Кип Ланджело
Клиниката (17)

16

Дан пристигна в Колиър почти незабавно, след като Лора му се обади за случилото се. И остана до неделя. Лора не би могла да издържи на нервното напрежение без него. Имаше ужасното усещане, че просто се разпада.

Погребението бе насрочено за понеделник следобед. Затова двамата отидоха заедно в клиниката за инжекциите, после оставиха колата на Лора на жп гарата и потеглиха за Ню Орлиънс с автомобила на Дан. Той я заведе в църквата и остана по време на службата. Близките и приятелките на Джени се събираха по-късно в съседен ресторант. Дан нямаше време, трябваше да продължи снимките, които бе прекъснал миналия петък. Но Лора вече се чувстваше достатъчно силна, за да отиде сама в заведението. После щеше да си вземе такси и да се прибере у дома.

В ресторанта на име „Мисисипски грил“ бе тихо, атмосферата почти тържествена. Хората се държаха почтително, уведомени за скръбния повод. Родителите на Джени бяха починали преди години, близките й в момента бяха само сестра й Пола и зетят, с когото Лора бе говорила по телефона. Двамата бяха седнали на ъглова маса и търпеливо изслушваха минаващите приятели, които поднасяха съболезнования. Лора предпочиташе да ги остави насаме със скръбта им, но отлично знаеше, че трябва да се подчини на традицията. От нея се очакваше да се отбие и да каже няколко подходящи думи. Изчака да минат неколцината приятели преди нея, дълбоко пое дъх и се приближи.

— Вие сте Пола, нали? — започна тя неуверено. — Здравейте, аз съм Лора Филдинг.

Пола й подаде ръка. Отблизо изглеждаше направо сразена от скръб. Лора съжали, че бе дошла. Избъбри обичайните съболезнования, каза какъв прекрасен човек е била Джени за нея. Пола кимаше с глава в знак на благодарност. Съпругът й се държеше по-уверено и изобщо се справяше с ролята си добре. Той пое ръката на Лора, благодари за любезните думи, после запита:

— Вие бяхте адвокатката на Джени, нали?

— Да. А вие сте Роджър, нали? С вас говорихме по телефона преди няколко дни.

— Да, да. Отлично си спомням.

Роджър се обърна към съпругата си:

— Мила, това е приятелката на Джени — същата, която сега е в центъра „Нов живот“.

— О, вие сте тази Лора — въздъхна Пола и по лицето й се появи малко цвят. — Не се сетих веднага. Да, знаем от Джени, че тя ви е препоръчала центъра. — Изглеждаше доволна, че скръбната тема се променя. — Виждам, че доктор Чайлз е успял с вас.

Лора постави ръка върху корема си.

— Дължа големи благодарности на Джени за клиниката — рече тя. — А и на вас двамата.

— Радваме се, че при вас всичко се нарежда добре — обади се Пола.

Роджър също я поздрави, но в лицето му Лора прочете смътно безпокойство.

— Как понасяте бременността? — попита Пола.

— Опитвам се — засмя се Лора. — Гърбът ми се бунтува най-вече, но в общи линии нещата вървят нормално.

Пола се засмя.

— Няма нужда да ми обяснявате. Сама съм го изпитала.

— Кога се пада терминът? — въпросът дойде от Роджър.

— Имам още около четири месеца.

Той сякаш се изненада.

Лора се разсмя и възкликна:

— Зная, зная. Вероятно ви изглеждам доста наедряла — като за повече от пет месеца. Всички така ми казват.

— И Пола беше доста натежала. Помниш ли, мила?

— О, да, хората мислеха, че ще родя близнаци. Обаче родих само едно дете — момиченце. Но повявайте ми — и едно е предостатъчно. Тя ни е едничка, но в нея се събира всичко, за което сме си мечтали.

— Изглеждате щастливи — усмихна им се Лора. — Радвам се за вас.

— Много време искахме дете. Сега вече си имаме. То ни е истинска благословия.

Роджър погледна съпругата си, но премълча. Кимна с глава по едно време, но в този жест Лора не усети искрено потвърждение на нейните думи. В очите му по-скоро се четеше несъгласие. Стори й се също, че той понечи да й каже нещо, после се отказа.

— Три години опитвахме и опитвахме — заразказва Пола. — Ходихме по какви ли не лекари. И не зная какво още щяхме да правим, ако не бяхме намерили доктор Чайлз. Слава тебе, Господи, че го открихме. — Тя стисна ръката на Роджър и добави: — Истински божи дар!

— На колко е дъщерята сега? — попита Лора.

— На осем месеца. Така бързо растат тези деца!

