Пол Остър
Книга на илюзиите (6)

6

Кацането се оказа по-лесно от излитането. Бях се подготвил да ме е страх, да изпадна в нов безумен пристъп на лигава безпомощност и душевна неадекватност, но когато пилотът обяви, че започваме спускане, останах учудващо спокоен, съвсем нормален. Реших, че навярно има разлика между движението нагоре и надолу, между това да изгубиш контакт с повърхността и това да се върнеш на твърдата земя. Първото беше прощаване, второто — поздрав, и изглежда началата са по-поносими от краищата, така си мислех, или може би бях открил (проста работа), че на мъртвите им е разрешено да пищят в ушите ти само веднъж дневно. Извърнах се към Алма и стиснах ръката й. Тя тъкмо навлизаше в първите дни от романа на Хектор и Фрида, преминаваше през нощта, когато Хектор не издържал и й се изповядал и започваше да описва изумителната реакция на Фрида (този куршум е твоето изкупление, рекла му тя; ти ми върна живота, а сега аз ти връщам твоя); но когато потърсих ръката й, тя внезапно спря да говори, прекъсна насред изречението, насред мисълта. Усмихна се, после се наведе и ме целуна — първо по бузата, после по ухото и накрая право по устата. Те здравата си паднали един по друг, каза. Ако не внимаваме, ще вземе да се случи и с нас.

Може би и тези думи оказаха влияние — намалиха страха ми, намалиха риска да се стопя отвътре — но колко удачно се получи всъщност, че тъкмо глаголът „падам“ беше онази дума в тези две изречения, която обобщаваше личната ми история през последните три години. Един самолет пада през облаците и всички пътници загиват. Една жена си пада по един мъж и мъжът по нея, и докато самолетът пада надолу, те двамата нито за миг не се замислят за смъртта. Вече близо до повърхността, докато правехме последния си завой и земята се въртеше под нас, разбрах, че Алма ми предоставяше възможност за втори живот, че пред мен все още имаше нещо, стига само да събера кураж да тръгна към него. Заслушах се в музиката на двигателите, които тъкмо сменяха тоналността. Шумът в самолета се усили, стените се затресоха и после, сякаш се бяха сетили със закъснение, колелата докоснаха повърхността.

Мина известно време, докато се организираме и тръгнем отново. Трябваше да се отвори хидравличната врата, да се отбием в дамската и в мъжката тоалетна, да потърсим телефон и да звъннем в ранчото, да купим вода за из път до Тиера дел Суеньо (пий колкото можеш повече, посъветва ме Алма; височината там е измамна, а едва ли искаш да се обезводниш), да издирим мястото за дългосрочно паркиране, където се намираше микробусът субару на Алма, и най-сетне да спрем да заредим бензин. За пръв път идвах в Ню Мексико. В нормална ситуация бих зяпал въодушевено пейзажа, бих сочил скални образувания и мъртвешки кактуси, бих питал за името на онзи там връх или онзи там разкривен храсталак, но сега бях твърде погълнат от историята на Хектор, за да обръщам внимание на такива неща. С Алма пътувахме през една от най-впечатляващите местности в Северна Америка, но що се отнася до въздействието й върху нас, със същия успех можехме и да си седим в стая с угасени лампи и спуснати щори. През следващите дни щях да мина оттук още няколко пъти, но не си спомням почти нищо от онова, което видях при първото пътуване. Винаги, когато се сетя за времето, прекарано в потрошената жълта кола на Алма, единственото нещо, което ми идва в съзнанието, е звукът на гласовете ни — нейният глас и моят глас, моят глас и нейният глас — и сладостта на въздуха, който струеше от пукнатия прозорец. Но околността беше невидима. Трябва да сме били там, но сега се чудя дали и веднъж съм я погледнал. Или ако съм, дали изобщо съм обърнал внимание на онова, което виждам.

Държали го в болницата до началото на февруари, каза Алма. Фрида ходела да го види всеки ден и когато лекарите най-сетне преценили, че е достатъчно здрав, за да го изпишат, тя убедила майка си да го приберат в дома им да се възстановява. Все още не бил във форма. Чак след шест месеца щял да може отново да се движи свободно.

И майката на Фрида не възразила? Шест месеца са ужасно много време.

