Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (39)

35. Бягай, зайче, бягай

Видяха другите юнкери при катедралата. Докато се приближаваха, ботушите на Хорст Стейли глухо кънтяха. Уитбред погледна към тях и забеляза походката на сламкарката.

— Фюнч(щрак)? — попита младежът.

— Фюнч(щрак).

— Разглеждахме вашия…

— Нямаме време, Джонатан — прекъсна го тя. Другата кафяво-бяла нетърпеливо се размърда.

— Осъдени сме на смърт заради влизането ви в купола — безизразно рече Стейли. — Не зная защо.

Последва мълчание.

— Нито пък аз! — накрая отвърна Уитбред. — Това е просто музей…

— Да — потвърди сламкарката. — Трябвало е да се приземите точно тук. Това дори не е злополучна случайност. Вашите тъпи сламкарчета трябва да са програмирали конусите да не кацат във вода, градове или на планински върхове. А на обработваема земя. Е, това е мястото, където издигаме нашите музеи.

— Защо? — попита Потър. Ала като че ли вече знаеше. — Тук няма жители…

— Така че няма да ги бомбардират.

Тишината бе част от древността на това място.

— Гавин — каза сламкарката, — ти не си много изненадан.

Юнкерът се опита да потърка брадичката си. Шлемът му попречи.

— Едва ли има вероятност да ви убедим, че не сме научили нищо, нали?

— Не. Били сте вътре три часа.

— По-скоро два — намеси се Уитбред. — Хорст, всичко тук е фантастично! Музеи в музеите — има невероятно древни неща… това ли е тайната? Че вашата цивилизация е много стара? Не виждам защо го криете.

— Водили сте много войни — бавно рече Потър.

Сламкарката вирна глава.

— Да.

— Големи войни.

— Точно така. И малки.

— Колко?

— За Бога, Потър! Кой ги брои? Хиляди Цикли. Хиляди пъти връщане към дивачество. Смотаняка вечно се опитва да сложи край на това. До гуша ми е дошло. Според мен цялата господарска каста се е превърнала в Смотаняци. Мислят си, че могат да прекратят Циклите, като излязат в космоса и заселят други слънчеви системи.

Гласът на Хорст Стейли беше безизразен. Той внимателно се оглеждаше наоколо с длан върху ръкохватката на пистолета.

— И какво толкова смятат, че знаем?

— Ще ви кажа. И после ще се опитам да ви върна на кораба ви — живи… — Тя посочи другата сламкарка, която безучастно следеше разговора, подсвирна с уста и изцвъртя. — Най-добре я наричайте Чарли — продължи извънземната. — Няма да можете да произнесете името й. Чарли представлява господар, който ще ви помогне. Може би. Така или иначе, нямате друг шанс…

— Какво ще правим сега? — попита Стейли.

— Ще се опитаме да ви отведем при господаря на Чарли. Там ще сте на сигурно място. — Подсвирване, изщракване, подсвирване. — Хм, наричайте го цар Петър. Ние нямаме царе, но той вече е мъжкар. Смята се за един от най-могъщите господари и след като поговори с вас, навярно ще се съгласи да ви отведе у дома.

— Навярно — замислено повтори Хорст. — Виж, каква е тази тайна, от която толкова се страхувате?

— По-късно. Трябва да побързаме.

Хорст Стейли извади пистолета си.

— Не. Сега. Потър, в този музей има ли нещо, с което да можем да се свържем с „Ленин“?

— Да… мислиш ли, че се налага да насочваш пистолета?

— Намери радиостанция!

— Виж, Хорст — настоя сламкарката на Уитбред. — Господарите знаят, че сте се приземили някъде тук. Ако се опитате да се свържете с кораба си, ще ви засекат. А ако установите контакт, ще унищожат „Ленин“. — Стейли понечи да възрази, но тя продължи: — О, да, в състояние са да го направят. Няма да е лесно. Онова ваше поле е много мощно. Но сами се убедихте на какво са способни нашите инженери, а още нямате представа какво могат воините. Видяхме как унищожават един от най-добрите ви кораби. Вече разбрахме как става. Смяташ ли, че вашият малък миноносец ще победи флотите на планетата и астероидните станции?

