Пол Остър
Книга на илюзиите (4)

4

Две седмици по-късно все още нямах отговор от Фрида Спелинг. Очаквах телефонни обаждания посред нощ, препоръчани писма, телеграми, факсове, отчаяни призиви да хукна към смъртното легло на Хектор, но след четиринайсет дни мълчание реших, че няма смисъл да се занимавам с нея. Скептицизмът ми се възвърна и малко по малко си проправих път обратно назад. Кутията се върна в гардероба и след като се мотах унило из къщата още седмица или десет дни, отново се захванах да изтезавам Шатобриан. Бях се откъснал от него за почти месец, но успях да изхвърля мисълта за Тиера дел Суеньо от съзнанието си: останаха само откъслечни чувства на разочарование и погнуса. Хектор пак бе мъртъв. Бе умрял през 1929 година, а може би бе умрял онзи ден. Нямаше значение коя е истинската смърт. Той вече не принадлежеше на този свят и аз нямах никакъв шанс да го срещна.

Наново се затворих в себе си. Времето се люшкаше напред-назад между лошо и хубаво. Ден-два ясно искрящо слънце и после яростни бури; проливни порои, следвани от кристалносиньо небе; вятър и безветрие, жега и студ, мъгла, разтваряща се в лазура. При мен в планината винаги беше с пет градуса по-хладно, отколкото в града, но имаше следобеди, в които ходех само по шорти и тениска. Други следобеди се налагаше да паля огън и да навличам три пуловера един върху друг. Юни преля в юли. Вече от десет дена работех стабилно, постепенно се връщах към стария си ритъм, подготвях терена за последния щурм, така ми се струваше. Един ден малко след празниците приключих рано и се вдигнах с пикапа до Братълбъро да си напазарувам. Останах около четирийсет минути в Гранд Юниън и след като натоварих покупките в багажника, изведнъж реших да поостана още и да погледам някой филм. Беше просто импулс, внезапна приумица, която ме завладя както си стоях насред паркинга, потен и примижал срещу привечерното слънце. Бях свършил с работата за днес и нямаше причина да променям плановете си, нямаше защо да бързам към къщи, ако не исках. Отидох до кино „Лачис“ на главната улица тъкмо преди да започне прожекцията от шест. Купих си ко̀ла и пакет пуканки, настаних се по средата на последния ред и изгледах един филм от серията „Завръщане в бъдещето“. Оказа се едновременно смехотворен и приятен. След като свърши, реших да проточа вечерта в корейския ресторант отсреща. Веднъж вече бях ял там, и според върмонтските стандарти храната хич не беше лоша.

Два часа бях седял в полумрака и когато излязох от салона, времето пак се беше обърнало. Още една от онези резки промени: придошли облаци, температурата спаднала до десетина градуса и излязъл вятър. След цял ден ясно небе и силно слънце би трябвало в този час да има някаква остатъчна светлина в небето, но слънцето беше изчезнало преди залез и дългият летен ден се бе превърнал във влажна, хладна вечер. Вече валеше, когато пресякох улицата и влязох в ресторанта; докато сядах на една от предните маси и поръчвах вечеря, видях как бурята се развихря. Един хартиен плик полетя от земята и се лепна на стъклото на оръжейния магазин „При Сам“; една празна кутия от сода се затъркаля с тракане надолу по улицата към реката; дъждът заплющя по тротоара като канонада от куршуми. Започнах с кимчи, като поливах всяка втора хапка с бира. Пикантно нещо беше това, изгаряше езика, и когато преминах към основното ястие, продължих да топя месото в лютивия сос, а това означаваше, че продължих с бирата. Трябва да съм изпил всичко на всичко три бутилки, може би четири, и когато поисках сметката, вече бях малко по-почерпен, отколкото трябваше. Достатъчно трезвен, за да вървя по права линия, струва ми се, достатъчно трезвен да мисля ясно за превода си, но навярно недостатъчно трезвен, за да шофирам.

Все пак няма какво да обвинявам бирата за това, което се случи. Рефлексите ми може би бяха малко забавени, но имаше намесени и други елементи и подозирам, че резултатът щеше да е същият, дори ако бирата се извадеше от уравнението. Когато излязох от ресторанта, дъждът все още валеше като из ведро, наложи ми се да пробягам няколкостотин метра до общинския паркинг и успях да се измокря до кости. Не ми помогна това, че се замотах с ключовете, докато се опитвах да ги измъкна от мокрите си панталони, а още по-малко това, че щом ги издърпах, моментално ги изпуснах в първата локва. Това означаваше допълнително изгубено време да клеча и да ги търся опипом в мрака и когато най-сетне се изправих и се качих в пикапа си, бях подгизнал като човек, който се е къпал с дрехите. Да му се не види и бирата, и мокрите дрехи, и водата, която влизаше в очите ми. Постоянно трябваше да оставам с една ръка на волана, за да бърша челото си, и като се прибави неудобството на лошото отопление (което означаваше, че докато не бършех челото си, със същата ръка бършех стъклото пред себе си), и като се умножи всичко това по коефициента на дефектните чистачки (кога пък не са дефектни!), условията в онази нощ определено не гарантираха безаварийно шофиране до дома.

Иронията беше, че съзнавах всичко това. Треперех в мокрите си дрехи, исках само да се прибера и да облека нещо топло, но въпреки това си наложих да шофирам колкото се може по-бавно. Това ме спаси, предполагам, но от друга страна, може би пък тъкмо то причини катастрофата. Ако карах по-бързо, може би щях да съм нащрек и повече да внимавам в особеностите на пътя; но не след дълго започнах да се отнасям и в края на краищата потънах в едно от онези продължителни, безцелни размишления, които изглежда се случват единствено когато шофираш сам. В този случай, ако правилно си спомням, беше нещо за изчисляване на ефемерните дейности в ежедневния живот. Колко време си бях връзвал обувките в последните четирийсет години? Колко врати бях отварял и затварял? Колко често бях кихал? Колко часове бях изгубил в търсене на неща, които не мога да намеря? Колко пъти си бях удрял палеца на крака или трясвал главата си, или примигвал, за да извадя нещо, попаднало в окото ми? Заниманието ми се стори доста приятно и продължих да попълвам списъка, докато се взирах в тъмнината. На около двайсет мили след Братълбъро, на един прав участък между градчетата Т. И Уест Т., точно три мили преди завоя, отдето тръгваше черният път за моята къща, мернах две животински очи да мъждукат в светлината на фаровете. Миг по-късно видях, че е куче. Беше на двайсет-трийсет метра пред мен, мокро и проскубано създание, залутано в мрака, и за разлика от повечето изгубени кучета, не се движеше покрай пътя, ами по средата му, или по-скоро малко вляво от средата, тоест точно насред моето платно. Извих рязко, за да не го ударя, и в същото време натиснах спирачката. Вероятно не трябваше да го правя, но вече го бях направил преди да си кажа, че не бива, и понеже настилката беше влажна и хлъзгава от дъжда, гумите поднесоха. Плъзнах се през жълтата линия и преди да завъртя в обратната посока, пикапът ми се натресе в един електрически стълб.

