Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Illusions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Пол Остър. Книга на илюзиите

Американска. Първо издание

 

Paul Auster. The Book of Illusions.

© Paul Auster, 2002. Faber and Faber, 2002

 

© Ангел Игов, превод, 2008

© Стефан Касъров, художник на корицата, 2008

 

ИК „Колибри“, 2008

ISBN: 978-954-529-605-5

 

Коректор: Любов Йонева

Формат 84/108/32.

Печатни коли 18.25

 

Цена 12 лв.

 

Предпечатна подготовка Васил Попов

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. —Добавяне

8

Малко по-късно в същия ден лентата с „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бе унищожена. Навярно би трябвало да се смятам за щастливец, че съм го видял, че съм присъствал на последната прожекция в ранчото „Блу Стоун“, но на една част от мен й се иска онази сутрин Алма изобщо да не беше включвала прожектора, да не бях видял и един кадър от този елегантен и пленителен малък филм. Нямаше да има значение, ако не го бях харесал, ако можех да го отхвърля като зле изпълнена и нескопосана историйка; но той определено не беше зле изпълнен, определено не беше нескопосан и когато разбрах размера на загубата, осъзнах, че съм пропътувал две хиляди мили, за да стана съучастник в едно престъпление. Когато в онзи юлски следобед „Вътрешният живот“ полетя в пламъците заедно с всички останали творби на Хектор, аз почувствах това като истинска трагедия, сякаш бе дошъл краят на проклетия гаден свят.

Това беше единственият филм, който видях. За друг нямаше време; и като се има предвид, че гледах „Мартин Фрост“ само веднъж, Алма добре се беше сетила да ме снабди с тефтерче и химикалка. В това твърдение няма противоречие. Може да ми се иска никога да не бях гледал този филм, но фактът беше, че го изгледах, и след като думите и образите вече се бяха впили в мен, се чувствах благодарен, че разполагам с някакъв начин да ги задържа. Бележките, които си водих онази сутрин, ми помогнаха да запомня подробности, които иначе биха ми се изплъзнали, да съхраня филма жив в главата си след толкова много години. Почти не поглеждах тефтерчето, докато пишех — дращех припряно по страницата с бясната телеграфска стенография, която бях усвоил в университета — и макар че една голяма част от написаното беше почти невъзможна за разчитане, в крайна сметка успях да разшифровам към деветдесет-деветдесет и пет процента. Отне ми седмици наред мъчителен труд да направя препис, но накрая успях да извлека сносно копие на диалога и да подредя историята в номерирани сцени, и тогава вече стана възможно да подновя своя контакт с филма. Трябва един вид да изпадна в транс, за да го постигна (което значи, че невинаги се получава), но ако достатъчно се съсредоточа и постигна съответното настроение, думите наистина успяват да възкресят пред мен образите и сякаш отново гледам „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ — или поне бързо проблясващи кадри от него, заключени в прожекционната зала на собствения ми череп. Миналата година, когато започнах да обмислям дали да не напиша тази книга, няколко пъти отидох на консултация при хипнотизатор. Първия път не стана нищо особено, но следващите три посещения доведоха до удивителни резултати. Като слушах на касета записите от тези сеанси, успях да попълня някои празни места, да задържа много неща, които иначе започваха да чезнат. За добро или за лошо, изглежда философите са прави. Нищо от онова, което ни се случва, не се губи.

Филмът свърши няколко минути след пладне. И двамата с Алма бяхме вече гладни, и двамата се нуждаехме от малко почивка, така че вместо направо да се гмурнем в нов филм, излязохме в коридора с кошницата с храна. Странно място за пикник — седнали на прашния линолеум, захапали сандвичите със сирене под мигащите неонови светлини, — но не искахме да губим повече време, като търсим по-подходящо място навън. Говорихме за майката на Алма, за останалите неща на Хектор, за странния, находчив баланс между шеговитост и сериозност в току-що приключилия филм.

Филмите могат да ни накарат да повярваме във всевъзможни глупости, казах; но този път се бях хванал. Когато в последната сцена Клер се завръщаше от мъртвите, аз потръпнах, почувствах се сякаш наблюдавам истинско чудо. Мартин изгаряше разказа си, за да върне Клер към живота, но заедно с това Хектор връщаше към живота Бригид О’Фелън, Хектор изгаряше своите собствени филми и колкото повече такива съответствия и двойствености откривах, толкова по-надълбоко навлизах във филма. Жалко, че не можем да го гледаме още веднъж, казах. Не бях сигурен дали съм проследил достатъчно отблизо вятъра, дали съм обърнал достатъчно внимание на дърветата.

Сигурно съм дърдорил по-дълго, отколкото трябваше, защото веднага след като Алма оповести следващия филм, който ще гледаме („Вести от Антисвета“), някъде в сградата се затръшна врата. Тъкмо се изправяхме на крака в този миг — отупвахме дрехите си от трохи, отпивахме последна глътка студен чай от термоса, подготвяхме се да влезем обратно вътре. Чухме звука на гуменки, плякащи по линолеума. Няколко секунди по-късно в края на коридора се показа Хуан и когато се зададе към нас в полутръс — не ходеше, а направо подтичваше, — и двамата разбрахме, че Фрида се е върнала.

За известно време сякаш ме нямаше там. Хуан и Алма разговаряха мълчаливо, общуваха си с порой от знаци, ръкомахания, изразителни кимвания и поклащания на главите. Не разбирах какво си говорят, но като гледах жестовете, които прехвърчаха помежду им, забелязах, че Алма все повече се ядосва. Движенията й станаха резки, войнствени, почти агресивни в отрицанието на онова, което й казваше Хуан. Той вдигна ръце в знак, че няма какво да направи (сякаш казваше: не се сърди на мен, аз съм само вестоносец), но Алма пак разсече гневно въздуха с ръка и очите й се наляха с враждебност. Той удари юмрук в дланта си, обърна се и посочи лицето ми с пръст. Те вече не разговаряха. Спореха — и спорът беше за мен.

Не спирах да ги гледам, опитвах се да разбера за какво говорят, но не можех да вникна в кода, не можех да проумея онова, което виждах. Най-сетне Хуан си тръгна и докато крачеше обратно по коридора с късите си мускулести крачета, Алма ми обясни какво е станало. Фрида се прибрала преди десет минути. Искала да почне незабавно.

Ужасно бързо стана, казах аз.

Хектор ще бъде кремиран чак към пет следобед. Тя не искала да виси в Олбъкърки толкова дълго, затова решила да се върне у дома. Смята да прибере праха утре сутрин.

Тогава за какво спорехте с Хуан? Представа си нямах какво става, но той ме посочи с пръст. Не обичам хората да ме сочат с пръст.

За теб говорихме.

Това го загрях. Но какво общо имам аз с плановете на Фрида? Аз съм само посетител.

Мислех, че си разбрал.

Не разбирам езика на знаците, Алма.

Но видя, че се ядосах.

Видях, разбира се. Но все още не зная защо.

Фрида не иска да си наоколо. Всичко това било твърде лично и чужди хора не са добре дошли.

Искаш да кажеш, че ме гони от ранчото?

Не толкова многословно. Но това е идеята. Иска да си тръгнеш утре. Планът е сутринта да те оставим на летището, като отиваме до Олбъкърки.

Но нали тя самата ме покани. Или го е забравила?

Тогава Хектор беше жив. Сега не е. Условията са променени.

Е, може би има право. В крайна сметка дойдох тук, за да гледам филми. Ако няма повече филми, които да гледам, тогава вероятно няма и причина да стоя тук. Успях да видя един. Сега ще изгледам и как останалите отиват в огъня и после ще си ходя.

Тъкмо това е. Тя не иска и това да видиш. Според това, което ми предаде Хуан току-що, всичко това въобще не било твоя работа.

Аха. Сега разбирам защо се ядоса.

Това не се отнася до теб, Дейвид. Отнася се до мен. Тя знае, че аз искам да си тук. Говорихме за това сутринта, а ето че сега нарушава обещанието си. Направо съм бясна, иде ми да й вкарам един юмрук в лицето.

И къде трябва да се спотайвам, докато всички са на барбекюто?

В моята къща. Тя каза, че можеш да останеш в моята къща. Но аз ще поговоря с нея. Ще я накарам да промени решението си.

Няма смисъл. Щом тя не иска да съм наоколо, защо да настоявам на правата си и да правя сцени? Аз нямам никакви права. Това място е на Фрида и аз съм длъжен да й се подчиня.

Тогава и аз няма да отида. Нека изгори проклетите филми с Хуан и Кончита.

Разбира се, че ще отидеш. Това е последната глава от книгата ти, Алма, и ти трябва да си там, трябва да го видиш. Трябва да издържиш до края.

Исках и ти да си там с мен. Няма да е същото без теб.

Четиринайсет ленти с негативите ще вдигнат дяволски много пушек. С малко късмет, ще мога да го видя от прозореца на твоята къща.