— Господи, Хорст, може и да е права — възкликна Джонатан.

— Трябва да съобщим на адмирала — колебливо отвърна Стейли, но ръката, в която държеше пистолета, не трепна. — Изпълни заповедта, Потър.

— Веднага щом е безопасно, ще получите възможност да се свържете с „Ленин“. — Гласът на сламкарката се извиси почти до писък, после отново стана нормален. — Повярвай ми, Хорст, няма друг начин. Освен това сами няма да можете да използвате комуникатор. Ще се нуждаете от нашата помощ, а ние няма да ви помогнем да извършите толкова глупава постъпка. Трябва да се махнем оттук!

Другата кафяво-бяла изцвъртя. Сламкарката на Уитбред й отговори, после преведе:

— Ако не пристигнат войските на собствената ми господарка, ще го сторят воините на пазителя на музея. Не зная каква ще е неговата позиция. Чарли също няма представа. Пазителите са стерилни и не са амбициозни, но ревностно пазят онова, което вече имат.

— Ще ни бомбардират ли? — попита Уитбред.

— Докато сме вътре, не. Иначе ще унищожат музея, а музеите са изключително важни. Но пазителят ще прати войски — ако не го изпревари собствената ми господарка.

— Защо още ги няма? — попита Стейли. — Не чувам нищо.

— За Бога, може вече да идват! Виж, моята господарка — бившата ми господарка — спечели правото на проучванията върху хората. Тя няма да се откаже от него, затова няма да повика никой друг. Ще се опита да предотврати участието на местните и тъй като имението й е около Замъка, ще мине време, докато доведе воините си. Разстоянието е около две хиляди километра.

— Онзи ваш самолет беше доста бърз — безизразно рече Стейли.

— Скоростна посредническа машина. Господарите са се договорили да не ги използват. Появата ви в нашата система и без това едва не предизвика война за правото на проучвания върху вас и транспортирането на воини с такъв самолет определено ще доведе до…

— Вашите господари никакви военни самолети ли нямат? — попита Уитбред.

— Естествено, само че са по-бавни. Но под тази сграда има метро…

— Метро ли? — предпазливо рече Стейли. Всичко се случваше прекалено бързо. Той контролираше положението, ала не знаеше какво да прави.

— Разбира се. Сламкарите понякога посещават музеи. Но разстоянието от Замъка е голямо. Кой знае какво ще направи в това време пазителят. Възможно е дори да забрани намесата на моята господарка. В такъв случай можете да сте сигурни, че ще ви убие, за да не позволи на други господари да водят сражение тук.

— Откри ли нещо, Гавин? — извика Стейли.

Потър се появи на вратата на една от модернистичните колони от стъкло и стомана.

— Нищо не ми прилича на комуникатор. А това е най-новата сграда. Всичко останало може да е ръждясало.

— Хорст, трябва да се махнем оттук! — отново настоя сламкарката на Уитбред. — Нямаме време за разговори…

— Онези воини могат да дойдат със самолети до следващата станция и да продължат с метро — напомни им Джонатан. — Най-добре да направим нещо, Хорст.

Стейли бавно кимна.

— Добре. С какво ще тръгнем? С вашия самолет ли?

— Няма да се съберем всички — отвърна извънземната.

— Но можем да пратим двама с Чарли и аз ще…

— Не — категорично я прекъсна Хорст. — Ще останем заедно. Можеш ли да повикаш по-голям самолет?

— Дори не съм сигурна, че ще успеем да избягаме с този. Навярно имаш право. Най-добре да останем заедно. Е, не ни остава друг избор, освен метрото.

— Което вече може да е пълно с врагове. — Стейли за миг се замисли. Куполът представляваше бомбоубежище и огледалото осигуряваше сигурна защита от лазери. Можеха да се скрият тук — но за колко време? Започваше да изпитва неизбежната параноя на войник във вражеска територия.

