Джули Ан Уокър
Ад на колела (2)

Глава 1

Три месеца по-късно

Отново имаше онова странно чувство.

Онова зловещо, страховито усещане за боцкане в тила, което те кара инстинктивно да свиеш плешки в самозащита.

Някой я наблюдаваше.

Али Морган забърза крачка. Черните й лачени балеринки потропваха върху нагорещената настилка и тя хвърли бърз поглед към другата страна на улицата.

Нищо.

Не че това беше нещо необичайно. Рядко го забелязваше — мъжа, за когото бе започнала да мисли като за своя неуловима сянка — но някак си усещаше, че е там… някъде…

Погледна през рамо и бързо огледа лицата на пешеходците зад себе си. Не. Нямаше го сред тях. Досега не беше имала възможност да го разгледа добре, но бе успявала да го зърне достатъчно пъти, за да е сигурна, че неуловимата й сянка не е нито мъжът на средна възраст, който носи увита в кафява хартия франзела, нито онзи тип, облечен в черно-жълтата фланелка на отбора по ръгби, който…

Олеле, кой го е пуснал да излезе така от къщи тази сутрин!? Това, че човекът изглеждаше като гигантска пчела, както и фактът, че гледаше през витрината на магазина за цветя, я накара да забрави за момент страха си. Изкикоти се. Тогава фините косъмчета на тила й отново настръхнаха предупредително, а смехът в гърлото й замръзна, сякаш бе глътнала парче сух лед.

Глупости. Може би наистина започваше да полудява.

Повече от един-два пъти през последните три месеца си беше мислила, че тъй като Джаксънвил не е голям град, няма нищо ненормално в това да вижда едни и същи лица по-често.

— Но не в това е проблемът, нали? — промърмори тихо под нос.

Никога не беше виждала лицето на неуловимата си сянка. Може би ако бе успяла, може би ако бе получила възможност да погледне в очите на този човек, нямаше да изпитва това тревожно чувство, че е… преследвана.

Внезапен хлад се спусна надолу по гръбнака й и дланите й започнаха да се потят. Дръжките на найлоновата торбичка с покупки бавно се изплъзнаха от ръката й. Докато се опитваше да я задържи, повдигна и намести каишката на дамската чанта по-високо върху рамото си.

Още две пресечки…

— Още две пресечки и съм си вкъщи, свободна — промърмори на себе си и от насмешливите изражения на момчето и момичето, с които се размина, осъзна, че отново си говори сама. Това беше още една от дребните ексцентричности, които беше придобила след смъртта на Григ. Вероятността наистина да полудява ставаше все по-голяма.

Али съсредоточи погледа си върху яркорозовите цветове на бегониите, които симпатичната госпожа Александър от 3С беше засадила в големи саксии пред блока им миналата седмица.

Само още един блок.

Само още един блок, а след това ще сложи веригата на входната врата на апартамента си, ще пусне резето и най-после ще може спокойно да си поеме въздух.

Толкова се беше концентрирала върху саксийните растения и убежището, които обещаваха, че не забеляза огромната сянка, която се спусна към нея от тъмната странична алея.

Едва когато идиотът грубо дръпна каишката на дамската чанта от рамото й, младата жена осъзна, че е изпаднала в сериозна беда. При повторното силно дръпване, тя се завъртя като пумпал, при което пазарската й торба полетя във въздуха, а съдържанието й се разпиля по улицата подобно на пъстроцветни бонбони. Кафяв седан мина през кесия с орехи. Черупките им се строшиха с оглушително ра-та-та, ужасно наподобяващо звука на автоматична стрелба.

— Хей! — изкрещя някой. — Този се опитва да я ограби!

