Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (22)

18. Каменният кошер

Хорас Бери наблюдаваше трийсетсантиметровите сламкарчета, които си играеха в клетката.

— Хапят ли? — попита той.

Досега не са ухапали никого — отвърна Хорват. — Даже когато лаборантите им взимаха кръв. — Търговецът го озадачаваше. Министър Хорват се смяташе за добър психолог — някога беше изоставил науката, за да се отдаде на политиката, която бързо трябваше да усвои — но не можеше да проникне в мисловните процеси на Бери. Спокойната му усмивка беше само маска — зад нея той хладнокръвно и дистанцирано гледаше извънземните като Бог, преценяващ съмнително създание.

„Господи, колко са грозни — мислеше си Бери. — Жалко. Няма да станат за домашни любимци, освен ако…“ Той се овладя, пристъпи напред и пъхна ръка през мрежата.

— Зад ухото — посъветва го Хорват.

— Благодаря. — Хорас се зачуди дали някое от зверчетата ще подуши дланта му. По-слабото се приближи и той предпазливо го почеса зад ухото, защото изглеждаше крехко и деликатно. Ала на съществото явно му хареса.

„От тях ще станат страхотни домашни любимци — каза си Бери — и ще струват по няколко хиляди бройката. Известно време. Преди сензацията да заглъхне. Най-добре да ги продавам едновременно на всички планети. Ако се размножават извън естествената си среда, ако им осигуряваме необходимата храна, ако ги разпродам преди хората да престанат да ги купуват…“

— Аллах… То ми взе часовника!

— Обичат техниката. Не видяхте ли какво правят с фенерчето, което им дадохме?

— Това не ме интересува, Хорват. Как да си взема часовника? Как се отключва тази ключалка?

— Просто се пресегнете и си го вземете. Или оставете на мен. — Министърът опита. Клетката беше прекалено голяма и сламкарчето не искаше да върне часовника. Хорват се разколеба. — Не искам прекалено много да ги смущавам.

— Хорват, този часовник струва осемстотин крони! Той не само показва часа и датата, но… — Бери замълча. — Освен това е противоударен. В рекламата ни се казва, че всеки удар, който повреди „Хронос“, ще убие и собственика. Извънземното едва ли ще може да му направи нещо.

Малката сламкарка сериозно и внимателно разглеждаше часовника. Търговецът се зачуди дали някой би намерил поведението й за очарователно. Никой домашен любимец не се държеше така. Дори котките.

— Следите ли ги с камери?

— Разбира се — потвърди Хорват.

— Моята компания навярно ще пожелае да купи записа. За рекламни цели. — „И не само записа“ — помисли си Бери. В момента към тях се приближаваше извънземен кораб и Каргил беше заминал нанякъде с катера. Нямаше да може да изкопчи нищо от помощник-капитана, но Бъкман бе друг въпрос. Може би в края на краищата щеше да получи нещо в замяна на кафето, което пиеше астрофизикът…

Тази мисъл странно го натъжи.

 

 

Катерът бе най-големият космически съд в хангара. Плоската му горна повърхност прилепваше към люка на една от стените, така че да може направо да се влезе в него, защото в хангара обикновено нямаше въздух.

Макар и без Лангстъново поле и Олдърсънов двигател, той беше достатъчно мощен и с голям резервоар. Щитът на носа му ефикасно го предпазваше при навлизане в атмосфера от земен тип със скорост 20 километра в секунда. Бе предвиден за шестчленен екипаж, но имаше места за повече хора. Можеше да пътува между планети, но не и между звезди. И далеч по-малки от него кораби бяха останали в историята.

В момента вътре спяха шестима от екипажа. Бяха изхвърлили единия, за да направят място на Кроуфорд, когато заради триръката извънземна бяха изритали самия главен артилерист от каютата му.

Когато видя положението, Каргил се усмихна.

— Ще взема Кроуфорд — реши той. — Не ми се ще пак да го местим. Лафърти за боцман. Трима морски пехотинци… — Помощник-капитанът се наведе над списъка. — Стейли за юнкер. — Момчето с радост щеше да се възползва от възможността да докаже способностите си.

В катера цареше ред, но по левия борд, пробит от лазерите на „Непокорний“, имаше следи от странните преправки на Синклер.