Коланът ми беше на място, но от тласъка лявата ми ръка се удари във волана, всичките зеленчуци се разлетяха из кабината, една консерва доматен сок изскочи от торбата и ме цапардоса по брадичката. Лицето ме болеше зверски, ръката ми между лакътя и китката пулсираше, но все още можех да я сгъвам, отварях и затварях уста и по това прецених, че нямам счупени кости. Би трябвало да се почувствам облекчен, щастлив, че съм избегнал по-сериозно нараняване, но не бях в настроение да редя благословии и да гадая колко по-зле би могло да бъде. Случилото се си беше достатъчно лошо, а аз бях бесен на себе си, че съм се блъснал. Единият преден фар бе счупен, бронята — смачкана, предницата — хлътнала. Двигателят все пак още работеше, но когато се опитах да дам на заден и да продължа по пътя си, установих, че предните гуми са затънали в крайпътната кал. Отне ми двайсет минути да бутам в мочурляка под дъжда, за да освободя колата, и когато свърших, бях твърде изтощен да събирам покупките, пръснати из кабината. Само седнах зад волана, изтеглих се обратно на пътя и отпраших. Както се оказа по-късно, шофирал съм до къщи с един пакет замразен грах, затъкнат между облегалката и гърба ми.

Минаваше единайсет, когато спрях пред къщи. Тресеше ме, челюстта и ръката ме боляха, бях в отвратително настроение. Казват, че трябва да очакваш неочакваното; но случи ли се веднъж неочакваното, последното, което очакваш, е, че ще се случи пак. Не бях нащрек, докато слизах от пикапа, все още мислех за кучето и електрическия стълб, преминавах повторно през всички детайли на катастрофата и затова не видях колата, паркирана вляво от къщата. Фаровете ми не бяха осветили това място, а когато изключих мотора и угасих светлините, всичко наоколо потъна в пълен мрак. Дъждът вече бе отслабнал, но още ръмеше и къщата беше тъмна. Бях излязъл с мисълта, че ще се върна по светло и затова не бях включил лампата над входната врата. Небето беше черно. Земята беше черна. Тръгнах опипом напред, разчитайки на паметта и осезанието си, но не виждах нищичко.

В южен Върмонт беше нещо обичайно да си оставяш къщата отключена, но аз не го правех. Превъртах ключа докрай при всяко излизане. Упорит ритуал, който отказвах да прекратя, дори ако излизах само за пет минути. Сега, докато напипвах ключовете си в тъмнината, разбрах колко глупави бяха тези предпазни мерки. Не можех да си вляза в собствената къща. Вече държах ключовете в ръка, но те бяха шест на една връзка и нямах ни най-малка представа кой е верният. Слепешком прокарах длани по вратата в търсене на ключалката. Намерих я, избрах наслуки един ключ и се заех да го вкарам в дупката. Влезе до половина и заседна. Трябваше да опитам с друг, но преди това се налагаше да измъкна първия. Това ми струваше доста повече мотане, отколкото очаквах. В последния момент, тъкмо когато щях окончателно да го издърпам, той излезе рязко и цялата връзка се изплъзна от ръката ми. Иззвънтя по дървените стъпала и се приземи бог знае къде в нощта. И така, пътешествието приключи както бе започнало: пълзях на четири крака, псувах полугласно и търсех комплект невидими ключове.

Това занимание не бе траяло и две-три секунди, когато в двора проблесна светлина. Вдигнах очи, инстинктивно се извърнах към светлината и преди да се уплаша, преди дори да осъзная какво става, видях, че там е паркирана кола — кола, която нямаше работа на моя територия — и че от колата слиза жена. Тя разтвори голям червен чадър, затръшна вратата след себе си и светлината изчезна. Трябва ли ви помощ, попита. Аз скочих на крака и в следващия миг ме заслепи нова светлина. Жената бе насочила фенерче към лицето ми.

Ти пък коя си, по дяволите? — попитах.

Не ме познавате, но познавате човека, който ме изпрати.

Това не ме устройва. Кажи ми коя си, или ще викна куките.

Казвам се Алма Грунд. Чакам ви от пет часа, господин Зимър, и трябва да говоря с вас.

И кой те праща?

Фрида Спелинг. Хектор не е добре. Тя държи да го знаете и ме помоли да ви кажа, че не разполагаме с много време.

Намерихме ключовете с помощта на фенерчето й; след като отворих вратата и влязох в къщата, включих осветлението в хола. Алма Грунд ме последва — ниска жена, минала средата на трийсетте, облечена в синя копринена блуза и семпли сиви панталони. Среднодълга кестенява коса, високи токчета, пурпурно червило и кожена чанта, провесена през рамото й. Когато застана на светло, видях, че има белег по рождение от лявата страна на лицето си. Беше лилаво петно с размера на мъжки юмрук, достатъчно длъгнесто и широко, за да наподобява картата на някаква въображаема страна: парче депигментирана кожа, която покриваше над половината й буза — от ъгълчето на окото до челюстта. Прическата й прикриваше по-голямата част, при това тя държеше главата си леко наклонена по необичаен начин, за да не се мърда косата й. Предположих, че това е вкоренен жест, навик, придобит през цял един живот на притеснение; и той й придаваше отсянка на неудобство и уязвимост, вид на свенлива девойка, която гледа в килима, за да избегне очите ти.

Всяка друга вечер сигурно щях с готовност да я изслушам — но не и онази вечер. Бях твърде ядосан, твърде вбесен от случилото се и единственото, което исках, беше да смъкна мокрите си дрехи, да си взема една гореща вана и да си легна. Бях затворил вратата, след като включих осветлението. Сега я отворих отново и учтиво я помолих да излезе.

Дайте ми само пет минути, каза тя. Всичко ще ви обясня.

Не обичам хората да навлизат в частната ми собственост, отговорих, нито пък обичам да ми изскачат посред нощ. Не ти се иска да те изхвърля оттук, нали?

Тя вдигна очи към мен, стресната от ожесточението ми, уплашена от напиращата ярост в гласа ми. Мислех, че искате да се видите с Хектор, каза тя, и при тези думи пристъпи навътре в къщата, по-далеч от вратата, в случай че наистина се канех да осъществя заплахата си. Когато отново се обърна с лице към мен, виждах само дясната й страна. От този ъгъл изглеждаше различна, имаше деликатно кръгловато лице с много гладка кожа. Всъщност съвсем не беше непривлекателно, даже почти хубаво. Имаше тъмносини очи и в тях искреше бърза, нервна съобразителност, която ми напомни за Хелън.