— Къде трябва да идем, за да се свържем с „Ленин“? — попита той. Това очевидно беше първата им задача.

— В имението на цар Петър. На хиляда километра оттук е, но никъде другаде няма необходимата техника, за да установите контакт, без да ви засекат.

— И не можем да стигнем дотам със самолет. Добре. Къде е метрото? Трябва да устроим засада.

— Засада ли? — Сламкарката кимна. — Естествено. Не разбирам много от тактика, Хорст. Посредничките не воюват. Просто се опитвам да ви заведа при господаря на Чарли. Вие ще трябва да мислите за това да не ни убият по пътя. Мощни ли са оръжията ви?

— Обикновени пистолети.

— В музея има други. Нали затова са музеите. Но не зная кои действат.

— Струва си да опитаме. Уитбред, Потър. Идете да потърсите оръжие. Сега ми покажи къде е метрото.

Чарли очевидно разбираше разговора, макар че не бе изрекла нито дума на англически. Двете зачуруликаха и сламкарката на Уитбред посочи към катедралата.

— Там вътре. — После махна към статуите на „демоните“ по корнизите. — Всички други освен тези са безопасни. Това са воините — войници, телохранители, полиция. Те са убийци, при това изключително способни. Ако ги видите, плюйте си на петите.

— Да си плюем на петите ли? По дяволите! — измърмори Стейли и стисна пистолета си. — Чакам ви долу извика той на другите юнкери. — Ами вашата кафява?

— Няма проблем — отвърна извънземната и нададе остър писък.

Инженерката влезе в сградата и подаде нещо на Чарли. Двете кафяво-бели го разгледаха и сламкарката на Уитбред каза:

— Това са въздушни филтри. Ще ви трябват. Можете да си свалите шлемовете и да ги замените с тези маски.

— Радиостанциите ни… — понечи да възрази Хорст.

— Вземете ги. По-късно кафявата ще поработи и върху тях. Наистина ли искаш ушите ти да са запушени? А и кислородните бутилки няма да са вечни.

— Благодаря — отвърна Стейли, взе филтъра и го завърза на лицето си. Нещо като мека чашка покриваше носа му и от нея излизаше тръба, свързана с малка кутия, която той закачи на колана си. Беше истинско облекчение да свали шлема си, но не знаеше какво да прави с него. Накрая го завърза на пояса си, макар че той подскачаше и постоянно го удряше. — Добре, да вървим. — Говореше по-лесно без шлема, ала трябваше да свикне да не диша през устата си.

Надолу водеше спирална рампа. Много дълбока. Не се забелязваше движение, но Хорст съзнаваше, че е лесна мишена за всеки, който можеше да се крие в метрото. Мечтаеше си за гранати и взвод морски пехотинци. Ала бяха само той и двамата му другари. И извънземните. Посреднички. „Посредничките не воюват“ — беше казала сламкарката на Уитбред. Не биваше да го забравя. Поведението й толкова напомняше на Джонатан, че понякога трябваше да брои ръцете, за да е сигурен с кого разговаря, но тя не воюваше. Както и кафявите.

Стиснал пистолета си, Стейли предпазливо се спускаше надолу пред сламкарите. Рампата свършваше с врата и той спря за миг пред нея. Вътре не се чуваше нищо. „По дяволите!“ — каза си юнкерът и влезе.

Озова се в пуст широк цилиндричен тунел с релси на дъното и равен перон отстрани. Отляво тунелът свършваше със скална стена. Другият край изчезваше в мрака. В скалата имаше отпечатъци като от ребра на гигантски кит.

Сламкарката пристъпи зад него и видя накъде гледа.

— Тук е имало линеен ускорител — преди някоя развиваща се цивилизация да използва метала.

— Не виждам мотриси.

— Ще повикам. Всеки посредник може да го направи.

— Не ти. Чарли — отвърна Хорст. — Или господарите знаят, че и ти участваш в заговора?