Той остави багажа си в единствената каюта и обмисли плана за полета. Можеха да вземат цялото разстояние с 3 g. В действителност най-вероятно на отиване щяха да пътуват с 1, а на връщане с 5 g. Фактът, че на астероида няма ядрен реактор, не означаваше, че е необитаем.

Джак Каргил си спомняше бързината, с която сламкарката бе сглобила голямата кафемашина. При това без дори да знае какъв е вкусът на кафето! Дали не бяха надхвърлили етапа на ядрения синтез? Той си облече скафандър, плътно опънат по тялото му костюм със саморегулираща се температура, достатъчно порест, за да пропуска потта. Шлемът се закопчаваше за яката. В бой използваха тежки брони, но не и в изследователски мисии като тази.

По външната страна на корпуса не се забелязваха следи от повреди и ремонти. Част от топлинния щит висеше под носа на катера като огромна лопата. Виждаха се прозорците, куполът на пилотската кабина и дулото на основното им оръжие: лазерно оръдие.

В бойна обстановка катерът се използваше за разузнаване. Понякога с него атакуваха вражески боен кораб с повредени скенери. Сламкарите нямаха Лангстъново поле, така че лазерът щеше да е предостатъчен.

Каргил провери въоръжението по-внимателно от обикновено. Вече изпитваше страх от извънземните. Засега се боеше само той, но това положение щеше да се промени.

 

 

Вторият извънземен кораб бе по-голям от първия, ала изчисленията на масата му включваха сериозна допустима грешка в зависимост от ускорението (известно), разхода на гориво (изведен от температурата на двигателя), оперативната температура (изведена от радиационния спектър, чийто пик се намираше в рентгеновия диапазон) и коефициента на полезно действие (чисто предположение). Когато се събереше всичко това, масата изглеждаше прекалено малка: приблизително отговаряше на кораб с тричленен екипаж.

— Но те не са хора — отбеляза Ренър. — Четирима сламкари тежат колкото двама мъже, само че не заемат толкова място. Не знаем какви са оборудването, въоръжението и защитните им средства. Очевидно не ги плашат тънките стени и това им позволява да правят по-големи пилотски кабини…

— Добре — прекъсна го Род. — Ако не знаете, просто си го кажете.

— Не зная.

— Благодаря — търпеливо рече Блейн. — Има ли нещо, в което да сте сигурен?

— Колкото и да е странно, има, господин капитан. Ускорението. Не се е променяло, откакто забелязахме кораба. Това вече е изненадващо. Обикновено си играеш с двигателя, коригираш дребни грешки в курса… а даже да не го правиш, пак има промени. За да поддържат постоянно ускорение, трябва да полагат невероятни усилия.

Род разтри точката между веждите си.

— Това е сигнал. Съобщават ни точно къде отиват.

— Тук сте прав. Казват ни да ги изчакаме. — На лицето на Ренър се изписа странна усмивка. — А, знаем и още нещо. Профилът на кораба се промени. Сигурно са изхвърлили празни резервоари гориво.

— Как го установихте?

— Корабът е между нас и Въглищния чувал. От там се отразява достатъчно светлина, за да изчислим напречното сечение. Не сте ли забелязали цветовете на Въглищния чувал, господин капитан?

— Не. — Блейн се замисли за момент. — Бойните кораби не изхвърлят резервоари, нали? Но това не е гаранция. Само ни показва, че бързат.

 

 

Стейли и Бъкман заемаха задните седалки в триъгълната пилотска кабина. Докато катерът потегляше с ускорение 1 g, юнкерът наблюдаваше затварящото се зад тях поле на „Макартър“. На черния фон на Въглищния чувал крайцерът сякаш стана невидим. Наоколо нямаше нищо друго освен небе.

Не се виждаха и звезди освен няколко горещи розови точки край очертанията на мъглявината, сякаш вселената свършваше там. „Като стена“ — помисли си Хорст.

— Погледнете го — рече Бъкман и юнкерът се сепна. — На Нова Шотландия има хора, които го наричат Божието лице. Суеверни идиоти!

— Да — отвърна Стейли. Суеверията бяха глупост.

— Оттук изобщо не прилича на човек и е десет пъти по-величествен! Ще ми се да можеше да го види зет ми. Той е член на Неговата църква.

Хорст му кимна в сумрака.