 

 

В крайна сметка наистина видях кладата — но видях повече дим, отколкото огън, и понеже в къщичката на Алма прозорците бяха отворени, повече го подуших, отколкото го видях. Горящият целулоид имаше парлив, щипещ мирис и подетите от вятъра химикали се носеха из въздуха дълго след като пушекът си бе отишъл. Както ми каза по-късно вечерта Алма, на четиримата им трябвал повече от час да извадят филмите от подземното хранилище. После натоварили кутиите на ръчни колички и ги извозили по каменистата земя до едно място точно зад звукозаписното студио. С помощта на вестници и керосин запалили огън в два варела от бензин — един за лентите и един за негативите. Старите нитратни позитиви горели лесно, обаче филмите след 1951 година, които били отпечатани на по-здрава, по-труднозапалима материя, базирана на триацетат, трудно ловели огън. Трябвало да отвъртят лентите от ролките и да ги поставят в огъня една по една и това отнело доста време, много повече, отколкото очаквал който и да било. Смятали, че ще привършат до три, но всъщност се наложило да работят чак до шест.

Тези часове прекарах сам в къщата на Алма, в усилие да не се вбесявам от изгнанието си. Пред Алма се направих на добричък, но в действителност бях не по-малко гневен от нея. Държането на Фрида беше непростимо. Не може да поканиш някого у дома си и когато пристигне, да го разпоканиш. А ако го сториш, най-малкото даваш някакво обяснение, и то не чрез посредничеството на глухоням прислужник, който докладва съобщението другиму и те сочи с пръст. Съзнавах, че Фрида е разстроена, че преживява един ден, изпълнен с бури и бедствени мъки, но колкото и да се стараех да й измислям оправдания, продължавах да се чувствам обиден. Какво търсех тук? Защо бяха изпратили Алма да ме отвлече от Върмонт под дулото на пистолет, ако не искаха да ме виждат? В края на краищата тъкмо Фрида бе написала писмата. Тъкмо тя ме бе поканила да дойда в Ню Мексико и да изгледам филмите на Хектор. По думите на Алма, трябвали и месеци, докато ги убеди да ме поканят. Бях останал с впечатлението, че Хектор се е опъвал, а Алма и Фрида са го увещавали. Сега, след осемнайсет часа в ранчото, започвах да подозирам, че съм в грешка.

Ако не беше обидният начин, по който се отнасяха с мен, навярно нямаше впоследствие да обърна повече внимание на тези неща. След като с Алма приключихме разговора си в постпродукционния комплекс, опаковахме остатъците от обяда и отидохме до кирпичената й къщурка, която се намираше на малко хълмче на около триста метра разстояние от главната сграда. Алма отвори вратата и тъкмо зад прага, в краката ни, беше моят пътнически сак. На сутринта го бях оставил в другата къща, в стаята за гости, и сега някой (навярно Кончита) го бе донесъл тук по нареждане на Фрида и го бе оставил на пода в къщата на Алма. Удиви ме този арогантен, деспотичен жест. Отново се престорих, че го отминавам със смях (Е, казах, ако не друго, поне са ми спестили носенето), но зад уж остроумната си забележка кипях от гняв. Алма тръгна да се присъедини към другите и в следващите петнайсет-двайсет минути аз крачех насам-натам из къщата в опит да контролирам емоциите си. Не след дълго чух как в далечината потракват ръчните колички, чух скрибуцането на метала, опрял о камък, спорадичния шум от натрупаните кутии с филми, които се удряха и търкаха една в друга. Аутодафето започваше. Влязох в банята, съблякох се и завъртях кранчетата на ваната докрай.

Отпуснах се в топлата вода и за известно време оставих мозъка си на автопилот; фактите, такива, каквито ги разбирах, минаваха през съзнанието ми. После започнах да ги обръщам под различни ъгли и да ги гледам така; опитвах се да свържа тези факти със събитията, които се бяха случили през последния час: Хуан и неговият войнствен диалог с Алма, агресивната реакция на Алма спрямо поведението на Фрида (тя наруши обещанието си… иде ми да й вкарам един юмрук в лицето), прогонването ми от ранчото. Това беше чисто спекулативен метод на разсъждение, но когато се върнах към случилото се предната нощ (сърдечното посрещане от страна на Хектор, желанието му да ми покаже филмите си) и после го сравних със случилото се след това, взех да се чудя дали Фрида не е била против моето идване от самото начало. Не пропусках да си спомня, че тъкмо тя ме бе поканила в Тиера дел Суеньо, но може да беше написала онези писма против волята си, да бе капитулирала пред настояванията на Хектор след месеци наред кавги и спорове. Ако това беше така, то изпъждането ми от нейната територия не представляваше внезапна промяна на решението. Беше просто нещо, което можеше да си позволи сега, когато Хектор бе мъртъв.

Досега ги възприемах като равностойни партньори. Алма ми беше разказала доста подробно за брака им и нито за миг не ми хрумна, че нейните мотиви може да са били различни, че мислите им не са били в перфектна хармония. През 1939 година те сключили договор да правят филми, които никога нямало да бъдат показани пред публика, и двамата едновременно прегърнали идеята, че творенията им в крайна сметка ще бъдат унищожени. Това били условията на Хекторовото завръщане към киноизкуството. Свирепа възбрана, но все пак да пожертва тъкмо онова, което би дало смисъл на творчеството му — удоволствието да го сподели с други, — бил единственият начин, по който можел да оправдае решението си въобще да създава това творчество. Следователно филмите били един вид покаяние, признание, че ролята му в случайното убийство на О’Фелън била грях, който никога нямало да намери опрощение. Аз съм един смехотворен човек. Бог си направи много шеги на мой гръб. Старата форма на наказанието била сменена с нова и по заплетената, мазохистична логика на решението си, Хектор продължавал да изплаща дълговете си към един Бог, в когото отказвал да вярва. Куршумът, който пронизал гърдите му в банката в Сандъски, му позволил да се ожени за Фрида. Смъртта на сина им му позволила да се върне към филмите. Обаче нито едно от тези две неща не вдигало от плещите му отговорността за случилото се в онази нощ на 14 януари 1929 година. Нито физическото страдание, причинено от пистолета на Нокс, нито душевното страдание, причинено от смъртта на Тади били достатъчно ужасни, за да го освободят. Да правиш филми можеш, да. Да изцедиш всяка капка от таланта и енергията си в работата. Да ги правиш така, сякаш от това зависи животът ти, и после, след като животът ти приключи, да си се погрижил за унищожаването им. Забранено ти е да оставяш каквато и да било следа подир себе си.

Фрида го придружавала във всичко това, но нямаше как за нея да е било същото. Тя не била извършила никакво престъпление; не й тежало като камък на шията бремето на гузната съвест; не я преследвал споменът как е натоварила едно мъртво момиче в багажника и как после е заровила тялото му в калифорнийските планини. Фрида била невинна — и все пак приела условията на Хектор, оставила настрана амбициите си, за да се посвети на едно творчество, чиято крайна цел била нищото. Не бих могъл да я разбера, ако бе наблюдавала Хектор от разстояние — ако бе угаждала на маниите му, може би с известна жалост, но бе отказала да я въвличат в механиката на самото начинание. Но Фрида била негов съучастник, негов най-твърд защитник и била затънала до лакти във всичко това от самото начало. Не само че именно тя уговорила Хектор пак да започне с филмите (под заплахата, че в противен случай ще го напусне), но и финансите за предприятието идвали от нейните пари. Тя шиела костюмите, рисувала табла̀та с предварителните сцени, редактирала лентите, проектирала декорите. Ако се захващаш толкова усърдно с нещо, значи ти харесва, значи чувстваш, че от труда ти има някаква полза — но каква ли наслада би могла да изпитва от това да прекарва всички тези часове в служба на нищото? Поне Хектор, хванат в капана на своята психорелигиозна битка между желанието и себеотрицанието, можел да се утешава с мисълта, че върши всичко това в името на някаква цел. Той не правел филми, за да ги унищожи — правел ги въпреки това. Когато ги погълнел огънят, той вече щял да е мъртъв и за него това нямало да има значение. Но за Фрида тези две неща трябва да са били едно и също, две стъпки в единния, хармоничен процес на сътворение и разрушение. През цялото това време тъкмо на нея било отредено да драсне клечката и да сложи край на съвместната им работа и с годините тази мисъл трябва да е раснела вътре в нея, докато е подчинила всичко друго. Малко по малко, тя се е превърнала в самостоен естетически принцип. Дори когато работела с Хектор върху филмите, трябва да е чувствала, че вече не ставало дума да правят филми. Ставало дума да правят нещо, за да го унищожат. Това било тяхното творение и докато не бъдела ликвидирана всяка следа от творението, творението нямало да е завършено. Щяло да се осъществи едва в мига на унищожението си — и после, докато димът се издигал нависоко в горещия пустинен ден, щяло да изчезне.

