Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (48)

44. Военен съвет

В каюткомпанията на „Ленин“ имаше портрет на императора. Леонид IX гледаше надолу към дългата стоманена маса. От двете му страни бяха поставени имперски знамена и бойни флагове. По всички стени висяха картини на космически битки от историята на Първата и Втората империя, пред иконата на света Катерина в ъгъла гореше свещ. Специална вентилационна система поддържаше пламъка дори при нулева гравитация.

Дейвид Харди не можеше да не се усмихва на тази икона. Забавляваше го мисълта за религиозно изображение на борда на кораб с такова име. Предполагаше, че Кутузов не знае нищо за историята на комунизма — в крайна сметка, това наистина се бе случило много отдавна — или че е взел връх руският му национализъм. Навярно първото, тъй като за повечето империалисти Ленин беше име на герой от миналото, човек, известен единствено от легендите. Имаше много такива: Цезар, Иван Грозни, Наполеон, Чърчил, Сталин, Вашингтон, Джеферсън, Троцки, всички повече или по-малко съвременници един на друг (освен за педантичните историци). От гледна точка на далечната Втора империя, границите на предатомната история имаха склонността да се стесняват.

Каюткомпанията започваше да се пълни с учени и офицери. Морските пехотинци пазеха двете места начело на масата и непосредствено отдясно, макар че Хорват се опита да заеме едното. Когато войникът възрази с порой от руски думи, научният министър сви рамене, заобиколи от отсрещната страна и измести един от биолозите, после изгони учения до себе си и покани Дейвид Харди от дясната си страна. Нека адмиралът си играеше на престиж, ала и Антъни Хорват разбираше нещичко от тази игра.

Пристигнаха Каргил, Синклер и Ренър. После Сали Фаулър и капитан Блейн. Странно, помисли си министърът, сега Блейн влизаше в препълнена каюта без абсолютно никакви церемонии. Един от морските пехотинци им посочи местата от лявата страна в началото на масата, но Род и Сали седнаха в средата. Е, Блейн можеше да си го позволи. Положението му в обществото му се падаше по рождение. „И с моя син ще е така. Участието ми в тази експедиция би трябвало да е достатъчно, за да ме включат в списъка при следващото раздаване на благороднически титли…“

— Мирно!

Офицерите се изправиха, повечето учени също. Хорват се поколеба за миг, после също стана. Погледна към вратата, като очакваше да види адмирала, но там стоеше само капитан Михайлов. Значи щяха да го разиграят два пъти, помисли си министърът.

Адмиралът го изненада. Появи се тъкмо когато Михайлов заемаше мястото си и измърмори: „Продължавайте, господа“ толкова бързо, че сержантът от морската пехота не успя да съобщи за влизането му. Ако някой искаше да покаже презрението си към Кутузов, щеше да му се наложи да търси друга възможност.

— Командир Борман ще прочете откъс от заповедите за експедицията — спокойно каза главнокомандващият.

— Дванайсети раздел. Военен съвет. Параграф едно. Вицеадмиралът, командващ експедицията, се съветва с научния персонал и старшите офицери на „Макартър“, освен в случаите, в които преценява, че забавянето ще застраши безопасността на миноносец „Ленин“. Параграф две. Ако не е съгласен с вицеадмирала, началникът на научната част на експедицията може да поиска свикване на официален Военен съвет. Той може…

— Достатъчно, командир Борман — прекъсна го Кутузов. — В съответствие с тези заповеди и по официално искане на научния министър Хорват свиках този Военен съвет, за да даде съвет по въпроса за извънземните, искащи достъп до Империята. Заседанието ще се протоколира. Министър Хорват, имате думата.

„Леле, леле — помисли си Сали. — Атмосферата е като в олтара на «Свети Петър» по време на тържествена литургия в Нови Рим. Официалността трябва да уплаши всеки, който не е съгласен с Кутузов.“

— Благодаря ви, адмирале — учтиво отвърна Хорват. — Като имам предвид, че е възможно разискването да се проточи — в крайна сметка, обсъждаме навярно най-важното решение в живота си — смятам, че нещо освежително няма да ни е излишно. Бихте ли помолили хората си да ни донесат кафе, капитан Михайлов?

Кутузов се намръщи, ала нямаше основание да отхвърли молбата.

Това също разтопи донякъде леда в каюткомпанията. Докато стюардите се суетяха наоколо и във въздуха се носеше аромат на кафе и чай, част от хладната официалност се изпари, точно както предвиждаше министърът.

