Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (20)

16. Лудият учен

Ослепителният лазерен сигнал от вътрешността на системата изведнъж угасна.

Да, там наистина имаше планета, голяма приблизително колкото Земята, с изкривяваща лъчите прозрачна атмосфера. Доктор Бъкман доволно кимна — от това разстояние можеха, да се видят много подробности. Корабът разполагаше с чудесно оборудване и го използваше по предназначение. От някои сержанти можеха да излязат добри асистенти — жалко, че прахосваха способностите си тук…

Останалите от неговия астрономически отдел анализираха информацията от наблюденията на планетата и Бъкман се обади на капитан Блейн.

— Ще ми се да ми върнете част от персонала — оплака се той. — Всички се мотаят в лабораторията и зяпат сламкарката.

Род сви рамене. Не можеше да заповядва на учените. Отделът на астрофизика си беше негова работа.

— Правя каквото мога, доктор Бъкман. Всички са любопитни. Даже моят главен астрогатор, който няма абсолютно никаква работа там. Какво успяхте да научите? Планетата от земен тип ли е?

— В известен смисъл, да. Малко по-малка е от Земята, с водно-кислородна атмосфера. Но някои неща в спектъра й ме смущават. Присъствието на хелия е осезаемо, прекалено осезаемо. Подозирах го.

— Осезаемо ли? Един процент или там някъде, нали?

— Да, ако правилно анализирам информацията, но честно казано… Откъде знаете?

— Въздухът в кораба на сламкарката съдържаше един процент хелий и някои доста странни елементи. Струва ми се, че анализът ви е верен.

— Но, капитане, не е възможно на планета от земен тип да има толкова много хелий! Трябва да има някаква грешка. И не е само това.

— Кетони? Въглеводородни комплекси?

— Да!

— Доктор Бъкман, мисля, че е най-добре да прочетете доклада на господин Уитбред за атмосферата в кораба на сламкарката. В компютъра е. И моля ви, анализирайте неутриновите излъчвания.

— В момента не е много удобно, капитане.

— Въпреки това. — Род свъсено се вгледа в упоритото костеливо лице на екрана. — Трябва да имаме представа за състоянието на тяхната промишленост.

— Да не се каните да воювате с тях? — изсумтя Бъкман.

— Не още — отвърна Блейн и с това приключи въпроса. — Докато подготвите уредите, засечете неутриновите излъчвания на астероида, от който пристигна корабът на сламкарката. Той се намира доста далеч от троянския пункт, така че няма да имате проблем с фоновите смущения.

— Това ще попречи на работата ми, капитане!

— Ще пратя някой от офицерите да ви помогне. — Род се замисли. — Потър. Ще ви дам за асистент Потър. — На юнкера щеше да му хареса. — Тази информация ни е нужна, доктор Бъкман. Колкото повече знаем за тях, толкова по-лесно ще можем да разговаряме. Колкото по-скоро сме в състояние да разговаряме, толкова по-бързо ще можем да разбираме техните астрономически наблюдения. — Това трябваше да го убеди.

Астрофизикът се намръщи.

— Виж, това вече е вярно. Изобщо не се бях сетил.

— Чудесно, докторе. — Род изключи преди Бъкман да измисли ново възражение, после се обърна към застаналия на вратата юнкер Уитбред. — Влезте и седнете, Уитбред.

— Благодаря, господин капитан. — Младежът седна. Столовете в наблюдателната каюта на капитана представляваха мрежи в стоманена рамка, леки, но удобни. Каргил му подаде чаша кафе, която юнкерът пое с две ръце. Изглеждаше болезнено предпазлив.

— Отпусни се, момче — рече помощник-капитанът.

Никакъв резултат.