Това беше достатъчно, за да я изтръгне от моментния шок. Али сграбчи широкия едва сантиметър кожен ремък на чантата си и го дръпна с цялата сила, която притежаваше. Всеки гуру по самозащита на този свят би я посъветвал просто да я остави. Една чанта не струва колкото живота й, но точно тази й бе подарък от Григ…

Мъжът, който стискаше чантичката й в месестия си юмрук, имаше телосложение като на немски танк — грамада от изпъкнали мускули, без врат. Лицето му беше скрито под скиорска маска. Би могъл да изтръгне лесно малката чантичка от отчаяната й хватка, ако едновременно с това не се опитваше да се защити от необичайно героичния човек, който го налагаше по главата и раменете с франзела.

— Обади се на полицията! — изрева господин Франзела, нанасяйки удар след удар, докато багетата започна да се раздробява и миризмата на прясно изпечен хляб изпълни влажния въздух.

Това успя да подтикне към действие застиналите с отворена уста зяпачи. Докато Али и господин Франзела се бореха с крадеца, хората започнаха да вадят мобилните си телефони от различни джобове и се втурнаха към тях.

Човекът с ръгби фланелката стигна пръв до мястото и скочи върху широкия гръб на нападателя. Уви ръка около месестата му шия и стисна, докато очите на насилника — единствено те се виждаха под страшната маска — изскочиха като на карикатура. Внезапно Али съжали, че беше сравнила Ръгби фланелката с гигантска пчела.

— Хванете му краката! — извика той. Господин Франзела се хвърли и сграбчи коленете на крадеца, което събори и тримата на тротоара в плетеница от размятащи се ръце и крака.

Някак си нападателят успя да се отскубне от камарата тела. Той вдигна забележителната си телесна маса от асфалта и се затича към отсрещната страна на улицата, избягвайки трафика, като се размина на косъм с камион на UPS, движещ се с превишена скорост. За толкова огромен човек, мъжът бе изненадващо пъргав. Шофьорът на камиона натисна спирачките и със свирене на гуми спря, след което се наведе през прозореца и размаха юмрук зад гърба на бягащия крадец.

Али въздъхна тежко и се опита да проследи с поглед нападателя, който криволичеше между минувачите и паркираните автомобили. Внезапно спря да диша — по-зашеметена, отколкото ако я беше ударила мълния. Неуловимата й сянка неочаквано се появи от ресторанта за бързо хранене „Суонсън“ на отсрещната страна на улицата.

Поне си помисли, че е той. Никога не можеше да каже със сигурност, защото човекът винаги носеше бейзболна шапка, която скриваше доста добре лицето му. И все пак… Имаше същата солидна конструкция, същата квадратна челюст…

Добре, започваше да става твърде странно.

— Хей! — извика му тя, докато господин Франзела и Ръгби фланелката ставаха от тротоара. Мъжът с бейзболната шапка с нищо не показа, че я е чул. — Хей, ти! — Али извика отново и се затича към улицата. По дяволите, беше й писнало всеки ден да изпитва това усещане, това чувство на… параноя. Ако можеше да го разгледа добре поне веднъж, тогава щеше…

Мистериозният мъж излетя като стрела.

Какво?! Нима наистина бяга от нея?

Когато той скочи в един голям джип и незабавно запали двигателя, младата жена получи своя отговор.

Бягаше от нея.

Какво, по дяволите, става тук?

Точно когато щеше да се спусне след него, господин Франзела я дръпна обратно на тротоара.

— Хей, ти — каза той, като все още се опитваше да си поеме дъх, — пичът отдавна изчезна. Не се опитвай да го настигнеш, защото могат да те прегазят.

Господин Франзела се отказа от опитите си да я успокои, наведе се напред, опря ръце на колене, отпусна глава и задиша тежко — като куче в горещ летен ден.

Естествено, беше помислил, че тя иска да се втурне след нападателя, в което вероятно имаше много повече смисъл, отколкото в тичането след някакъв неуловим мъж, за когото бе сигурна, че следи всяка нейна крачка през последните три месеца.

