, негодниците, които откраднаха златото, имаха нахалството да ми изпратят и писмо — за миг той замълча, за да си събере мислите. — Разбира се, до идването ни тук всички входове към Тауър са били залостени и запечатани, така че никой не е можел да излезе от крепостта, за да извърши това злодеяние — господарят ми мрачно се усмихна. — Тъкмо в това се състои и проблемът. Смятам, че има един злодей в крепостта и друг — в града. Сър Едуард — обърна се Бенджамин към Кембъл, — ние ли сме единствените, допуснати до Тауър днес?

Управителят кимна.

— Щом ти и помощникът ти влязохте, решетката беше спусната, а стражите останаха на постовете си. Дори зидарите, които работят по стената, бяха принудени да спят в подземието или пък където намерят за добре и няма да бъдат пуснати да си вървят чак до довечера.

— Въпреки това Хорхаунд е бил убит — продължи Бенджамин. — Но от кого? — той се взря в Малоу и помощниците му.

— Както знаеш, мастър Даунби — отвърна главният палач, — всички обядвахме заедно — той се почеса по главата, — но после се пръснахме по различни задачи.

— Например? — попита господарят ми.

— Ами някои се заеха с почистване на стаята ни, други легнаха да подремнат след обилното ядене и пиене…

Уърмуд се изкиска в шепата си.

— А кога за последно видяхте Хорхаунд?

— Около час, преди Малоу да го намери — заяви Снейкрут. — Както обикновено, беше пил. Видях го да залита из двора.

— Някой друг видял ли го е?

Палачите поклатиха глави и един през друг започнаха да обясняват къде са били и какво са правили.

Бенджамин плесна с ръце, за да въдвори ред.

— Не мисля, че разбирате какво имам предвид — рече той и се изправи на крака.

— И какво имаш предвид, мастър Даунби? — извика Малоу.

— Днес златото на краля беше откраднато — обясни Бенджамин, приближавайки се към главния палач — и освен това един от помощниците ти беше убит. Не виждаш ли връзката между двете? Защото такава определено съществува. Не разбираш ли, че ако изнудвачът продължи с исканията си, измежду вас ще паднат още жертви? — изведнъж в параклиса настана мъртвешка тишина. Бенджамин избърса уста с опакото на ръката си. — Не мога да сторя кой знае какво, за да ви защитя — рече той, — така че ви съветвам да се държите един за друг и да не се разхождате сами нито в Тауър, нито из града.

— Няма ли някакъв друг начин да се защитим? — простена Снейкрут; клетникът беше толкова стреснат, че сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Всъщност има — отвърна Бенджамин. — Можете да ми разкажете повече за тримата мъртви палачи.

— Но ние не знаем почти нищо за тях! — проплака Малоу. — Ъндършафт ми беше пръв помощник. Имаше семейство и странеше от останалите.

— Ами Хорхаунд?

— Той беше пияница — отвърна Тоудфлакс, отмятайки къдриците си. — Освен това никога не се миеше и така вонеше, че даже курвите не искаха да припарят до него.

— Тъкмо затова е бил съвсем сам и този следобед — продължи Уърмуд. — Когато се напиеше, Хорхаунд напълно губеше контрол над себе си и от панталоните му винаги се носеше непоносима смрад.

— Хелбейн беше различен — обади се Тоудфлакс. — Той си имаше момиче, някаква повлекана, която доведе в Тауър, когато празнувахме рождения ден на краля на шести юни — той затвори очи, удряйки с юмруци по ръкохватките на трона. — Как й беше името? А, да — Мариса! Работи в кръчмата „Вълчо биле“. Със зелените си очи и гарваново черна коса малко прилича на циганка.

— Това ли е всичко, което можете да ни кажете? — Бенджамин погледна към Кембъл и двамата му помощници. — Абсолютно всичко?

В параклиса отново настана тишина, нарушавана единствено от дрезгавите крясъци на някакъв гарван отвън.