Впечатлила се. По онова време Фрида била пълно диване, една от онези разкрепостени бохемки, които отраснали в края на двадесетте, и отношението й към Сандъски, Охайо, било изцяло презрително. Фамилията Спелинг преживяла кризата, запазвайки осемдесет процента от богатството си — което означавало, че все още принадлежали към онова, което Фрида наричала вътрешният кръг на едрата глупоазия от Средния запад. Това бил един малък свят на закостенели републиканци и празноглавите им жени и основните им забавления се състояли в безкръвни танци по кънтри клубове и дълги, затъпяващи галавечери. Веднъж годишно Фрида стисвала зъби и се прибирала у дома за Коледа, понасяла тези безрадостни събития заради майка си и брат си Фредерик, който продължавал да живее в града с жена си и двете си деца. Към 2–3 януари отпрашвала обратно към Ню Йорк, кълнейки се вече никога да не се връща. Онази година, естествено, не отишла на никакви светски мероприятия, но и не се върнала в Ню Йорк. Вместо това се влюбила в Хектор. За майка й всичко, което можело да задържи Фрида в Сандъски, било добре дошло.

Искаш да кажеш, че и за сватбата не възразила?

От доста време Фрида се бунтувала открито. Само ден преди престрелката казала на майка си, че смята да замине за Париж и че навярно никога повече няма да стъпи в Америка. Затова и била в банката през онази сутрин — за да изтегли пари за билета от сметката си. Последната дума, която мисис Спелинг очаквала да чуе от устата на дъщеря си, била „сватба“. В светлината на този чудодеен обрат, как да не прегърне Хектор, как да не го приеме в семейството? Майка й не само че не възразила, ами сама организирала венчавката.

Значи в крайна сметка животът на Хектор наистина започва в Сандъски. Името му хрумва ей така, от нищото, изприказва куп лъжи за него и после прави така, че тези лъжи стават истина. Доста чудновато, не смяташ ли? Хаим Манделбаум се превръща в Хектор Ман. Хектор Ман се превръща в Херман Лосър, а после? В кого се превръща Херман Лосър? Той изобщо знаел ли кой е?

Отново станал Хектор. Така му викала Фрида. Така му викахме всички. След като се оженили, Хектор отново бил Хектор.

Но не Хектор Ман. Не би постъпил толкова безразсъдно, нали?

Хектор Спелинг. Взел фамилията на Фрида.

Виж и ти!

Какво „виж и ти!“? Просто подходил практично. Не искал повече да бъде Лосър. Това име обозначавало целия провал в живота му — и ако от онзи момент щял да се казва другояче, то защо да не използва името на жената, която обичал? Въобще не се е връщал на този въпрос впоследствие. Нарича се Хектор Спелинг вече над петдесет години.

И как са попаднали в Ню Мексико?

Заминали на запад за медения си месец и решили да останат. Хектор си имал бая проблеми с дишането и се оказало, че сухият въздух му действа добре.

По онова време там е имало купища интелектуалци. Кохортата на Мейбъл Додж в Таос, Д. Х. Лорънс, Джорджия О’Кийф. Нещо общо с това?

Абсолютно нищо. Хектор и Фрида се установили в друг район на Ню Мексико. Дори не са се срещали с онези хора.

Преместили са се там през 1932 година. Вчера каза, че Хектор започнал отново да прави филми през 1940 година. Това са осем години. Какво е ставало дотогава?

Купили четиристотин акра земя. По онова време цените били невероятно ниски, та едва ли са платили повече от няколко хиляди долара за целия имот. Фрида била от богато семейство, но тя самата нямала много пари. Малко наследство от баба си — десет-петнайсет хиляди долара, нещо такова. Майка й упорито предлагала да й плаща сметките, но Фрида не приемала помощта й. Твърде горда била, твърде инатлива, твърде независима. Не искала да се чувства като безделница. Така че с Хектор нямали възможност да наемат бригади работници да им построят къща. Без архитект, без предприемач — нямало как да си позволят такива неща. За щастие, Хектор си знаел работата. От баща си бил научил малко дърводелство, навремето сам правел снимачните площадки за филмите си, та целият този опит им позволил да сведат разходите до минимум. Сам проектирал къщата и после двамата с Фрида кажи-речи я построили със собствените си ръце. Излязло нещо съвсем обикновено. Шестстайна кирпичена постройка. Само един етаж, и единствените хора, които им помогнали, били трима братя мексиканци, безработни надничари, които живеели на края на града. В първите няколко години нямали дори електричество. Вода имали, разбира се, нямало как без вода, но им трябвали два месеца, докато я намерят и започнат да копаят кладенеца. Това била първата стъпка. След това избрали място за къщата. После начертали плановете и се захванали да строят. Всичко това отнело доста време. Да не мислиш, че ей така са дошли и са се нанесли. Мястото било пусто и диво и трябвало да построят всичко от основите.