От всички познати човешки светове Въглищния чувал се виждаше като черна дупка в небето. Същото би трябвало да се очаква и тук. Ала когато очите му се приспособиха, младежът забеляза следи от червено сияние. Мъглявината се разкриваше като безкрайни пластове тюлени завеси или като кръв, разтваряща се във вода. Колкото по-дълго наблюдаваше, толкова по-надълбоко проникваше погледът му. В рядката материя от прах и газ се очертаваха въртопи, спирали и потоци.

— Само си представете — да ми натресат неговист за зет! Опитах се да го ограмотя — възбудено каза Бъкман, — ама този глупак просто не пожела да ме чуе.

— Никога не съм виждал по-красиво небе. Доктор Бъкман, от Окото на Мърчисън ли идва цялата тази светлина?

— Струва ви се невъзможно, нали? Опитвали сме се да открием други източници — флуоресценция, ултравиолетови звезди дълбоко в мъглявината, такива неща. Ако там вътре имаше някакви маси, щяхме да ги регистрираме с уредите си. Не е чак толкова невероятно, Стейли. Окото не е много далеч от Въглищния чувал.

— На две светлинни години.

— Е, и какво от това? Ако пътят й е свободен, светлината се движи по-бързо! — Зъбите на астрофизика проблеснаха под бледото многоцветно сияние на контролния пулт. — Мърчисън е пропуснал златна възможност, като не е проучил Въглищния чувал. Разбира се, той не се е намирал от нужната страна на Окото и сигурно не се е осмелил да се отдалечи много от трансферния пункт… и сега този шанс е наш, Стейли! Плътна междузвездна маса и червен супергигант точно в края на мъглявината, за да дава светлина! Погледнете натам, накъдето соча, Стейли — към ония течения, които се движат към въртопа. Като истински водовъртеж, нали? Ако вашият капитан престане да се тутка и ми даде достъп до корабния компютър, бих могъл да докажа, че това е протозвезда в процес на кондензация! Или обратното.

Временният чин на Бъкман бе по-висок от този на Стейли, но той беше цивилен. Във всеки случай, ученият не биваше да говори така за капитана.

— Ние използваме компютъра за други неща, доктор Бъкман.

Астрофизикът пусна ръката му.

— Ама са адски много. — Очите му заблуждаха, душата му сякаш потъна в гигантския воал от червеникав мрак. — Обаче има вероятност да не се наложи. Сламкарите трябва да са наблюдавали Въглищния чувал през цялата си история, стотици години, навярно дори хиляди. Особено ако са създали такава псевдонаука, като астрологията. Ако можем да разговаряме с тях… — Гласът му заглъхна.

— Чудехме се защо толкова държите да дойдете с нас — отбеляза Стейли.

— Какво? А, искате да кажете защо идвам на оная скала, нали? Стейли, не ми пука за какво я е използвала сламкарката. Интересува ме защо троянските пунктове са толкова гъсто населени.

— Смятате ли, че там ще открием някакъв отговор?

— Възможно е, в състава на скалата. Да се надяваме.

— Навярно ще съм в състояние да ви помогна — бавно каза юнкерът. — Завър, моят роден свят, има астероиден пояс и минна промишленост. Получих някаква представа за миньорството от чичовците си. Като дете и аз исках да стана миньор. — Той замълча и зачака Бъкман да повдигне неприятния въпрос.

— Чудя се какво ли се надява да открие там капитанът — рече астрофизикът.

— Той ми обясни. За астероида ни е известно само, че сламкарката се е интересувала от него — отвърна Стейли. — Когато разберем причината, ще знаем нещо за извънземните.

— Не е много — изсумтя ученият.

Стейли се отпусна. Или събеседникът му нямаше представа за лошата слава на Завър, или… не. Тактичен? Бъкман? Едва ли.

 

 

Сламкарското бебе се роди пет часа след като катерът на „Макартър“ се отправи към астероида. Раждането мина невероятно лесно. Мъничето бе голямо приблизително колкото плъх.

В лабораторията постоянно прииждаха космонавти, офицери и учени, дори капитанът намери повод да се отбие.

— Виж колко по-мъничка е долната лява ръка — каза Сали. — Оказахме се прави, Джонатан. Малките сламкари са произлезли от големите.