— И е добре, нали?

— Ох, фантастично. Да чукаме на дърво. — Пола почука с кокалчетата на дясната ръка по масата и се извърна към Роджър за потвърждение.

Той се усмихна и кимна, а Лора отново зърна тревожното изражение на лицето му, макар че на пръв поглед то можеше да мине за съмнение или колебание.

Поговориха още малко, после Лора отново поднесе съболезнования и си тръгна. По пътя към изхода размени по няколко изречения с други хора, които също познаваше. Взе си палтото от гардероба и тъкмо се канеше да излезе, когато се появи Роджър.

— Можете ли да ми отделите няколко минути, госпожо Филдинг? — рече той.

— Естествено. За какво става дума?

От пръв поглед личеше, че е неспокоен и се чувства неудобно. Огледа се, сякаш се опасяваше, че някой ще чуе думите му, после хвана Лора под ръка и я отведе настрани.

— Не съм споменал нищо на Пола — нервно започна той, — защото лесно се плаши и не желая да я притеснявам. Тя и така си има достатъчно тревоги сега — със смъртта на Джени и проблемите на Алиса.

— Алиса ли казахте?

— Да, това е името на дъщеря ни.

— Тя не е ли добре?

— Хм, друга е думата, знаете… Тя е… — Очевидно търсеше точно определение и накрая изтърси: — Тя е летаргична.

— Но иначе е добре?

— Е, как да ви кажа? Възможно е, аз може би просто пресилвам нещата, както някои родители вдигат много шум за нищо…

— Според мен днес е просто трудно човек да не се тревожи за децата си.

Той поклати глава, очевидно разтревожен от някакви свои мисли. Личеше, че иска да й каже повече неща, а му липсва нужната смелост. Пак се огледа, изтри потни длани в панталоните. Обърна лице към Лора и тя усети, че той е и объркан, и раздвоен.

— Вижте… понякога детето изглежда съвсем… безжизнено. Стои на едно място неподвижно, пасивно — дълго, дълго време — всъщност по-голямата част от деня. Все едно, че не съществува, освен когато… избухне.

— Избухне ли казахте?

— Хм, да — понякога — не зная каква е причината, тя изведнъж става ненормално… буйна. В смисъл злобно агресивна. Не зная защо. Не разбирам… дали не развива някаква недостатъчност или нещо подобно. Просто не разбирам. — Поклати глава, видимо много разтревожен и разстроен. — Може би нещо не е наред? Но при децата на нейната възраст има такива периоди. После ги надрастват? Нали?

Лора не знаеше какво да каже.

— Консултирахте ли се с лекар?

— Непрекъснато я водим при нашия педиатър. Споменах му за това състояние, той направи изследвания и не намери нищо опасно. На мнение е, че при нея няма проблеми на развитието. Смята, че това е просто част от детския характер. Вероятно е прав. И аз се надявам, че става въпрос за фаза в израстването й, която ще отшуми.

При тези му думи Лора си помисли, че той говори по-скоро на себе си, отколкото на нея. Самоуспокоява се. И двамата замълчаха за миг. Лора се запита очевидното: защо все пак той я настигна?

— Има ли нещо, което мога да направя за вас и Пола? — попита тя след малко.

Кинкейд се поколеба, после каза:

— Миналата седмица Джени не бе тук.

— Зная. Тя ми съобщи, че пътувала.

— Беше в Канада. Във Ванкувър. Обади се оттам. Странното обаче бе, че не искаше Пола да разбере за обаждането й.

— Така ли? Защо?

— И аз не зная. С мен искаше да говори. Питаше ме дали помня колко зиготи са употребили при изкуственото оплождане на Пола в център „Нов живот“.

— А защо й е било нужно това?

— Не мога да кажа. Не ми съобщи. Аз тогава дори не знаех що е зигота и тя ми обясни. Това е оплодената яйцеклетка, нали? Зародишът, който расте, за да стане дете?

— Да, така е.

— Аз пък тогава не знаех, както не знаех и колко яйцеклетки са взели от Пола. И сега не съм сигурен. Мисля, че бе една. — Той заговори по-тихо. — При Пола производството на яйцеклетки бе проблематично. Е, както и да е… все пак не разбрах защо Джени се обажда чак от Канада да ме пита за това. Та си мисля… може би вие като неин адвокат ще сте в течение? Ако, разбира се, ви е казала.

— Не, нищо не ми е казвала.

— А знаете ли какво пишеше?

— Последния път когато говорихме, стана дума за статия на тема женското безплодие и клиниките, където го лекуват. Сега не мога да кажа дали е продължила да работи по нея.