И после? Завършили къщата, а след това?

Фрида била художничка, така че отново станала художничка. Хектор четял книги и продължавал да води дневника си, но най-вече засаждал дървета. Това станало главното му занимание, работата му в следващите няколко години. Разчистил няколко акра земя около къщата и след това, малко по малко прокарал сложна система от подземни напоителни тръби. Така градинарството станало възможно и след като веднъж се погрижил за това, се заел с дърветата. Никога не съм ги броила, но трябва да са към двеста-триста. Канадски тополи и хвойни, върби и трепетлики, черни борове и бели дъбове. По-рано не растяло нищо, освен юка и пелин. Хектор превърнал мястото в цяла горичка. Сам ще я видиш след няколко часа, но поне за мен това е едно от най-красивите места на земята.

Това е последното нещо, което бих очаквал от него. Хектор Ман — земеделец.

Бил щастлив. Може би по-щастлив от когато и да било през живота си, но с това щастие дошла и пълната липса на амбиция. Единственото нещо, което го интересувало, било да се грижи за Фрида и да обработва парченцето си земя. След всичко, което преживял през последните години, това му се струвало достатъчно, дори предостатъчно. Покаянието му не било свършило, разбираш ли? Просто вече не се опитвал да се самоунищожи. До днес говори за тези дървета като за най-голямото си постижение. По-добро от филмите, казва, по-добро от всичко друго, което някога е сторил.

Как са печелили пари? Щом така трябвало да затягат коланите, как въобще са се оправяли?

Фрида имала приятели в Ню Йорк, а много от тези приятели били влиятелни. Те й намирали работа. Илюстрирала детски книжки, рисувала за списания: работа на свободна практика от един или друг вид. Не си докарвала кой знае колко пари, но достатъчно, за да се държат на повърхността.

Трябва да е притежавала известен талант, значи.

Говорим за Фрида, Дейвид, не за някоя позираща тежкарка. Имала страхотна дарба, истинска страст да твори изкуство. Веднъж ми каза, че едва ли имало достатъчно талант в нея да стане истинска художничка, но ако не била срещнала Хектор, сигурно щяла да прахоса живота си в опити да стане такава. Не е завършвала истинска картина от години, но все още рисува като дявол. Леещи се, лъкатушни линии, жесток усет за композиция. Когато Хектор отново започнал да прави филми, тя се заела с декорите, проектирала площадките и костюмите и дала много от себе си за крайния вид на филмите. Била неразделна част от цялото предприятие.

Продължавам да не разбирам. При това сурово съществуване в пустинята, откъде са намерили пари да правят филми?

Майката на Фрида умряла. Имотът струвал над три милиона долара. Фрида наследила половината, а другата половина отишла при брат й Фредерик.

Това май обяснява финансирането, а?

Били са много пари по онова време.

Много пари са и днес, но в тази история има нещо повече от пари. Хектор дал обещание никога вече да не прави филми. Ти така ми каза преди няколко часа, а ето го сега пак в ролята на режисьор. Какво го е накарало да промени решението си?

Фрида и Хектор имали син. Тедиъс Спелинг Втори, кръстен на бащата на Фрида. Теди за по кратко, или Тед. Или Тедпоул — какви ли не имена му измислили. Родил се през 1935 година и умрял през 1938 година. Ужилила го пчела в градината на баща му. Намерили го проснат на земята, целият подут и подпухнал, и когато стигнали до най-близкия доктор на трийсет мили оттам, той вече не дишал. Представи си как са го понесли.

Представям си. Ако има нещо, което мога да си представя, то е това.

Съжалявам. Глупаво от моя страна.

Няма какво да съжаляваш. Просто ми е ясно за какво говориш. Не ми трябват умствени упражнения, за да схвана ситуацията. Тед и Тод. По-голямо съвпадение трудно ще се получи, не смяташ ли?

И все пак…

Без все пак. Продължавай.

Хектор бил съсипан. Месеци наред не правел абсолютно нищо. Седял в къщата, гледал небето през прозореца на спалнята, взирал се в опакото на дланите си. Не че Фрида го понесла леко, но той бил толкова по-крехък от нея, толкова беззащитен. Тя била достатъчно силна, за да проумее, че смъртта на момчето била нещастен случай, че то загинало, понеже било алергично към пчели — но Хектор приемал всичко това като наказание свише. Бил твърде щастлив. Животът бил твърде мек с него и сега съдбата му дала урок.