Вече не ме интересува какво има да ми каже Фрида Спелинг, казах аз. Тя ме остави да чакам прекалено дълго и ми струваше много да го преодолея. Не желая да се връщам обратно. Твърде много надежда. Твърде много разочарование. Нямам сили за това. Поне за мен нещата бяха дотук.

Преди да успее да отговори, приключих малката си тирада с агресивна поанта. Отивам да се изкъпя, рекох. Очаквам докато приключа с банята, да те няма тук. Ако обичаш, затвори вратата, като излизаш.

Обърнах й гръб и тръгнах нагоре по стълбите, напълно решен да я игнорирам и да си измия ръцете от цялата история. На половината стъпала чух гласа й: Написал сте такава великолепна книга, господин Зимър. Имате право да знаете истината, а аз се нуждая от помощта ви. Ако не ме изслушате, ще се случат ужасни неща. Отделете ми само пет минути. Нищо друго не искам.

Тя ме умоляваше по най-мелодраматичния възможен начин, но аз нямах намерение да се предавам. Изкачих стълбите и се обърнах към нея от лоджията. И пет секунди няма да ти отделя, заявих. Ако искаш да говориш с мен, ела утре. Още по-добре — напиши ми писмо. Не обичам много телефоните. И без да изчакам реакцията й, се вмъкнах в банята и заключих вратата зад себе си.

Останах във ваната петнайсет-двайсет минути. Още три-четири минути, докато се избърша, други две да прегледам брадичката си пред огледалото, накрая още шест-седем, докато си облека чисти дрехи, и трябва да съм останал горе почти половин час. Не си давах зор. Знаех, че когато сляза по стълбите, тя още ще е там, и продължавах да съм в заядливо настроение, кипях от напираща войнственост и враждебност. Не се страхувах от Алма Грунд, но ме плашеше моят собствен гняв и вече нямах идея какво да очаквам от себе си. Пролетта бях избухнал на партито на Грег и Мери, но оттогава се бях прибрал на скрито и се бях отучил да разговарям с непознати. Сега единственият човек, с когото знаех как да се държа, бях самият аз — но аз всъщност не бях никой, всъщност не бях и жив. Бях само някой, който се преструва на жив; мъртвец, прекарващ дните си да превежда книгата на друг мъртвец.

Когато излязох на лоджията, тя вдигна поглед към мен и ме засипа с порой от извинения, молеше ме да й простя за нелюбезното поведение и обясняваше колко съжалява, че така ме е нападнала, без предупреждение. Съвсем не била човек, който дебне край хорските къщи посред нощ, и не искала да ме стряска. Когато в шест часа почукала на вратата ми, още било слънчево. Погрешно предположила, че съм си вкъщи, и ако се принудила да чака отпред през всички тези часове, то било само защото мислела, че всеки момент ще се прибера.

Докато слизах по стълбите и се насочвах към хола забелязах, че косата й беше сресана, а устните — прясно начервени. Сега изглеждаше по-прилично: не така размъкната, не така неуверена — и още когато тръгнах към нея и я поканих да седне, усетих, че никак не е толкова слаба или уплашена, колкото си мислех.

Няма да ви изслушам, преди да ми отговорите на няколко въпроса, казах й. Ако отговорите ме удовлетворяват, ще ви дам думата. Ако не, ще ви помоля да напуснете и не искам никога повече да ви видя. Разбрано?

Дълги отговори ли искате, или кратки?

Кратки. Колкото се може по-кратки.

Само ми кажете какво искате да знаете и ще се постарая.

Първото, което ме интересува, е защо Фрида Спелинг не отговори на писмото ми.

Тя получи второто ви писмо, но точно докато сядаше да ви пише, се случи нещо, което я възпрепятства.

За цял месец?

Хектор падна от стълбите. На долния етаж Фрида сядаше пред бюрото си с писалка в ръка, а на горния Хектор вървеше към стълбата. Зловещо е колко близко бяха двете неща. Тя написа три думи: Драги професор Зимър — и в този момент Хектор се спъна и падна. Счупи си крака на две места. Няколко пукнати ребра. Ужасна цицина на главата. Трябваше да дойде хеликоптер в ранчото и да го отнесе до болницата в Олбъкърки. Докато му правеха операция, за да наместят крака, той получи инфаркт. Прехвърлиха го в отделението по сърдечни болести и после, тъкмо когато изглеждаше, че се оправя, хвана пневмония. Две седмици се бореше за живота си. На два, дори три пъти мислехме, че ще го изгубим. Просто не беше възможно да се пишат писма, господин Зимър. Твърде много неща се случваха и Фрида не можеше да мисли за нищо друго.

Той още ли е в болницата?

Изписаха го вчера. Взех първия сутрешен полет, кацнах в Бостън към два и половина, наех кола и дойдох тук. По-бързо е от писмото, нали? Един ден, а иначе — три или четири, може би дори пет. След пет дни Хектор може и да не е жив.

Защо просто не вдигнахте телефона да ми се обадите?

Не исках да рискувам. Твърде лесно би ви било да ми затворите.

А защо сте толкова загрижена? Това е следващият ми въпрос. Коя сте вие и какво общо имате с всичко това?

Познавам ги цял живот. Много са ми близки.

Не намеквате, че сте им дъщеря?

Дъщеря съм на Чарли Грунд. Може би не си спомняте това име, но сте го срещали. Навярно сте го виждали изписано десетки пъти.

Операторът.

Точно така. Той е заснел всички филми на Хектор за „Калейдоскоп“. Когато Хектор и Фрида решили отново да се захванат с филми, той напуснал Калифорния и се преместил в ранчото. Това е било през 1940 година. Оженил се за майка ми през 1946 година. Там съм родена, там съм отраснала. Това място е много важно за мен, господин Зимър. Оттам идва всичко, което съм.

Винаги сте живяла там?

На петнайсет постъпих в пансион. После в колеж. След това живях по градовете. Ню Йорк, Лондон, Лос Анджелис. Омъжих се, разведох се. Работих, върших това-онова.

Но сега живеете в ранчото.

Върнах се преди седем години. Майка ми почина и аз се прибрах за погребението. После реших да остана. Чарли също почина две години по-късно, но аз съм още там.

И с какво се занимавате там?

Пиша биографията на Хектор. Отне ми шест години и половина, но вече привършвам.

Малко по малко нещата се подреждат.

Разбира се, че се подреждат. Не съм пропътувала две хиляди и четиристотин мили, за да ви държа на тъмно, нали?

Това е следващият въпрос. Защо аз? Защо избрахте мен от всички хора на света?

Защото се нуждая от свидетел. В книгата си описвам неща, които не е видял никой друг, и твърденията ми няма да са достоверни, ако някой не ме подкрепи.

Но този някой не е нужно да съм аз. Може да е всеки. Предпазливо и със заобикалки току-що ми казахте, че онези късни филми наистина съществуват. Ако има още образци от творчеството на Хектор, би трябвало да се свържете със специалист по киното и да го помолите да им хвърли поглед. Трябва ви авторитет зад гърба, някой с репутация в тази област. Аз съм само аматьор.

