Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (41)

37. Урок по история

Около града се издигаше триметрова стена. Можеше да е от камък или твърда пластмаса — материалът не можеше да се различи под червеникавочерната светлина на Окото на Мърчисън. Зад стената се виждаха огромни продълговати сгради. Над главите им се извисяваха жълти прозорци.

— Портите се охраняват — каза сламкарката на Уитбред.

— Убеден съм — измърмори Стейли. — И пазителят ли живее тук?

— Да. На последната спирка на метрото. Пазителите нямат право да притежават обработваема земя. Изкушението да си независим е прекалено силно даже за стерилен мъжкар.

— Но как се става пазител? — попита Джонатан. — Постоянно говориш за съперничество между господарите, но как всъщност си съперничат?

— Божичко мили, Уитбред! — избухна Хорст. — Помисли по-добре как да влезем в града!

Сламкарката на Уитбред се обърна към Чарли и зачурулика.

— Има алармена инсталация — каза тя. — И воини.

— Можем ли да прескочим стената?

— Охранява се с лазерни лъчи, Хорст.

— От какво толкова се боят?

— От гладни бунтове.

— Значи трябва да я пробием. Сещате ли се за подходящо място?

Двете извънземни свиха рамене.

— Може би половин километър нататък. Там има шосе.

Тръгнаха покрай стената.

— Е, как си съперничат? — настоя Уитбред. — И без това няма за какво да приказваме.

Стейли измърмори нещо, но се приближи, за да слуша.

— Как си съперничите вие? — попита сламкарката на Джонатан. — С производителност. Ние имаме търговия, нали знаете. Господин Бери щеше да се изненада от способностите на нашите търговци. Господарите купуват отговорности — с други думи, доказват, че са в състояние да се справят с дадена работа. Стремят се да получат подкрепата на други могъщи господари. Посредничките водят преговорите. Договорите се публикуват — обещания за извършване на услуги, такива неща. А някои господари работят за други. Никога пряко. Но когато получат някаква работа, те се съветват с по-могъщи от тях. Господарят събира престиж и власт, когато други започнат да искат съветите му. И разбира се, помагат им техните дъщери.

— Звучи сложно — каза Потър. — Струва ми се, че в човешката история няма подобен период.

— Наистина е сложно — потвърди тя. — Как иначе? Господарят трябва да е независим. Това побърка фюнч(щрак)а на капитан Блейн, нали знаете? Вашият капитан беше абсолютен господар на кораба — само че винаги щом на „Ленин“ изкрякаше жаба, капитан Блейн започваше да подскача по мостика.

Стейли се обърна към Уитбред.

— Наистина ли мислиш така за капитана?

— Отказвам да отговоря, тъй като в резултат могат да ме хвърлят в преобразователя на маса — отвърна Джонатан. — Освен това се приближаваме до завой на стената…

— Тук е, господин Стейли — каза сламкарката. — От отсрещната страна има път.

— Отдръпнете се. — Хорст вдигна гранатохвъргачката и стреля. При втората експлозия в стената се отвори дупка. — Добре, влизайте бързо — нареди той.

Озоваха се на шосе. Само на сантиметри от тях профучаваха автомобили и по-големи машини. Трите сламкарки смело излязоха на пътя.

Уитбред извика и се опита да спре своята фюнч(щрак). Тя нетърпеливо се отскубна и пресече улицата. Колите ловко я заобикаляха, без дори да намаляват скорост.

Кафяво-белите им махнаха с левите си ръце от отсрещната страна.

През отвора в стената просия светлина. Отвън имаше нещо. Стейли даде знак на другарите си да пресекат шосето и стреля през дупката. Гранатата се взриви на стотина метра и светлината угасна.

Джонатан и Гавин се присъединиха към извънземните. Хорст зареди последната граната. В момента нищо не ги заплашваше. Той излезе на пътя и закрачи напред. Около него свистяха автомобили. Изпълни го непреодолимо желание да се затича, ала продължи да върви с умерен ход. Профуча камион и въздушната струя обрули лицето му. После още. Най-после стигна при другите — след цяла вечност, но жив.

Тротоари нямаше. Трябваше да се притиснат към сивкава стена от нещо като бетон.