— Ще ви кажа нещо, Уитбред — започна Блейн. — Всички на кораба искат да разговарят с вас — не по-късно, а още сега. Аз съм първи, защото съм капитан. Когато свърша, ще ви предам на Хорват и неговите хора. Когато те свършат, ако такъв момент изобщо настъпи, ще сте свободен. Сигурно си мислите, че тогава ще можете да поспите, но уви, другарите ви в юнкерския кубрик ще настоят да чуят цялата история. Ще се освобождават от дежурство на неравномерни интервали, така че ще се налага да повтаряте всичко отначало. Стана ли ви ясно?

Уитбред изглеждаше поразен — и би трябвало.

— Добре тогава. Оставете кафето си в нишата. Чудесно. Сега се отпуснете назад, докато гърбът ви се опре на облегалката. Престанете да се стягате, по дяволите! Затворете си очите.

Юнкерът се подчини. След малко блажено се усмихна.

— Изключил съм записващото устройство — излъга го Блейн. — По-късно ще дадете официален доклад. Сега искам от вас факти, впечатления, каквото ви дойде наум. На първо място ме интересува дали трябва да спрем сламкарския кораб.

— Дали ще можем?

Род погледна към Каргил. Старши лейтенантът кимна.

— Отдалечил се е само на половин час. През следващите два дни ще сме в състояние да го спрем във всеки момент. Не забравяйте, че той няма защитно поле. И камерата в шлема ви показа, че корпусът е доста тромав. Предните оръдия ще го превърнат в пара за две минути.

— А можем и да го настигнем — прибави Блейн, — да извадим двигателя му от строя и да го вземем на буксир. Главният инженер би дал годишната си заплата, за да разглоби системата за електромагнитен синтез. Както и Асоциацията на имперските търговци — корабът е много подходящ за астероиден металодобив.

— Ако бяхме демокрация — без да отваря очи, отвърна Уитбред — щях да гласувам против, господин капитан.

— Не сме демокрация и адмиралът е склонен да плени кораба. Някои от учените също. Но Хорват не е съгласен. Какви са вашите аргументи?

— Това ще е първият враждебен акт, господин капитан. Бих избягвал такъв, докато сламкарите не се опитат да унищожат „Макартър“. — Юнкерът вдигна клепачи. — А и дори тогава полето ще ги отблъсне, нали? Ние се намираме в тяхната система, господин капитан, и сме дошли да видим дали ще успеем да се разберем с тях — поне така ми се струва, господин капитан.

Каргил се подсмихна.

— Говори точно като доктор Хорват, нали, господин капитан?

— Освен това с какво ще ни попречи извънземният кораб?

— Може да се върне на родната си планета, навярно със съобщение.

— Мисля, че няма такова съобщение, господин капитан. Той не написа нещо и изобщо не проговори.

— Тя — поправи го Блейн. — Биолозите твърдят, че извънземният е женски. Както и двете малки. И едното било бременно.

— Бременно? Трябваше ли да го забележа, господин капитан?

Род сбърчи лице.

— Как? Вие дори не забелязахте, че всички малки имат по четири ръце.

— По четири?!…

— Това няма значение, Уитбред. Не сте видели съобщения, но пък и не знаехте, че сламкарката е програмирала — или направила — автопилот, докато корабът не потегли. А празният кораб сам по себе си носи информация. Готови ли сме за посетители, Джак?

— Даже да не бяхме, можете да се обзаложите, че „Ленин“ е готов.

— Не разчитай прекадено много на „Ленин“, Джак. Кутузов е любопитен да види как „Макартър“ ще се защити от сламкарите. Възможно е само да ни наблюдава и после с пълна скорост да отпраши към Нова Шотландия.

— Това не е в стила на адмирала, господин капитан — възрази помощник-капитанът.

— Щеше да разбереш, че е точно в неговия стил, ако беше чул споровете му с доктор Хорват. Нашият министър на науката постоянно повтаря на главнокомандващия да не му се пречка и Кутузов е готов да го направи. — Блейн се обърна към юнкера. — Няма нужда да разпространявате това в кубрика, Уитбред.

— Слушам.