Може да не сте професионален кинокритик, но сте експерт по комедиите на Хектор Ман. Написали сте изключителна книга, господин Зимър. Никой никога няма да напише нещо по-добро за тези филми. Това е основополагащ труд.

До този момент тя ми отдаваше цялото си внимание. Седеше на дивана, а аз крачех напред-назад и се чувствах като прокурор, подлагащ свидетеля на кръстосан разпит. Предимството бе у мен и докато отговаряше на въпросите ми, тя ме гледаше право в очите. Сега изведнъж сведе поглед към часовника си, взе да кърши пръсти и аз разбрах, че ситуацията се е променила.

Късно е, каза тя.

Изтълкувах думите й в смисъл, че е уморена. Това ми се видя смехотворно, направо абсурден коментар при тези обстоятелства. Вие започнахте, забелязах аз. Няма сега мен да държите отговорен, нали? Само загрявахме.

Един и половина е. Самолетът излита от Бостън в седем и петнайсет. Ако до един час тръгнем, вероятно ще го хванем.

За какво говорите?

Мислите ли, че съм дошла до Върмонт само да си поприказваме? Ще ви отведа до Ню Мексико. Мислех, че ви е ясно.

Сигурно се шегувате.

Чака ни дълъг път. Ако имате още въпроси, с готовност ще ви отговоря в движение. Докато стигнем, ще знаете всичко, обещавам.

С вашата интелигентност би трябвало да сте наясно, че няма да направя това. Не сега. Не и посред нощ.

Трябва да го направите. Двайсет и четири часа след смъртта на Хектор филмите ще бъдат унищожени. А той може и вече да е мъртъв. Може да е умрял, докато съм пътувала за насам. Не разбирате ли, господин Зимър? Ако не тръгнем веднага, може би няма да има време.

Пропускате какво казах на Фрида в последното си писмо. Не пътувам със самолет. Против религията ми е.

Без да каже и дума, Алма Грунд бръкна в чантата си и извади оттам малка хартиена кесийка. На нея имаше печат в синьо и зелено, а отдолу бяха написани няколко реда. Откъдето стоях, можах да разчета само една дума, но само тя ми бе достатъчна, за да предположа какво има в кесийката. Аптека.

Не съм забравила, рече тя. Донесла съм ви ксанакс, за да улесня нещата. Това лекарство използвате, нали?

Откъде знаете?

Написал сте великолепна книга, но това не значеше непременно, че можем да ви се доверим. Трябваше да се поразровя малко и да ви проверя. Обадих се тук-там, написах няколко писма, прочетох останалите ви неща. Знам какво сте изживял и съжалявам, наистина съжалявам за трагедията с жена ви и децата ви. Сигурно е било ужасно.

Нямали сте право. Отвратително е да се ровиш в чужд живот по този начин. Цъфвате тука и ме молите за помощ, после изведнъж ми поднасяте това. От къде на къде ще ви помагам? Гади ми се от вас.

Фрида и Хектор не биха ми позволили да ви поканя, без да знаят повече за вас. Трябваше да го сторя заради тях.

Не го приемам. Не ви приемам и една шибана дума повече.

Ние сме на една страна, господин Зимър. Няма смисъл да си крещим един на друг. Би трябвало да работим заедно, като приятели.

Аз не съм ви приятел. Никакъв не съм ви. Вие сте един фантом, който се вмъкна тук от мрака, и сега ви моля да се върнете там и да ме оставите на мира.

Не мога да направя това. Трябва да дойдете с мен, и то сега, веднага. Моля ви, не ме карайте да ви заплашвам. Толкова би било глупаво.

Представа си нямах за какво говори. Бях двайсет сантиметра по-висок от нея и поне двайсет килограма по-тежък — едър мъж, на ръба на търпението си, неизвестна величина, която всеки момент можеше да се взриви в акт на насилие, — а тя стоеше пред мен и ми дърдореше за заплахи. Не мръднах, гледах я от мястото си край печката. Бяхме на десет-дванайсет метра разстояние и точно когато тя се изправи от дивана, дъждът изведнъж заплющя отново, забарабани по покрива, затрещя по керемидите, все едно се сипеха камъни. Тя се стресна, скочи, озърна се наоколо с нервен и объркан поглед и в този миг разбрах какво ще се случи в следващия. Не мога да обясня как го усетих, но каквото и предчувствие или шесто чувство да ме обзе, когато видях този поглед в очите й, аз знаех, че тя носи в чантата си пистолет и знаех също, че след три-четири секунди ще бръкне вътре и ще го извади.

Беше един от най-възвишено-наелектризиращите моменти в живота ми. Намирах се на една стъпка пред действителността, два-три инча пред границите на собственото си тяло и когато се случи точно онова, което очаквах, се почувствах сякаш кожата ми е станала прозрачна. Вече не заемах пространството, по-скоро се разтапях в него. Това, което беше около мен, беше и вътре в мен и трябваше само да погледна в себе си, за да видя света.

Пистолетът беше в ръката й. Малък посребрен револвер с перлена дръжка, наполовина колкото пистолетчетата, с които си играех като малък. Насочи го към мен, вдигна ръка и видях, че китката й се тресе.

Това не съм аз, каза тя. Не е в моя стил. Кажете ми да го махна и ще го махна. Но сега трябва да тръгваме.

За първи път някой насочваше пистолет към мен и аз се удивих колко удобно се чувствам, колко естествено приемам възможностите на момента. Едно грешно движение, една грешна дума — и можех да умра без никаква причина. Тази мисъл би трябвало да ме уплаши. Би трябвало да предизвика желание за бягство, но аз не усетих никакъв подобен импулс, никакво намерение да спра случващото се. Неизчерпаема, ужасяваща красота се бе разтворила пред мен и исках единствено още да я гледам, да гледам в очите на тази жена със странното двойно лице, застанала срещу мен в стаята, и двамата вслушани в дъжда, трополящ над нас като десет хиляди барабана, разбудили всички нощни демони.

Давай, казах аз. Стреляй. Ще ми направиш огромна услуга.