Али утешително сложи ръка върху потното рамо на своя спасител и бръкна в чантата си — тази, която крадецът не бе успял да отмъкне — точка за Алиша Морган и двамата й невероятни герои, и извади блекбърито си. Бързо фокусира и увеличи регистрационния номер на джипа върху екранчето и го снима, точно преди да завие зад ъгъла. След това се наведе, за да погледне господин Франзела в зачервеното, изпотено лице.

— Не знам как да ви благодаря — каза, поглеждайки нагоре, за да включи в благодарността си и Ръгби фланелката. Човекът дишаше като запъхтян състезателен кон, облегнат отпуснато на витрината на железарския магазин. Очевидно нито един от спасителите й не бе свикнал с активна физическа дейност, което правеше намесата им още по-героична. — И двамата рискувахте ужасно много…

Ръгби фланелката махна пренебрежително с ръка и я прекъсна.

— Когато една девойка е в беда, се нуждае от помощ — засмя се той, но после се намръщи и притисна ръка към едната си страна.

О, чудесно. Не точно за това си бе мечтала винаги.

— Ранен ли сте? — попита, ужасена при мисълта, че би могъл да е ранен, докато се бе опитвал да спаси нещо толкова незначително като дамска чанта.

— Не. Предполагам, че ребрата ми са леко натъртени.

Тя отвори уста да му благодари отново, когато пронизителният писък на сирени я прекъсна.

— Изглежда кавалерията след малко ще бъде тук — отбеляза господин Франзела.

* * *

Главна квартира на „Черните рицари“ АД

Гус Айлънд, Чикаго, Илинойс

На следващия ден…

— Да, точно така. Това е работилница за мотоциклети. Съвсем малка работилница за поръчкови мотори… Аз пък съм кралицата на Англия — мърмореше Али под нос, докато гледаше през предното стъкло на колата си към… комплекса — това бе най-точната дума, с която можеше да го опише.

Нищо чудно, че Григ бе настоявал да отсяда в хотел всеки път, когато успееше да дойде до Чикаго, за да го посети. Беше й казал, че таванското помещение, в което живее над „работилницата“ — отсега нататък щеше да нарича това място Форт Нокс — е твърде малко, за да може гостът му да се чувства удобно. Още тогава бе заподозряла, че я лъже. А сега? Сега вече беше сигурна, че наистина е било така.

Повечето хора биха погледнали множеството малки тухлени постройки, сгушени около голямата фабрична сграда, намиращи се зад огромните железни порти, и биха отминали просто заради това, което пишеше в интернет страницата им — че мястото е първокласен магазин за мотоциклети по поръчка. Повечето хора щяха да пренебрегнат високата три метра тухлена ограда, на върха на която бяха намотани огромни ролки бодлива тел и закрепени камери, въртящи се на 360 градуса. Биха приели, че това са необходими мерки за сигурност, взети от предприемчивите бизнесмени, които искат да защитят едно малко състояние под формата на инструменти, мотори и оборудване, защото това не беше най-добрият квартал на Чикаго.

Да, повечето хора биха го направили.

Алиша Морган не беше повечето хора.

Беше имала по-голям брат морски пехотинец, който я бе научил на това-онова за мерките за сигурност, а при „Черните рицари“ АД имаше такива в излишък. Неволно в очите й бликнаха сълзи, защото осъзна, че пред нея се намира доказателството за това, че Григ не й бе имал доверие. Той беше загинал и тя действително не бе получила шанса да…

— Госпожо, трябва да оставите колата си пред портата — инструктира я червенокос гигант, стоящ на пост в караулката. Говореше с ясно изразен чикагски акцент, който предаваше на думите му рязко звучене. — След малко ще дойде някой, за да ви придружи до главната работилница.

— Ами… добре — отвърна Али, изтегли светлозеления Приус настрана и паркира, клатейки глава. Погледна в огледалото за обратно виждане и избърса сълзите, полепнали по миглите й, преди да извади ключа от стартера и да метне любимата си чанта през рамо. Излезе от колата и се отправи обратно към караулката и гиганта в нея.

