Кип Ланджело
Клиниката (11)

10

Оказа се, че Дан трябва да работи и следващата събота, но този път пристигна вечерта и двамата прекараха заедно неделята. Вечеряха късно и се разприказваха оживено. Имаха да си съобщават доста новини от последните две седмици. После си легнаха. Дан бе уморен от непрекъснатата работа и продължителното шофиране, затова не се любиха. Но се прегърнаха и така заспаха.

В неделя сутринта Лора го остави да си доспи. Отиде сама до клиниката за инжекциите. Върна се около единадесет часа и го събуди с целувка.

— Мммм. — Дан си облиза устните и се загледа в надвесилата се над него Лора. — Това май е по-приятно от будилник. — Хвана я за ръцете и я задърпа в леглото.

— Тази сутрин нямаме време, мили — рече Лора. — В дванадесет и половина сме канени на рожден ден.

— Какъв рожден ден?

— Нали ти казах снощи, не помниш ли?

— За какво да си ми казала?

— За това, че доктор Чайлз ни кани на рожден ден в своята къща.

— Той не е ли малко стар за такива празненства?

— Не е негов празникът. Организира го в чест на всички родени в неговата клиника деца. Минала е цяла година, откакто там на бял свят се е появило първото бебе. Кани всички двойки, които са си родили оттогава досега, както и хора като нас, които тепърва очакват бебета. Сигурно ще е приятно.

— Хм, амин, дай боже, може и да е весело. — И Дан затвори очи. — Събуди ме, моля, като се прибереш.

— Хайде, моля ти се сега, Дан. Ставай! Всички бебета ще бъдат там.

— Е, и?

— Но не искаш ли да ги видиш?

— Единственото бебе, от което се интересувам, си е нашето. — Дан седна на леглото, прегърна Лора през кръста и я целуна по корема.

По цялото й тяло пробягаха приятни тръпки. Отдавна не бе чувствала такова силно излъчване на обич от страна на мъжа си. Раждането на дете действително ще заздрави брака им. Още отсега бе видно.

Дан продължи да я целува по корема, като бавно движеше устни по-нагоре и по-нагоре. Но когато започна да й разкопчава блузата, тя се задърпа.

— Виж, аз наистина искам да отидем на празненството.

— Ами ние ще си направим по-хубав празник тук — настоя той.

Тя го погледна сериозно. Дан разбра, че неговото няма да мине. Просто трябваше да отидат на рождения ден.

— Е, почакай поне да взема душ.

— Давай, но по-добре да е студен, да се поохладиш.

Той влезе в банята, а Лора си облече лека рокля. Предполагаше се, че празненството ще бъде на открито. Знаеше, че ще бъде горещо и влажно. Доволна бе, че направиха изкуственото оплождане сега. Така нямаше да наедрее по време на жегите, а през зимата, когато захладнее.

За спортно сако бе топло, затова Дан облече лека риза и панталон. Промъкна се тихо зад гърба на Лора и я прегърна. Миришеше на одеколон. Тя си помисли, че неговото присъствие изпълва къщата с живот, прави я така различна от преди. Боже, как не може този човек да остане за по-дълго! Но такъв е животът. Е, само още осем месеца, каза си тя оптимистично. Ще минат, как няма да минат!

Когато излизаха, намериха мъртва мишка — на чардака, току до вратата. Около нея имаше мъничка локва кръв.

— Откъде се взе това нещо тук, по дяволите? — озадачи се Дан.

— Вероятно Филикс е свършил тази работа.

— Чакай сега, кой е този Филикс?

— Ама аз не ти ли казах? О, миналата седмица прибрах у дома една бездомна котка. Знаеш ли, тук ми става ужасно самотно и си мислех, че така ще си имам приятел.

— Да, ама ако не разнася мъртви плъхове насам-натам.

— Това е мишка, а не плъх.

— Лора, плъх е, повярвай ми.

— Добре де, нека е плъх, ако това ти харесва. Но той си е бил тук, а Филикс го е убил, защото това е ролята на домашната котка — да гони мишките. Защо не погледнеш от тази страна? Той си прочиства къщата и ни върши услуга по този начин.

— Глупости, услуга! Нехигиенично е за теб наоколо да се търкалят мъртви плъхове. Пълни са с разни бактерии. Между впрочем, това важи и за котките, особено бездомните. Можеш да хванеш някаква зараза от тази котка тук!

— Но това е смешно.

— Не, никак не е смешно. Трябва вече да започнеш да мислиш за детето, което носиш, Лора!

Дан се върна, взе стар вестник и се наведе да завие мишката в него, за да я изхвърли. В същия миг се появи котката, скочи на дъсчения парапет и изсъска.