Сламкарката на Уитбред застана на шосето и направи странен жест с трите си ръце. Дълъг правоъгълен камион рязко наби спирачки. Тя зацвъртя на шофьорите и кафявите незабавно слязоха, заобиколиха отзад и започнаха да разтоварват сандъци от каросерията.

— Това би трябвало да свърши работа — бързо рече извънземната. — Воините съвсем скоро ще дойдат да проверят какво е пробило стената…

Хората припряно се качиха в камиона. Кафявата, която търпеливо ги следваше от музея, се настани на дясната шофьорска седалка. Сламкарката на Джонатан се запъти към лявата, но Чарли й изчурулика нещо. Двете кафяво-бели записукаха помежду си. Чарли възбудено размахваше ръце. Накрая тази на Уитбред скочи в каросерията и затвори вратите. Кафявите шофьори бавно се отдалечиха по улицата.

— Къде отиват? — попита Стейли.

— За какво спорихте? — каза Джонатан.

— Един по един, господа. — Камионът потегли. Каросерията силно се разтърсваше и от двигателите и гумите се носеше бръмчене. Чуваха се звуци от безброй други коли.

Уитбред беше притиснат между твърди пластмасови сандъци и се чувстваше като затворен в ковчег. На другите не им бе по-удобно и той се зачуди дали им е хрумнала същата аналогия. Носът му беше само на сантиметри от тавана.

— Кафявите ще отидат в гаража и ще докладват, че камионът им е бил реквизиран от посредничка — поясни сламкарката. — А спорът се отнасяше за това кой да седне при кафявата. Аз изгубих.

— Защо изобщо сте спорили? — попита Стейли. — Нямате ли си доверие?

— Аз имам доверие на Чарли. Но не и тя… Искам да кажа, как би могла? Нали съм изоставила господарката си? Що се отнася до нея, аз съм Смотанячка. Затова предпочита сама да се грижи за всичко.

— Но къде отиваме?

— В имението на цар Петър.

— Не можем да останем дълго в този камион — каза Хорст. — Щом онези кафяви съобщят за случилото се, ще започнат да ни търсят — нали имате полиция? Те знаят как да открият откраднат автомобил. Имате престъпност, нали?

— Не и такава, каквато имаш предвид. Всъщност ние нямаме закони. Но господарите, които притежават юрисдикцията над изчезнало имущество, ще издирят камиона срещу заплащане. Обаче ще мине известно време, докато моята господарка преговаря. Първо ще трябва да докаже, че съм полудяла.

— В града има ли космодрум? — попита Уитбред.

— Даже да имаше, не бихме могли да го използваме — безизразно отвърна Стейли.

— И аз си мислех за същото — каза Потър. — Совалката е прекалено подозрителна. Щом съобщението ни ще накара господарите да нападнат „Ленин“, със сигурност няма да ни позволят да се върнем.

— А как ще се приберем у дома? — възкликна Джонатан. И веднага съжали за въпроса си.

— Позната история — тъжно отвърна Потър. — Знаем повече, отколкото трябва. А това, което знаем, е по-важно от живота ни, нали така, господин Стейли?

— Да.

— Никога не се отказвате, нали? — разнесе се от мрака гласът на Уитбред. В първия момент не разбраха, че говори сламкарката. — Цар Петър може да ви остави живи. Може да ви позволи да се върнете на „Ленин“. Ако се убеди, че така е най-добре, той е в състояние да го уреди. Но без негова помощ няма начин да пратите съобщение на миноносеца.

— По дяволите! — гневно отвърна Стейли. — Хубаво си отвори и без това голямото ухо. Ти беше откровена с нас — поне така ми се струва. И аз ще съм честен с теб. Ако има дори най-малка възможност да пратя съобщение, ще го направя.

— И после нека се изпълни волята Божия — прибави Потър.

Заслушаха се в бръмченето на трафика.

— Няма да получиш такава възможност, Хорст — каза гласът на Джонатан. — Няма заплаха, която да накара мен или Чарли да накараме кафявата да ви построи комуникатор. Не можете да използвате наш предавател, даже да откриете — дори аз не бих могла да разбера как работи непознато устройство без помощта на инженер. А е възможно на планетата изобщо да няма подходяща комуникационна техника.