— Та… — започна тя, като облегна лакти на перваза на прозореца и се взря в червенокосия, — отдавна ли работите за „Черните рицари“?

— Достатъчно дълго — изръмжа той, без да откъсва поглед от монитора, показващ комплекса от различни ъгли.

Ах, толкова словоохотлив човек. Кой би се досетил?

Боже, какво правя тук?

Нейт Уелър със сигурност няма да я посрещне добре. За бога, та той дори не я харесваше. Винаги я гледаше с онази студена пресметливост. Тези негови бездънни черни очи я следяха, сякаш е някаква странна буболечка, а той — безпристрастен учен, който я наблюдава.

По дяволите!

Добре, може би притежаваше склонността да говори твърде много, но това отчасти беше по негова вина. Той никога не казваше нищо, и винаги запазваше тази своя упорита, дразнеща сдържаност, нещо, което беше толкова несвойствено за нея, че в резултат Али започваше да бръщолеви така, като че ли в устата й е монтиран двигател.

Което беше прекрасно, просто прекрасно.

Добре де. Той не я харесваше. Що се отнася до това, Нейт можеше да си запази мнението и да го навре там, където слънце не огрява. Не беше нужно да я харесва, за да й помогне.

Защо продължаваше да предъвква наум явната липса на интерес у него, оставаше загадка. Тъй като, честно казано, и Али също не го харесваше.

Беше твърде сериозен, твърде дистанциран, твърде… нещо.

Никога не успя да определи какво точно е това нещо, което я дразнеше толкова много.

Налагаше се да преодолее раздразнението си или да го пренебрегне, тъй като беше взела решение и беше тук.

И като спомена тук, къде, по дяволите, е нейният придружител? Потропа с пръсти и се огледа нетърпеливо.

— Вие притежавате ли някой от техните поръчкови мотори? — попита тя, само за да каже нещо, защото очакването да види Нейт я побъркваше.

Червенокосият издаде звук, който смътно напомняше на леко раздразнена мечка гризли, и Али не знаеше дали да приеме това за да или за не.

Страхотно. Просто страхотно. Нещата са дори по-зле, отколкото съм си представяла.

* * *

— И така, имаме свой собствен хеликоптер. Познай какво, сега ни трябва и пилот за него — отбеляза Франк Найт — „Шефа“, ръководител на „Черните рицари“ АД, и погледна над огромното, разхвърляно бюро към Нейт Уелър — „Призрака“.

Франк не можа да се сдържи и отново потърси върху безизразното лице срещу себе си някакви признаци за посттравматично стресово разстройство. Правеше това доста често през последните три месеца, но независимо колко внимателно се взираше…

Нищо.

Мъжът срещу него не играеше нервно с ръце, не стрелкаше неспокойно очи, не мърдаше пръстите на краката си.

Франк обаче знаеше, че само защото човек не проявява някой от най-очевидните симптоми на заболяването, не означава, че не е болен. Наричаха Нейт Призрака, защото бе дяволски безшумен по време на акция. След като Григ Морган — най-старият и най-добър приятел и единствен негов партньор, беше умрял — особено като се имаше предвид начинът, по който се бе случило това, нещо, за което Франк изобщо не искаше да мисли — младият мъж беше придал нов смисъл на прозвището си. Сега той беше Призрака, защото приличаше на ходещ мъртвец. Никаква емоция. Откровено казано, той никога не е бил веселяк, но сега? Проклятие…

— Какво ще кажеш за Колби Вентура? — попита Призрака. — Вече не е в армията.

— Наистина ли? — Шефа повдигна вежда и бързо записа нещо в бележника си, развълнуван от перспективата. — Да, човече. Ейс ще бъде чудесно попълнение.