— Хорст, ако изчакаме мотриса, тя ще е пълна с воини. Пазителят знае, че си влязъл в сградата му. Нямам представа защо още не са тук. Сигурно спорят с моята господарка за юрисдикцията. Юрисдикцията е много важна за господарите… и цар Петър навярно също подклажда огъня.

— Не можем да избягаме със самолет. Не можем да пресечем нивите пеш. Не можем да повикаме и мотриса — рече Стейли. — Добре. Нарисувай ми мотриса.

Тя започна да скицира на екрана на джобния му компютър — кутия на колела, универсална конструкция за машини, които едновременно трябва да побират колкото може повече пътници и да се паркират в ограничено пространство.

— Двигателите са в колелата. Управлението може да е автоматично…

— Не и на бойна мотриса.

— Пултът е тук отпред. Кафявите и воините може да са направили всевъзможни промени. Постоянно променят нещо, нали разбираш…

— Например броня. Бронирано стъкло и стени. Оръдия отпред. — Трите извънземни внезапно се напрегнаха и Хорст се заслуша. Не чу нищо.

— Стъпки — каза сламкарката на Уитбред. — Джонатан и Гавин.

— Възможно е. — Стейли безшумно се промъкна към входа.

— Спокойно, Хорст. Познавам ритъма.

Бяха открили оръжия.

— Това е страхотно — каза Уитбред и протегна напред някаква тръба с лещи в предния край и приклад, очевидно предназначен за сламкарски рамене. — Не зная за колко време ще стигне енергията, но успях да пробия дупка в дебела каменна стена. Лъчът е невидим.

Стейли я взе.

— Тъкмо от такова нещо имаме нужда. По-късно ще ми разкажете за другите. А сега влезте вътре и стойте там. — Хорст зае позиция в края на перона, точно от едната страна на входа. Никой нямаше да го види, докато не излезеше от тунела. Чудеше се колко здрава е сламкарската броня. Дали можеше да спре лазерен лъч? Не чуваше нито звук.

„Глупаво е — каза си той. — Но какво друго мога да направя? Ами ако дойдат със самолети и кацнат пред купола? Трябваше да затворя вратата и да оставя някого там. Още не е късно.“

Момчето понечи да се обърне към другите, но в този момент чу тихо бръмчене. Странно — това го успокои. Нямаше нужда да взима повече решения. Хорст стисна по-здраво непознатото оръжие. Мотрисата бързо се приближаваше…

Беше много по-малка, отколкото очакваше: модел на трамвай, който профуча покрай него. Въздушната струя обрули лицето му. Машината рязко спря, докато Стейли насочваше лазерната пушка като вълшебна пръчка към нея. Дали някой щеше да слезе от отсрещната страна? Не. Оръжието работеше отлично. Лъчът наистина се оказа невидим, но металните стени на мотрисата се покриха с пресечени, нажежени до червено линии. Той се прицели в прозорците, в покрива, после скочи в тунела и стреля по дължината й.

Приближаваше се втора мотриса. Стейли откри огън и по нея. По дяволите, откъде можеше да знае кога ще свърши енергията на лазера? Музеен експонат, за Бога! Другата мотриса профуча покрай него и по страните и останаха червени линии. Хорст отново насочи оръжието към тунела. Там нямаше нищо.

Не идваше трета мотриса. Добре. Той систематично продължи да обсипва с огън втората. Тя бе спряла точно зад първата — дали се беше задействала някаква автоматична противоударна система? Не знаеше. Затича се към двете машини. Уитбред и Потър се присъединиха към него.

— Казах ви да се криете!

— Съжалявам, Хорст — отвърна Джонатан.

— Това е военно положение, господин Уитбред. Можете да ме наричате Хорст, когато никой не стреля по нас.

— Слушам. Позволете да отбележа, че не е стрелял никой друг освен вас.

От мотрисите се носеше миризма: изгоряло месо. Сламкарките дойдоха при тях. Стейли предпазливо надникна в мотрисите и каза:

— Демони.