— А сега, докато имаме време, да видим какво ще си спомните за сламкарския кораб. — Род се пресегна към контролния пулт и на стенните екрани се появиха няколко проекции на извънземния съд. — Това е всичко, което засега знае компютърът. Вече имаме известна представа за част от вътрешността. Сондиращите ни лъчи не срещнаха съпротива, но това не ни улеснява много.

Блейн взе светлинна показалка.

— Тези участъци съдържат течен водород. Ето тук има тежки машини. Видяхте ли ги?

— Не, господин капитан, но онзи заден панел като че ли можеше да се повдига.

— Добре. — Род кимна и Каргил нанесе детайла с електронна писалка.

— Така ли? — попита старши лейтенантът. — Чудесно.

— Той натисна бутона за запис. — Известно ни е, че има много водородно гориво. И че техният двигател йонизира, нагрява и обогатява водорода с гореща въглеродна пара. За това е нужна много техника. Къде е тя?

— Господин капитан, струва ми се, че тук би трябвало да е главният инженер.

— Наистина би трябвало, Уитбред. За съжаление в момента на този кораб едновременно се случват десетина неща и командир Синклер е нужен на друго място. Съвсем скоро ще има възможност да разговаря с вас… Джак, да не забравяме за принципите, заложени в извънземния кораб. Постоянно търсим отделни механизми за различните функции, но на онази сонда всичко изпълняваше по четири-пет неща едновременно, така да се каже.

— Тъй вярно… но въпреки всичко, корабът трябва да изпълнява минимален брой функции. Просто трябва. А ние не можем да открием достатъчно машини за половината от тях.

— Поне не с нашата техника — замислено отвърна Блейн. После на лицето му се изписа широка и дръзка младежка усмивка. — Може би търсим комбинация от микровълнова фурна, горивен йонизатор и сауна. Добре, сега да преминем към самата извънземна. Вашите впечатления, Уитбред? Чак толкова ли е интелигентна?

— Не разбра нито дума от онова, което й казах. Освен когато й извиках: „Изключи силовото поле!“ Веднага се подчини. Иначе нищо.

— Не извика точно така, момче — рече Каргил. — Но няма значение. Как мислиш, сламкарката разбира ли англически? Дали не се преструва?

— Не зная. Не разбираше дори жестовете ми, освен когато й подадох скафандъра, а това беше пределно ясно, господин старши лейтенант.

— Може просто да е тъпа — отбеляза Род.

— Тя е астероиден миньор, господин капитан — бавно възрази Каргил. — Почти е сигурно. Поне корабът й е построен за астероиден металодобив. Куките и скобите на кърмата трябва да са за закачване на траен товар, например руда и камък.

— И какво от това?

— Познавам астероидни миньори. Обикновено са упорити, независими, мълчаливи и самонадеяни до ексцентричност. Биха поверили живота си на свой другар, но не и жената или имота си. И в космоса забравят да говорят — поне така изглежда.

Двамата въпросително погледнаха Уитбред.

— Не зная, господин капитан — каза той. — Просто не зная. Не е глупава. Трябваше да видите ръцете й, докато работеше по контролния пулт, наново свързваше кабелите, правеше нови вериги, едновременно преизчисляваше десетки неща. Възможно е… възможно е нашите знаци да не й говорят нищо. Не зная защо.

Род докосна точката между веждите си.

— Навярно щеше да е изненадващо, ако й говореха нещо — замислено рече той. — Това е абсолютно различна от нас раса. Ако ние бяхме извънземните и срещнехме астероиден миньор, до какви заключения за Империята щяхме да стигнем? — Блейн напълни чашата си с кафе, после доля и на Уитбред. — Е, групата на Хорват най-вероятно ще научи нещо повече от нас. Те работят със самата сламкарка.

 

 

Сали Фаулър ядосано наблюдаваше извънземната.

— Не мога да разбера тя ли е тъпа, или аз. Видяхте ли какво стана, когато й показах диаграма на Питагоровата теорема?