Веднага след като произнесе последните думи, трепна и погледна към Призрака. Сега не изглеждаше толкова дистанциран. Очите му блестяха ярко, а челюстта му бе толкова здраво стисната, че Франк се зачуди дали когато най-сетне отвори уста на мястото, където са били зъбите му, ще има нещо повече от парчета и корени.

Григ имаше лиценз за пилот на хеликоптер и това беше още едно неприятно напомняне за това, че вече го няма. Адски много му се искаше да не го бяха загубили, но такава беше действителността. Защото въпреки всички предпазни мерки, които предприемаха, рискът от насилствена смърт беше част от работата им.

Това знание обаче не правеше загубата по-поносима. За всеки един от тях. И най-вече за Призрака. Григ и Нейт бяха завършили заедно Морското скаутско училище за снайперисти в Куонтико и оттогава бяха неразделни — Динамичния дует или както бяха известни в някои кръгове — Смъртоносния дует.

Нейт едва бе излекувал раните, които бе получил по време на мъченията при ливанците, преди да се върне обратно и да се опита да проследи всеки един, дръзнал да вдигне ръка срещу него и Григ… А след това Франк трябваше да разчиства една доста голяма бъркотия.

Потръпна, като си спомни всички, с които му се наложи да разговаря спешно. Целуването на задници не беше сред най-силните му страни и винаги оставяше лош привкус в устата му, но го бе направил за Призрака — най-добрият шибан снайперист на планетата.

За щастие, акцията на Нейт по издирването на виновните беше напразна, защото някой вече го бе изпреварил. Онези типове от Хизбула бяха мъртви, което не изненада никого, тъй като сирийците не се отнасяха особено любезно с ливанските бойци, действащи на тяхна територия. Фактът, че шибаняците бяха умрели насилствено, не трогна ни най-малко закоравялото сърце на Франк. Не само защото си го заслужаваха заради онова, което бяха сторили на двамата му колеги, а и защото това попречи на Призрака да извърши една от най-големите грешки в живота си.

Рицарите нарушаваха, заобикаляха и често пренебрегваха повечето правила, с изключение на едно. За отмъщение чисто и просто нямаше място в оперативните им процедури. Ако извършеха убийство извън границите на някоя наказателна мисия, нямаше да бъдат по-добри от мъжете, които преследваха.

— Може би трябва да започнем да търсим и специалист по комуникации — добави бързо Шефа, надявайки се да изтрие от лицето на младия мъж убийствения поглед, който беше още по-лош от студената му дистанцираност. — Последната задача в Бразилия щеше да мине много по-гладко, ако някой от нас говореше португалски.

— Какво ще кажеш за бившия агент на Мосад? — предложи Призрака.

Агентът на Мосад… Чудесно. Още нещо, за което трябваше да се погрижи днес. Обикновено, когато генерал Фулър поискаше от него и момчетата да направят нещо, всички заставаха мирно и отдаваха чест, но за укриването на този израелец бяха необходими някои преговори. В края на краищата, това се оказа не чак толкова лоша сделка, защото вече бяха горди собственици на малко употребяван UH-60 Блек Хоук.

Добре, може би виждаше нещата прекалено розови.

В интерес на истината, хеликоптерът беше доста очукан. Бе участвал в битки през 1989 година, когато САЩ нападна Панама, и оттогава досега бе събирал прах в един хангар. Ако изобщо някой можеше да вкара двадесет и няколко годишния звяр отново в играта, това бе Бунтарката — Ребека Райхарт — талантливият механик на Рицарите и негова лична слабост.

Разбира се, нямаше да си позволи перверзното удоволствие да мисли сега за нея…

— Новият няма много добри езикови познания — отговори той, като дискретно погледна титановия си часовник, спомняйки си за какво всъщност беше повикал Призрака. — Посети ли психолога, за когото ти казах? — Франк се наведе напред. Езикът на тялото му казваше: „Загрижен съм за теб, приятелю“.