Юнкерите с интерес разгледаха труповете. Освен статуите, никога не бяха виждали същества от този вид. В сравнение с посредничките и инженерките те изглеждаха слаби и пъргави като хрътки. Десните им ръце бяха дълги, с дебели къси пръсти и само един палец. Другият ръб на дясната им длан бе покрит с твърда кожа. Лявата ръка беше по-дълга, с пръсти като кренвирши. Под лявата мишница имаше нещо.

Зъбите им бяха дълги и остри като на чудовища от детски книжки и полузабравени легенди.

Чарли зацвъртя и след като не получи отговор, отново записука, този път по-остро. После даде знак на кафявата. Инженерката се приближи до вратата и внимателно я разгледа. Впила поглед в мъртвите воини, сламкарката на Уитбред стоеше като вкаменена.

— Внимавай за бомби! — извика Стейли. Кафявата не му обърна внимание и предпазливо заопипва рамката. — Пази се!

— Заредили са бомби, но кафявата ще ги види — съвсем бавно каза Чарли. — Ще я предупредя да внимава. — Говореше правилно и без никакъв акцент.

— Ти знаеш англически — удиви се Хорст.

— Не много добре. Трудно ми е да мисля на вашия език.

— Какво й е на моята фюнч(щрак)? — попита Джонатан.

Вместо да отговори, Чарли пак зацвъртя. Звуците рязко се извисиха. Сламкарката на Уитбред като че ли се сепна и се обърна към тях.

— Извинявайте. Това са воините на моята… господарка. По дяволите, по дяволите, какво правя аз?

— Да влезем вътре — нервно каза Стейли. Той насочи лазера си, за да пробие дупка в стената на мотрисата. Кафявата продължаваше предпазливо да разглежда вратата, сякаш се страхуваше от нея.

— Позволете на мен, господин старши юнкер. — Уитбред сигурно се шегуваше. Той държеше къса сабя с дебел ефес. С плавно движение младежът изряза квадратен отвор в метала. — Вибрира — каза Джонатан. — Поне така ми се струва.

През филтрите им проникваха няколко миризми. За сламкарките трябваше да е още по-лошо, но те не се оплакваха. Всички пропълзяха във втората мотриса.

— Не е зле да ги разгледаш — каза сламкарката на Уитбред. Вече изглеждаше много по-добре. — Опознай врага си. — Тя зацвъртя на кафявата, отиде при пулта, внимателно го проучи и седна на мястото на водача. Трябваше да избута мъртвия воин оттам.

— Погледни под лявата ръка — рече извънземната. — Това е втора лява ръка, атрофирала при повечето сламкарски подвидове. Само че цялата е един нокът, като… — Тя се замисли за миг. — Като копито. Това е нож за изкормяне. И има достатъчно силен мускул.

Уитбред и Потър сбърчиха лица, после, по заповед на Стейли, започнаха да изхвърлят труповете на демоните през дупката в стената. Воините бяха като близнаци абсолютно еднакви, освен обгорените следи от лазера. Пръстите на краката и петите им бяха обвити в остра рогова материя. Един ритник — назад или напред — и край. Главите им бяха малки.

— Разумни ли са? — попита Джонатан.

— Според вашите стандарти, да, но не са много находчиви — отвърна неговата сламкарка. Говореше като Уитбред на изпит при старши лейтенанта, който отговаряше за учебната програма на юнкерите — прецизно, но безизразно. — Могат да поправят всяко оръжие, но не и да изобретят ново. А, има и един докторски вид, хибрид между истински лекар и воин. Полуразумен. Сигурно би могъл да се досетиш как изглеждат. Най-добре да накараш кафявата да хвърли един поглед на оръжията, които решите да запазите…

Мотрисата потегли без предупреждение.

— Къде отиваме? — попита Стейли.

Сламкарката на Уитбред изчурулика като присмехулник.

— В следващия град по линията…

— Те ще преградят пътя — прекъсна я Хорст. — На какво разстояние е?

— Ами… на петдесет километра.

— Когато стигнеш до средата, спри.