— О, я стига! — възкликна Стейли. — Не може да нямате космически комуникации, а електромагнитният спектър е достатъчно голям.

— Естествено. Виж, ако ни трябва нещо, кафявите го правят. Когато вече не се нуждаем от него, използват частите му за нещо друго. А на теб ти е нужен комуникатор, с който да се свържеш с „Ленин“, без някой да разбере за това.

— Ще рискувам. Ако го предупредим, адмиралът ще успее да върне кораба в нашата система. — Хорст бе убеден в това. В миналото миноносци клас „Президент“ бяха разгромявали цели флоти. Сламкарите нямаха Лангстъново поле и „Ленин“ щеше да е непобедим. Чудеше се защо изобщо се е съмнявал. В музея имаше електронни части — можеха да сглобят някакъв предавател. Вече беше късно. Защо бе послушал сламкарката?

Пътуваха близо час. Юнкерите седяха притиснати между сандъците в мрака. В гърлото на Стейли беше заседнала буца и той се боеше да говори. Гласът му можеше да го издаде, а не биваше да показва на другите, че се страхува не по-малко от тях. Искаше му се да се случи нещо, битка, каквото и да е…

От време на време спираха и отново потегляха. Камионът намали скоростта, зави и спря. Зачакаха. Плъзгащата се врата се отвори и на светлия фон се очерта силуетът на Чарли.

— Не мърдайте — каза тя. Зад нея стояха воини с насочени напред оръжия. Поне четирима.

Хорст Стейли гневно изръмжа. Предателство! Той спусна ръка към пистолета си, ала в тази поза не можеше да го извади.

— Не, Хорст! — извика сламкарката на Уитбред, после изцвъртя. В отговор Чарли изписука и изцъка. — Не правете нищо — каза първата посредничка. — Чарли е реквизирала самолет. Това са воините на собственика му. Няма да ни пречат, стига да не се отклоняваме от пътя си, докато не се качим на борда.

— Но кои са те? — попита Стейли. Продължаваше да стиска пистолета си. Нямаше никакъв шанс — воините бяха нащрек и изглеждаха смъртоносно опасни.

— Казах ти. Това са телохранители. Всички господари имат такива. Е, почти всички. Сега бавно слезте от камиона и дръжте ръцете си настрани от оръжията си. Не им давайте основание да си помислят, че може да се опитате да нападнете господаря им. Иначе сме загубени.

Хорст прецени възможностите. Ако вместо Уитбред и Потър тук бяха Кели и друг пехотинец…

— Добре — отвърна той. — Направете каквото ви казва. — И предпазливо слезе от каросерията.

Намираха се в багажно отделение. Воините стояха в спокойни пози, леко наведени напред. Приличаха на каратисти. Погледа му привлече някакво движение край стената. Там се криеха още две чудовища. Добре че не се беше опитал да окаже съпротива.

Демоните внимателно ги наблюдаваха и последваха странната процесия от посредничка, трима човеци, още една посредничка и кафява. Оръжията им не сочеха към никого.

— Когато излетим, този господар няма ли да се обади на вашите? — попита Потър.

Сламкарките зацвъртяха. Воините като че ли не им обърнаха никакво внимание.

— Чарли казва, че тукашният господар щял да съобщи и на моята, и на цар Петър. Но така или иначе, ще ни даде самолета.

Личният самолет на господаря имаше клиновидна аеродинамична форма. Стейли забеляза няколко сламкарчета и изруга, ала тихо, като се надяваше, че извънземните няма да разберат причината. Юнкерите чакаха до самолета и воините нито за миг не откъсваха очи от тях.

— Струва ми се малко невероятно — рече Уитбред. — Собственикът не знае ли, че сме бегълци?

Неговата сламкарка кимна.

— Да, но не бягате от него. Той управлява само багажното отделение. Не може да наруши прерогативите на моята господарка. Освен това е разговарял с управителя на летището и двамата са се договорили да не допускат силите на господарката ми и цар Петър да се сблъскат тук. Но е най-добре бързо да се махнем от това място.

— Вие сте най-странните същества, които съм си представял — каза Потър. — Не виждам защо такава анархия да не доведе до… — Той се смути и замълча.