Не че бе привърженик на това емоционално нещо — психоанализата, а по-скоро вярваше, че човек трябва да работи над собствените си проблеми в свободното си време. След онова, през което бе преминал, Нейт имаше нужда от помощ.

Мамка му! Човекът определено имаше нужда да поговори с някого.

— Трябва да попитаме Дан Ман и Ози за техния избор на експерт по комуникациите — отвърна Уелър и крехката надежда на Франк, че приятелят му може да е посетил добрия доктор, пропадна.

Добре, с това темата за психолога бе приключена.

— Ами тогава нека да ги попитаме — капитулира той, обещавайки си по-късно да върне Призрака към въпроса за психическото му състояние.

Франк Найт се надигна иззад бюрото си, когато Пати — съпруга на Дан и офис мениджър на „Черните рицари“ АД, влезе в кабинета му.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа — каза тя, — но Джералд съобщи, че на портала имаме посетител. Алиша Морган иска да види Призрака.

И последната искрица от черния огън, който се бе разгорял в очите на Нейт, след като бе заявил, че Ейс ще бъде супер попълнение, мигом изгасна. Мъжът надяна отново на лицето си обичайната маска на студено безразличие.

Е, сега наистина стана интересно!

* * *

— Какво правиш тук, Али?

Младата жена подскочи, стресната от дълбокия мъжки глас. Беше се унесла в глупавата мисъл, че ако червенокосият гигант не й беше казал къде да паркира колата, би могла да реши, че е ням.

Дяволите да го вземат! Несъмнено Нейт беше наследил умението да стъпва безшумно от дядо си — чероки, заедно с орловия нос, блестящите черни очи и гарвановочерната коса. Това беше най-дразнещият му навик — просто да се… материализира.

— Нейт, аз… съжалявам, че ти се и-изтърсих по този начин. — Сърцето и устата й започнаха да заекват едновременно, както винаги, когато я хванеше неподготвена. Някак си успяваше да я превърне от решителна, уверена жена в заекваща, колеблива идиотка. Наистина чудесно начало, Али. — Може би трябваше да се обадя…

Но се бе опасявала, че ако му позвъни и чуе гласа му, ще промени решението си. А този път беше сигурна, наистина сигурна, че има нужда от неговата помощ.

Единственият му отговор беше глухо ръмжене, което сякаш дойде изпод земята. Очевидно двамата с червенокосия гигант са взимали уроци и са били най-добрите ученици в Училището по некомуникативност и неспособност да се дават отговори.

Типично. Точно реакцията, която бе очаквала.

Потисна желанието си да завърти очи. Вместо това реши да се поглези и позволи на погледа си да се плъзне по Нейт, който запълваше пространството между двете крила на портата от ковано желязо. Беше напълнял след последната им среща. Не че беше лошо. Тогава бе твърде слаб. Сега срещу нея стоеше висок над метър и осемдесет мъж с твърди, добре оформени мускули и силно загоряла кожа. Гъстата черна коса беше малко по-дълга, опираше в яката му и съблазнително се къдреше около ушите. Е… съблазнително за някоя наивна жена, може би. Всяка наивна жена, прекарала дори десет минути в негово присъствие, много бързо щеше да осъзнае, че в него няма нищо съблазнително, освен невероятно красивото му лице.

А то наистина беше невероятно красиво.

Жалко, че характера и поведението му бяха като на скункс.

— Не искаш ли да ме поканиш вътре? — попита с неохота, когато й стана ясно, че той е напълно доволен просто да стои там, под знойното лятно слънце, и да я гледа така, сякаш е нещо миризливо, залепнало на подметката на обувката му.

Той наведе леко глава и скръсти ръце пред гърдите си, при което впечатляващите му бицепси изпъкнаха още повече и изпънаха ръкавите на сивата тениска. Младата жена потръпна, въпреки жегата, когато си спомни какво е усещането да те прегръщат тези невероятно силни ръце…

По дяволите, Али, просто го забрави!