— Хм, така значи. Май сега нещата донякъде се изясняват относно въпросите за зиготите. Но пък да ходи толкова далеч да търси примери на безплодие? Човек би казал, че тук си ги имаме достатъчно.

При тези думи Лора си спомни разговора с Джени през онзи летен ден, когато обядваха заедно в Колиър. Бе й разказала за жената на празненството в дома на доктор Чайлз, която крещеше, че не е честно тя да няма дете. Същата, която веднага след това загина в автомобилна катастрофа. Вестниците съобщиха, че името й е Ерин Аршембо и живее във Ванкувър. Дали тя има връзка с пътуването на Джени до Канада?

— Джени спомена ли ви името Аршембо по време на разговора? Когато ви се обадила от Ванкувър и се интересувала за зиготите? Ерин Аршембо? — запита Лора.

— Аршембо ли? Не. Но стана дума за друго име. За лице на име Нифейр.

— Нифейр ли?

— Да, да. Отговорих, че не познавам такава личност.

— Коя ли може да бъде тя?

— Не ми обясни нищо. Каза само, че е свързано — името — със статията, която пише. Нямам си представа каква роля играе в нея, но допускам, че затова е ходила във Ванкувър.

— Но не спомена Ерин Аршембо?

— Не. Защо? Тя пък коя е?

— Една жена, за която Джени се интересуваше. От Ванкувър.

— Хм — сви рамене Роджър. — Все пак не е споменавала такова име. Само Нифейр.

Нифейр. Лора се замисли. Защо нещо й се върти в главата? Нещо, свързано със спомена за Ерин Аршембо. На празника тя бе извикала „Не е честно!“^[1]. Но дали самата тя бе чула правилно? Може би жената е викала „Нифейр“. Но защо? „Не е честно!“ звучи логично. Защото може би Чайлз не е постъпил честно с нея. Вероятно тя и съпругът й са очаквали нещо повече? Или лекарят им е дал някакви гаранции? Бог знае! Или Аршембо просто е протестирала срещу несправедливостта на съдбата? Както и да е. Лора приемаше логически възклицанието „не е честно“, но не разбираше защо жената ще крещи нечие име? Нифейр?

— И Джени не ви обясни коя или кой е Нифейр, или дали това име има нещо общо със статията й?

— Не. И да ви кажа — разговорът ни бе направо много странен. Нищо не разбрах: нито смисъла му, нито нейните намерения. Затова и ви настигнах — да ви попитам — може би вие знаете нещо повече? В ролята си на неин адвокат.

— Не. Не бих казала, че зная нещо. Джени наистина ми се обади в деня преди смъртта й. Настоя да говорим — налагало се. Но не обясни защо, макар че от тона й се досетих, че става въпрос за нещо много важно. Отначало помислих, че има данъчни неприятности, но после се оказа, че не е така. И до този миг не зная какво точно я е безпокояло. Спомена, че трябва да се отбие в Монтгомъри, на място на име „Удридж“. Оказа се, че е някакъв вид приют или нещо подобно. Изглежда, че е било във връзка с друга работа, каквато и да е била тя. Вие досещате ли се за някой човек в дом за инвалиди например или за причина тя да ходи там?

— Не. Когато ни съобщиха за катастрофата, попитах Пола дали Джени има приятели в Монтгомъри, но тя не знаеше нищо. Изобщо нямаше и идея защо сестра й ще ходи там.

В главата на Лора продължаваше да звучи телефонният й разговор с Джени. Явният страх, особено настоятелността на приятелката й тя да внимава, намеците за опасност. Отказът да даде обяснения по телефона. Целият разговор се бе оказал една голяма загадка.

А днес Джени бе мъртва…

Тръпки полазиха по гърба на Лора. Щатската полиция смяташе, че причина за катастрофата е внезапно спукала се предна гума. Полицаите бяха убедени, че става дума за нещастен случай. Сега обаче Лора не можеше да се отърве от спомена за смъртта на Ерин Аршембо. Също автомобилна катастрофа. Много подобна. Повтаряше си, че няма нищо злокобно в подобно съвпадение. Ама не можеше съвсем да отхвърли натрапчивата мисъл. Джени бе дала да се разбере, че е в опасност. Или поне така смята. И бе загинала същата тази нощ…

Лора помнеше напрегнатия й глас. А може би паниката е станала причина тя да загуби контрол върху управлението на автомобила? Ерин Аршембо също бе видимо силно афектирана в деня на смъртта си. Непосредствено преди нея дори. Това състояние би могло да причини пътен инцидент. Като едното нищо, нали? На всичкото отгоре пътищата в онзи район са тесни и с множество завои. И двете катастрофи могат да се дължат и на това. И на това.