— Благодаря — усмихна се Хорват. — Както знаете, сламкарите отправиха искане да придружим тримата им посланици в Империята. Казаха ми, че имали всички пълномощия да представляват сламкарската цивилизация, да подписват мирни и търговски договори, да одобряват съвместни научни проекти — излишно е да продължавам. Преимуществата от представянето им на вицекраля би трябвало да са очевидни. Съгласни ли сте?

Разнесе се одобрителен шепот. Кутузов седеше неподвижно, тъмните му очи се присвиваха под набръчканото чело и лицето му напомняше на глинена маска.

— Да — каза Хорват. — Струва ми се съвсем очевидно, че ако имаме възможност да го направим, трябва да окажем всички любезности на сламкарските посланици. Не сте ли съгласен, адмирал Кутузов?

„Хвана го в собствения му капан — помисли си Сали. Обсъждането се записва.“

— Ние изгубихме „Макартър“ — навъсено отвърна главнокомандващият. — Остана ни само този кораб. Доктор Хорват, не сте ли присъствали на разговора, когато вицекрал Мерил е планирал тази експедиция?

— Да…

— Аз не, но ми го предадоха. Не е ли било категорично заявено, че на борда на този кораб не трябва да се качват извънземни? Говоря за пряката заповед на самия вицекрал.

— Ами… да, господин адмирал. Но от контекста ставаше очевидно какво има предвид. На борда на „Ленин“ не трябваше да се допускат извънземни, защото имаше вероятност да се окажат враждебно настроени. По този начин „Ленин“ щеше да е в безопасност. Но вече знаем, че сламкарите не са враждебно настроени. В писмената заповед за тази експедиция негово височество оставя решението на вас и такава забрана няма.

— Но оставя решението на мен — триумфално отвърна Кутузов. — Не виждам каква е разликата с устните му нареждания. Капитан Блейн, вие също сте присъствали. Греша ли, като смятам, че негово височество е казал на борда на „Ленин“ „при никакви обстоятелства“ да не се допускат извънземни?

Род мъчително преглътна.

— Тъй вярно, господин адмирал, но…

— Мисля, че въпросът е приключен — прекъсна го главнокомандващият.

— О, не — спокойно рече Хорват. — Искахте да продължите, капитан Блейн. Моля.

В каюткомпанията се възцари тишина. Щеше ли Блейн да се осмели, зачуди се Сали. Какво можеше да му стори адмиралът? Да направи черен живота му във флота, но…

— Исках само да поясня, господин адмирал, че негово височество не ни даваше нареждания, а по-скоро очертаваше насоките, в които да действаме. Струва ми се, че ако е възнамерявал да ви обвърже със заповед, нямаше да остави решението на вас.

„Браво!“ — мислено го аплодира Сали.

Очите на Кутузов се присвиха още повече. Той даде знак на един от стюардите да му налее чай.

— Смятам, че подценявате доверието на негово височество към вашата преценка — отбеляза Хорват. Думите му прозвучаха неискрено и той незабавно го осъзна. Трябваше да го каже някой друг — Харди или Блейн, — ала министърът се беше страхувал да ги подготви за това заседание. Бяха прекалено независими.

Адмиралът се усмихна.

— Благодаря. Навярно е имал повече доверие в мен, отколкото вие, докторе. Така. Преди малко показахте, че е възможно да наруша желанията на вицекраля. Определено не бих го направил с лека ръка и трябва да ме убедите, че наистина се налага. Империята може да прати друга експедиция за посланиците.

— Но дали сламкарите ще пратят посланици след такава обида? — обади се Сали и всички погледнаха към нея. — Те не искат много, адмирале. И молбата им е съвсем основателна.

— Смятате, че отказът ми ще ги обиди, така ли?

— Аз… Не зная, адмирале. Възможно е, да. При това много.

Кутузов разбиращо кимна.

— Навярно ще рискуваме по-малко, ако ги оставим тук, милейди. Командир Каргил, направихте ли проучването, за което ви помолих?

— Тъй вярно — ентусиазирано отвърна Джак Каргил. — Адмиралът ми възложи да оценя военния потенциал на сламкарите, като допусна, че са разкрили тайната на двигателя и полето. Анализирах космическите им сили… — Той даде знак на един от сержантите и на екрана на интеркома се появи графика.

Последва смаяно мълчание. Някой ахна.

— Толкова много?

— Мили Боже!

— Но това е повече от секторния флот…

Отначало кривите рязко се издигаха и показваха преоборудването на извънземните пътнически и товарни кораби във военни. После се изравняваха, ала накрая се появяваха нови пикове.

— Виждате, че опасността е извънредно висока — спокойно каза Каргил. — За две години сламкарите са в състояние да съберат сили, които ще са сериозно предизвикателство за целия имперски флот.