Думите излязоха от устата ми преди да знам, че ще ги произнеса. Прозвучаха ми рязко, ужасно, като нещо, което само безумец би могъл да изговори, но в мига след като ги чух, осъзнах, че не желая да си ги взема назад. Харесваха ми. Допадаше ми колко са прями, откровени; допадаше ми решителният им подход в стил „без глупости“ към дилемата, пред която бях изправен. И все пак, въпреки целия кураж, който ми вдъхнаха тези думи, и до днес не съм сигурен какво означаваха. Наистина ли исках тя да ме убие, или търсех начин да я разубедя и да си спася кожата? Наистина ли копнеех да натисне спусъка, или се опитвах да отслабя ръката й, с хитрост да я накарам да пусне пистолета? Връщал съм се към тези въпроси много пъти в последните единайсет години и така и не можах да стигна до задоволителен отговор. Знам само, че не ме беше страх. Когато Алма Грунд извади онзи револвер и го насочи към гърдите ми, той ми вдъхна не страх, а очарование. Разбрах, че куршумите вътре в барабана съдържат една мисъл, която никога преди не ми беше хрумвала. Светът бе пълен с процепи, дупчици от безсмислие, микроскопични прорези, през които умът минаваше с лекота; и озовеш ли се от другата страна, ставаш свободен от самия себе си, свободен от своя живот, свободен от своята смърт, свободен от всичко, което ти принадлежи. Онази нощ в хола си бях попаднал на един от тези процепи. Появи се във формата на пистолет, аз бях вътре в пистолета и вече не ме интересуваше дали ще изляза. Бях напълно спокоен и напълно полудял, напълно готов да приема каквото и да се случеше. Безразличие от такъв размах е рядко и понеже може да го постигне само човек, готов да се откаже от себе си, то изисква уважение. Вдъхва страхопочитание у онзи, който се взира в него.

Мога да си спомня всичко до онзи миг, до мига, в който изрекох тези думи, и още малко, но след това действието ми се губи. Помня, че й крещях, сочех гърдите си и я предизвиквах да натисне спусъка, но не знам дали това беше след като тя се разплака, или преди. Не помня и нито една нейна дума. Това навярно означава, че аз съм говорил повече, но изстрелвах думите си с такава скорост, че едва ли знаех какво приказвам. Най-важното е, че я уплаших. Тя не бе очаквала такава контраатака и когато вдигнах очи от дулото и ги вперих в нейните, разбрах, че не й стигаше смелостта да ме убие. Всичко беше блъф и детинско отчаяние и веднага щом тръгнах към нея, тя отпусна ръка. Гърлото й издаде странен звук — задавен, сдъвкан дъх, нечленоразделен шум, нещо между стон и ридание — и докато продължавах ожесточено да я дразня и обиждам, докато й крещях да побърза и да приключва най-сетне, вече бях убеден — абсолютно убеден, без сянка от съмнение, — че пистолетът не е зареден. Не зная откъде дойде тази увереност, но в мига, в който я видях как отпуска ръката си, знаех, че нищо няма да ми се случи — и исках да я накажа за това, да я накарам да си плати, задето се преструваше на каквато не беше.

Става дума за броени секунди, цял един живот, сведен до броени секунди. Направих стъпка напред, после още една и изведнъж я връхлетях, извих й ръката, и изтръгнах пистолета. Тя вече не бе ангелът на смъртта, но аз сега познавах вкуса на смъртта и в онази няколкоминутна лудост, която последва, сторих най-дивото, най-безумното нещо, което някога съм правил. Само за да й докажа. Да й демонстрирам, че съм по-силен от нея. Взех пистолета от ръката й, отстъпих няколко крачки назад и го насочих към слепоочието си. Патрони, разбира се, вътре нямаше, но тя не знаеше, че аз го знам, и аз исках да използвам знанието си да я унижа, да й поднеса картина на човек, който не се страхува да умре. Тя го бе започнала, но аз щях да го довърша. В онзи момент тя вече пищеше, това си спомням, още чувам как пищеше и ме умоляваше да не го правя, но вече нищо не можеше да ме спре.

Очаквах да чуя прещракване и после може би краткото, звънтящо ехо от празното гнездо. Положих пръст на спусъка, удостоих Алма Грунд с една навярно гротескна и гнусна усмивка и бавно започнах да натискам. Боже мой, изпищя тя. Боже мой, недей! Натисках, но спусъкът не помръдваше. Опитах отново, но пак нищо не стана. Предположих, че заяжда, но когато наведох пистолета да го огледам по-подробно, най-сетне видях къде е проблемът. Предпазителят стоеше. Пистолетът беше зареден и предпазителят стоеше. Тя не се бе сетила да го махне. Ако не беше допуснала тази грешка, сега един от тези куршуми щеше да е в главата ми.

 

 

Тя седна на дивана и продължи да плаче, захлупила лицето си с шепи. Не знаех колко ще продължи, но допусках, че след като се окопити, ще стане и ще си тръгне. Какъв друг избор имаше? Почти си бях пръснал черепа заради нея и при положение, че бе изгубила нашия изтощителен двубой на воли, не можех да си представя как ще се осмели да ми проговори пак.

Мушнах пистолета в джоба си. В мига, в който вече не го докосвах, почувствах как лудостта се изтича от тялото ми. Остана само ужасът — някакъв горещ, осезаем остатъчен пламък, споменът как дясната ми ръка се опитва да натисне спусъка, споменът за твърдия метал, притиснат в слепоочието ми. Ако в това слепоочие сега нямаше дупка, то бе само защото бях и глупак, и късметлия; защото за първи път късметът ми бе надделял над глупостта. Бях на косъм от това да се убия. Цяла поредица от случки ми бе измъкнала живота и после ми го беше върнала — и в интервала, в мъничката пауза между двата момента, животът ми бе станал друг.

Когато Алма най-сетне вдигна лице, по бузите й още се стичаха сълзи. Гримът й се беше размазал, оставяйки черни вадички през белега й и тя изглеждаше толкова съсипана, толкова смазана от катастрофата, която сама бе предизвикала, че почти ми стана жал за нея.

Иди се измий, казах й. Изглеждаш ужасно.

Направи ми впечатление, че нищо не отвърна. Тази жена вярваше в думите, разчиташе на умението си да се измъкне с приказки, ако я приклещят в ъгъла, но когато й наредих да се измие, тя безмълвно стана от дивана и тръгна да свърши каквото й бях казал. Само бегла усмивка, едва доловимо свиване на рамене. Докато вървеше и търсеше банята, аз си дадох сметка какво поражение бе понесла, какво унижение си беше докарала. Необяснимо защо, гледката как излиза от хола докосна нещо в мен. Някак си ми преобърна мислите и в този първи проблясък на съчувствие и добронамереност взех внезапно, напълно неочаквано решение. Доколкото такива неща подлежат на изчисляване, струва ми се, че това решение сложи началото на историята, която сега се опитвам да разкажа.

Докато я нямаше, отидох в кухнята да скрия някъде пистолета. Отворих и затворих шкафовете над мивката, хвърлих поглед в няколко чекмеджета и алуминиеви кутии, най-после се спрях на фризера. За първи път си имах работа с пистолет и не бях сигурен дали ще успея да го изпразня, без да си докарам нова беля, така че го бутнах във фризера както си беше, с куршумите и прочее, пъхнах го между пакет замразени пилешки разфасовки и кутия равиоли. Просто исках да ми се махне от очите. Но след като затворих вратичката установих, че не изгарях от желание да се отърва от него. Не че имах някакви планове да го използвам повторно, ала ми харесваше идеята да е наблизо и докато му измислех по-добро място, щях да го държа във фризера. Всеки път, когато отворех вратичката, щях да си спомням какво ми се бе случило през онази нощ. Това щеше да е моят таен мемориал, паметник на докосването ми до смъртта.