— Аха. — Усмивката на Ренър не й помагаше с нищо. — Разглоби джобния ви компютър и пак го сглоби. Не начерта нищо. В известен смисъл обаче е глупава — по-сериозно каза той. — Не че ние не заслужаваме доверие, но тя е прекалено доверчива. Може да няма инстинкт за самосъхранение.

Сали кимна и се загледа в сламкарката.

— Тя е гений в конструирането — продължи главният астрогатор. — Но не разбира език, жестове и образи. Възможно ли е едновременно да е гений и идиот?

— Луд учен — измърмори Сали. — Случва се с хората, но много рядко. Малоумни деца, способни да извличат кубични корени и да изчисляват логаритми наум. Математически магьосници, които не могат да си завържат обувките.

— Има разлика във възприятията. — Хорват внимателно проучваше дребните сламкари. — Първо трябва да се научиш, че изображението е изображение. Вашите схеми… Мили Боже, сега пък какво прави?

Някой откъм стълбището извика.

Каргил водеше Уитбред при учените. Всъщност помощник-капитанът не се съмняваше, че юнкерът и сам може да стигне до каюткомпанията, в която бяха отвели сламкарите, докато техниците строяха клетка за малките създания в сержантския кубрик. Но Джак Каргил изгаряше от любопитство.

По средата на стълбището той зърна извънземната. Тя разглобяваше кафемашината — злостен акт, още по-сатанински заради невинната й усмивка.

Викът му накара сламкарката да се присвие — и старши лейтенантът видя, че е прекалено късно. По масата бяха пръснати болтчета и различни части. Тя бе счупила тръбата, навярно, за да анализира метода на запояване. Парчетата от таймера бяха грижливо подредени едно до друго. Съществото беше разтворило цилиндричния корпус по дължината на спойката му.

Каргил усети, че министърът на науката го хваща под ръка.

— Плашите я — прошепна Хорват. — Моля ви, вървете си.

— Докторе, защо първо…

— Млъкнете! — Министърът го побутна към другия край на помещението. Джак забеляза малките извънземни, приклекнали върху масата за карти и заобиколени от група биолози. Пред тях бяха поставени припаси от камбуза: жито, хляб, моркови, целина, размразено сурово и готвено месо. — Защо нахлувате така?…

— Това чудовище е съсипало кафемашината!

— Имаме късмет — непочтително подметна юнкер Уитбред. — Опита се да разглоби механизма на четвъртия херметичен шлюз, но успях да я спра.

— Интересуват я единствено уредите. — Хорват целенасочено не обръщаше внимание на гнева на помощник-капитана. — За първи път съм съгласен с адмирал Кутузов. Не трябва да й позволим да види Олдърсъновия двигател и генераторите на полето. Изглежда, е способна да извежда функцията и начина на действие на всичко почти без да го докосва.

— Това няма значение! — възрази Каргил. — Не можехте ли да й дадете да си играе с нещо друго? И без това след като Санди Синклер я ремонтира, кафеварката стана неузнаваема. А сламкарката е счупила половината части!

— Щом е било толкова лесно да се счупят — успокоително отвърна Хорват, — няма да е трудно и да се поправят. Вижте, ще ви дадем една от нашите кафеварки или ще ви пратим техник… А, госпожице Фаулър, извънземната успокои ли се? Господин… Уитбред? Радваме се, че сте тук. Очаквахме ви, тъй като сте единственият, който е общувал с нея. Командир Каргил, моля ви, стойте настрана от сламкарката…

Ала Каргил вече почти бе прекосил стаята. Извънземната леко потръпна, но той не се приближи до нея. Само й изръмжа, докато разглеждаше кафемашината. Уредът отново беше сглобен.

А после сламкарката зареди кафеварката. Един от стюардите се изкикоти.

Сламкарката постави филтъра и зачака.

Стюардът погледна към Каргил, който му кимна. Младежът взе кутията с мляно кафе, напълни филтъра с мерителна лъжичка и включи машината. Извънземната през цялото време внимателно наблюдаваше. Също и едно от малките, въпреки че един от биолозите размахваше пред лицето му морков.