— Това е смешно — възрази Хорват.

— О, не, господин министър — отвърна бившият помощник-капитан на „Макартър“. — Преценката ми за промишлените им възможности е съвсем сдържана. Разполагаме с данни за неутриновите излъчвания и с анализ на енергийната им индустрия. Имат голям брой ядрени електростанции — предвидил съм производителност, равна на нашата, макар да подозирам, че е по-голяма. Очевидно е, че не страдат от недостиг на опитни работници.

— Откъде взимат металите? — попита Де Вандалия. Геологът изглеждаше озадачен. — Изчерпали са всички полезни изкопаеми на планетата и ако може да се вярва на думите им, положението на астероидите е същото.

— Преоборудване на наличностите. Луксозни коли. Излишни транспортни машини. В момента всеки господар разполага с голям брой автомобили и камиони, които могат да се обединят. Ще се наложи да се справят без някои неща, но не забравяйте — сламкарите разполагат с всички метали, които някога са били изкопани от цялата планетна система. — Каргил изглеждаше напълно спокоен, сякаш бе очаквал такъв резултат. — За един флот е нужен много метал, но това всъщност е нищо в сравнение с ресурсите на цяла индустриална цивилизация.

— О, добре! — изсумтя Хорват. — Ще се съглася с вашата оценка на възможностите им. Но как можете да я наричате „оценка на потенциалната опасност“, по дяволите? Сламкарите с нищо не ни заплашват.

Каргил се ядоса.

— Това е технически термин. В разузнаването „опасност“ означава възможност за…

— Но не и намерение. Вече сте ми го казвали. Адмирале, единственото заключение от всичко това е, че трябва да сме любезни с техните посланици, за да не започнат да строят бойни кораби.

— Аз имам друго тълкувание — отвърна Кутузов. Вече не изглеждаше толкова властен. Гласът му звучеше по-умерено — или защото искаше да убеди другите, или защото се чувстваше по-уверен. — Моето заключение е, че трябва да вземем всички предпазни мерки, за да не допуснем сламкарите да разкрият тайната на Лангстъновото поле.

Отново настъпи тишина. Графиките на Каргил действаха ужасяващо с простотата си. Потенциалният сламкарски флот беше по-голям от тези на отцепниците и бунтовниците в сектора, взети заедно.

— Прав ли е, Род? — попита Сали.

— Изчисленията са верни — мрачно промълви Блейн. — Но… Добре. Ето. — Той повиши глас. — Господин адмирал, не съм сигурен, че изобщо сме в състояние да запазим полето в тайна.

Кутузов безмълвно се обърна към него и въпросително го погледна.

— Първо, господин адмирал — предпазливо продължи Род, — има опасност сламкарите вече да са я научили. От духчетата. — На лицето му се изписа болка. — Не вярвам да е така, но е възможно. Второ, може да са я научили от изчезналите юнкери. Уитбред и Стейли знаеха достатъчно, за да им дадат добра основа…

— Да. Господин Потър знаеше повече — потвърди Синклер. — Той беше много усърден момък, господин адмирал.

— Или пък Потър — каза Блейн. — Не вярвам да са се поддали, но е възможно.

Неколцина цивилни едновременно заговориха:

— Смешно…

— Същият параноик като адмирала…

— Те са мъртви…

Сали се зачуди какво е намислил Род, но не каза нищо.

— И накрая, сламкарите знаят, че полето съществува. Всички се убедихме на какво са способни — повърхности без триене, избирателна пропускливост, пренареждане на молекулярни структури. Вижте какво направиха духчетата с генератора на „Макартър“! Честно казано, господин адмирал, като имам предвид, че знаят за полето, вероятно е само въпрос на време техните инженери да го възпроизведат. Ето защо, макар че наистина е важно, запазването на нашите технически тайни не може да е единственото ни съображение.

Около масата се надигна възбудено мърморене, ала Кутузов не обърна внимание на това. Очевидно обмисляше думите на Род.

Хорват си пое дъх и понечи да се обади, но се сдържа. Блейн за първи път беше оказал видимо въздействие върху адмирала и министърът бе достатъчно реалист, за да разбира, че каквото и да каже, автоматично ще бъде отхвърлено. Той сръга с лакът Харди и умолително го попита.

— Няма ли да прибавиш нещо, Дейвид?

— Можем да вземем всички предпазни мерки — рече Сали. — Те приемат версията за епидемията, независимо дали й вярват. Очакват да поставим посланиците им под карантина — определено няма да успеят да избягат от охраната ви, адмирале. И няма да останат дълго на кораба — можете да извършите скока веднага щом стъпят на борда.