Имаше нещо смразяващо и красиво в тази идея. Разбирах колко съблазнителна трябва да й се е виждала, но веднага щом успеех да се настроя така, че да виждам нещата през очите на Фрида, да почувствам пълната сила на това екстатично отрицание, разбирах също така и защо тя иска да се отърве от мен. Моето присъствие опетняваше чистотата на мига. Филмите трябваше да загинат девствени, невидени от никого в света отвън. Достатъчно лошо беше дори това, че бях допуснат да видя един от тях; но сега, когато завещанието на Хектор влизаше в сила, тя можеше да настоява, че церемонията трябва да се проведе така, както тя винаги си я е представяла. Филмите бяха родени тайно — и тайно трябваше да изчезнат. Не се разрешаваше на чужди хора да гледат и макар че Алма и Хектор в последния момент се бяха преборили да ме вкарат в кръга от посветени, Фрида винаги ме бе възприемала просто като чужд човек и нищо повече. Алма беше част от семейството и затова бе помазана за официален свидетел. Тя беше дворцовият хроникьор, така да се каже, и след като всеки един от поколението на родителите умреше, единствените спомени за тях щяха да бъдат онези, записани в книгата й. Очакваше се аз да бъда свидетелят на свидетеля, независимият наблюдател, доведен за да потвърди достоверността на свидетелските показания. Малка роля беше това в тази толкова голяма драма и Фрида ме бе изрязала от сценария. Що се отнасяше до нея, аз бях излишен от самото начало.

Седях във ваната, докато водата изстина, после се увих в два пешкира и останах в банята още двайсет-трийсет минути — бръснах се, обличах се, ресах си косата. Открих, че ми е приятно да съм в банята на Алма, да стоя сред флаконите и бурканчетата, наредени по рафтовете на тоалетното шкафче и задръстили капака на малкото дървено сандъче до прозореца. Червената четка за зъби в жабката над мивката, позлатените пластмасови червила, моливът за вежди и четчицата за мигли, кутията с тампони, аспиринът, конците за зъби, парфюмът „Шанел №5“, предписаното шишенце с антибактериален дезинфектор. Всеки един от тези предмети бе знак за интимност, белязан от уединение и размисъл. Тя пъхваше хапчетата в устата си, втриваше крема в кожата си, прокарваше гребените и четките през косата си, всяка сутрин идваше в това помещение и заставаше пред същото това огледало, в което сега гледах аз. Какво знаех за нея? Почти нищо — и все пак бях сигурен, че не искам да я загубя, че съм готов да се сражавам, за да я видя отново, след като напусна ранчото на сутринта. Проблемът беше в неведението ми. Не се съмнявах, че в домакинството витае разпра, но не познавах достатъчно добре Алма, за да преценя истинския размер на гнева й към Фрида, и понеже не можех да го направя, не знаех в каква степен би трябвало да ме тревожи онова, което става. Предната нощ бях заедно с тях двете на кухненската маса и тогава нямаше и следа от някакъв конфликт. Припомних си съпричастието в гласа на Алма, деликатната молба на Фрида към нея да остане в къщата за през нощта, усещането за семейна връзка. Не беше нещо необичайно толкова близки хора да се нахвърлят един върху друг, да изричат на момента неща, за които по-късно ще съжаляват — но избликът на Алма беше изключително мощен, в него кипяха закани за физическа разправа, които (поне според моя жизнен опит) рядко се срещаха сред жените. Направо съм бясна, иде ми да й вкарам един юмрук в лицето. Колко често казваше такива неща? Беше ли й в характера да изговаря такива буйни, необмислени изявления, или това представляваше нов етап в отношенията й с Фрида, внезапен разрив след години наред потискана враждебност? Ако знаех повече, нямаше и да си задавам този въпрос. Щях да разбера, че думите на Алма следва да се приемат на сериозно и самата им необичайност доказва, че нещата вече започват да излизат от контрол.

Приключих с банята, после поднових безцелните си обиколки из къщата. Беше малка, компактна постройка, стабилно построена, малко неугледна като дизайн; но въпреки че беше тесничка, Алма изглежда обитаваше само една част от нея. Една стая в дъното бе предназначена изцяло за склад. Покрай една от стените и до средата на съседната имаше струпани кашони, а по пода се търкаляха сума непотребни предмети: стол с един липсващ крак, ръждясала триколка, петдесетгодишна пишеща машина, черно-бял портативен телевизор с изтръгната антена във вид на заешки уши, куп плюшени животни, диктофон, няколко използвани до средата кутии боя. В друга стая пък нямаше абсолютно нищо. Нито мебели, нито матрак, нито дори крушка. В един ъгъл от тавана се спускаше голяма, сложно оплетена паяжина. Вътре се бяха хванали три-четири мъртви мухи, но телата им бяха съвсем изсъхнали, станали почти на безтегловни прашинки, та реших, че паякът е изоставил мрежата си и се е преселил някъде другаде.

Оставаха значи, холът, спалнята и кабинетът. Искаше ми се да седна и да зачета книгата на Алма, но усещах, че не би трябвало да го правя без нейно разрешение. Беше написала вече над шестстотин страници, но те все още бяха в сурова чернова; и ако авторът не те покани изрично да погледнеш текста му, преди да е завършен, нямаш право да надничаш вътре. Алма ми беше показала къде е ръкописът (Ето го чудовището, каза), но не бе споменала, че мога да го чета, а аз не исках да започвам съвместния си живот с нея като злоупотребя с доверието й. Вместо това реших да си губя времето, като разглеждам всяка вещ в четирите стаи, които обитаваше тя: проучих храната в хладилника, дрехите в гардероба в спалнята, книгите, плочите и видеокасетите, подредени в хола. Установих, че пие обезмаслено мляко и маже хляба си с безсолно масло, че предпочита синия цвят (най-вече тъмните нюанси) и има широки интереси в литературата и музиката — момиче тъкмо като за мен. Дашиъл Хамет и Андре Брьотон, Перголези и Мингъс, Верди, Витгенщайн и Вийон. В един ъгъл открих всичките книги, които бях публикувал докато Хелън бе още жива — двата литературоведски текста, четирите преводни книжки с поезия, — и осъзнах, че никога досега не бях виждал всичките шест заедно извън собствения си дом. На един друг рафт имаше книги на Хоторн, Мелвил, Емерсън и Торо. Издърпах едно издание на разказите на Хоторн с меки корици, намерих „Белегът“ и го прочетох пред секцията, седнал на студения под, опитвайки се да си представя как ли се е чувствала Алма, когато го е прочела като младо момиче. Точно когато наближавах края (Създалото се обстоятелство се оказа твърде тежко за него; той не съумя да прозре отвъд смрачения хоризонт на времето…), долових във въздуха първия лъх на керосин, дошъл през отворения прозорец в задната част на къщата.

Мирисът леко ме подлуди, незабавно скочих на крака и взех отново да крача насам-натам. Влязох в кухнята, изпих чаша вода, после отидох в кабинета на Алма, където обикалях в кръг десет-петнайсет минути, борейки се с желанието да зачета ръкописа й. Ако не можех с нищо да възпра изгарянето на Хекторовите филми, можех поне да опитам да разбера защо се случва това. Нито един от дадените ми досега отговори не успяваше поне малко да го обясни. Бях положил всички усилия да проследя логиката, да навляза в мисленето, което ги бе довело до такова безрадостно и неспасяемо положение, но сега, когато огньовете вече бяха запалени, всичко това изведнъж ме порази с абсурдността си, с безцелността си, с ужаса си. Отговорите бяха в книгата, причините бяха в книгата, предпоставките на идеята, която водеше до този миг, бяха в книгата. Седнах пред бюрото на Алма. Ръкописът беше вляво от компютъра — огромен куп от страници, затиснати отгоре с камък, за да не се разлитат. Махнах камъка и прочетох какво пишеше под него: „Задгробният живот на Хектор Ман“, от Алма Грунд. Обърнах страницата и следващите думи, на които попаднах, бяха епиграф от Луис Бунюел. Откъсът беше от „Последен дъх“ — същата книга, на която се бях натъкнал сутринта в кабинета на Хектор. Известно време след това, започваше цитатът, предложих да изгоря негатива на филма си на площад „Тер“ в „Монмартр“. Бих го сторил без никакво колебание, кълна се, ако бяха приели. Бих го сторил и днес. На драго сърце си представям в моята малка градинка една клада, където да пламнат всички негативи, всички копия на филмите ми. Би ми било напълно безразлично.

Отхвърлиха това предложение.

Това донякъде разпръсна магията. Бях гледал някои от филмите на Бунюел през шейсетте и седемдесетте, но не ми беше позната автобиографията му; и ми трябваха няколко секунди да осмисля прочетеното. Вдигнах поглед; и като отклоних вниманието си от ръкописа на Алма — макар и съвсем за кратко, — получих време да се прегрупирам, да се спра, преди да продължа напред. Върнах първата страница на мястото й, после сложих камъка върху заглавието. Докато правех това, се наклоних напред от стола и така промених позицията си достатъчно, за да видя нещо, което не бях забелязал преди: върху бюрото, по средата между ръкописа и стената, лежеше малка зелена тетрадка. Беше с размер на ученическа тетрадка и от омачканата корица, от това колко беше разръфана и прокъсана отстрани, си направих извода, че е доста стара. Достатъчно стара, за да бъде един от дневниците на Хектор, казах си — и тя взе, че се оказа точно това.