Тя остана дълго време в банята. Дъждът беше спрял и вместо да седя и да я чакам, реших да разчистя бъркотията в колата си и да извадя зеленчуците. Това продължи малко под десет минути. Донесох всичката храна, но Алма още се бавеше вътре. Отидох до вратата и нададох ухо вече леко притеснен, чудейки се дали не е влязла с намерението да извърши нещо прибързано и идиотско. Преди да изляза от къщата водата течеше. Чух как я пуска с пълна сила, а когато по пътя си навън минах край вратата, чух нейното хлипане през шума. Но сега водата не течеше и не се чуваше никакъв звук. Това може би значеше, че пристъпът й беше отшумял и че спокойно си сресва косата и си слага грим. Или че лежи просната на пода, натъпкала стомаха си с двайсет хапчета ксанакс.

Почуках. Тя не отговори, почуках отново и я попитах дали е добре. Идвам, каза тя, излизам след минутка, и после, след продължителна пауза, с глас, който сякаш се бореше за глътка въздух, ми каза, че съжалява, съжалява за всички тези ужасни неща, които са се случили. По-скоро би умряла, отколкото да излезе от къщата преди да съм й простил, но дори ако не го сторех, тя си тръгвала, тръгвала си при всяко положение и повече нямало да ме безпокои.

Останах да я чакам пред вратата. Когато излезе, очите й бяха мътни и подути, като след дълъг плач, но косата й беше наред, а пудрата и червилото успяваха да прикрият яркия белег. Тя възнамеряваше да мине покрай мен, но аз протегнах ръка и я спрях.

Минава два, казах. И двамата сме изтощени и се нуждаем от малко сън. Можеш да спиш в моето легло. Аз ще легна долу на дивана.

Тя се срамуваше от себе си, нямаше кураж да вдигне глава и да ме погледне. Не разбирам, каза, отправяйки думите си към пода, и понеже не отговорих веднага, тя повтори: не разбирам.

Никой никъде няма да ходи тази нощ, отвърнах. Нито аз. Нито ти. Утрото е по-мъдро от вечерта, но за момента и двамата сме в пат.

Какво означава това?

Означава, че до Ню Мексико има много път. По-добре да тръгнем на свежа глава сутринта. Знам, че бързаш, но няколко часа не са кой знае каква разлика.

Мислех, че искаш да си ходя.

Исках. Но си промених решението.

Тя вдигна леко глава и аз видях колко е объркана. Няма нужда да си мил с мен, каза. Не съм дошла за това.

Не се притеснявай. Мисля за себе си, не за теб. Утре ни предстои тежък ден и ако не откъртя сега, няма да мога да си държа очите отворени. Трябва да съм буден, за да чуя всичко, което имаш да ми кажеш, нали?

Не казваш, че ще дойдеш с мен. Не може това да казваш. Не е възможно да го казваш.

Не се сещам за нищо, което трябва да свърша утре. Защо да не дойда?

Не лъжи. Ако сега ме лъжеш, не вярвам, че ще го понеса. Ще ми изтръгнеш сърцето от тялото.

Трябваха ми няколко минути да я убедя, че съвсем сериозно смятам да тръгнем заедно. Обратът просто беше твърде зашеметяващ за нея, за да го осъзнае, и ми се наложи да повтарям нееднократно, докато ми повярва. Не й казах всичко, естествено. Не се впуснах в обяснения за микроскопичните дупчици във вселената или изкупителната сила на временната полуда. Това щеше да е твърде трудно, така че се ограничих да й повтарям, че решението ми е лично и няма нищо общо с нея. И двамата се държахме зле, казах, и аз съм също толкова отговорен за случилото се, колкото и тя. Без вина, без прошка, без черни точки кой на кого какво направил. Или говорех неща в този дух, неща, които в края на краищата й доказаха, че имам свои собствени основания да се срещна с Хектор и че отивам не заради друг, а заради себе си.

Последваха ожесточени преговори. Алма не приемаше предложението да спи в моето легло. Достатъчно ме била притеснила, а на всичкото отгоре аз съм бил пострадал в катастрофа по-рано вечерта. Нуждаел съм се от почивка, а нямало да я получа като се мятам и въртя на дивана. Аз настоявах, че това не е проблем за мен, но тя не искаше и да чуе; връщахме се пак в началото и всеки се опитваше да направи услуга на другия в някаква глупава комедия на маниерите, по-малко от час след като бях изтръгнал от ръката й пистолет и едва не си бях теглил куршума. Обаче аз бях твърде изтощен, за да споря убедително, и накрая отстъпих. Донесох й чаршафи и възглавница, стоварих ги на дивана и й показах откъде се изключват лампите. Това беше всичко. Тя каза, че не я затруднява сама да си постели и след като ми благодари за седми път в продължение на три минути, аз се качих горе в стаята си.

Безспорно бях уморен, но след като се мушнах под одеялото не можах да заспя. Лежах и гледах сенките по тавана и когато това ми омръзна, се обърнах настрана и се вслушах в слабия шум от движенията на Алма долу. Алма, женски род на almus, хранителен, благодатен. Накрая светлината под вратата ми угасна, чух как изскърцаха пружините на дивана, докато тя се наместваше. После трябва да съм се унесъл за кратко, защото не помня нищо, преди да си отворя отново очите в три и половина. Видях часа на електронния часовник до леглото и понеже бях гроги, потънал в онова състояние на просъница, само смътно се усетих, че съм си отворил очите не за друго, а защото Алма се вмъкваше в леглото ми и полагаше глава на рамото ми. Толкова е пусто долу, каза тя, не мога да заспя. Напълно я разбирах. Добре знаех какво е да не можеш да заспиш и преди да се събудя достатъчно, за да я попитам какво търси в леглото ми, ръцете ми бяха около нея и я целувах по устата.

* * *

Потеглихме на следващия ден, тъкмо преди пладне. Алма настояваше да шофира, така че аз седнах до нея и поех ролята на навигатор, упътвах я къде да завие и кои магистрали да избере за Бостън със синия си додж. По земята имаше следи от вчерашната буря — паднали клони, влажни листа, полепнали по покривите на колите, прекатурен пилон насред нечия ливада — но небето бе чисто и през целия път до аерогарата ни грееше слънце.

И двамата не проговорихме за случилото се в спалнята ми предната нощ. То седеше заедно с нас в колата като тайна, принадлежаща на малките стаи и нощните мисли, която не трябва да бъде излагана на слънчеви лъчи. Назовяхме ли я, рискувахме да я унищожим и затова не стигахме по-далеч от случаен поглед отстрани, бегла усмивка, ръка, положена внимателно върху коляното на другия. Бих ли дръзнал да смятам, че зная какво си мисли Алма? Чувствах се щастлив, че тя бе дошла в леглото ми и че бяхме прекарали заедно онези часове в мрака. Но това беше само една нощ и нямах представа какво ли ще ни се случи следващата.