— Така е — отвърна сламкарката на Джонатан. — Като се имат предвид специфичните ни особености. Но индустриалният феодализъм е по-практичен от други системи, които сме създавали.

Кафявите ги повикаха. От дясната страна в дъното имаше седалка, предназначена за сламкарско тяло. Инженерката на Чарли се запъти към нея. Отпред бяха монтирани две човешки кресла, зад тях — едно човешко и едно сламкарско. Чарли и друга кафява минаха през товарното отделение и влязоха в пилотската кабина. Потър и Стейли се настаниха един до друг и оставиха Уитбред и неговата фюнч(щрак) да седнат зад тях.

Самолетът бавно се издигна от земята. Светлините на небостъргачите под тях сияеха до хоризонта. Хорст надзърна през илюминатора и му се стори, че вижда далеч наляво края на града: нататък имаше само мрак.

— Казваш, че всеки господар има воини — рече Джонатан. — Защо не ги видяхме преди?

— В града, в който се намира Замъка, няма воини — с очевидна гордост отвърна сламкарката.

— Нито един ли?

— Нито един. Навсякъде другаде всеки собственик на земя или важен управител се движи с телохранители. Дори малките господари се охраняват от войници на майките им. Но воините прекалено явно издават функцията си. Моята господарка и другите, които имаха някакво отношение към теб и тази смотаняшка идея, накараха всички в града да се съгласят, за да не разберете колко сме войнствени.

Уитбред се засмя.

— Мислех си за доктор Хорват.

Тя се изкиска.

— И на него му е хрумнало същото, нали? Да скриете своите жалки войни от миролюбивите сламкари. За да не ги шокирате. Споменах ли ти, че смотаняшката сонда сама по себе си е предизвикала война?

— Не. Изобщо не сте ни разказвали за вашите войни…

— Всъщност е било още по-ужасно. И сам можеш да се досетиш за проблема: кой да управлява изстрелващите лазери. Всяка господарка или господарска коалиция в крайна сметка ще използва лазерите, за да завладее повече територия за своя клан. Ако оръдията се ръководят от посреднички, някоя господарка ще им ги отнеме.

— И сте ги дали на първата, която ви е наредила да го направите, така ли? — Уитбред не можеше да повярва на ушите си.

— За Бога, Джонатан, не! Разбира се, че не. Само че посредничките не са добри тактици. Не можем да се справяме с батальони от воини.

— И все пак вие управлявате планетата…

— От името на господарите. Трябва. Когато господарите лично се срещат да водят преговори, винаги избухва война. Както и да е. Накрая управлението на оръдията получила коалиция от бели и техните дъщери били задържани като заложници на планетата. Всички те били доста стари и имали еднакъв брой деца. Посредничките ги излъгали за това от каква инерция се нуждае смотаняшката сонда. От гледна точка на господарите, кафяво-белите задействали лазерите пет години по-рано от необходимото. Хитро, а? Въпреки това…

— Какво?

— Коалицията успяла да задържи два лазера. При тях имало кафяви. Трябвало. Потър, ти си от системата, към която е била насочена сондата, нали? Твоите предци трябва да са оставили информация за мощността на лазерите.

— Били са достатъчно мощни, за да затъмнят Окото на Мърчисън. Заради тях дори се появила нова религия. После и в Империята избухнали войни…

— Били са достатъчно мощни и за да завладеят цивилизацията. В резултат този път колапсът настъпил по-рано и не сме се върнали чак към дивачество. Посредничките трябва да са го планирали така още от самото начало.

— Божичко! — промълви Уитбред. — Винаги ли постъпвате така?

— Как, Джонатан?

— Очаквате колапсът да настъпи всеки момент. И се възползвате от този факт.

— Всяко интелигентно същество би го направило. Всяко, освен Смотаняците. Мисля, че класически пример за синдрома на Смотаняка е онази машина на времето. Нали я видяхте в една от скулптурите?

— Да.

— Някаква историчка решила, че около двеста години преди нея е настъпил велик повратен момент. И че ако успеела да се намеси, цялата сламкарска история оттам нататък щяла да е мирна и идилична. Можете ли да повярвате? При това го доказала. Разполагала с дати, стари меморандуми, тайни договори…

— За какво събитие става дума?