Прекарах следващите четири часа в хола, седнал на един стар стол с кожена тапицерия: тетрадката беше на коленете ми и я прочетох на два пъти от начало до край. Бяха всичко на всичко деветдесет и шест страници, които покриваха приблизително година и половина — от есента на 1930 до пролетта на 1932 — и започваха с описание на един от уроците по английски с Нора, а завършваха с една нощна разходка на Хектор из Сандъски, няколко дни след като признал вината си пред Фрида. Ако хранех някакви съмнения относно историята, която ми бе разказала Алма, те бяха окончателно разсеяни от онова, което прочетох в дневника. Хектор според собствените си думи беше същият Хектор, за когото тя ми бе говорила в самолета, същият изтерзан бродник, побягнал от Северозапада, стигнал до ръба на самоубийството в Монтана, Чикаго и Кливланд, хвърлил се с главата надолу в пагубната комбина със Силвия Миърс, прострелян в една банка в Сандъски и все пак оживял. Почеркът му беше ситен, много тънък; често зачертаваше отделни фрази и пишеше отгоре с молив, бъркаше правописа на думите, размазваше мастило и понеже бе използвал и двете страни на листа, невинаги беше лесно да му се разчете. Но аз се справих. Малко по малко разбрах почти всичко, струва ми се, и всеки път, когато успеех да разшифрирам поредния параграф, фактите съответстваха на онези в историята на Алма, подробностите съвпадаха. Взех тетрадката, която тя ми беше дала, и преписах няколко от най-важните бележки дума по дума, за да разполагам с точния цитат от Хектор. Сред тях бяха последният му разговор с Червенокосия О’Фелън в „Синчеца“, унизителната разправия с Миърс на задната седалка на таксито и тази последната от времето, когато бе живял в Сандъски (в къщата на семейство Спелинг, след като го изписали от болницата) и с която завършваше тетрадката:

3.31.32. Тази вечер разхождах кучето на Ф. Рошаво черно създание наречено Арп, на името на художника. Дадаистът. Улицата беше пуста. Навсякъде мъгла, едва виждах къде съм. Може би и дъжд, но такива ситни капки, че сякаш беше пара. Странно чувство, сякаш вече не стъпваш по земята, а крачиш сред облаците. Приближихме една улична лампа и изведнъж всичко взе да блести, да сияе в сумрака. Цял един свят от точки, сто милиона точки от пречупена светлина. Много странно, много красиво: статуи от осветена мъгла. Арп се дърпаше на каишката и сумтеше. Продължихме, стигнахме до края на сградата, свихме по ъгъла. Нова лампа и тогава, когато спряхме, Арп да си вдигне крака, погледът ми падна върху нещо. Блясък върху тротоара, пламнала плочка, премигваща в сенките. Имаше синкав оттенък — наситеност, син като очите на Ф. Клекнах, за да го разгледам по-добре, и видях, че е камъче, навярно някакъв вид скъпоценен камък. Лунен камък, рекох си, или сапфир, може би просто късче счупено стъкло, достатъчно малко за пръстен или може би висулка, паднала от огърлица или брошка, изгубена обица. Първата ми мисъл беше да го подаря на племенницата на Ф., Доротея, четиригодишната дъщеричка на Фред. Малката Доти. Често идва в къщата. Обича баба си, обича да си играе с Арп, обича Ф. Очарователна феичка, луда за дрънкулки и украшения, все се облича в невъзможни дрехи. Казах си: ще дам камъчето на Доти. Така че посегнах да го вдигна, но в мига, в който пръстите ми влязоха в контакт с камъчето, открих, че то не е онова, което си мислех. Беше меко и се разпадна, когато го докоснах, разтвори се във влажна, лигава слуз. Онова, което бях взел за камъче, беше човешка плюнка. Някой бе минал, бе се изплюл върху тротоара и слюнката се бе оформила като топче: гладка, многостенна сфера от мехурчета. Понеже светлината сияеше през него и понеже отраженията го правеха такова бляскаво синьо, изглеждаше като твърд и здрав предмет. В мига, в който осъзнах грешката си, ръката ми се стрелна назад, като да се бях опарил. Усетих как ми се гади, как ме залива на вълни погнуса. Пръстите ми бяха олигавени в слюнка. Не е толкова ужасна, когато е твоя, може би, но отвратителна, когато иде от чуждата уста. Извадих носната си кърпа и обърсах пръстите си колкото можах по-старателно. Когато свърших, не намерих кураж да пъхна кърпата обратно в джоба си. Хванах я за крайчеца, отидох до ъгъла и я хвърлих в първата кофа за боклук, която ми се изпречи пред погледа.

Три месеца след като били написани тези думи, Хектор и Фрида се оженили в хола в къщата на мисис Спелинг. За медения си месец заминали в Ню Мексико, купили парче земя и решили да се заселят там. Сега разбрах защо са кръстили ранчото си „Блу Стоун“. Хектор вече бил виждал този камък и знаел, че той не съществува, че новият живот, който започвали, бил изграден върху илюзия.

 

 

Изгарянето свърши към шест часа, но когато Алма се прибра, беше вече почти седем. Навън беше още светло, но слънцето започваше да залязва; и помня как стаята се изпълни със сияние точно преди тя да отвори вратата: през прозорците нахлуваха гъсти снопове светлина, порой от искри в златно и лилаво, които достигаха всяко ъгълче на помещението. Това бе едва вторият ми залез в пустинята и не бях подготвен за такова ослепително зарево. Седнах на дивана и се обърнах в противоположната посока, за да предпазя очите си, но няколко минути след като се бях настанил на това ново място чух как зад мен ключалката прещраква. В стаята нахлу още светлина: потоци от алено, втечнено слънце, приливна вълна от блясък. Извъртях се с ръка над очите и видях в рамката на отворената врата Алма, почти незрима, ефирен силует, през чиито коси струеше светлина, създание от пламък.

После тя затвори вратата и вече можех да видя лицето й, да надникна в очите й, докато тя минаваше през хола, запътена към моя диван. Не знам какво точно очаквах от нея в онзи миг. Сълзи, предполагам, или гняв, някаква прекомерна проява на емоция — но Алма изглеждаше удивително спокойна, вече не толкова развълнувана, колкото изтощена, останала без сили. Приближи до дивана откъм дясната страна, явно без да се притеснява, че ми показва белега на лявата си буза, и аз осъзнах, че за първи път го прави. Обаче не бях сигурен дали следва да го възприемам като повратен момент в отношенията ни, или да го отдам на временно невнимание, симптом на пълно изтощение. Седна до мен, без да каже и дума, после положи глава на рамото ми. Ръцете й бяха мръсни, тениската — омацана със сажди. Прегърнах я с двете си ръце и останах така за малко, не исках да я притискам с въпроси, не исках да я принуждавам да говори, ако не й се говореше. Накрая я попитах дали е добре и когато каза да, добре съм, разбрах, че не желае да приказва много-много. Каза, че съжалявала, задето продължило толкова дълго, но освен че ми даде някои обяснения за закъснението (така научих за варелите от бензин, ръчните колички и прочее), почти не засегнахме темата до края на вечерта. След като всичко свършило, придружила Фрида до къщата. Обсъдили плановете за утре и после Алма й дала приспивателно. После щяла да се върне веднага обратно, но понеже телефонът в нейната къщичка бил с особен характер (ту работел, ту не), тя предпочела да не рискува и да се обади от телефона в главната сграда, за да ми запази билет за сутрешния полет до Бостън. Самолетът излитал от Олбъкърки в осем и четирийсет и седем. До летището били два часа път с кола и понеже Фрида нямало как да се събуди толкова рано и да ни откара, единственият изход бил да поръча микробус, който да ме вземе. Искала тя самата да ме закара дотам, лично да ме изпрати, но с Фрида трябвало в единайсет да са на погребението, а как да вземе на два пъти разстоянието до Олбъкърки преди единайсет? Изчисленията не излизали. Дори ако тръгнела с мен още в пет, нямало как да се върне, да тръгне пак и пак да се върне за по-малко от седем часа и половина. Как да направя нещо, което не мога да направя? — запита тя. Не беше реторичен въпрос. Беше твърдение относно самата нея, декларация на нещастие. Как, по дяволите, да направя нещо, което не мога да направя? И тогава, заравяйки лице в гърдите ми, тя внезапно рухна и се разплака.

Отведох я в банята и следващия половин час прекарах до нея на пода, миех й гърба, краката й, ръцете й, гърдите й, лицето й, дланите й, косата й. Мина време, докато спре да плаче, но малко по малко лечението като че ли произведе търсения ефект. Затвори очи, казах й, не мърдай, не говори, просто се отпусни във водата и се остави на течението. Впечатли ме колко покорно изпълняваше нарежданията ми, колко несмутена беше в своята голота. За първи път виждах тялото й на светло, но Алма се държеше сякаш то вече ми принадлежи, сякаш вече бяхме преминали етапа, когато тези неща все още подлежат на въпрос. Тя се отпусна в ръцете ми, прие безусловно, че аз ще се грижа за нея. Нямаше кой друг. Тя бе живяла сама в тази къщурка последните седем години; и двамата знаехме, че й е време да я напусне. Ще дойдеш във Върмонт, казах й. Ще живееш там с мен, докато завършиш книгата си, и всеки ден ще те къпя така. Аз ще работя над Шатобриан, ти ще работиш над биографията, а когато не работим, ще се чукаме. Ще се чукаме във всяко ъгълче на къщата. Ще провеждаме тридневни фестивали на чукането в задния двор и в гората. Ще се чукаме, докато не можем повече, после ще продължим с работата, а когато работата свърши, ще се махнем от Върмонт и ще идем някъде другаде. Където ти кажеш, Алма. Готов съм да изслушам всяко предложение. Няма невъзможни места.