Филмите са били идея на Фрида, нали? След като наследила парите, е уговорила Хектор отново да се захване за работа.

В общи линии, да. Той бил на крачка от нервен срив и тя знаела, че трябва да се намеси и да вземе нещата в своите ръце. Не просто да го спаси, а да спаси брака им, да спаси собствения си живот.

И Хектор й се оставил.

Отначало не. Но после тя заплашила да го напусне и той най-сетне се предал. Без особена съпротива, трябва да отбележа. Така му се искало да се върне обратно към киното. Десет години сънувал ъгли на снимане, падове на светлината, сюжети. Това било единственото нещо, с което искал да се занимава, единственото нещо, което имало смисъл за него.

Ами обещанието му? Как е оправдал това, че нарушава думата си? От всичко, което ми разказа за него, не виждам как е могъл да го стори.

Сцепил косъма на две и после сключил договор с дявола. Ако в гората падне дърво, без никой да го чуе, то издава ли звук, или не? По онова време Хектор вече бил изчел доста книги, знаел всичките трикове и аргументи на философите. Ако някой направи филм и никой не го види, съществува ли филмът, или не? Ето как измислил да се оправдае. Решил да прави филми, които никога нямало да бъдат показани пред публика, да прави филми заради самото удоволствие от правенето на филми. Това било проява на зашеметяващ нихилизъм, но оттогава винаги е изпълнявал своята част от сделката. Представи си да знаеш, че си добър в нещо, толкова добър, че светът би изпаднал в страхопочитание, ако види работата ти — но ти живееш скрит от този свят. За да постъпиш като Хектор, е необходима голяма концентрация и твърдост — и мъничко лудост. И Хектор, и Фрида са мъничко луди, струва ми се, но са постигнали нещо забележително. Емили Дикинсън е писала в неизвестност, но се е опитвала да публикува стиховете си. Ван Гог опитал да продаде всичките си картини. Доколкото ми е известно, Хектор е първият човек, създал творбите си със съзнателното, предварително намерение да ги унищожи. Ще кажеш, разбира се, Кафка — той заръчал на Макс Брод да изгори ръкописите му, но когато настъпил решителният момент, Брод не могъл да го свърши. Фрида обаче ще го свърши. Това е вън от съмнение. В деня, в който Хектор умре, тя ще отнесе филмите в градината и ще ги изгори до един — всяка лента, всеки негатив, всеки кадър, който е заснел. Това е сигурно. И ние двамата с теб ще сме единствените свидетели.

За колко филма става дума?

Четиринайсет. Единайсет пълнометражни, по деветдесет минути или повече, и още три под един час.

Предполагам, че е зарязал комедиите?

„Вести от Антисвета“, „Балада за Мери Уайт“. „Пътешествия в скрипториума“, „Засада край Самотната скала“. Това са някои от заглавията. Не звучат много забавно, нали?

Не, май трудно биха минали за комедии. Но не са и прекалено мрачни, надявам се?

Зависи какво влагаш в думата. Аз не ги намирам за мрачни. Сериозни, да, и често доста странни, но не мрачни.

Какво влагаш в думата „странен“?

Филмите на Хектор са до крайна степен интимни, със забавен ритъм, с приглушени тонове. Но винаги го има този фантастичен елемент, който ги пронизва, някаква чудата поезия. Нарушил е много от правилата. Правил е неща, които не се очаквали от един режисьор.

Например?

Разказвач, например. Разказването в киното се смята за слабост — знак, че образите не работят; но Хектор го използва безрезервно в много от филмите си. В един от тях, „История на светлината“, няма нито дума диалог. Разказ като разказ от начало до край.

Какво още е сбъркал? Сбъркал нарочно, имам предвид.

Останал е извън примката на комерса, а това означавало, че може да работи без задръжки. Хектор използвал свободата си, за да експериментира с неща, до които другите режисьори не си и помисляли да се докоснат, особено през четирийсетте и петдесетте. Голи тела. Откровен секс. Раждане. Уриниране, изхождане. Тези сцени са малко шокиращи отначало, но шокът се измирисва бързо. В края на краищата те са една естествена част от живота, но не сме свикнали да ги гледаме изобразени във филм, затова в първите секунди подскачаме и се впечатляваме. Хектор не задълбава особено в тях. След като веднъж разбереш колко неща са възможни в неговото творчество, така наречените табута и безпардонни моменти се сливат в цялостната тъкан на историите. В някакъв смисъл тези сцени били и форма на самозащита — за всеки случай, ако някой рече да избяга с лентите. Трябвало да се погрижи филмите му да са непродаваеми.