— Слушам — още по-точно имитира Джонатан тя. — Подценили са те, Хорст. Не мога да си го обясня по друг начин. Никога не съм чувала някой да е убивал воин. Освен друг воин. Или господар — понякога, не много често. Ние насъскваме воините едни срещу други. Така ограничаваме прираста им.

— Пфу — измърмори Уитбред. — Защо просто не… не ги отглеждате като домашни животни?

Извънземната се засмя — горчив, съвсем човешки, ужасяващ смях.

— Не сте ли се питали какво е убило инженерката на борда на вашия кораб?

Всички отговориха едновременно:

— Да.

— Разбира се.

— Естествено.

Чарли изцвъртя.

— Нека научат — отвърна й сламкарката на Джонатан.

— Умряла е, защото не е имало кой да я оплоди. — Последва продължително мълчание. — Това е цялата тайна. Не се ли досетихте? Всички варианти от нашия вид трябва да забременяват след като известно време са били женски. Дете, мъжкар, женска, бременност, мъжкар, женска, бременност и така нататък. Ако не забременеят навреме, умират. Дори ние. А посредничките не могат да забременяват. Ние сме стерилни хибриди.

— Но… — Уитбред приличаше на хлапе, на което току-що са разкрили истината за Дядо Коледа. — До каква възраст живеете?

— Около двайсет и пет ваши години. Петнайсет години след съзряването. Но инженерите, фермерите и господарите — особено господарите! — трябва да забременяват не по-късно от две наши години. Вашата инженерка сигурно вече е наближавала този срок.

Продължиха в мълчание.

— Но… мили Боже — тихо каза Потър. — Това е ужасно!

— „Ужасно.“ Копеле такова. Разбира се, че е ужасно. Сали и нейните…

— Какво те измъчва? — попита Джонатан.

— Хапчетата против забременяване. Попитахме Сали Фаулър какво правят жените, когато още не искат да имат деца. Използват хапчета против забременяване. Но не и приличните момичета. Те просто не правят секс гневно каза извънземната.

Мотрисата се носеше по релсите. Хорст, който седеше в задната част, която сега се падаше отпред, и следеше тунела с насочено оръжие, се обърна. Двете кафяво-бели яростно гледаха хората. Устните им бяха разтворени и разкриваха зъбите им.

— Те просто не правят секс — повтори сламкарката на Уитбред и подсвирна. — Вече знаете защо водим войни. Вечни войни…

— Заради пренаселеността — рече Потър.

— Да. Винаги, когато диваците създадат цивилизация, сламкарите престават да умират от глад! Вие не знаете какво означава пренаселеност! Можем да ограничаваме раждаемостта при по-нисшите подвидове, но какво да правят господарите със собственото си размножаване? Най-близкият ни аналог на вашите хапчета против забременяване е детеубийството!

— А това не е възможно — каза Гавин. — И затова всички се борите за останалата храна.

— Разбира се. — Сламкарката на Уитбред се поуспокои. — Колкото по-развита е цивилизацията, толкова по-продължителен е периодът на дивачество. И винаги се появява Смотаняка, който се опитва да сложи край на Циклите, и само още повече обърква нещата. Вече сме съвсем близо до колапса, ако не сте забелязали. Когато пристигнахте, се разгоря ужасна борба за правото върху вас. Спечели моята господарка…

Чарли изсвири и зацвъртя.

— Да. Цар Петър също опита, но не успя да получи достатъчно подкрепа. Не беше сигурен, че ще спечели войната с господарката ми. Сегашните му действия обаче навярно ще доведат до същия резултат. Няма значение. И без това скоро щеше да избухне.

— Вие сте толкова пренаселени, че отглеждате растения на покривите — отбеляза Джонатан.

— О, това просто е проява на предвидливост. Като използването на всяка свободна педя земя в градовете за земеделие. Някои винаги оцеляват, за да започнат новия Цикъл.

— Навярно е ужасно трудно да създадеш цивилизация дори без радиоактивни метали — каза Уитбред. — Всеки път трябва направо да преминаваш към водородно гориво.