За момента това си беше чисто нахалство, извънредно вулгарно и безобразно предложение, но времето летеше, а аз не исках да си тръгна от Ню Мексико, без да знам в какво положение сме. Така че поех риска и реших да натрапя темата, при това представяйки своята гледна точка по най-грубия, най-графичния начин, който можех да измисля. И Алма не се отдръпна — това трябва да й се признае. Когато започнах, очите й бяха затворени и си останаха затворени до края на речта ми, но в някакъв момент забелязах как ъгълчетата на устата й се разтягат в усмивка (струва ми се, че това започна, когато споменах за първи път думата „чукаме“) и като че ли колкото повече й говорех, толкова повече растеше усмивката. Когато свърших обаче, тя не каза нито дума, а очите й останаха затворени. Е? — казах аз. Какво мислиш? Какво мисля ли, отвърна тя бавно, мисля си, че ако сега си отворя очите, тебе може би няма да те има.

Аха, казах, разбирам. Но, от друга страна, ако не ги отвориш, няма начин да разбереш дали ме има, или не, нали така?

Май не съм достатъчно смела.

Смела си, и още как. А освен това забравяш, че това във ваната са моите ръце. Докосвам раменете ти, гръбчето ти. Ако ме нямаше, май не бих могъл да правя това.

Всичко е възможно. Може да си някой друг, някой, който само се преструва на Дейвид. Натрапник.

И какво ще търси този натрапник тук с теб в банята?

Може да ми пълни главата с дяволски фантазии, да ме кара да си въобразявам, че мога да имам онова, което желая. Не се случва често някой да ти казва точно каквото искаш да чуеш. Може би тези думи съм ги казала самата аз.

Може би. А може би ги е казал някой друг, защото иска същото, което искаш и ти.

Но не точно същото. Никога не е точно същото, нали? Как би могъл да каже точните думи, които бяха в главата ми?

С устата си. Оттам обикновено идват думите. От нечия уста.

Къде е тогава тази уста? Искам да я почувствам. Притиснете тази уста до моята, господине. Ако на усещане е такава, каквато би трябвало да бъде, тогава ще знам, че е вашата уста, а не моята. Тогава може и да ви повярвам.

Все още със затворени очи, Алма вдигна ръце във въздуха, пресегна се като малките деца, когато искат да ги прегърнат, да ги носят, и аз се наведох над нея и я целунах, опрях устата си в нейната уста, разделих устните й с езика си. Бях коленичил — с ръце във водата, положил длани на гърба й, опрял лакти в ръба на ваната — и когато Алма ме улови за врата и ме придърпа към себе си, изгубих равновесие и се пльоснах право върху нея. За миг главите ни се озоваха под водата, а когато се показаха отново на повърхността, очите на Алма бяха отворени. От ръба на ваната се стичаше вода, и двамата се задъхвахме и въпреки това, спирайки само за една мъничка глътка въздух, се наместихме и започнахме да се целуваме на сериозно. Това беше първата от няколко целувки, първата от множество целувки. Не мога да обясня сложните манипулации, които последваха, заплетените маневри, с които успях да измъкна Алма от банята, без да отлепвам устни от нейните, без да губя досег с езика й, но в някакъв момент вече бяхме извън водата и аз бършех тялото й с кърпата. Това си го спомням. Спомням си също как, след като я избърсах, тя съблече мократа ми риза и разкопча колана, който държеше панталоните ми. Виждам я как го прави, виждам също и себе си, как я целувам отново, виждам как се отпускаме върху куп хавлиени кърпи и правим любов на пода.

В къщата беше тъмно, когато излязохме от банята. Отделни отблясъци в стъклата на прозорците, един излъскан до прозрачност облак, опънат над хоризонта, стаен здрач. Облякохме се, изпихме две текили в хола и после отидохме в кухнята да спретнем някаква вечеря. Замразени такос, замразен грах, картофено пюре — поредният сбирток оттук-оттам, колкото да има нещо за ядене. Това беше без значение. Храната изчезна за девет минути, после се върнахме в хола и си наляхме по още едно питие. От този момент нататък с Алма говорехме само за бъдещето; и когато се пъхнахме под завивките в десет часа, продължавахме да чертаем планове, да обсъждаме как ще живеем заедно, когато тя дойде при мен на моето малко хълмче във Върмонт. Не знаехме кога ще й е възможно да се добере дотам, но изчислихме, че едва ли ще са нужни повече от седмица-две, най-много три, да си стегне багажа и да се оправи с всичко. В това време щяхме да се обаждаме един на друг по телефона, а ако беше твърде късно или твърде рано, щяхме да си пращаме факс. Ако ще земята да се продъни, казахме си, ще се чуваме всеки ден.

 

 

Тръгнах си от Ню Мексико, без да видя отново Фрида. Алма се надяваше, че тя ще дойде до къщата да ми каже довиждане, но аз нямах такива очаквания. Тя вече ме бе зачертала от списъка си и предвид на ранното ми заминаване (микробусът трябваше да пристигне в пет и половина), не ми се струваше особено вероятно да жертва скъпоценния си сън за моя милост. Когато стана ясно, че няма да се появи, Алма го отдаде на хапчето, което взела преди да си легне. Това ми се видя леко оптимистично. Според моите собствени изводи за ситуацията, Фрида не би дошла при никакви обстоятелства — ако ще микробусът да потегляше по обед.

Тогава всички тези неща не изглеждаха кой знае колко важни. Часовникът ме събуди в пет и при положение, че имах само половин час да се оправя и да изхвръкна навън, нямаше въобще да се сетя за Фрида, ако Алма не бе споменала името й. Важното за мен онази сутрин беше, че се събудих до Алма, че пихме заедно кафе на стъпалата пред къщата, че можех отново да я докосвам. Бях толкова сънен и разчорлен, толкова оглупял от щастие, толкова заслепен от секса, от тялото до мен, от мислите за новия си живот. Ако бях по-нащрек, щях да видя какво оставям зад себе си, но аз бях твърде уморен и твърде забързан за каквото и да било, освен най-елементарните жестове: последна прегръдка, последна целувка, после микробусът спря пред къщата и дойде време да тръгвам. Върнахме се в къщата да си взема сака и докато излизахме обратно навън, Алма взе една книга от масичката до вратата и ми я подаде (да си я разглеждаш в самолета), а после имаше последна, последна прегръдка и последна, последна целувка, и в следващия миг вече пътувах към летището. Чак на средата на пътя се сетих, че Алма беше забравила да ми даде ксанакса.

Ако това беше който и да било друг ден, щях да кажа на шофьора да обърне назад и да ме откара обратно в ранчото. За малко да го сторя и тогава, но след като минах мислено през униженията, които биха последвали от това решение — да изпусна самолета, да се покажа като страхливец, да потвърдя какъв съм невротичен слабак, — успях да овладея паниката си. Бях понесъл вече един безмедикаментен полет с Алма. Номерът сега беше дали мога да го направя сам. Доколкото ми трябваше нещо да ме разсейва, книгата от Алма страшно ми помогна. Беше над шестстотин страници, тежеше почти кило и половина и ми правеше компания през цялото време, докато се намирах във въздуха. Представляваше енциклопедия на дивите цветя с лаконичното, красноречиво заглавие „Плевелите на Запада“, беше съставена от седем автори (шестима посочени като тесни специалисти по плевелите; седмият беше управител на хербариум в Уайоминг) и беше издадена — съвсем в реда на нещата — от някаква организация, именувана Общество на федералните специалисти по плевели в Западните щати, в сътрудничество с Програмата на Американския селскостопански департамент за селскостопанско-работническите университети от западните щати. По принцип не се интересувах особено от ботаника. Не бих могъл да посоча поименно повече от четирийсет-петдесет растения и дървета, но тази енциклопедия със своите деветстотин цветни илюстрации, със своите прецизни описания на характеристиките и предпочитаните места за обитаване на четиристотин вида ме увлече за часове наред. Не знам защо ми стана толкова интересна; може би защото тъкмо се завръщах от пределите на бодливата, бореща се за капка вода растителност и ми се искаше да науча повече за нея, още не бях задоволил съвсем любопитството си. Повечето от снимките бяха направени много отблизо и на фона нямаше нищо, освен синьо небе. В отделни случаи снимката показваше и малко треволяк наоколо, късче земя, или — още по-рядко — далечна скала или планина. Забележимо отсъстваха хората, нямаше и следа от човешка дейност. Ню Мексико беше населявано от хиляди години, но като гледа илюстрациите в тази книга, човек можеше да си каже, че никога нищо не се е случвало там, че цялата му история е била изтрита като с гума. Нямаше ги вече древните обитатели на скалистите райони, нямаше ги археологическите останки, нямаше ги испанските завоеватели, нямаше ги отците-йезуити, нямаше ги Пат Гарет и Били Хлапето, нямаше ги индианците пуебло, нямаше ги създателите на атомната бомба. Имаше я само земята и онова, което растеше по земята, сухите стъбла и стръкове, малките трънливи цветове, които изскачаха от напуканата земя: цяла една цивилизация се свеждаше до оскъдно знание за някакви плевели. Сами по себе си, растенията не бяха кой знае колко забележителни, но в имената им имаше неустоима музика; и след като разгледах някоя илюстрация и прочетях думите отдолу (Листата овални до копиевидни на вид… Кошничките със звънеста обвивка от керемидообразно наредени, ципести и влакнести листчета), отделях по десетина секунди да препиша някои от имената в тетрадката си. Започнах на нова страница, веднага след преписа си от дневника на Хектор, който пък на свой ред следваше бележките по „Вътрешният живот на Мартин Фрост“. Думите бяха по старовремски сочни и плътни и се оказа истинско удоволствие да си ги повтарям тихичко на глас, да усещам суровите им металически вибрации с езика си. Сега, когато гледам отново този списък, всичко ми звучи почти като безсмислица, събрани напосоки срички от някакъв мъртъв език — може би езикът, който някога са говорили на Марс.