И твоите родители са им помагали във всичко това.

Всичко било на принципа „плюй си на ръцете, направи си сам“. Хектор пишел, режисирал и редактирал филмите. Баща ми се грижел за осветяването и за камерата и след края на снимките с майка ми вършели цялата лабораторна работа. Те проявявали лентите, изрязвали негативите, миксирали звука, през тях минавало всичко, докато стигне окончателния си вариант.

Там, в ранчото?

Хектор и Фрида превърнали имота си в малко киностудио. Започнали да строят през май 1939 и през март 1940 година вече разполагали със завършена, самодостатъчна вселена, частен център за производство на филми. Една от постройките оборудвали с двойно звукозаписно студио, както и дърводелска работилница, шивачница, гримьорни, да не говорим за допълнителното пространство, отделено за складиране на декори и костюми. Друга била отредена за постпродукцията. Не можели да рискуват да изпратят лентите си в чужда лаборатория, така че си построили своя. Тя се побрала в едното крило. В другото се помещавали редакторското студио, прожекционната и подземният архив за ленти и негативи.

Цялото това оборудване не ще да е било евтино.

Струвало им над сто и петдесет хиляди долара да направят всичко това. Но можели да си го позволят, пък и повечето неща трябвало да се купят еднократно. Няколко камери, но само една машина за редактиране, един чифт прожектори и една оптична машина за разпечатване. След като се снабдили с каквото им трябвало, работели със строго ограничен бюджет. Наследството на Фрида трупало лихва, а те гледали да теглят от основната сума колкото се може по-малко. Работели в малки мащаби. Нямало как иначе, ако искали да се оправят с наличните пари, и то без да ги изхарчат.

А Фрида отговаряла за декорите и костюмите.

Покрай другото. Помагала и на Хектор в крайната обработка, а докато правели филм, тя вършела едновременно няколко различни неща. Редактирала сценария, снимала с бамбука, нагласявала фокуса — каквото трябвало да се върши за деня, на момента.

А майка ти?

Моята Фей. Моята красива, обична Фей. Беше актриса. Дошла в ранчото през 1945 година, за да участва в един от филмите, и с баща ми се влюбили. Нямала и двайсет и пет. След това играела във всеки филм, който правели, най-вече главната женска роля, но понякога асистирала на други актриси. Шиела костюми, боядисвала декори, съветвала Хектор относно сценариите му, работела с Чарли в лабораторията. Тъкмо това била тръпката. Нямало човек, който да върши само едно нещо. Всички се включвали, всички отделяли безумно много време. Месеци наред пипкава подготовка, месеци наред изпипване след снимките. Правенето на филми било бавна, деликатна работа и понеже толкова малко хора се опитвали да вършат толкова много неща, напредвали със скоростта на охлюв. Обикновено им отнемало по две години да завършат проекта си.

Разбирам защо Хектор и Фрида са искали да стоят там — или поне отчасти го разбирам, блъскам си главата да го разбера, — но все още съм изумен от майка ти и баща ти. Чарли Грунд е бил талантлив оператор. Изследвал съм работата му, зная какво е правил с Хектор през 1928 година и не мога да си обясня защо е зарязал кариерата си.

Баща ми тъкмо преживявал развод. Бил на трийсет и пет, карал трийсет и шестата, а все още не бил пробил в челния ешелон на холивудските оператори. След петнайсет години в бизнеса все още работел по второстепенни продукции — ако изобщо имал какво да работи. Уестърни, бостънски чернилки, детски сериали. Имал страхотен талант — и още как, но бил тиха вода, от онези хора, които сякаш никога не са напълно доволни от себе си, и другите често вземали стеснението му за арогантност. Все така не успявал да вземе добрите оферти и постепенно това започнало да му се отразява да стопява самочувствието му. Когато първата му жена го напуснала, за няколко месеца слязъл при дяволите. Пиел ужасно много, самосъжалявал се, занемарил работата си. И ето че тогава му се обадил Хектор — точно когато бил стигнал дъното.

Това все още не обяснява защо се е съгласил. Няма човек, който прави филми и не иска никой друг да ги види. Просто няма такова нещо. Та какъв е иначе смисълът да слагаш филм в камерата?