— Имало една… императрица, много могъща господарка. Всичките й сестри били убити и тя наследила юрисдикцията над огромна територия. Майка й била убедила лекарите и посредничките да създадат хормон, който трябва да е бил нещо като вашите хапчета за контрол на раждаемостта. Той щял да стимулира тялото на господарката и да го заблуди, че е бременна. С взимането на големи дози тя щяла да стане мъжкар. Стерилен мъжкар. Когато майка й умряла, посредничките дали хормона на императрицата.

— Но в такъв случай вие имате хапчета против забременяване! — рече Уитбред. — С тях сте в състояние да ограничавате броя на населението…

— Така е решила и онази смотанячка. Е, използвали хормона в продължение на три ваши поколения. Стабилизирали броя на населението, да. Нямало много господари. Всички били миролюбиви. Междувременно, разбира се, на останалите континенти продължавала старата история. Другите господари се съюзили и нападнали територията на императрицата. Имали много воини — и много господари, които да ги контролират. И унищожили Империята. Според създателката на машината на времето, всичко можело да се уреди така, че Империята да контролира цялата планета. — Сламкарката на Джонатан презрително изсумтя. — Изобщо не се получило. Как ще убедиш господарките да станат стерилни мъжкари? Понякога все пак се случва, но кой би се съгласил да го направи преди да има деца? А хормонът действа само тогава.

— Господи!

— Да. Даже императрицата наистина да завладеела цялата планета и да стабилизирала броя на населението — помисли за това, Джонатан, единственият начин да се постигне е бездетните господари да предадат контрола на онези, които могат да се възпроизвеждат — астероидните цивилизации са щели да я нападнат.

— Но това все пак е някакво начало! — възкликна той. — Трябва да има възможност…

— Няма възможност. И това е още една причина да не искам да поддържаме контакт с вашия вид. Всички вие сте смотаняци. Смятате, че всеки проблем има решение.

— Всички човешки проблеми имат поне едно окончателно решение — тихо каза зад тях Гавин Потър.

— Човешките проблеми, може би — отвърна извънземната. — Но сламкарите имат ли души?

— Не питай мен — рече Потър и неспокойно се размърда на мястото си. — Аз не съм говорител на Господ.

— Вашият капелан също не знае. Как очаквате да разберете? Нужно е… божествено вдъхновение, нали? Съмнявам се, че ще го получите.

— Изобщо ли нямате религия? — попита юнкерът.

— Имали сме хиляди, Гавин. Кафявите и другите полуразумни класи не променят много своите, но всяка цивилизация от господари създава нещо ново. Предимно варианти на прераждането с акцент върху оцеляването на вида чрез децата. Сами разбирате защо.

— Не спомена за посредничките — отбеляза Уитбред.

— Казах ти — ние нямаме деца. Някои кафяво-бели приемат идеята за прераждането. Въплъщаване в господари. Такива неща. Най-близкият аналог сред човешките религии, за които съм чувала, е Малката колесница, по-ранното течение на будизма. Разговарях с капелан Харди. Според него будистите вярвали, че някой ден могат да се освободят от „Колелото на живота“. Това ужасно ми прилича на Циклите. Не зная, Джонатан. Преди си мислех, че приемам идеята за прераждането, но… няма начин да разберем, нали?

— И нямате нищо подобно на християнство, така ли? — попита Потър.

— Не. Имали сме пророчества за Спасител, който ще сложи край на Циклите, но ние сме имали всичко, Гавин. И те уверявам, че този Спасител все още не се е появил.

Под тях продължаваше да се носи безкрайният град. Потър се отпусна и захърка. Уитбред удивено гледаше през илюминатора.

— И ти трябва да поспиш — каза сламкарката. — Отдавна си на крак.

— Прекалено ме е страх. Вие се уморявате по-бързо от нас. Ти поспи.

— И мен ме е страх.

— Братле, сега вече наистина се уплаших. — „Наистина ли го нарекох «брат»? Не, нарекох нея «брат». По дяволите.“ — Не сме успели да разберем много неща във вашия музей на изящните изкуства, нали?