Бодлив кервел. Пълзяща тойна. Езичест асклепий. Скелетолистна амброзия. Обикновен пелин. Триделен бутрак. Магарешки бодил. Зелена метличина. Космата злолетница. Бодлива дрипавка. Къдрава гринделия. Калифорнийско глухарче. Назъбен спореж. Благословен силибум. Бедняшки бурен. Конска подкова. Волско езиче. Пустинен ксантиум. Дребнозърнест игловръх. Войничица. Влакнестоплодна сърпица. Родилна трева. Сладка трева. Хлъзгаво плюскавиче. Кукувича прежда. Лазеща млечка. Четинест клин. Голо секирче. Туфест еспарзет. Жабешки шавар. Дяволска уста. Мъртва коприва. Шипеста анода. Жлезеста върбовка. Кадифена гаура. Овсига. Мексиканска лептохлоя. Есенно просо. Плъша власатка. Лош вятър. Далматинска луличка. Тексаско великденче. Татул.

 

 

Върмонт ми се видя различен, като се върнах. Нямаше ме само три дни и две нощи, но по време на отсъствието ми всичко беше станало по-малко: затворено в себе си, тъмно, влажно и лепкаво. Зеленината на горите около къщата ми изглеждаше неестествена, неправдоподобно наситена в сравнение с жълтеникавокафявите цветове на пустинята. Въздухът бе натежал от влага, земята беше мека като стъпваш и навсякъде, където се обърнех, виждах буйна, яростна растителност, стряскаща случайна гнилоч: подгизнали вейки и парчета кора се разлагаха по пътеките, по дърветата пълзяха гъби, по стените на къщата беше избила плесен. След известно време установих, че гледам на тези неща през очите на Алма, че се опитвам да ги видя с една нова яснота, подготвяйки се за деня, когато тя ще се пренесе при мен. Полетът до Бостън бе преминал добре, много по-добре, отколкото смеех да се надявам, и бях слязъл от самолета с чувството, че съм постигнал нещо наистина важно. В големия план на вселената сигурно не беше кой знае какво, но в малкия план на човека, в микроскопичното местенце, където се печелят и губят личните сражения, това си беше забележителна победа. Чувствах се по-силен от когато и да било през последните три години. Почти цял, казах си, почти готов отново да стана истински.

В следващите няколко дни гледах да върша колкото може повече неща, бъхтех се на няколко фронта едновременно. Продължих работа върху превода на Шатобриан, закарах смачкания си пикап до сервиза за ремонт и така изчистих къщата, че за малко да се срути: изтърках пода, освежих мебелите, избърсах книгите. Знаех, че нищо не може да скрие първоначалната грозота на архитектурата, но поне можех да направя стаите поносими, да ги излъскам до блясък, който никога не бяха притежавали. Единствената трудност беше какво да правя с кашоните в празната стая, която смятах да префасонирам в кабинет за Алма. Трябваше й място, където да работи по книгата си, място, където да може да остане сама, а тази стая беше единствената възможност. В останалата част от къщата обаче нямаше къде да складирам всички тези неща, нямах нито таван, нито гараж, така че единственият вариант излизаше мазето. Но проблемът с този вариант беше пръстеният под. При всеки дъжд мазето се наводняваше и ако оставех там картонени кашони, със сигурност щяха да подгизнат. За да избегна подобна катастрофа, купих деветдесет и шест тухли и осем големи парчета шперплат. Наредих тухлите по три на височина и така построих платформа, достатъчно над най-високото ниво, което беше достигала водата при проливен дъжд. За допълнителна сигурност против влагата опаковах всеки кашон в дебел найлонов чувал за боклук и го затворих с лепенка. Това би трябвало да е задоволително, но минаха още два дни, докато събера куража да ги смъкна долу. В тези кашони се намираше всичко, което бе останало от моето семейство. Роклите и ризите на Хелън. Четката й за коса, чорапите. Дебелото й зимно палто с кожената яка. Ръкавицата за бейзбол и комиксите на Тод. Пъзелите и пластилиновите човечета на Марко. Златната пудриера с пукнатото огледалце. Плюшеното мече Дебеланчо. Значката от предизборната кампания на Уолтър Мондейл. Вече нямах какво да правя с тези неща, но бях неспособен да ги изхвърля, не можех и да си помисля да ги дам като дарение някъде. Не желаех друга жена да носи дрехите на Хелън и не исках шапките на Ред Сокс, които носеха момчетата ми, да седят на главите на други момчета. Да смъкна тези неща в мазето беше все едно да ги заровя в земята. Не край може би, но началото на края, първият крайъгълен камък по пътя към забравата. Трудно ми беше да го сторя, но не и наполовина толкова трудно, колкото да се кача на онзи полет до Бостън. След като опаковах всичко, отидох в Братълбъро и избрах мебели за Алма. Купих й махагоново бюро, стол с кожена тапицерия, който се отпускаше назад като натиснеш копчето под седалката, библиотечка от дъб и шикозно разноцветно килимче. Взех най-хубавите неща в магазина, офисмебел от най-висока класа. Сметката излезе повече от три хиляди долара; платих в брой.

Липсваше ми. Колкото и прибързан да беше планът ни, нямах никакви съмнения или подозрения относно него. Прехвърлих се в състояние на сляпо щастие, очаквах мига, когато тя най-сетне ще може да дойде при мен на изток, и когато започнеше страшно много да ми липсва, отварях фризера да видя пистолета. Той доказваше, че Алма наистина е идвала тук — и ако веднъж вече беше идвала, не съществуваше причина да допускам, че няма да се върне. Отначало не се замислих върху факта, че пистолетът е все още зареден, но след два-три дни това започна да ме притеснява. През цялото това време не го бях докосвал, но един следобед, просто за всеки случай, го извадих от хладилника и го отнесох в гората, където изстрелях всичките шест патрона в пръстта. Шумът беше като от серия китайски фойерверки, като от пукащи се хартиени кесии. Като се прибрах вкъщи, оставих пистолета в най-горното чекмедже на нощната масичка. Вече не можеше да убива, но това ни най-малко не го правеше по-безсилен или по-безопасен. Той въплъщаваше силата на една мисъл и всеки път, когато го погледнех, си спомнях как тази мисъл едва не ме беше унищожила.

Телефонът в къщичката на Алма бе своенравен и не при всяко обаждане успявах да се свържа. Нещо с жичките, каза тя, някъде в системата не се получаваше връзка, така че дори след като наберях номера и чуех бързите тихички потраквания и сигнали, които означаваха, че би трябвало да съм се свързал, на нейния край на линията телефонът не звънеше. Но в повечето случаи на този телефон можеше да се разчита, ако се обаждаш от него навън. В деня, в който се прибрах във Върмонт, направих няколко неуспешни опита да й се обадя и когато най-сетне тя ми позвъни в единайсет (това означаваше девет в Ню Мексико), решихме за в бъдеще да се придържаме към този час. По-добре беше тя да ме търси, а не аз нея. Оттогава в края на всеки разговор се уточнявахме за точното време, когато ще се чуем пак, и три поредни вечери всичко вървеше като по вода, сякаш беше някакъв фокус. Уговаряхме се за седем примерно, и в седем без десет аз се настанявах в кухнята, наливах си една текила (продължавахме да пием заедно текила, макар и от такова разстояние) и в седем нула-нула, точно когато дългата стрелка на стенния часовник заставаше на чертичката, телефонът звънваше. Взех да ставам зависим от точното време на тези обаждания. Точността на Алма беше знак за вяра в общия ни живот, декларация, че двама души в две различни части на света могат въпреки всичко да са единодушни в почти всичко.