Последния път, когато шофирах до летището Лоугън, бях в колата с Хелън, Тод и Марко. Последната сутрин от живота им бе прекарана по същите пътища, откъдето се носехме сега двамата с Алма. Завой след завой, те бяха пропътували същото пътешествие; миля по миля, бяха минали по същата тази земя. Шосе 30 до Междущатска 91; 91 до Мас Пайк; Мас Пайк до 93; 93 до тунела. Една част от мен приветстваше това гротескно повторение. Беше като някакво хитро замислено наказание, сякаш боговете бяха решили да нямам бъдеще, додето не се върна в миналото си. Значи справедливостта изискваше да прекарам първата си сутрин с Алма по същия начин, по който бях прекарал последната си сутрин с Хелън. Трябваше да се кача в кола и да карам до летището, трябваше да препускам със сто и двайсет мили над разрешената скорост, за да хвана самолета.

Спомних си как момчетата се сдърпаха на задната седалка и как в един момент Тод се отскубна и удари малкия си брат по ръката. Хелън се обърна и му се скара, как може да удря четиригодишно дете и първородният ни син раздразнено се оплака, че Марко пръв е започнал, значи е получил каквото си заслужава. Ако някой те удари, заяви той, и ти имаш правото да го удариш. На което аз отговорих с последната си бащинска поука в своя живот, че никой няма право да удря по-малките. Но Марко винаги ще е по-малък от мен, възрази Тод. Значи никога няма да имам право да го ударя. Ами, казах аз, впечатлен от логиката на довода, понякога животът просто не е честен. Беше доста глуповат отговор и помня, че Хелън избухна в смях, когато изрекох този тъпоумен труизъм. Това бе начинът й да ми каже, че от нас четиримата в колата Тод има най-много сиво вещество в главата си. Съгласен бях, разбира се. И тримата бяха много по-интелигентни от мен и добре знаех, че не мога и на малкото пръстче да им стъпя.

Алма беше добър шофьор. Гледах я как се плъзга от централната в лявата лента и обратно, задминавайки всичко живо, и й казах, че е красива.

Защото гледаш хубавата ми страна, рече тя. Ако седеше на моето място, едва ли щеше да мислиш така.

Затова ли искаше ти да караш?

Колата е наета на мое име. Само аз имам право да я карам.

И суетата няма нищо общо с това?

Иска се време, Дейвид. Няма защо да се изсилваме, щом не се налага.

Мен не ме притеснява. Всъщност вече свиквам.

Не може да свикваш. Все още не. Не си ме гледал достатъчно, та да знаеш какво чувстваш.

Каза, че си била омъжена. Явно то не е попречило на мъжете да те намират за привлекателна.

Аз харесвам мъжете. Малко по малко и те започват да ме харесват. Може списъкът ми да не е толкова дълъг, като на някои момичета, но съм имала достатъчно преживявания. Прекараш ли известно време с мен, няма дори да го виждаш вече.

Но на мен ми харесва да го виждам. То те прави различна, с него не изглеждаш като никоя друга. За пръв път срещам човек, който изглежда единствено като себе си.

И баща ми така казваше. Обясняваше ми, че това било специален подарък от Господ и че ме прави по-красива от другите момичета.

Ти вярваше ли му?

Понякога. Но понякога се чувствах прокълната. Грозно е, в края на краищата, и те превръща в лесна мишена като дете. Не спирах да си мисля, че някой ден ще мога да се отърва от него, че някой доктор ще ми направи операция и после ще изглеждам нормално. Винаги когато се сънувах нощем, и двете страни на лицето ми бяха еднакви. Гладки и бели, напълно симетрични. Това продължи чак докато станах на четиринайсет.

Учила си се как да живееш с него.

Може би. Не зная. Но тогава ми се случи нещо и мисленето ми започна да се променя. Беше голямо преживяване, повратна точка в живота ми.

Влюбили са се в теб.

Не, дадоха ми една книга. Онази Коледа моята майка ми подари антология с американски разкази. „Класически американски разкази“, огромна книга с твърда корица и зелена платнена обложка, и на страница четирийсет и шест имаше разказ от Натаниъл Хоторн. „Белегът“. Знаеш ли го?

Горе-долу. Май само в гимназията съм го чел.

Аз го четях всеки ден шест месеца. Хоторн го бе написал за мен. Това беше моята история.

Един учен и младата му съпруга. Това беше ситуацията, нали? Той се опитва да премахне белега от лицето й.

Червен белег по рождение. От лявата страна на лицето й.

Нищо чудно, че си го харесала.

„Харесала“ не е достатъчно силна дума. Бях погълната от него. Жива ме изяде този разказ.

Белегът приличаше на човешка ръка, нали? Почвам да се сещам. Хоторн пише, че изглеждал като отпечатък на ръка върху бузата й.

Но малка. Колкото пигмейска ръка, или детска.

Освен този малък дефект, лицето й било перфектно. Известна била като изумителна красавица.

Джорджиана. Докато не се омъжва за Айлмър, дори не го възприема като дефект. Той я научава да го мрази, той я обръща срещу самата нея, внушава й желанието да го махнат. За него той не е просто дефект, не просто нещо, което разваля физическата й красота. Той е знак за някаква вътрешна поквара, петно върху душата на Джорджиана, белег на грях и смърт, на разруха.

Стигмата на смъртността.

Или просто онова, което възприемаме като човешко. Това го прави толкова трагично. Айлмър отива в лабораторията си и започва да експериментира с еликсири и отвари, търси формула как да изтрие петното, от което така се страхува, и невинната Джорджиана се води по него. Тъкмо това е ужасното. Тя иска той да я обича. Само това я интересува и ако премахването на белега е цената, която трябва да плати за неговата любов, тя е готова да рискува живота си.

И накрая той я убива.

Но не преди да изчезне белегът. Това е много важно. В последната секунда, точно преди да умре, белегът избледнява от бузата й. Изчезва, съвсем изчезва и чак тогава, в този миг, горката Джорджиана издъхва.

Белегът по рождение е самата тя. Ако изчезне, и тя изчезва заедно с него.