Това не го интересувало. Знам, че ти е трудно да го повярваш, но единственото, което имало значение за него, било работата. Резултатите били от второстепенна важност, от нулева почти. Доста кинаджии са такива — особено онези зад кадъра, бачкаторите, черноработниците. На тях им харесва да измерват нещата. Харесва им да държат техниката в ръце и да я карат да върши каквото пожелаят. Не става дума нито за изкуство, нито за идеи. Става дума да се захванеш с нещо и да го свършиш както трябва. Баща ми имал и добри, и лоши моменти в кинобизнеса, но го бивало да прави филми, а Хектор му дал възможност да върши това, без да се притеснява за бизнеса. Ако бил някой друг, едва ли щял да приеме. Но баща ми обичал Хектор. Винаги повтаряше, че онази година, когато работил за „Калейдоскоп“, била най-щастливото време в живота му.

Трябва да е изпаднал в шок, когато се обадил Хектор. След повече от десет години, ето че един мъртвец му говорел от другия край на линията.

Помислил си, че някой се бъзика с него. Единственият друг вариант бил да разговаря с призрак и понеже баща ми не вярвал в призраци, предложил на Хектор да си го начука и треснал слушалката. Хектор трябвало да се обажда още три пъти, преди баща ми да склони.

Кога това?

В края на трийсет и девета. Ноември или декември, малко след като немците нахлули в Полша. В началото на февруари баща ми вече живеел в ранчото. Тогава новата къща на Хектор и Фрида вече била готова и той се нанесъл в старата, в малката къщурка, която построили като се нанесли в началото. Там живях и аз с родителите си навремето, там живея и сега — в онази шестстайна кирпичена къща, под сянката на Хекторовите дървета, седя и пиша откачената си, безкрайна книга.

Ами другите хора, които идвали в ранчото? Нали наемали актьори, ти така каза, и все някой е помагал на баща ти с техниката. Не е възможно да направиш филм само с четирима души. Това дори аз го зная. Може да са се оправяли сами с предпродукцията и с постпродукцията, но не и със самата продукция. А след като веднъж пуснеш вътре хора от външния свят, как се спасяваш? Как им затваряш устата?

Казваш им, че работиш за друг. Преструваш се, че те е наел някакъв ексцентричен милионер от Мексико Сити, някакъв тип, който толкова си пада по американските филми, че си е построил собствено студио в американския пущинак и те е цанил да му правиш филми — филми, които никога няма да бъдат гледани от друг човек, освен от него. Това е сделката. Ако дойдеш да правиш филм в ранчото Блу Стоун, правиш го с пълното съзнание, че работата ще бъде показана пред публика от един-единствен човек.

Това е смехотворно.

Може би, но доста народ налапал въдицата.

Трябва да си дяволски отчаян, за да повярваш на подобна история.

Не познаваш много актьори, нали? Те са най-отчаяните хора на света. Деветдесет процента от тях са безработни и ако им предложиш работа с прилично заплащане, няма да разпитват много-много. Всичко, което искат, е някой да им даде шанс. Хектор не тръгнал след големите имена. Не го интересували звезди. Трябвали му само способни професионалисти и понеже така или иначе пишел сценарии за малки състави — понякога само две-три роли, — не му било трудно да ги намира. Когато свършел с даден филм и бил готов да се залови със следващия, имало вече нова реколта актьори, от които да избира. С изключение на майка ми, никога не използвал друг актьор повече от веднъж.

Добре, забрави за всичко друго. Разкажи ми за себе си. Кога за пръв път чу името Хектор Ман? Знаела си го като Хектор Спелинг. На колко години си разбрала, че Хектор Спелинг и Хектор Ман са един и същи човек?

Винаги съм го знаела. В ранчото имахме пълната колекция с филмите на „Калейдоскоп“ и като малка трябва да съм ги гледала най-малко петдесет пъти. Когато се научих да чета, забелязах, че Хектор е Ман, а не Спелинг. Попитах баща си защо и той ми каза, че като млад Хектор играел под артистичен псевдоним, но сега, когато така или иначе вече не играел, спрял да го използва. Това обяснение ми звучеше съвсем правдоподобно.

Мислех си, че онези филми са били изгубени.