Но на четвъртата нощ (петата, откакто бях напуснал Тиера дел Суеньо) Алма не се обади. Допуснах, че телефонът нещо не работи и затова не реагирах своевременно. Продължих да си седя, спокойно очаквах иззвъняването, но когато тишината продължи още двайсет минути, а двайсетте минути станаха трийсет, започнах да се тревожа. Ако телефонът беше повреден, тя щеше да изпрати факс да ми обясни защо не се обажда. Факсът на Алма беше свързан към друга линия, а с нея никога не бяха ставали гафове. Знаех, че няма смисъл, но вдигнах слушалката и все пак й се обадих — с очаквания неуспех. После ми хрумна, че може нещо да се е улисала с Фрида и се обадих в нейната къща, но резултатът беше същият. Набрах номера повторно, просто за да се уверя, че първия път не е било погрешно, и отново никой не вдигна. Оставаше ми единствено да изпратя кратко съобщение по факса: Алма, къде си? Всичко наред ли е? Чудя се. Моля те, пиши по факса, ако телефонът не работи. Обичам те. Дейвид.

У дома имаше само един телефон и той се намираше в кухнята. Ако отидех горе в спалнята, имаше опасност да не го чуя, когато Алма се обади по-късно през нощта — или, дори да го чуех, може би нямаше да успея да сляза навреме и да го вдигна. Нямах си идея какво да правя. Останах да чакам в кухнята няколко часа с надеждата, че все нещо ще се случи, и когато стана един часът, отидох в хола и се излегнах на дивана. Това беше същата неудобна композиция от пружини и възглавнички, която бях преустроил на импровизирано легло за Алма в нощта, в която се срещнахме — подходящо място за мрачни мисли. Останах там до сутринта, измъчвах се с въображаеми катастрофи, пожари, сърдечни кризи, смъртоносни падания от високи стълби. В един момент птиците се събудиха и запяха в клоните отвън. Не след дълго неочаквано заспах.

Никога не си бях и помислял, че Фрида ще стори с Алма същото, което стори с мен. Хектор искаше да остана в ранчото и да видя филмите му; след това умря и Фрида попречи това да се осъществи. Хектор искаше Алма да напише неговата биография. Защо не ми беше хрумнало, че сега, когато Хектор бе мъртъв, Фрида ще се заеме със задачата да спре появата на тази книга? Ситуациите бяха почти идентични и все пак аз не успях да видя приликите, напълно се провалих в паралела между двете. Може би защото разликата в цифрите беше толкова огромна. Да изгледам филмите щяха да ми трябват не повече от четири-пет дена; Алма работеше върху книгата си от почти седем години. Изобщо не ми беше дошло на ума, че някой може да е толкова жесток, та да отнеме седем години от един човешки живот и да ги съдере на късчета. Просто нямах смелостта да си помисля подобно нещо.

Ако бях усетил какво предстои, нямаше да оставя Алма сама в ранчото. Щях да я накарам да си събере ръкописа, щях да я натикам в микробуса и да тръгнем заедно към летището в онова последно утро. Дори след като не реагирах тогава, после все още имаше време да направя нещо, преди да е станало твърде късно. След като се прибрах във Върмонт, говорихме по телефона четири пъти и във всеки разговор изникваше името на Фрида. Но аз не желаех да говоря за Фрида. За мен тази част от историята беше приключила и единственото, което ме интересуваше, беше бъдещето. Дърдорех на Алма за къщата, за стаята, която й подготвям, за мебелите, които съм поръчал. Трябваше да й задавам въпроси, да настоявам за подробен отчет как се държи Фрида, но на Алма като че ли й беше приятно да слуша за тези къщовнически теми. Тя тепърва започваше да си стяга багажа — слагаше дрехите си в кашони, решаваше какво да вземе и какво да остави, питаше ме кои книги в моята библиотека се дублират с нейните — и ни най-малко не очакваше беда.

Три часа след като заминах за летището, Алма и Фрида отишли до крематориума в Олбъкърки да вземат урната. По-късно през деня, в едно затулено ъгълче на градината, разпръснали праха на Хектор по розовите храсти и лехите с лалета. Било същото място, на което пчелата ужилила Теди, и през цялата церемония Фрида била много разстроена: сдържала се за по минута-две и после задълго изпадала в безмълвен плач. Когато вечерта говорихме с Алма по телефона, тя ми каза, че никога не била виждала Фрида толкова уязвима, съвсем на ръба да рухне. На следващата сутрин обаче Алма отишла в главната сграда и открила Фрида вече будна — седяла на пода в кабинета на Хектор, вършеела из купчини хартии, снимки и рисунки, разхвърляни около нея в кръг. На ред били сценариите, така казала на Алма, а след това щяла систематично да издири всяко друго доказателство за производството на филмите: черновите за сюжета, скиците за костюмите, първоначалните рисунки по дизайна, светлинните диаграми, репликите на актьорите. Всичко трябвало да изгори, казала, нищо не трябвало да остане, нищичко.

Значи само един ден след като напуснах ранчото обхватът на унищожението вече бил променен, разширен така, че да се съобрази с една по-радикална интерпретация на завещанието на Хектор. Вече не ставало дума само за филмите. Ставало дума за всяко възможно доказателство, че тези филми някога са съществували.

Клади имало и на следващия, и на по-следващия ден, но Алма не взела участие в тях: оставила Хуан и Кончита да помагат, а тя се заела със собствените си работи. На третия ден изнесли декорите от задните помещения на звукозаписния комплекс и ги изгорили. Изгорили реквизита, изгорили костюмите. Изгорили дневниците на Хектор. Изгорили дори тетрадката, която бях прочел в къщата на Алма — и ние все така не виждахме накъде вървят нещата. Онази тетрадка беше написана през трийсетте години, много преди Хектор да се завърне към филмите. Единствената й ценност беше като източник на информация за биографията на Алма. Няма ли го източникът, тогава дори в крайна сметка книгата да излезе, историята в нея вече няма да е достоверна. Би трябвало да схванем това, но когато вечерта говорихме по телефона, Алма го спомена само мимоходом. Голямата новина на деня беше за немите филми на Хектор. Копия от тях, разбира се, вече циркулираха по света, но Фрида се притеснявала, че ако те бъдат открити в ранчото, някой би могъл да направи връзка между Хектор Спелинг и Хектор Ман и затова решила да изгори и тях. Гнусно дело било, така казала според Алма, но трябвало да се доведе докрай. Ако една част от цялото дело остане недовършена, то всички други части не биха имал смисъл.

Разбрахме се да се чуем пак следващата вечер в девет (седем по нейно време). Почти целия следобед Алма щеше да прекара в Сороко — да пазарува и да се погрижи за някои лични работи, — но макар че до Тиера дел Суеньо беше час и половина път с кола, изчислихме, че до шест ще се прибере у дома. Когато не се обади, въображението ми започна незабавно да попълва празните места; и по времето, когато легнах на дивана, в един часа, вече бях убеден, че Алма не се е прибрала вкъщи, че й се е случило нещо ужасно.

Оказа се, че едновременно съм прав и греша. Грешах, че не се е прибрала вкъщи — но за всичко друго бях прав, макар и съвсем не по начините, които си представях. Алма спряла пред къщата си в шест и няколко минути. Никога не заключвала вратата, така че не се разтревожила, когато видяла, че тя зее отворена; но от комина излизал пушек и това й се видяло странно, направо необяснимо. Може би Хуан и Кончита били дошли да оставят прането или да изнесат боклука, но защо, за бога, ще палят огън в този горещ юлски ден? Алма оставила покупките си в колата и влязла право в къщата. Седнала на пода пред камината в хола, Фрида мачкала на топки страници хартия и ги хвърляла в пламъците. Жест по жест, това било пълно повторение на финалната сцена в „Мартин Фрост“: Норбърт Стайнхаус, който изгаря ръкописа на разказа си в отчаян опит да върне майката на Алма от света на мъртвите. Късчета овъглена хартия летели из стаята, пърхали около главата на Фрида като ранени черни пеперуди. Краищата на крилете им просветвали за миг в оранжево, после ставали пепелявосиви. Вдовицата на Хектор била толкова погълната от започнатото занимание, че дори не вдигнала поглед, когато Алма влязла през вратата. Неизгорените още страници лежали в скута й: малка купчинка листа формат А-4, може би двайсет или трийсет, може би четирийсет. Ако само те били останали, то значи останалите шестстотин страници вече ги нямало.

По собствените си думи, Алма изпаднала в бяс, в хулна тирада, в безумен изблик на крясъци и писъци. Хвърлила се напред и когато Фрида станала, за да се защити, Алма я блъснала встрани. Само това си спомняла, така каза. Блъснала я с все сила и прелетяла покрай нея, втурнала се тичешком към задната част на къщата, към кабинета и компютъра си. Изгореният ръкопис бил само разпечатка. Цялата книга била в компютъра и ако Фрида не била бъркала по хард диска или не била изровила дискетите, то нищо нямало да е изгубено.