Нямаш представа как ми се отрази тази история. Не спирах да я чета, не спирах да мисля за нея и малко по малко започнах да се виждам такава, каквато съм. Другите спотайваха човешкото вътре в себе си, но аз го носех на лицето си. Това беше разликата между мен и всички останали. Не ми бе разрешено да крия коя съм. Всеки път, когато някой ме погледнеше, надникваше право в душата ми. Не изглеждах зле — знаех го, — но знаех също така, че винаги ще ме определят по това лилаво петно на лицето ми. Нямаше смисъл да се опитвам да го махна. То бе най-важният факт в живота ми и да желая да го няма би било да желая собственото си разрушение. Никога нямаше да имам обикновеното щастие, но след като прочетох историята, разбрах, че имам нещо почти толкова хубаво. Знаех какво си мислят хората. Трябваше ми само да ги погледна, да наблюдавам реакцията им, когато видят лявата ми страна, и веднага разбирах дали мога да им вярвам, или не. Белегът беше тест за тяхната човешкост. Той измерваше стойността на душите им и ако се постараех, можех да виждам право в тях и да знам кои са. На шестнайсет-седемнайсет години вече бях безпогрешна като ключе за настройване. Не че не съм допускала грешки с някои хора, но повечето пъти бях съвсем наясно. Просто се е случвало да не мога да се удържа.

Като снощи.

Не, не като снощи. То не беше грешка.

Едва не се убихме един друг.

Нямаше как да бъде иначе. Когато времето ти изтича, всичко се забързва. Не можехме да си позволим лукса на формалните представяния, ръкостисканията, дискретните разговори на по чашка. Трябваше да е силово. Като две планети, които се сблъскват на ръба на космоса.

Не ми казвай, че не се уплаши.

Уплаших се до смърт. Но все пак не дойдох ей тъй, на сляпо. Трябваше да съм подготвена за всичко.

Казали са ти, че съм луд, а?

Никой не употреби тази дума. Най-силното, което чух, беше нервна криза.

А твоето ключе за настройване какво ти каза, когато дойде?

Вече знаеш отговора.

Хвана те страх, нали? Изкарах ти акъла.

Не само това. Страхувах се, но в същото време бях превъзбудена, направо треперех от щастие. Погледнах те и за няколко мига все едно гледах себе си. Никога преди не ми се е случвало.

Хареса ти.

Обзе ме. Така се отнесох, мислех, че ще се разпадна на парченца.

И сега ми вярваш.

Ти няма да ме разочароваш. И аз няма да те разочаровам. И двамата знаем това.

Какво още знаем?

Нищо. Затова сега седим заедно в тази кола. Защото сме еднакви и защото, дявол да го вземе, не знаем нищичко, освен това.

 

 

Хванахме полета за Олбъкърки от четири, дори пристигнахме двайсет минути по-рано. По принцип трябваше да съм взел ксанакса някъде около Холиоук или Спрингфийлд, най-късно Уорчестър, но бях твърде увлечен в разговора с Алма, за да я прекъсна, и все отлагах. Когато отминахме знаците за изход 495, осъзнах, че няма смисъл да го гълтам. Хапчетата бяха в чантата на Алма, но тя не беше прочела инструкциите на етикета. Не знаеше, че трябва да се вземат час-два предварително, за да имат ефект.

Най-напред се зарадвах, че не съм се дал. Сакатият потръпва при мисълта да остави патерицата си, но ако можех да издържа полета, без да рухна, без сълзи и истерични пристъпи, сигурно в крайна сметка щеше да е за добро. Тази мисъл ме държа още двайсет-трийсет минути. После, докато наближавахме покрайнините на Бостън, разбрах, че вече нямам избор. От три часа пътувахме и още не бяхме обелили и дума за Хектор. Мислех, че ще го сторим в колата, но излезе, че говорихме за други неща, неща, които бяха по-неотложни, неща не по-малко важни от онова, което ме чакаше в Ню Мексико, и преди да се усетя, първата част от пътешествието вече приключваше. Не можех сега да заспя. Трябваше да остана буден, за да изслушам обещаната история.

Седнахме срещу изхода. Алма ме попита дали искам хапче и тогава й казах, че няма да взимам ксанакс. Само ми дръж ръката, рекох, и всичко ще е наред. Добре съм.

Тя взе ръката ми и малко се понатискахме пред останалите пътници. Беше си чисто пубертетска работа — не моят пубертет, може би, но онзи, който винаги бях искал — и да целувам жена на публично място бе за мен такова ново преживяване, че не ми остана време да мисля за предстоящото мъчение. Докато се качвахме в самолета, Алма бършеше червилото от бузата ми и кажи-речи не забелязах кога сме пресекли чертата и сме влезли вътре. Не ми беше трудно да мина по коридора, нито да седна на мястото си. Дори не се обезпокоих, докато си затягах колана, а още по-малко, когато двигателите ревнаха с пълна сила и почувствах цялата машина да вибрира по кожата ми. Бяхме в първа класа. Според менюто щяха да ни сервират пиле за обяд. Алма, седнала до прозореца отляво — и затова отново с дясната си страна към мен, — взе ръката ми, поднесе я към устните си, и я целуна.

Единствената ми грешка беше, че затворих очи. Когато самолетът се изтегли от терминала и тръгна да се засилва по пистата, не исках да гледам как излитаме. Усещах, че това е най-опасният момент и че ако оцелеех в прехода от земята към небето, ако просто пренебрегнех факта, че сме изгубили досег с повърхността, имам шанс да преживея и останалото. Но сгреших като исках да го блокирам, да се оградя от тази случка, разстилаща се в действителността на момента. Да я изпитам би било болезнено, но още по-зле беше да се изолирам от болката и да се оттеглям в черупката на собствените си мисли. Светът на настоящето изчезна. Не виждах нищо, нямаше какво да ме разсее по пътя към страховете ми и колкото по-дълго държах очите си затворени, толкова по-ужасяващо виждах онова, което страховете ми желаеха да видя. Винаги бях искал да съм загинал с Хелън и момчетата, но никога не бях стигал дотам да си представям така картинно какво са изживели в последните мигове, преди да се разбие самолетът. Сега, със затворени очи, чух как момчетата пищят, видях как Хелън ги прегръща, как им казва, че ги обича, как им шепне през писъците на още сто четирийсет и осем души; и когато я видях пред себе си, прегърнала децата, рухнах и се разплаках. Точно както винаги си представях, че ще стане: рухнах и се разплаках.

Закрих лицето си с ръце и дълго време плаках в солените си, щипещи длани, неспособен да вдигна глава, неспособен да отворя очи и да спра. Най-сетне почувствах ръката на Алма върху врата си. Нямах идея откога е там, но в един момент я почувствах и след малко осъзнах, че другата й ръка се движи нагоре-надолу по моята лява ръка, милва я нежно със същото меко и ритмично движение, с което майката успокоява нещастното дете. Чудна работа, но в мига, в който ми мина тази мисъл, в мига, в който осъзнах, че съм призовал тази мисъл за майки и деца, си представих, че съм преминал в тялото на Тод, моя собствен син, и че не Алма ме успокоява, а Хелън. Това чувство продължи само няколко секунди, но бе невероятно силно — не като нещо въображаемо, а като нещо съвсем реално, действителна метаморфоза, превърнала ме в друг човек; и в мига, в който започна да отминава, най-лошото от това, което ми се случваше, внезапно свърши.