Почти. По всички закони на вселената би трябвало да са. Но точно когато Хънт щял да обяви фалит, ден-два преди да дойде съдия-изпълнителят, за да конфискува собствеността му и да запечата вратата, Хектор и баща ми се промъкнали в офиса на „Калейдоскоп“ и откраднали филмите. Негативите ги нямало, но двамата си тръгнали с всичките дванайсет комедии на готова лента. Хектор ги оставил на баща ми за съхранение и два месеца по-късно изчезнал. Когато баща ми дошъл в ранчото през 1940 година, ги донесъл със себе си.

Хектор как го е приел?

Не разбирам. Как трябва да го е приел?

Това те питам. Доволен ли е бил, или недоволен?

Доволен. Разбира се, че бил доволен. Гордеел се с тези малки филми и се радвал, че отново си ги има.

Тогава защо е чакал толкова дълго, преди да ги изпрати отново във външния свят?

Какво те кара да мислиш, че е направил това?

Ами не знам, мислех си…

Смятах, че си разбрал. Аз бях. Аз го направих.

Подозирах нещо такова.

Тогава защо нищо не каза?

Не мислех, че имам право да го кажа. В случай, че би трябвало да остане тайна.

Аз нямам никакви тайни от теб, Дейвид. Каквото зная, го знаеш и ти. Не схващаш ли? Разпратих тези филми на сляпо и ти беше човекът, който ги намери. Ти си единственият на този свят, който ги е намерил всичките. Това ни прави стари приятели, не смяташ ли? Срещнахме се едва вчера, но работим заедно от години.

Скрила си им шапката на всички. Разговарях с кураторите навсякъде, където ходих, и никой нямаше никаква представа коя си. Като бях в Калифорния, обядвах с Том Лъди, директорът на Тихоокеанския филмов архив. Те последни получили една от тайнствените кутии на Хектор Ман. Когато дошъл и техният ред, твоите пратки обикаляли вече от няколко години и слухът се бил разнесъл. Том каза, че дори не отворил пакета. Отнесъл го право във ФБР да го проверят за отпечатъци, но не намерили никакви — нито един. Не си оставила и следа.

Ползвах ръкавици. Ако ще хвърлям усилия да пазя тайна, определено няма да се издъня с такава подробност.

Ти си умно момиче, Алма.

Бас държа, че съм умна. Аз съм най-умното момиче в тази кола, предизвиквам те да докажеш противното.

Но как си позволи да действаш зад гърба на Хектор? Той е трябвало да вземе решението, не ти.

Първо говорих с него. Идеята беше моя, но не започнах, преди той да ми даде зелена светлина.

Той какво каза?

Сви рамене. И ми се поусмихна. Няма значение, каза. Прави каквото искаш, Алма.

Значи не те е спрял, но не ти е и помогнал. Нищо не е направил.

Беше на двайсет и осми ноември, почти преди седем години. Бях дошла в ранчото за погребението на майка ми и всички се чувствахме зле, като че ли някак си усещахме началото на края. Преживях го тежко. Признавам си. Заровихме я в земята само на петдесет и девет и аз бях неподготвена. Пулверизирах. Само тази дума ми идва наум: пулверизираща мъка. Сякаш всичко вътре в мен беше станало на прах. Останалите бяха толкова остарели вече. Вдигнах поглед и внезапно осъзнах, че с тях е свършено, че великият експеримент е приключен. Баща ми беше на осемдесет, Хектор — на осемдесет и една, и следващия път, когато погледнех нагоре, всички щяха да са си отишли. Това ми се отрази много зле. Всяка сутрин влизах в прожекционната да гледам майка си в нейните стари филми, излизах обратно навън чак по тъмно и плачех, та се късах. След две такива седмици реших да се прибера у дома. Тогава живеех в Лос Анджелис. Работех в една независима филмова къща и те се нуждаеха от мен. Бях съвсем решена да си тръгна. Вече се бях обадила в авиокомпанията, бях си запазила билет, но в последната минута — буквално, последната ми вечер в ранчото — Хектор ме помоли да остана.

Обоснова ли се?

Каза, че е готов да проговори и че му трябва помощ. Че не може да го стори сам.

Искаш да кажеш, че книгата е била негова идея?

Изцяло негова. Никога нямаше да се сетя сама. А даже и да се бях сетила, нямаше да го споделя с него. Не бих посмяла.

Куражът му се е изпарил. Това е единственото обяснение. Или куражът му се е изпарил, или е изкуфял.

И аз така си помислих. Но сгреших, и ти сега грешиш. Хектор си промени решението заради мен. Каза ми, че имам право да зная истината и че ако съм склонна да остана там и да го изслушам, той ми обещава да ми разкаже цялата история.