Проблемът е, че не беше в състояние да го забрави, дори и за една нощ. През последните три месеца я измъчваха сънища, в които…

— Какво правиш тук? — попита мъжът отново. Имаше странния навик да съкращава всичко до няколко думи. Сякаш нямаше време да се занимава с още няколко досадни, допълнителни срички.

— Трябва да говоря с теб.

Той сви рамене.

— Тогава говори.

— Не тук. — Тя му отправи своя патентован що за кретен си ти? поглед. — Някъде насаме. Ти живееш тук, на това място, нали? Също като Григ навремето? Защо не ме заведеш в твоето жилище, можеш да ми предложиш и питие? — Младият мъж присви очи и зачака. Повдигайки брадичка, Али изпъна рамене и го погледна решително. — Предположих, че ще реагираш по този начин. — Още една причина да не се обади, за да го предупреди за предстоящото си идване. Не искаше да му даде време да измисли извинение, за да не я види.

Али се завъртя на пети и тръгна към колата си. Докато отваряше рязко багажника, го наричаше мислено с всички мръсни имена, за които можа да се сети. Прокле както него, така и безмилостните лъчи на слънцето, които прежуряха раменете й, докато вадеше куфара. Сложи го с колелцата на земята, издърпа телескопичната дръжка, вдигна чантата си по-високо на рамо и закрачи обратно към Нейт, докато струйка пот се спускаше между плешките й.

Не беше сигурна коя е причината за лошото й настроение, дали непоносимата температура, или неудобството, което изпитваше винаги около този мъж. Вероятно и двете. Или може би просто беше ядосана на себе си, че изобщо предприе това пътуване.

Докато беше жив, Григ бе успял да я вкара в доста неприятни ситуации — и естествено, винаги той беше този, който я измъкваше от тях. Но това вече беше повече от нетърпимо. Този голям, мил глупчо продължаваше да я въвлича в съмнителните си истории дори от гроба.

Проблемът беше, че този път нямаше как да дойде да я спаси. Ето защо тя беше тук, топеше се от горещината, която излъчваха чикагските тротоари, нервите й се бяха опънали до крайност от оглушителната тишина, която я заобикаляше, докато чакаше Нейт да каже нещо… каквото и да е.

Разбира се, да се надяваш на нещо такова беше толкова нелепо, колкото и да се опитваш да пикаеш срещу вятъра, тъй като човекът просто си стоеше там и се взираше в нея, без дори да си помръдне пръста, за да й помогне за багажа — непоносим грубиян.

— Е, къде ме искаш? — най-сетне попита Али, за да запълни задушаващата тишина.

За секунда в очите му проблесна нещо, моментна искра, която оживи безстрастния му черен поглед, а после изчезна толкова бързо, че младата жена се зачуди дали изобщо е било там.

Не, реши тя, със сигурност й се е сторило, че е видяла нещо, защото това би означавало, че е предизвикала някакво вълнение в него, а доколкото й бе известно, мъжът беше същински киборг.

— Е? — нетърпеливо попита отново, когато идиотът просто продължи да стои там. В мълчанието му имаше нещо хищническо, което винаги я смущаваше. А, да, дори червенокосият гигант успя да отмести очи от монитора, за да наблюдава малката драма, която се разиграваше пред него.

Страхотно!

— Ще останеш тук? При мен?

Защо прозвуча така, сякаш с това тя рискува живота си?

— Да, точно това имам предвид. Последните двадесет часа прекарах в колата, нямам желание да карам още толкова обратно до дома. От мазната храна в крайпътните заведения ми се поду коремът. От многото кофеин очите ми се въртят в черепа като топчета за флипер. Уморена съм. Жадна съм. Не съм отседнала в хотел по причини, които ще ти обясня, след като ми позволиш да вляза и ще ти бъда много благодарна, ако го направиш веднага, така че да се махна от това изгарящо кожата ми слънце. Мислех, че лятото в Чикаго е приятно, а всъщност е като проклета огнена пещ. Ако не се лъжа, дезодорантът ми отдавна не действа, а супер голямото безалкохолно, което си купих на границата с Индиана започна да напомня за себе си, което означава, че скоро ще се наложи да използвам тоалетната. Така че — да, имам намерение да остана тук при теб.