— Вярно е — замислено потвърди Харди. — Разбира се, има вероятност още повече да разгневим сламкарите като приемем посланиците им — и никога не им ги върнем.

— Няма да го направим! — възрази Хорват.

— Бихме могли, Антъни. Помисли трезво. Ако негово величество реши, че са опасни, и флотът прецени, че знаят прекалено много, никога няма да им позволят да се завърнат.

— В такъв случай няма абсолютно никакъв риск — припряно се намеси Сали. — Поставените под карантина сламкари няма да представляват опасност за „Ленин“. Адмирале, сигурна съм, че по-малкият риск е да ги вземем. Така няма да ги обидим, докато принц Мерил или негово величество не вземат окончателно решение.

— Хм. — Кутузов отпи от чая си. Очите му издаваха, че е заинтригуван. — Вие сте изключително убедителна, милейди. Както и вие, капитан Блейн. — Той замълча за миг. — Господин Бери не е поканен на това заседание. Мисля, че е време да го изслушаме. Боцман, доведете негово превъзходителство.

— Слушам!

Зачакаха. Само отделни приглушени разговори нарушаваха тишината.

— Ти беше блестящ, Род — усмихна му се Сали, пресегна се под масата и стисна ръката му.

Бери се появи на вратата, следван от неизбежните морски пехотинци. Кутузов ги освободи и те се оттеглиха, като оставиха търговеца да премигва в дъното на каюткомпанията. Каргил стана, за да му направи място.

Докато командир Борман обобщаваше аргументите, той внимателно слушаше. Дори да се изненада от чутото, изражението му остана любезно и заинтригувано.

— Искам съвета ви, ваше превъзходителство — каза Кутузов накрая. — Признавам, че не желая тези създания на борда на кораба. И все пак, ако не представляват опасност за „Ленин“, смятам, че нямам право да отхвърля молбата на министър Хорват.

— Хм. — Бери поглади брадата си и се опита да се съсредоточи. — Известно ли ви е мнението ми, че сламкарите могат да четат мисли?

— Смешно! — изсумтя Хорват.

— Едва ли, докторе — абсолютно спокойно отвърна Бери. — Навярно изглежда невероятно, но има свидетелства за извънредно необичайни човешки способности. — Министърът понечи да каже нещо, ала търговецът продължи: — Не категорични, разбира се, но все пак свидетелства. И под четене на мисли нямам предвид непременно телепатия. Помислете: способността на сламкарите да изучават индивидуалните особености на човек е такава, че буквално могат да играят неговата роля. И я играят толкова добре, че дори приятелите му не могат да открият разликата. Издава ги единствено видът им. Нима не ви се е случвало да видите космонавти и морски пехотинци, които автоматично изпълняват заповед на сламкар, имитиращ офицер?

— Изяснете се — каза Хорват. Не можеше да оспори думите му — всичко това бе известно.

— Следователно: независимо дали го правят телепатично, или като се отъждествяват с човешките същества, те четат мисли. Ето защо са ужасно убедителни. Знаят точно какво ни мотивира и какви аргументи да изложат.

— За Бога! — избухна министърът. — Да не намеквате, че ще ни убедят да им предадем „Ленин“?

— А сигурен ли сте, че не могат? Сигурен ли сте, докторе?

Дейвид Харди се прокашля. Всички обърнаха глави към капелана и той като че ли се смути. После се усмихна.

— Винаги съм вярвал, че изучаването на класиците носи някаква практическа полза. Някой от вас чел ли е „Държавата“ на Платон? Не, разбира се. Е, на първата страница приятелите на Сократ, смятан за най-убедителния човек на света, му казали, че или ще остане да пренощува при тях, или ще го принудят насила. Той ги попитал дали няма алтернатива — не би ли могъл да ги убеди да му позволят да се прибере. Отговорът естествено бил отрицателен — защото нямало да го изслушат.

Последва кратко мълчание.

— О — рече Сал и. — Разбира се. Ако сламкарите не се срещнат с адмирал Кутузов, капитан Михайлов или с някой друг от екипажа на „Ленин“, как биха могли да го убедят в нещо? Естествено вие не смятате, че са в състояние да убедят екипажа на „Макартър“ да се разбунтува, нали, господин Бери?

Търговецът сви рамене.

— При цялото ми уважение, милейди, замисляли ли сте се какво могат да предложат извънземните? Богатство, за каквото Империята дори не е сънувала. Хората се съблазняват от много по-малко…

„Знаеш го от личен опит“ — помисли си Сали.