Миг надежда, мимолетна вълна от оптимизъм, когато прекрачила прага на стаята — и после край. Алма влязла в кабинета и първото нещо, на което паднал погледът й, било празното място, където седял компютърът. Бюрото било празно: нито монитор, нито клавиатура, нито принтер, нито синя пластмасова кутия с двайсет и една надписани дискети и петдесет и три различни работни файла. Фрида била отнесла всичко. Без съмнение Хуан също бил вътре в заговора и ако Алма преценявала правилно ситуацията, то вече било твърде късно да се направи каквото и да било. Компютърът вече бил смазан, дискетите — начупени на късчета. А дори и все още да не били, то къде да ги търси? Ранчото се простирало на четиристотин акра. Трябвало само да избереш място някъде, да изкопаеш една дупка — и книгата изчезвала завинаги.

Алма не знаела колко време останала в кабинета. Няколко минути, мислела си, но може и да било по-дълго, може би дори четвърт час. Помнела как седнала пред бюрото и заровила лице в шепите си. Искало й се да заплаче, да се потопи в делириум от неспирен рев и ридание, но все още била твърде потресена, за да заплаче, така че единственото, което направила, било да седи и да слуша собствения си дъх през шепите си. В някакъв момент изведнъж забелязала колко тихо е станало в къщата. Допуснала, че в такъв случай Фрида вече си е тръгнала — че просто е излязла и си е отишла в другата къща. Толкова по-добре, помислила си Алма. Никакви спорове и обяснения нямало да поправят стореното и всъщност тя нямало никога вече да проговори на Фрида. Наистина ли? Да, казала си, наистина. При това положение било време да се маха оттам. Можела да събере най-важните си неща в един сак, да се качи в колата си и да отиде в някой мотел близо до летището. На сутринта без никакво бавене щяла да се качи на самолета за Бостън.

И тогава Алма станала от бюрото и излязла от кабинета. Още нямало седем часа, но тя ме познавала достатъчно добре, за да е сигурна, че ще съм си у дома — че ще се въртя около телефона в кухнята и ще си наливам текила в очакване на обаждането й. Нямало да чака уговорения час. Цели години от живота й били ограбени, целият свят избухвал в главата й и тя трябвало да говори с мен незабавно, трябвало да заговори с някого, преди да дойдат сълзите, когато нямало да може да си каже и името. Телефонът бил в спалнята, по-следващото помещение. Трябвало само да завие вдясно като излезе от кабинета, и десет секунди по-късно щяла да седи на леглото си и да набира номера ми. Но когато престъпила прага на кабинета, за миг се поколебала и вместо вдясно, свила вляво. При идването й в хола летели искри; и преди да започне дълъг разговор с мен, трябвало да провери дали огънят е загаснал. Разумно решение, точно онова, което трябвало да направи в такава ситуация. Така че тя се отбила в другата част на къщата и миг по-късно историята от онази нощ станала друга история, нощта станала друга нощ. Тъкмо това е най-ужасното за мен: не просто това, че не можах да предотвратя случилото се, а съзнанието, че ако Алма най-напред ми се беше обадила, то можеше изобщо да не се случи. Фрида пак така щеше да лежи мъртва на пода пред камината, но реакцията на Алма щеше да е съвсем различна и цялата поредица от събития след като тя види мъртвото тяло щеше да се развие другояче. Ако бе поговорила с мен, това щеше да я направи малко по-силна, малко по-уравновесена, малко по-подготвена да понесе шока. Ако ми беше разказала за сблъсъка например, ако ми беше описала как е ударила Фрида в гърдите с длан, преди да се втурне към кабинета си, аз навярно щях да я предупредя за евентуалните последствия. Щях да й кажа: човек може да изгуби равновесие, може да залитне назад, може да падне, може да си удари главата в нещо твърдо. Иди в хола да провериш. Виж дали Фрида е още там. И Алма щеше да отиде в хола, без да затваря телефона. Щях да мога да говоря с нея веднага след като открие тялото и това щеше да я успокои, щеше да я възпре, да я накара да помисли, преди да извърши онова ужасно нещо, което й дошло на ума. Но на прага Алма се поколебала, свила вляво, вместо вдясно, и когато видяла мъртвото тяло на Фрида проснато на пода, забравила да ми се обади. Не, не смятам, че е забравила, не искам да кажа, че е забравила — но идеята вече се оформяла в главата й и тя така и не се решила да вдигне слушалката. Вместо това отишла в кухнята, седнала на масата с бутилка текила и химикалка и през остатъка от вечерта ми писала писмо.

Бях заспал на дивана, когато факсът започна да пристига. Във Върмонт беше шест сутринта, но в Ню Мексико беше все още нощ и машината ме събуди едва с третото или четвъртото позвъняване. Бях спал по-малко от час, потънал в дълбините на пълното изтощение, и първите позвънявания стигнаха до мозъка ми само колкото да променят съня, който сънувах в момента — някакъв кошмар с будилници и крайни срокове, в който трябваше да се събудя, за да изнеса лекция, озаглавена „Метафорите на любовта“. Рядко помня сънищата си, но този го помня, както помня и всичко, което ми се случи след като отворих очи. Станах, разбрал, че звънът не идва от будилника в стаята ми. Телефонът звънеше, в кухнята, но докато стана и повлека крака през хола, спря.

Чух тихо щракване откъм машината, което означаваше, че започва приемането на факс, и когато най-сетне се добрах до кухнята, първите редове от писмото вече излизаха навън. В 1988 година нямаше факс машини, които да работят с обикновени листа. Хартията излизаше на ролки — неудобни свитъци, покрити със специален електронен слой — и полученото писмо изглеждаше като някакъв документ, изпратен от далечното минало: откъс от Тората или послание от някое бойно поле на етруските. Алма бе съчинявала писмото си цели осем часа, бе прекъсвала и почвала отново беше вземала химикалката, беше я оставяла наново и в хода на нощта все повече се беше напивала: в крайна сметка писмото излизаше над двайсет страници. Прочетох го цялото прав, теглех свитъка, докато излизаше от машината. Първата част описваше нещата, които разказах току-що: изгорената книга на Алма, изчезналият компютър, мъртвото тяло на Фрида в хола. Втората част завършваше с тези редове:

Не мога. Не съм достатъчно силна, за да понеса подобно нещо. Опитвам се да го обгърна с ръце, но то е много голямо за мен, Дейвид, много е тежко и дори не мога да го вдигна от земята.

Затова няма да ти се обадя тази нощ. Ти ще ми кажеш, че е било нещастен случай, че вината не е моя и аз ще започна да ти вярвам. Ще ми се иска да ти вярвам, но истината е, че аз я ударих силно, прекалено силно за осемдесетгодишна жена, истината е, че аз я убих. Няма значение какво ми причини тя. Аз я убих и ако сега те оставя да ме разубедиш от това, то само ще ни съсипе после. Няма как да го избегнем. За да се спра, трябва да се откажа от истината, а ако го направя, всичко добро в мен ще започне да умира. Трябва да действам сега, разбираш ли, сега, докато все още имам смелостта да го направя. Бог да поживи алкохола. Гинес ти дава сила, нали така пишеше по билбордовете в Лондон. Текилата ти дава смелост.

Започваш отнякъде и колкото и далеч да си мислиш, че си стигнал, винаги пристигаш пак на същото място. Мислех си, че можеш да ме спасиш, че мога да се отскубна, да съм твоя, но винаги съм била само тяхна. Благодаря ти за мечтата, Дейвид. Грозната Алма си намери мъж и той я накара да се почувства красива. Щом успя да направиш това за мен, помисли си какво би могъл да направиш за някое момиче само с едно лице.

Бъди щастлив. Хубаво е, че всичко свършва преди да си разбрал каква съм в действителност. Онази първа нощ дойдох в твоя дом с пистолет, помниш ли? Никога не забравяй какво значи това. Само луд човек би могъл да постъпи така, а на лудите не може да се вярва. Те се вмъкват в живота на другите, пишат книги за неща, които не са тяхна работа, купуват хапчета. Бог да поживи хапчетата. Дали наистина беше случайност, че онзи ден забрави да ги вземеш? Бяха в портмонето ми през цялото време, докато беше тук. Все се канех да ти ги дам и все забравях — чак до момента, в който се качи в микробуса. Не ми се сърди. Както излиза, на мен ми трябват повече, отколкото на теб. Моите двайсет и пет малки лилави приятелчета. Пълна доза ксанакс, гарантираща цяла нощ спокоен сън.

Прости ми, прости ми, прости ми, прости ми.

Веднага опитах да й се обадя, но тя не отговори. Този път успях да се свържа — чувах как телефонът звъни на другия край на линията, — но Алма така и не вдигна слушалката. Изчаках четирийсет или петдесет иззвънявания с упоритата надежда, че шумът ще наруши концентрацията й, че ще я накара да мисли за нещо друго, освен за хапчетата. Дали още пет звъна щяха да променят нещата? Дали още десет щяха да я спрат? Накрая реших да затворя, намерих парче хартия и на свой ред й изпратих факс: моля те, обади ми се, написах. Моля те, Алма, вдигни слушалката и ми се обади. Секунда по-късно позвъних отново, но този път след петото или шестото иззвъняване сигналът прекъсна. Отначало не разбрах какво значи това, но после си дадох сметка, че Алма е изтръгнала кабела от стената.