Кип Ланджело
Клиниката (30)

29

До този момент Лора не се бе страхувала от Чайлз истински. Не бе вярвала, че той би могъл да навреди някому физически. Но сега вече — след разкритията си — бе убедена, че лекарят е опасен човек.

Бързо се вмъкна в една от отворените неосветени стаи. Остави вратата, както си беше. Тъй като почти всички останали бяха отворени, може би по-добре бе така, за да не привлече вниманието на идващия. Най-вероятно това бе самият Чайлз.

Чу стъпките му в лабораторията. Той прекоси помещението и тръгна по коридора към операционната, където работеше Ейсър. Тихичко и предпазливо Лора пристъпваше все по-навътре в мрака. Все по-силно усещаше вонята на животни. Лора почти се задави, а гаденето се превърна в остра стомашна болка. Под краката си усещаше, че джапа в нещо. А острата, почти нетърпима смрад напомняше на урина.

В осветения правоъгълник на входа се мярна сянка. След секунди се появи и Чайлз. Също като съпругата си и той бе облечен в хирургическо облекло. Лора си припомни думите на сестрата, че е бил извикан за спешно раждане. Вероятно направо оттам е отишъл в кабинета, а Ейсър е слязла тук. Вероятно тя е донесла новороденото.

Разтреперана в мрака, Лора отново видя образа на голото бебе върху операционната маса, покритата му с кръв сивкава кожа, провисналата пъпна връв. Очите на новороденото бяха отворени, но иначе тялото изглеждаше безжизнено. Лора бе решила, че то е мъртво. Искаше й се да е мъртво. Дано да е било мъртво, преди Ейсър да е използвала скалпела, отчаяно мислеше тя.

Защото през кратката секунда, докато бе имала възможност да го зърне, съвсем ясно бе забелязала разреза в черепа и бялата мозъчна тъкан в процепа.

Дали всичко това става наистина? Не, казваше си тя, не може да бъде. Не е възможно. Сигурно сънувам. Но сънищата нямат миризми, в тях студените стени не са така осезателни на допир, в сънищата на човек не му се повръща. Не, не сънувам! Нещата са напълно реални. Колкото и невероятни да изглеждат, те са самата действителност.

Чайлз мина пред входа и изчезна. Стъпките му закънтяха в посока на операционната, където работеше жена му. Работеше ли? Какво…? Правеше дисекции на новородено. Какво друго?

Ами ако греша, изведнъж реши Лора. Може би просто правят някаква спешна, наложителна операция. Помагат му в действителност. Ако е родено например с някакъв мозъчен дефект. Правят му операция, за да отстранят аномалията?

Но защо ще оперират в мазето? Нали горе има чудесни операционни, обзаведени по последната дума на медицинската техника? Какъв е смисълът да извършват такива деликатни процедури в мазето? Пък и не е логично да работят само двамата, без асистенти, без сестри и друг персонал. Безсмислица някаква се получава…

Да, но истината е друга! Те не се опитват да спасят това дете. Кожата му бе сива, значи то е било вече мъртво. Всичко в Лора се бунтуваше и настояваше случаят да е друг — то да е починало, преди да го свалят тук, долу.

Мъртвородено, изведнъж се досети тя. Ами разбира се! Родено е мъртво, а двамата лекари правят аутопсия, за да намерят причината. А това на свой ред ще помогне при други случаи да бъдат спасени други деца. Напълно естествено обяснение. Тук е патологията, съответната лаборатория. Нали и горе има същата. Да, разбира се. Край на кошмара. Нищо ужасно няма, напротив. В крайна сметка светът се движи напред, жените раждат. А тук помагат на онези, които не могат да заченат лесно. Шарлот бе напълно права — тук се правят само добрини.

В този миг чу гласа на Чайлз.

— Докъде стигна? — попита той съпругата си.

— Готова съм за екстрахиране.

— Добре тогава, хайде давай.

Лора чу тракане на инструменти. Двамата се раздвижиха, гумените им обувки заскърцаха по плочките на пода.

Ето, сега ми е време да изчезвам, реши Лора. Започна да пристъпва към вратата и тогава усети дишането около себе си. Това я ужаси. Значи тук някъде има живо същество. То диша същия въздух като нея… В съзнанието й се завъртяха какви ли не образи. Напрегна очи, които вече бяха почти привикнали с тъмата. И различи клетките. Те бяха почти навсякъде, множество, натрупани една върху друга — от пода до тавана. Ето откъде идеше миризмата на животни. Огледа се и една по една техните форми изпъкнаха въпреки мрака.

В най-близката клетка имаше няколко кученца. Бяха още голи, без козина. Изглеждаха току-що родени. В съседната лежеше по-голямо куче — безучастно, притиснато в тясното пространство. Гледаше я, но Лора остана с впечатлението, че то фактически не я вижда. Този поглед й бе вече добре познат. Бе същият като на котарака Филикс.

Обърна се към другите клетки. Първата отляво незабавно привлече вниманието й. Боже мой! В тъмата проблясваха чифт червеникави очи на фона на бяла козина. Нямаше нужда да се вглежда повече, бе сигурна, че оранжевите петна са си на място. Ето още един чифт подобни очи и трети, четвърти… Всичките бяха еднакви — сякаш изпразнени от живот, безжизнени. Познати до болка. Също като дупки в мрака.

Лора успя да различи и формата на главите им: обли, гладки, котешки — до една без уши.

Досущ котката в нейната къща. Идентични с онази, която Дан неволно прегази преди месеци. И с онази, която срещнаха, когато за пръв път пристигнаха в клиниката.

Клонирани! Сега Лора се досети за смисъла на схемата в компютъра на Чайлз. Ембрионът е бил „разцепен“, както Джени бе описала дейността на онези двамина учени от университета „Джордж Вашингтон“. Нали те успешно бяха клонирали човешки ембриони?

Значи Чайлз клонира животни. Това бе единственото обяснение за видяното тук. Напълно шокирана и трепереща от страх Лора се запита: ами ако клонира и бебета?

Но нямаше нужда да пита — вече знаеше отговора.

Ето ти причината за операционната на края на коридора отвън, където Ейсър правеше дисекция на сивкавото, бездиханно телце. Изглежда, не само клонират ембриони, изглежда, убиват и новородени.

В съзнанието й проехтяха думите на Ейсър от преди малко: готова съм за екстрахиране… Значи вадят нещо, отделят нещо от мозъка на бебето. Какво? Защо? Изглежда, че…

Мислите й мигом секнаха, когато от операционната долетя бръмчащият звук на операционен трион, или не?! — това бе бормашина, подобна на зъболекарските. После чу противния шум на металната бургия, проникваща в костта. Представи си какво правят Чайлз и Ейсър и отново усети световъртеж. Образите бяха толкова отблъскващи, че с мъка устояваше. Преви се от внезапна болка и залитна към клетките, като повърна на пода.

Тогава кучетата залаяха силно, заскачаха в клетките, заблъскаха се в решетките. През цялата тази дандания Лора смътно долови промяната в операционната: там настъпи тишина, някой бе изключил бормашината. С други думи, вече знаеха, че имат неканен гостенин.