— Ако бяха толкова убедителни, защо вече не са го направили? — Гласът на Кевин Ренър звучеше подигравателно, почти предизвикателно. Астрогаторът щеше да се уволни веднага щом се върнеха на Нова Шотландия и можеше да си го позволи.

— Сигурно още не са имали такива намерения — отвърна Бери.

— По-вероятно е просто да не могат — възрази Ренър. — А ако наистина са способни да четат мисли, вече са научили всичките ни тайни. Сламкарите контактуваха със Синклер, който знае всичко за космическата техника. Придадоха фюнч(щрак) на милорд Блейн, който знае всички политически тайни…

— Никога не са установявали пряк контакт с капитан Блейн — напомни му търговецът.

— Затова пък госпожица Фаулър остана при тях достатъчно дълго. — Ренър се подсмихна. — А тя сигурно знае за имперската политика повече от нас. Господин Бери, сламкарите са добри в убеждаването или четенето на мисли, но не чак до такава степен.

— Склонен съм да се съглася с господин Ренър — каза Харди. — Макар че определено трябва да вземем предпазните мерки, предложени от госпожица Фаулър. С извънземните да контактуват само неколцина избрани: например аз. Съмнявам се, че биха могли да ме изкушат, но даже да успеят, аз нямам никаква власт. Господин Бери, ако приеме. Предлагам да не се срещат с доктор Хорват и с никой друг учен, който има достъп до сложна техника, както и с морски пехотинци, освен под пряко наблюдение. Това отношение към сламкарите може да е доста сурово, но смятам, че така няма да има опасност за „Ленин“.

— Хм. Е, господин Бери? — попита Кутузов.

— Но… казвам ви, те са опасни! Техническите им способности са невероятни. Аллах е милостив, кой знае какво биха могли да сглобят от нещо съвсем безобидно наглед? Оръжия, комуникационно оборудване, спасителна лодка, с която да избягат… — Хладнокръвието на търговеца се изпаряваше и той се насили да се овладее.

— Оттеглям предложението си господин Бери да има достъп до сламкарите — предпазливо рече Харди. — Съмнявам се, че ще е безопасно за здравето им. Моите извинения, ваше превъзходителство.

Бери измърмори нещо на арабски, после със закъснение се сети, че капеланът е лингвист.

— О, не, разбира се — усмихна се свещеникът. — Добре познавам родителите си.

— Адмирале — каза търговецът, — виждам, че не съм бил достатъчно убедителен. Съжалявам, защото за първи път нямам други мотиви освен доброто на Империята. Ако се интересувах само от печалбата… Отлично съзнавам търговските възможности и богатствата, които могат да се натрупат от сламкарите. Но ги смятам за най-голямата опасност, с която се е сблъсквала човешката раса.

— Да — решително каза Кутузов. — Бихме могли да се съгласим по този въпрос, ако прибавя само една дума: потенциална опасност, ваше превъзходителство. Тук говорим за по-малкия риск и щом нищо не заплашва „Ленин“, вече съм убеден, че по-малкият риск е да вземем тези посланици при условията, предложени от капелан Харди. Съгласен ли сте, доктор Хорват?

— Ако няма друг начин да ги вземем, да. Смятам, че е позорно да се отнасяме с тях така…

— Пфу. Капитан Блейн. Съгласен ли сте?

Род разтри точката между веждите си.

— Да. Това наистина е по-малкият риск… даже сламкарите да представляват опасност, не можем да го докажем и навярно ще научим нещо от посланиците.

— Милейди?

— Съгласна съм с доктор Хорват…

— Благодаря ви. — Кутузов сбърчи лице, все едно че е сдъвкал лимон. — Капитан Михайлов, пригответе необходимото за ограничаване на достъпа до сламкарите. Продължаваме да поддържаме версията за вероятност от зараза, но се погрижете да не могат да избягат. Капитан Блейн, вие ще съобщите на извънземните, че ще приемем посланиците им на борда, но е възможно да не пожелаят да го направят, щом научат условията, които им поставяме. Никакви уреди и инструменти. Никакви оръжия. Личен багаж, който ще бъде проверен и запечатан, така че по време на пътуването няма да могат да го използват. Никакви сламкарчета или други нисши касти, само посланиците. Изтъкнете им каквито желаете аргументи, но тези условия не подлежат на промяна. — Главнокомандващият рязко се изправи.

— Ами корабът, който ни подариха, адмирале? — попита Хорват. — Не можем ли да го вземем… — Той замълча, защото вече нямаше на кого да говори — Кутузов беше напуснал каюткомпанията.