58. И навярно конят ще пропее
Ярко слънце огряваше покрива на Двореца. По небето бързо се плъзгаха пухкави бели облаци, но на площадката подухваше съвсем слаб ветрец. Лъчите приятно топлеха кожата.
Пред люка на спускателната совалка стояха адмирал Кутузов и двама капитани. Изпращаха ги малка група цивилни, трима извънземни с тъмни очила и четирима въоръжени морски пехотинци. Адмиралът подчертано не обръщаше внимание на сламкарите и техния ескорт. Той се поклони на цивилните.
— Моите извинения, милейди, милорд. Изглежда, че в края на краищата няма да мога да присъствам на сватбата. Не че ще липсвам на някого, но съжалявам, че толкова скоро отвеждам приятелите ви. — Кутузов посочи двамата капитани и отново се поклони. — Оставям ги да се сбогуват.
— Успех, адмирале — тихо рече Род. — Попътен вятър.
— Благодаря ви, милорд. — Военният се скри в совалката.
— Никога няма да разбера този човек — каза Сали.
— Права си — безизразно отвърна Джок.
Сали изненадано погледна извънземната, после се обърна към другите офицери и протегна ръка.
— Успех, Джак, Санди.
— И на теб, Сали. — Каргил сведе очи към нашивките на ръкава си. Четирите капитански пръстена бяха съвсем нови. — Благодаря, че ми повери кораб, Род. Вече си мислех, че завинаги съм заседнал в оперативния отдел.
— Благодари на адмирала — отвърна Блейн. — Аз те препоръчах, но решението взе той. Санди обаче ще трябва да се поти. Той ще е на флагмана.
Синклер сви рамене.
— Като главен инженер на флота, предполагам, че ще прекарвам известно време и на другите кораби — рече той. — Най-добрият наблюдателен пост ще е в самото Око. Така че ще съм с тоя саксонец и това не е зле. Не ми се ще корабът му да се разпадне на съставните си части.
Каргил не му обърна внимание.
— Съжалявам, че ще пропусна сватбата, Сали. Но възнамерявам да ви гостувам. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Ако ти писне от него, във флота има и други капитани.
— Да — съгласи се Синклер. — А моето повишение беше подписано две минути преди това на Каргил. Нали няма да го забравиш, Джак?
— Как бих могъл? Само те моля да запомниш, че „Патън“[1] е мой кораб. Най-добре да тръгваме, капитане. Скачването ще е достатъчно сложно. Довиждане, Джок, Чарли. — Каргил се поколеба, после неловко отдаде чест.
— Сбогом — отвърна Чарли. Иван изцвъртя и Джок прибави:
— Посланикът ви желае попътен вятър и успех.
— Ще ми се да можех да съм сигурен, че е искрен — рече Каргил.
— Разбира се, че е искрен — заяви Чарли. — Искаме да се чувствате в безопасност.
Джак се обърна и замислено се качи на совалката, Синклер го последва. Завиха двигатели и хората и сламкарите се отдалечиха. После мълчаливо наблюдаваха издигането на кораба от покрива, докато той не изчезна в ясното небе.
— Ще се получи — каза Джок.
— Наистина четете мисли, нали? — попита Род. Той продължаваше да се взира нагоре, ала не виждаше нищо друго освен облаци.
— Естествено, че ще се получи — потвърди Сали.
— Струва ми се, че най-после разбирам човеците — рече Чарли. — Чели ли сте древната си история?
Род и Сали учудено погледнаха сламкарката.
— Какво имаш предвид?
— Доктор Харди ни показа нещо много интересно. — И замълча докато пристигне асансьорът. Двама от морските пехотинци влязоха първи, останалите изчакаха сламкарите и хората. Чарли продължи, сякаш не присъстваха въоръжени войници. — Един от вашите най-древни писатели, историк на име Херодот, разказва за крадец, когото трябвало да екзекутират. Той обаче сключил сделка с царя: за една година да научи любимия царски кон да пее химни. Другите затворници гледали как крадецът пее на коня и му се смеели. „Няма да успееш“ — казвали му те. И той им отговарял: „Имам една година, а кой знае какво може да се случи през това време. Царят може да умре. Конят може да умре. Може да умра и аз. А може и конят да се научи да пее.“
Разнесе се учтив смях.
— Не разказах историята много добре — рече Чарли. — Но и не се опитвах да звучи смешно. Това ме накара най-после да проумея колко различни от нас са човеците.
Последва смутено мълчание. Когато асансьорът спря, Джок попита:
— Как върви вашият институт?
— Чудесно. Вече поканихме някои хора за шефове на отдели. — Сали се засмя. — Трябва да бързам. Род няма да ми позволи да мисля за института след сватбата. Ще дойдете, нали?
— За нас ще е чест да ни позволят да присъстваме — отвърна Джок. — Но нямаме подаръци за вас. Нямаме кафява, която да ги направи.
— Ще минем и без подаръци — каза Род. Вратата на асансьора се отвори, но те изчакаха двама от пехотинците да проверят коридора.
— Благодаря, че ми позволихте да се запозная с адмирал Кутузов — рече Джок. — Исках да поговоря с него още откакто посланическият ни кораб се приближи до „Макартър“.
Блейн учудено погледна извънземните. Джок бе разменила само няколко думи с главнокомандващия и един от най-важните й въпроси беше: „Обичате ли лимон в чая?“
„Те са толкова цивилизовани и мили! И тъкмо поради това ще прекарат няколкото години, които им остават, под постоянна охрана, докато Бюрото за информация очерня тях и тяхната раса. Дори наехме писател да напише сценарий за последните часове на юнкерите ми.“
— Нямаше проблем — отвърна Род. — Ние…
— Да. Не можете да ни позволите да се приберем у дома. — Чарли заговори с глас на новошотландски младеж. — Знаем за хората много повече, отколкото трябва. — Тя спокойно даде знак на морските пехотинци. Двама излязоха в коридора и сламкарите ги последваха. Другите войници тръгнаха отзад и процесията се запъти към апартамента на извънземните. Вратата на асансьора тихо се затвори.