Може би. Но Лора не бе сигурна. Съмненията си оставаха, независимо от случайните аргументи, които намираше в полза на естествените причини за катастрофите. Продължаваше да мисли, да разсъждава. Възможно ли е смъртта на Джени да не е случайна? И ако е така, какви са другите фактори в загадката? Ерин Аршембо? Пътуването до Ванкувър? Статията? Причините за посещението на Джени в Монтгомъри?

Погледна Кинкейд.

— Знаете ли дали вещите на Джени са все още в апартамента й?

— Не сме изнасяли нищо. Ще изчакаме, докато Пола се почувства в състояние да върши подобни неща. Защо питате?

— Как мислите — дали Пола ще има нещо против аз да потърся материала, по който работеше Джени? Записките й за статията например?

— А защо ви е нужно това?

— И аз не съм сигурна точно защо. Ще се опитам да разбера за какво е искала да говорим онзи ден. Може би там се крие отговорът на загадката.

Роджър се замисли. Хвърли поглед към ресторантската зала и съпругата си на ъгловата маса. После отново се обърна към Лора и от джоба си извади ключ.

— Заповядайте. Това е нейният ключ. Няма да размествате нещата, нали?

— Обещавам ви, че няма. Само ще огледам внимателно бюрото и записките й.

— Джени имаше много високо мнение за вас. Мисля, че Пола няма да има нищо против, тъй като сте били адвокат и приятелка на сестра й. Е, действайте. Дано намерите нещо.

 

 

Лора отключи вратата на апартамента с вълнение. Изпитваше някакво мрачно вътрешно чувство. Смяташе, че няма право да влиза тук, да надзърта в частния свят на мъртвата си приятелка.

Джени си бе избрала да живее във френския квартал. В малко апартаментче с една спалня, над антикварен магазин. Нямаше много мебели. До двукрилните френски прозорци към балкона стояха два дървени люлеещи се стола. Лора излезе на балкона и се опря на металния парапет. По улицата отдолу се разхождаха туристи. Някои пазаруваха в необичайните магазинчета, други сядаха в ресторантчетата да опитат прочутите с богатите си подправки луизиански ястия. Бавно и величествено премина файтонче с кон, копитата чаткаха по каменния калдъръм. В далечината се стелеше Мисисипи. „Креолска кралица“, прочутият стар кораб с големите колела, бе пуснат на вода същия следобед. На борда му свиреше духов джазбенд. Музиката се чуваше чак тук.

Лора се прибра и затвори вратата. Над канапето висеше изглед от Венеция. На съседната стена бяха поставени множество лавици с книги. По масата лежаха разхвърлени списания и разтворени томчета. Набиваше се на очи стенният часовник с кукувицата, но той многозначително мълчеше. Окачените на вериги тежести за навиването му висяха самотно. Никой не го бе пипал след смъртта на стопанката на дома. Стрелките бяха спрели в осем и двадесет и седем минути.

Съвсем леко ухаеше на любимия парфюм на Джени. Сякаш току-що бе излязла за малко, за да се върне всеки момент. И тази мисъл натъжи Лора много повече от всичко друго, та дори и от самото погребение.

Работното място на Джени бе в другата част на стаята — огромно махагоново бюро, зелена настолна лампа и стол с кожена тапицерия. Отстрани, на по-малко бюро, бе поставен компютър, а на съседна масичка — наредени справочници и речници. Отзад имаше дървен шкаф за документация. Лора пристъпи към бюрото.

То бе чисто и подредено. По него нямаше бележници и листове, всъщност нищо общо с писанията на Джени. В единия ъгъл лежеше кутия. Лора прерови съдържанието й, но видя само сметки и месечни банкови отчети. Не намери нищо, свързано със статията за женското безплодие или пътуването до Ванкувър.

Издърпа стола назад и седна на него. Кротко положи длани върху бюрото, пое си дъх и се замисли. До лампата в малка медна рамка бе поставена моментална снимка. Запали лампата и взе портретчето в ръка.

Мигновено разпозна Пола и Роджър. Бяха седнали на канапе, вероятно у дома. Между тях седеше бебе — момиченце. Значи това е Алиса. Лицата на родителите сияеха, те държаха ръчичките на детето и се усмихваха срещу камерата. Лора се загледа внимателно. Алиса сякаш не забелязваше нищо около себе си. Така поне изглеждаше. Бе се взряла в тавана, устата й — леко отворена, от нея по брадичката течаха лиги.