Някой се сети да доведе голямата извънземна. Тя изобщо не прояви интерес към новороденото, но издаде някакви звуци към другите. Едното извади часовника на Хорас Бери изпод възглавницата си и й го подаде.

Когато можеше, Род наблюдаваше дейностите около сламкарското бебе. То изглеждаше прекалено развито за новородено — след няколко часа вече гризеше зеле и ходеше, макар че майка му обикновено го носеше с единия си чифт ръце. Тя се движеше бързо и миниатюрното създание очевидно не й пречеше.

Междувременно извънземният кораб се приближаваше и дори в ускорението му да имаше промяна, тя беше прекалено незначителна, за да я регистрират.

Блейн прати на Каргил лазерно съобщение: „Ще пристигнат след седемдесет часа. Искам да се върнеш десет часа преди тях. Не позволявай на Бъкман да започва нещо, което няма да успее да свърши в този срок. Ако установиш контакт със сламкари, незабавно ми докладвай — и не се опитвай да разговаряш с тях, освен ако не е абсолютно наложително.“

„Слушам.“

„Това не е моя заповед, Джак, а на Кутузов. Вашата екскурзия не му допадна много. Само хвърлете един поглед на скалата и се връщайте.“

Астероидът се намираше на трийсет милиона километра от „Макартър“, което правеше около двайсет и пет часово пътуване в едната посока с ускорение 1 g. С 4 g щяха да съкратят времето наполовина, но просто не си струваше, поне според Стейли.

— Но бихме могли да увеличим ускорението на една и половина гравитации, господин старши лейтенант — предложи юнкерът. — И няма да се мотаем толкова много.

— Блестящо предложение, Стейли — топло отвърна Каргил.

— Значи го приемате?

— Не.

— Но… защо, господин старши лейтенант?

— Защото не обичам излишното ускорение. Защото се изразходва повече гориво и може да се наложи „Макартър“ да се приближи до газовия гигант, за да събере водород. Никога не хвърляй горивото на вятъра, Стейли. Все някога ще ти потрябва. Освен това идеята е глупава.

— Тъй вярно.

— Глупавите идеи са за извънредни ситуации. Когато сме опитали всичко друго. Ако постигнат успех, влизат в учебниците. Иначе просто изпълняваш написаното в учебника, който в общи линии представлява сбор от глупави идеи, постигнали успех. — Каргил се усмихна на озадаченото изражение на юнкера. — Ще ти разкажа онази, с която аз влязох в учебника…

Юнкерите имаше на какво да се учат. Ако притежаваше способности и оцелееше, Стейли щеше да заема и по-високи чинове.

Каргил свърши разказа и си погледна часовника.

— Иди да поспиш, Стейли. После ще поемеш управлението.

 

 

От разстояние повърхността на астероида изглеждаше тъмна, груба и пореста. Той се завърташе за трийсет и един часа — според Бъкман, странно бавно. Нямаше признаци за живот: никакво движение, радиация или неестествен неутринов поток. Хорст Стейли провери за температурни колебания, но не откри.

— Това потвърждава, че скалата е пуста — каза той. — Формата на живот, еволюирала на първата планета, се нуждае от топлина, нали, докторе?

— Да.

Катерът се приближаваше. Петната, заради които астероидът изглеждаше порест, се превърнаха в дупки, после в зейнали ями с неправилна форма. Очевидно метеоритни кратери. Но толкова много?

— Нали ви казвах, че троянските пунктове са пренаселени — самодоволно рече Бъкман. — Астероидът сигурно редовно преминава през троянския куп… дайте ми увеличен образ на онзи голям кратер ей там, Каргил.

Черната яма изпълни половината от екрана. Около нея имаше по-малки дупки.

— Няма следа от кратерен ръб — рече старши лейтенантът.

— Забелязахте го, нали? Проклетата скала е куха. Ето защо регистрирахме толкова ниска плътност. Е, в момента не е обитаема, но някога трябва да е била. Даже са си осигурили удобно въртене. — Бъкман се обърна. — Каргил, трябва да претърсим този астероид.

— Да, но не вие. На скалата ще се спуснат само военни.

— Това е в моята област, по дяволите!

— Но безопасността е в моята, докторе. Лафърти, заобиколете скалата.

От другата страна на астероида имаше огромен кратер с форма на чаша.