— Преди малко ме гледаше като правех кафе — каза стюардът. — Може би е искала да го опита, но учените не й предложиха.

— Кафемашината може да гръмне, Ърни! — възкликна Каргил. После се обърна към Сали. — Това чудовище изобщо в състояние ли е правилно да сглоби каквото е разглобило?

— Справя се отлично — отвърна момичето. — Сглоби джобния ми компютър.

Машината закъркори и водата в индикаторната тръба покафевя. Помощник-капитанът колебливо си наля кафе.

— Хм, хубаво е — рече той и подаде чашата на сламкарката.

Тя отпи от черната горчива течност, изпищя и запрати чашата в стената.

 

 

Сали отведе Уитбред в килера на каюткомпанията и каза:

— Вие сте накарали сламкарката да ви разбере. Как го постигнахте?

— Беше само веднъж — уточни юнкерът. — Чудя се дали не греша. Възможно ли е случайно да е решила да изключи полето точно в момента, в който отворих шлема си и извиках?

Сали свъси вежди.

— Тя, изглежда, изобщо не разбира, че се опитваме да й говорим. И не ни отговаря… — Момичето сякаш разсъждаваше на глас. — Общуването е основна характеристика на разумните видове. Уитбред, как е малкото ви име?

— Джонатан, милейди.

— Добре, Джонатан, наричай ме Сали. На „ти“ сме. Кажи ми, къде греша, по дяволите? Защо не се опитва да ми говори?

— Хм, Сали — колебливо отвърна юнкерът. Харесваше му да произнася името. А и тя бе само с една-две години по-голяма от него… — Сещам се за няколко причини, Сали. Може да чете мисли.

— Какво общо има това с…

— В такъв случай няма да има идея за език, нали? Онова, на което се мъчиш да я научиш, ще е безсмислено. Възможно е да чете мислите ни само когато крещим като луди, както стана в моя случай.

— Или с командир Каргил — замислено прибави тя. — Сламкарката се отдръпна от кафемашината. Но не за дълго. Не, не вярвам.

— Аз също. Мисля, че се преструва.

— Че се преструва ли?

— Прави се на глупава. Не знае какво да ни каже, затова не ни казва нищо. Печели време. Интересува се от нашата техника. Това й дава възможност да я проучи.

Сали бавно кимна.

— На един от биолозите му хрумна същата идея. Че чака инструкции и се опитва да научи колкото може повече неща, докато дойдат… Джонатан, как да я накараме да се издаде?

— Струва ми се, че няма да можем — отвърна той. — Как ще накараш да се издаде разумна мишка, ако никога не си виждал такова създание?

— По дяволите. Е, просто трябва да продължим да опитваме. — Сали се намръщи и се замисли за случая с кафеварката, после вдигна очи към Уитбред. — Ти си уморен до смърт. Върви да поспиш, не се нуждаем спешно от твоята информация, нали?

— Да. — Юнкерът се прозя. Зад него се разнесе някакъв шум и двамата бързо се обърнаха, но там нямаше нищо. — Като стана дума за мишки… — почна той.

— Как е възможно да живеят на кораб от стомана? — попита Сали.

Уитбред сви рамене.

— Попадат на борда с хранителните провизии, дори с личния багаж. От време на време евакуираме части от кораба и изпускаме въздуха, но никога не успяваме да ги изтребим докрай. А поради многото нови хора, този път не успяхме да го направим.

— Интересно — кимна тя. — Мишките могат да живеят горе-долу навсякъде, където и хората — знаеш ли, в галактиката навярно има също толкова мишки, колкото и хора. Пренесли сме ги на почти всички планети. Джонатан, дали малките същества са мишки?

— На сламкарката определено не й пука за тях. Уби всички други освен тези двете — но защо ги донесе? При това ги избра случайно.

Сали отново кимна.

— Видяхме я как ги хваща. — Момичето неочаквано се засмя. — А господин Ренър се чудеше дали не са малки сламкарчета! Върви да поспиш, Джонатан. След десетина часа пак ще се видим.