Но най-силно впечатление правеше детското изражение. То бе отнесено, безжизнено, с празен поглед. Сякаш гледаше в нищото, не забелязваше нищо. Една-единствена дума хрумна на Лора, докато гледаше детето на снимката: празнота! Сякаш в това телце нямаше нищо, сякаш то бе чисто и просто една празна черупка без съдържание и мисъл…

В същото време Лора усети, че в Алиса вижда нещо познато. Не можа да си спомни Джени да й е показвала снимка на племенницата си. Може би Пола и Роджър бяха довели детето на празненството при Чайлз през лятото? Не, съмняваше се в това: те непременно щяха да й се обадят, да се представят. Джени би настояла за това.

И все пак! Лора познаваше това момиче отнякъде. Тази мисъл не й даде покой доста време, докато най-накрая се досети.

Изобщо не е виждала Алиса. Просто тя прилича на друго дете! Познатият елемент не идва от специфичните черти, а от изражението. Тя и преди бе срещала този сив и тъпо безсмислен израз в очите, равното, плитко дишане, безразличието към околните.

Ами да! Не в същото, а в друго дете. Момчето с рождения ден в дома на Чайлз. Макар и да бяха минали няколко месеца, Лора отлично помнеше онова лице. Тогава бе решила, че детето изглежда странно, сега намираше същите характеристики в Алиса. Бе ги запомнила, защото бяха необичайни за бебе, направо несъвместими с нормалното детско развитие. Децата винаги са пълни с живот. А въпросните бебета като че бяха вдървени. Да! Ето това се бе запечатало в съзнанието й. То бе необичайното. И познатото.

Загледана в снимката с Алиса, същевременно замислена за момченцето на празника в Чайлз, Лора се питаше дали е възможно двете деца да имат един и същ дефект? Знаеше, че страдащите от синдрома на Даун деца си приличат. В сегашния случай приликата не бе чак толкова очебийна, но общото качество бе налице. Допускаше и възможността да греши, но вече не можеше да не прави сравнения.

Ами статията на Джени? Вероятно и тя се е натъкнала на нещо подобно? Сега повече от всичко й се искаше да намери бележките на приятелката си. Очакваше в тях да има отговори на повечето въпроси.

Започна да отваря чекмеджетата, като поред претърсваше всяко едно. Не намери нищо, свързано с въпросните журналистически разследвания на Джени. Натъкна се на канцеларски материали, незавършени статии на други теми, връзка квитанции и разписки. Къде ли е сложила материалите, които безспорно е написала и събирала през последните няколко месеца? Къде? Най-логичното място бе бюрото, но тук нямаше нищо!

Обърна се към шкафа с документацията. Откри незавършен роман. Я гледай ти! Джени почти бе написала книга. Там имаше и стари писма, копия от договори, пълномощни, които самата тя бе съставяла навремето по молба на Джени, изрязани от списания нейни статии. Но нищо, просто нищо, свързано с темата за безплодието.

В главата й плъзнаха подозрения. А те на свой ред я разтревожиха. Нямаше съмнение, че Джени бе работила сериозно и целенасочено по въпросната тема. Още повече, че дори бе ходила до Канада, явно за да проследи още някои нишки. Затова на всяка цена тук някъде трябва да има бележки или кореспонденция, или ксерокопия на документи, или нещо подобно. А нямаше нищо…

Лора завъртя стола и без да ще, застана с лице към компютъра. А може би Джени си бе отворила файлове и бе съхранила цялата си информация тук? Защо да пази листове с бележки, когато има компютър? Всъщност не бе логично да няма нито един-единствен лист с нахвърлени по статията бележки, но в същото време не биваше да се изключва възможността всичко да е записано на твърдия диск.

Включи компютъра, изчака нужното време да се заредят операционните системи. Обаче, вместо да започне естественият процес на зареждане, на екрана се изписа: „ГРЕШКА НА СИСТЕМНИЯ ДИСК“. Лора изключи компютъра, изчака малко, после пак го включи. И отново на екрана излезе същото съобщение — „ГРЕШКА НА СИСТЕМНИЯ ДИСК“.

Какво й бе на тази проклета машина? Нищо не разбираше. Изведнъж се досети за случилото се в края на лятото с нейния нов компютър. И тогава на екрана се бе изписало същото.

Техникът й бе обяснил в какво се състои дефектът, но тя не помнеше. Имаше нещо около твърдия диск, ама какво точно…

Изведнъж думите на онзи техник прозвучаха в ушите й: всичко на диска е било изтрито. Всички файлове. И сега не бе нужно много време и мисли да се досети какво се е случило с компютъра на Джени.

Някой е изтрил файловете поред — всичко на диска.