— Целият е в мънички кратери… но това са кратери, а не дупки — каза помощник-капитанът. — Какво ви говори това, докторе?

— Нямам представа. Не и ако е естествено образувание…

— Бил е преместен! — възкликна Стейли.

— Странно, тъкмо както си мислех — отвърна Каргил. — Астероидът е бил преместен с термоядрени устройства. Бомбите са били взривявани една по една в кратера, за да отвежда енергията. И ние сме го правили. Дайте ми данните за радиацията, юнкер.

— Слушам. — Стейли излезе и се върна след минута. — Нищо, господин старши лейтенант. Абсолютно студен е.

— Наистина ли? — Каргил отиде да се убеди лично. Когато свърши, вдигна поглед от уредите и се намръщи. — Студен като сърце на пират. Ако са използвали бомби, трябва да са действали адски чисто. Това не бива да ме изненадва.

Катерът продължи да обикаля около летящата планина.

— Онова там би могло да е херметичен шлюз. — Стейли посочи един каменен купол, заобиколен от избледнели оранжеви кръгове.

— Да, но се съмнявам, че ще успеем да го отворим. Ще влезем през някоя от метеоритните дупки. И все пак… ще го разгледаме. Лафърти, спусни катера.

 

 

В докладите си го наричаха Кошерния астероид. В цялата скала бяха издълбани многостенни помещения, свързани с прекалено тесни за хора проходи, натъпкани с изсъхнали асиметрични мумии. Каквито и чудеса да бяха правили извънземните строители, изкуствената гравитация не се нареждаше сред тях. Във всички посоки минаваха коридори, по-големите стаи и складове бяха осеяни с издатини за хващане, куки за въжета и ниши.

Навсякъде се носеха мумии със зейнали усти. Височината им варираше от метър до метър и половина. Стейли избра няколко и ги прати на катера.

Имаше и машини, абсолютно загадъчни за юнкера и неговите хора. Стейли ги отделяше според странността им, а не според потенциалната им полза — нито една от тях не беше цяла.

— Няма метал — докладва той. — Каменни маховици и вероятно интегрирани вериги — керамика с примеси, нещо такова. Но почти няма метал, господин старши лейтенант.

Продължиха в случайна посока и накрая може би стигнаха до централната зала. Помещението бе гигантско, както и машината в средата му. От нея излизаха кабели, които можеха да са свръхпроводници, и това убеди Стейли, че тук се е намирал енергийният източник на астероида. Ала нямаше и следа от радиация.

Провряха се през тесни тунели между странни каменни блокове и откриха голяма метална кутия.

— Разрежете я — нареди юнкерът.

Лафърти включи лазерната си резачка. Тънкият зелен лъч не остави нито драскотина по златистата повърхност. Къде отиваше енергията, зачуди се Стейли. Дали по някакъв начин машината не я поглъщаше? Избилите по челото му капки пот му подсказаха отговора.

Той поиска данни за температурата. Металната кутия се беше нажежила. Когато Лафърти изключи лазера, тя бързо се охлади.

„Топлинен свръхпроводник.“ Стейли подсвирна в микрофона си и се зачуди дали няма да открие по-малък екземпляр. После опита да отчупи парче от обвивката с клещи и те се огънаха като ламарина. Но заедно с тях се откъсна метална ивица.

Нямаше начин да претърсят Кошера с неговите тесни лъкатушни коридори. Трудно можеха да определят къде точно се намират, затова оставяха по пътя си знаци и използваха протоннолъчеви уреди, за да измерват разстоянията през тънките като черупка на яйце стени. Кошерният астероид не бе безопасно място за живот.

Но дъното на големия кратер беше много дебело.

„Радиация — помисли си Стейли. — Сигурно е имало остатъчна радиация. Иначе щяха да са издълбали и тази стена.“

Очевидно населението на астероида се бе увеличавало с невероятна бързина.

И после нещо беше избило всички.

А сега нямаше абсолютно никаква радиация. Преди колко време можеше да се е случило това?

Юнкерът замислено погледна малката тежка сламкарска машина, която Лафърти и Зол мъкнеха през тесния тунел. Вакуумното циментиране и движението на елементарни частици по вътрешната повърхност — това можеше да подскаже на учените на „Макартър“ кога е изоставен Кошерния астероид, но Стейли вече знаеше, че е било много отдавна.