— Да. Нещата, които не искахме да ви обясним. Като например клането на лекарите. Много древно събитие, вече почти легенда. Друга императрица решила да изтреби всички лекари на планетата. За малко да успее. — Сламкарката се протегна. — Приятно е да разговаряме с вас, без да се налага да ви лъжем. Не сме създадени, за да мамим, Джонатан.

— Защо е избила лекарите?

— За да ограничи броя на населението, идиот такъв! Нищо не се получило, разбира се. Някои господари запазили тайни обори и след колапса…

— … лекарите стрували колкото теглото им в иридий.

— Смята се, че така е възникнала търговията. Като с добитъка на Плоскост.

Градът най-после остана зад тях и равнината премина в океани, тъмнеещи под червеникавото сияние на Окото на Мърчисън. Звездата залязваше на хоризонта. На изток под мастиления край на Въглищния чувал изгряваха други звезди.

— Ако ще стрелят по нас, тук е най-подходящото място — каза Стейли. — Така че ако паднем, да не се блъснем в някоя сграда. Сигурна ли си, че знаеш къде отиваме?

Сламкарката на Уитбред сви рамене.

— В имението на цар Петър. Ако успеем да стигнем дотам. — Тя отново погледна Потър. Юнкерът се бе свил на седалката си и тихо похъркваше с леко отворена уста. В самолета беше тъмно и всичко изглеждаше мирно, само гранатохвъргачката в скута на Хорст внасяше обезпокоителни нотки. — Не е зле да поспиш.

— Да. — Той се отпусна назад и затвори очи. Ръцете му продължаваха да стискат оръжието.

— Дори насън е нащрек — отбеляза Джонатан. — Или поне се опитва. Предполагам, че Хорст се страхува не по-малко от нас.

— Все се чудя дали има полза от това — каза извънземната. — И без това сме само на крачка от колапса. Знаеш ли, в зоопарка пропуснахте да видите някои неща. Например едно почти безръко животно, неспособно да се защитава от нас, но с невероятен инстинкт за самосъхранение. Наш далечен родственик. В една позорна древна епоха сме го отглеждали за месо…

— Боже мой. — Уитбред дълбоко си пое дъх. — Но вече не бихте направили такова нещо, нали?

— О, не, разбира се.

— Тогава защо повдигаш този въпрос?

— Просто статистически пример, съвпадение, което може да ти се стори интересно. На планетата няма зоопарк, в който да не се отглеждат такива животни. И стадата стават все по-многобройни…

— Божичко! Никога ли не преставаш да мислиш за следващия колапс?

— Никога.

 

 

Окото на Мърчисън отдавна бе залязло. Сега изгревът обагряше хоризонта на изток в кървавочервено и това все още сепваше Уитбред. На обитаемите светове червените изгреви бяха редки. Прелетяха над някакъв архипелаг. На запад продължаваха да светят светлини. Виждаше се гигантски град, пресечен от тъмни ивици обработваема земя. На човешките планети тези места щяха да са паркове. Тук представляваха забранена територия, охранявана от страшни демони.

Джонатан се прозя и погледна извънземната до себе си.

— Струва ми се, че снощи те нарекох „брат“.

— Зная. Искаше да кажеш „сестра“. Полът е важен и за нас. Въпрос на живот и смърт.

— Не, всъщност исках да кажа „приятел“ — смутено поясни юнкерът.

— Фюнч(щрак) е по-близка връзка. Но се радвам, че ме смяташ за приятел — отвърна сламкарката. — За нищо на света не бих се отказала от преживяването да те опозная.

Настъпи неловко мълчание.

— Най-добре да събудя другите — тихо рече Уитбред.

Самолетът рязко се наклони и зави на север. Сламкарката на Джонатан погледна града под тях, вдигна очи към илюминатора на отсрещния борд, за да провери положението на слънцето, после се изправи, влезе в пилотската кабина и зацвъртя.

— Хорст — каза Уитбред. — Господин Стейли. Събудете се.

Хорст Стейли бавно се разсъни. Все още продължаваше здраво да стиска гранатохвъргачката.

— Да?

— Не зная. Променихме курса и сега… слушай. — Сламкарките продължаваха да писукат. Гласовете им постепенно се повишаваха.