Добре, това го разбирам. Ти си част от семейството и след като си вече пораснала, заслужаваш да знаеш семейните тайни. Но как така личната изповед става на книга? Едно нещо е да си каже всичко пред теб, но книгата е предназначена за света, а в момента, в който той разкрие историята си пред света, животът му губи смисъл.

Само ако е още жив, когато книгата бъде публикувана. Но той няма да е жив. Обещах да не я покажа на никого. Преди да умре. Той ми обеща истината, а аз му обещах това.

И никога не ти хрумна, че той може да те използва? Ти сядаш да напишеш книгата, хубаво, и ако всичко мине добре, хората я признават за много важна книга, но в същото време Хектор продължава да живее чрез теб. Не заради филмите си — които даже няма да съществуват вече, — а заради онова, което си написала за него.

Възможно е, всичко е възможно. Но неговите мотиви не ме вълнуват особено. Може би го е тласкал страхът, може би суетата, може би някакво съжаление, надигнало се в последната минута, но той ми каза истината. Само това има значение. Трудно е да кажеш истината, Дейвид, а ние с Хектор преживяхме много през тези седем години. Той ми предостави всякаква информация — всичките си списания, всичките си писма, всеки документ, до който е успял да се добере. На този етап дори не мисля за издаване. Независимо дали ще излезе, или не, писането на тази книга беше най-великото ми преживяване.

А какво е мястото на Фрида в цялата тази работа? Тя помагаше ли ви, или не?

Нечестно е спрямо нея, но тя положи всички усилия да бъде с нас. Мисля, че не е съгласна с Хектор, но не иска да застава на пътя му. Сложно е. Всичко е сложно с Фрида.

Колко време мина, кога се реши да разпратиш филмите на Хектор?

Това стана в самото начало. Все още не знаех дали мога да му имам доверие и го предложих като тест, за да проверя, дали е откровен с мене. Ако ми беше отказал, едва ли щях да остана. Трябваше ми той да пожертва нещо, да ми даде знак, че ще бъде честен. Той разбра това. Никога не сме го обсъждали толкова нашироко, но той разбра. Ето защо не направи нищо, за да го спре.

Това все още не означава, че е бил честен с теб. Пуснала си отново в обращение старите му филми. Каква е белята в това? Сега хората си го спомнят. Един луд професор от Върмонт даже написа книга за него. Но това с нищо не променя историята.

Всеки път, когато ми казваше нещо, аз го проверявах. Бях в Буенос Айрес, проследих какво е станало с костите на О’Фелън, изрових старите вестникарски статии за престрелката в банката в Сандъски, говорих с над дузина актьори, които са работили в ранчото през четирийсетте и петдесетте. Няма никакви несъответствия. Естествено, някои хора не можах да намеря, а други се оказаха мъртви. Жул Блаущайн например. Все още нямам и нищо за Силвия Миърс. Но ходих в Спокейн и говорих с Нора.

Тя е още жива?

Жива и здрава. Поне преди три години беше.

И?

Омъжила се за човек на име Фарадей през 1933 година и родила четири деца. Тези четири деца народили единайсет внуци, а точно по времето на моето посещение един от внуците се готвеше да я направи прабаба.

Чудесно. Не знам защо го казвам, но се радвам да го чуя.

Преподавала в четвърти клас петнайсет години, после я направили директорка на училището. Като такава и се пенсионирала през 1976 година.

С други думи, Нора си останала Нора.

Когато отидох там, беше на седемдесет и нещо, но като че ли още си беше същата жена, която Хектор ми бе описал.

Ами Херман Лосър? Помнеше ли го?

Разплака се, когато произнесох името му.

Какво имаш предвид под „разплака се“?

Имам предвид, че очите й се напълниха със сълзи и че сълзите се стекоха по бузите й. Разплака се. Както плачем аз и ти. Както плаче всеки.

Мили боже!

Беше толкова стресната и смутена, че стана и излезе от стаята. Когато се върна, пое ръката ми и каза, че съжалява. Познавала този човек много отдавна, но никога не успяла да го пропъди от паметта си. Той бил в мислите й всеки ден през изминалите петдесет и четири години.

Това си го измисляш.

Нищо не си измислям. Ако не го бях чула със собствените си уши, и аз нямаше да повярвам. Но така беше. Всичко се оказа така, както го беше казал Хектор. Всеки път, когато мисля, че ме е излъгал, излиза, че е казвал истината. Това прави историята му толкова невъзможна, Дейвид. Защото ми е казал истината.