— Ти си направила беля тук! — скара й се Дан. — Ако искаш да бъдеш домашна котка, няма да разхвърляш наоколо мъртви плъхове, а ще си ги отнасяш другаде! Чуваш ли ме!

Котката изсъска още по-силно, продължително и злобно, оголи остри зъби, а очите й сякаш почервеняха още повече. Гледката не бе приятна.

Дан извърна глава и през рамо каза на Лора:

— Чудно и мило коте си имаш ти, а, Лора? — И пак понечи да завие мъртвия гризач в хартията.

Тогава се чу остро мяукане, по-скоро подобно на див писък, а котката отскочи от парапета, премина разстоянието до мишката с два високи скока и се нахвърли върху Дан, като заби нокти в ризата му. Той се изви, за да я отхвърли от себе си и тогава тя издраска ръката му. По китката му се появиха дълги ивици кръв. Със същата завидна бързина животното сграбчи мъртвата мишка в зъбите си, пресече двора и побягна към гората.

— Дявол да го вземе! — високо изруга Дан и се хвана за ръката. Обърна се към Лора и извика: — Тече ми кръв!

Лора стоеше като ударена от гръм. До този миг не бе забелязвала котката да е толкова агресивна.

— Боже, какво му стана на това коте? Досега не се е държало по този начин.

— Това животно е проклет и зъл хищник, Лора!

— Добре ли си, миличък? — Тя се приближи и пое ръката му.

— Нарани ме.

— О, само е малко одраскано.

— Глупости — малко било одраскано! Виж само колко са дълбоки резките от ноктите. Кръв ми тече! И погледни на какво направи ризата ми. За бога, Лора, тя е станала на парцал!

— Я ела да влезем вътре. Ще ти дам нова риза да се преоблечеш. Сега ще ти промия раната и ще ти сложа превръзка.

— Да махнеш тази котка оттук!

— Но тя ми е единственият компаньон, който си имам.

— Компаньон, ама опасен!

— Не е опасен, Дан.

— Олеле, не ми говори подобни глупости, Лора! Нали видя какво стана? Не бил опасен! Ами ако има бяс? Опита ли се дори да помислиш за подобна заплаха?

— Няма бяс. Той просто си пазеше храната. Кое животно не го прави?

— Пазел си храната! Стига съм слушал тези дивотии! Пак ти казвам — отърви се от него, Лора! Това е диво и опасно животно! Изгони го, защото ако не го направиш и той вземе да ме издраска отново, или одраска теб и направи беля на бебето, господ да му е на помощ…

 

 

Гледаха скъпите лимузини, паркирани на улицата пред къщата на доктор Чайлз, и си мислеха, че все едно се намират пред някой от богаташките, модни извънградски клубове. А не пред лекарски дом, забит някъде си из горите на Алабама. Повечето от номерата не бяха от този щат. Освен това много от колите имаха и бебешки седалки отзад. Тази гледка силно развълнува Лора и я накара да ускори крачки.

Дан остави колата на тясна ивица тревист банкет, малко по-надолу на улицата, където имаше сянка. Хванаха се за ръка с Лора и тръгнаха към къщата на Чайлз като влюбени съученици.

Всъщност това не бе толкова къща, колкото разпростряно на доста голяма площ предвоенно имение, дискретно прикрито зад стена от чудесни дървета и жив плет. От едната страна на предната постройка имаше скеле — очевидно се правеха някакви обновления. Отстрани грижливо бе подреден дървен материал. Но работници днес нямаше.

Отвори им доктор Ейсър и веднага се извини, че домът бил в нещо като ремонт, но да не обръщат внимание. След като се нанесли, решили да преустроят всичко, обясни тя.

— Когато го купихме, тук не можеше да се живее — рече лекарката. — Но пък мястото е направо очарователно и просто не можахме да му устоим. Има и голям потенциал.

Разведе ги из къщата и им показа направените промени. Всичко вътре бе последна дума на техниката, докато отвън цареше старата атмосфера. Подовете бяха мраморни или от твърда дървесина, стаите — големи и пълни със светлина. Банята приличаше на малък плувен басейн, а кухнята — на ресторант.

— Готвите ли често? — попита Лора.

— Бих искала, но къде това време — усмихна се доктор Ейсър.

Лора си помисли, че къщата е прекрасна. Но с направените промени в интериора напълно бе изчезнало очарованието, за което бе говорила домакинята. Атмосферата и духът на Алабама от преди век си бяха отишли. Тази къща можеше да бъде на всяко друго място.