Беше го направила отново. Издайническото потрепване на челюстта му показваше, че явно отново го е заляла с огромно количество словесна диария.

Но, каза си тя, поне бе преодоляла първото препятствие, заявявайки намеренията си, макар да го бе направила тромаво и изключително многословно.

— Докога? — попита Нейт неохотно.

— Толкова дълго, колкото е необходимо. — Повдигна брадичка и го погледна смело, все едно му казваше: „Хайде, противопостави ми се, ако смееш“.

Тишина.

Какво друго още трябваше да направи?

— Виж, това е най-малкото, което можеш да сториш за малката сестра на най-добрия си приятел — добави тя. Да, знаеше, че е удар под кръста, но дявол да го вземе, той сам я принуди да извади тежката артилерия.

— Добре — капитулира мъжът, макар на лицето му да бе изписано изобщо не ми се иска да го правя. — Но ще отидем в главната работилница… засега. — Обърна се и влезе през портата.

— Добре. — Тя намести отново дръжката на чантата си и погледът й залепна за съблазнително изглеждащия задник, обгърнат в спортни панталони цвят каки, дълги до коляното. Чудесно оформени седалищни мускули! Мъжът беше истински кретен, но Али просто не можеше да спре да точи лиги.

Според нейното мнение това беше огромна загуба, тъй като човекът беше толкова мрачен. Или може би беше невероятен късмет. Защото, ако имаше дори само един грам чар, тя щеше да е обречена още от първия ден.

На седемнадесет бе изпълнена с хормони и любопитство, копнееше да се влюби диво и страстно в момче, което да боготвори земята под краката й. По това време беше убедена, че това хипотетично момче ще бъде красиво и забавно, с най-невероятната, разтапяща сърцето, усмивка.

Нейт определено покриваше критериите й за красив мъж. Уф! Когато го видя за първи път, краката й се подкосиха и едва не тупна по задник.

Все още си го спомняше така, сякаш беше вчера…

Беше предпоследният й ден в гимназията. Носеше любимите си дънкови къси панталонки и тениската, която си беше купила предната седмица, преди концерта на Бон Джоуви. Намираше се в кухнята на родителите си и се беше замислила дълбоко за теста по математика, който бяха правили първия час — тестът, за който не бе учила толкова, колкото беше необходимо — когато изведнъж подскочи и — Бам! Това беше любов от пръв поглед.

Любов, продължила точно пет минути, защото Али бързо разбра, че на ефрейтор Нейтън Уелър му липсва каквото и да е чувство за хумор, а скоро след това заподозря, че мъжът дори не знаеше как да се усмихва. Освен това, той правеше измъчена физиономия всеки път, когато се опиташе да го ангажира в разговор, което уби всичките й мечти още в зародиш. Буквално.

Така че, да, вероятно бе наистина добре, че Нейт беше така навъсен, в противен случай още преди години щеше да е загубила сърцето си по него.

Той се обърна и я хвана да се взира в него.

— Идваш ли? — попита лаконично, сякаш изобщо не му пукаше, ако отговори с „не“.

— Разбира се. — Тя вдигна високо нос и покорно го последва в шибания Форт Нокс.

Когато най-накрая достигнаха стоманените врати на фабричната сграда, той извади някакъв странно изглеждащ ключ от джоба си и го пъхна в още по-странна дупка, която не беше забелязала, тъй като беше скрита зад нит. Прозвучаха серия от кликвания и звуков сигнал, последван от силен трясък.

Огромната метална врата се отвори почти безшумно.

Обикновена работилница за мотоциклети! Как ли пък не!