— Естествено. Какво точно се опитваш да кажеш?

— Не съм сигурен.

— Е, така е било през цялата ни писана история, което е много време според вашите стандарти. Освен един период, през който открили радиоактивни метали в троянските астероиди. Там били оцелели неколцина и донесли цивилизацията на планетата. Металите били разработени от някаква по-стара цивилизация, но все още имало известно количество.

— Божиите очи — рече Джонатан. — Но…

— Спри мотрисата — нареди Стейли. Сламкарката на Уитбред изцвъртя и се подчини. — Безпокои ме мисълта за онова, към което се приближаваме — поясни той. — Нима начин да не ни чакат. Онези, които убихме, не са се свързали с тях… а ако това са били воините на твоята господарка, къде са тези на пазителя? Пък и без това искам да видя как действат оръжията им.

— Накарай кафявата да ги провери — предложи извънземната. — Може да са някакъв капан.

Изглеждаха смъртоносни. И нямаше две еднакви. Най-разпространеният тип бе пушка, изстрелваща сачми, но имаше и лазери и гранати. Прикладите бяха съобразени с индивидуалните особености на притежателите им. Някои прилягаха само към горното дясно рамо, други и към двете. Мерниците бяха различни. Имаше два модела за леваци.

Едно от оръжията представляваше гранатохвъргачка с петнайсетсантиметрово дуло.

— Кажи й да я погледне — каза Хорст.

Сламкарката на Уитбред я подаде на инженерката и взе от нея пушка със сачми, която прибра под пейката.

— Права бях. Това е капан. — Кафявата провери гранатохвъргачката и изцвъртя. — Тази е наред — преведе посредничката.

— Ами гранатите? — Те бяха от няколко различни вида. Инженерката отново каза нещо.

— Най-голямата граната е щяла да се взриви, ако се беше опитал да я заредиш — рече сламкарката на Джонатан. — Очевидно са приготвили достатъчно капани. Предполагах, че господарите ви смятат за нещо като глупави посредници. Отначало си мислехме така. Но тези уловки означават, че според тях можете да убивате воини.

— Страхотно. Предпочитам да ни смятаха за глупаци. Щяхме да загинем без музейния лазер. Като става дума за това, защо държите в музей действащи оръжия?

— Ти не схващаш смисъла на музея, Хорст. Той е за следващия Цикъл. Диваците създават нова цивилизация. Колкото по-скоро го направят, толкова по-късно ще настъпи колапсът, защото възможностите им ще нарастват по-бързо от населението. Разбираш ли? Забеляза ли ключалката на вратата?

— Не.

— Аз обаче я забелязах — обади се Потър. — Трябва да имаш известни астрономически познания, за да я отключиш. Предполагам, че по този начин диваците не могат да влязат вътре, докато не са готови за това.

— Правилно. — Кафявата зачурулика и върна поредната граната на посредничката. — Поправила я е. Вече е безопасна. Какво възнамеряваш да правиш с нея, Хорст?

— Изберете ми още няколко. Потър, ти вземи онзи лазер. Близо ли сме до повърхността?

— Хм. Последната станция е съвсем плитко. Този район е равнинен. Значи… между три и десет метра.

— Наблизо има ли друг транспорт?

— На един час път. Хорст, да не се каниш да разрушиш тунела? Знаеш ли откога се използва това метро?

— Не. — Той се измъкна през дупката в стената и се отдалечи на няколко метра назад.

Тунелът бе абсолютно прав. Сигурно го бяха пробили с лазер.

Зад него се разнесе гласът на сламкарката.

— От единайсет хиляди години!

Стейли стреля.

Гранатата се заби в тавана на тунела. Хорст се хвърли на земята и се сви, за да се предпази от ударната вълна. Когато отвори очи, отгоре се сипеха камъни и пръст.

Той взе нова граната.

Този път през отвора просия червеникава слънчева светлина. Юнкерът отиде да провери. Да, можеха да се покатерят по този склон.

Единайсет хиляди години.