Когато Ейсър разбра, че Дан е професионален фотограф, веднага се зае да му показва работата на съпруга си. По няколко негови снимки имаше във всяка стая. Почти всички бяха сюжети на крайбрежни скали, разбиващи се в тях мощни вълни, чайки, мрачни плажове.

— О, да, прекрасно — повтаряше при всяка следваща снимка Дан с престорена усмивка на възхищение.

— Не са ли наистина чудесни? — питаше Ейсър. — И толкова прочувствени.

— Прочувствени — да, именно — отвръщаше Дан.

Доктор Ейсър не усещаше сарказма му, но пък Лора го почувства веднага. И го изгледа предупредително, когато в един миг домакинята се обърна встрани. Дан се усмихна сам на себе си и последва лекарката в следващата стая.

Накрая тя ги отведе в кабинета на съпруга си, настани ги да седнат и извади скъп албум с още негови снимки. Дан набързо ги прелистваше, като одобрително кимаше с глава. Седнала до него, Лора ахкаше и охкаше, но вътрешно се надяваше Дан да прелиства още по-бързо.

Стигнаха до последната страница и там видяха отлепена и обърната наопаки снимка. Дан я намести както трябва, за да огледа и нея набързо.

Но тази фотография се оказа различна от всички останали. Вместо морски пейзаж тя показваше домакините, седнали пред малка къща. Между тях седеше момченце на не повече от годинка. Красиво дете, помисли си Лора. Стори й се, че разпознава в лицето му чертите на доктор Чайлз и попита:

— Това е ваш син, нали?

Доктор Ейсър видимо се учуди, че въпросната снимка е тук. Побърза да вземе албума от Дан и да го затвори заедно със снимката.

— Да — отвърна тихо и прибра албума на лавицата, откъдето го бе взела преди малко.

— Колко е голям? — пак попита Лора.

На снимката Чайлз и Ейсър определено изглеждаха по-млади.

— Сниман е преди четири години — сухо отвърна Ейсър и добави: — Сега нека ви заведа при другите — на басейна.

Явно предпочиташе да промени темата.

— Нали искате да се запознаете с другите ни пациенти и да видите децата?

Дан и Лора се спогледаха. И двамата бяха усетили, че когато стана дума за сина й, доктор Ейсър изпита някакво неудобство. Затова и повече не го споменаха.

Около басейна имаше доста хора. Те разговаряха и се смееха, хапваха и пийваха. Сред тях Лора забеляза и познати лица от екипа на клиниката, предимно от по-високопоставените, но имаше и няколко сестри и лаборанти. Когато излязоха и тръгнаха към тази група, доктор Ейсър им посочи в далечината голям хамбар.

— Той ще е следващата ни голяма задача — гордо заяви тя. — Ще го превърнем в малък балнеоцентър. Ще има сауна, горещи вани, зала за упражнения, за слънчеви бани и нагревки, всичко, което е необходимо за такава инсталация.

— О, да, разбирам — обади се Дан. — Хамбарът просто сякаш е създаден за тази цел, нали?

— И двамата с доктор Чайлз сме на същото мнение.

Ейсър отново пропусна сарказма на Дан. Лора незабележимо го мушна с лакът в ребрата. Той се засмя и повече не обели и дума.

— Доктор Чайлз работи от сутрин до вечер, по цели дни в клиниката. Хубаво е като се прибере да има къде да се разтовари в подходяща обстановка, нали? — продължаваше Ейсър.

— Разбира се — рече Лора.

— В старата си къща имахме нещо подобно. Да знаете само колко е полезна сауната през зимата, когато е студено и влажно. Човек оценява тези неща само в подходяща обстановка.

— Да, сигурно е така.

— Онова място го бяхме благоустроили много, просто не ми се напускаше. — Ейсър се усмихна някак насилено. — Но съм доволна, че сега сме тук. Наистина започна да ми харесва.

Лора просто усещаше, че Ейсър не казва истината.

После домакинята ги остави във вътрешния двор и отиде да посреща следващите гости. Лора и Дан се огледаха. Един и същ въпрос се въртеше из главите им. Колко ли струва подобна къща с всичките й екстри и прочее? И колко ли печели Чайлз от практиката си? Все пак Лора побърза да каже на Дан, че няма значение колко печели, важното е, че помага на двойки като тях да постигнат мечтата на живота си. Това е главното, рече тя, но Дан премълча. Лора усещаше, че натрапващото се богатство тук го дразни.

— Но има нещо друго, което е по-интересно — внезапно се обади той. — Ти не забеляза ли, че тя непрекъснато говори за доктор Чайлз, а не за Норман. Като че е чужд човек. Какво ще кажеш за това?

— Е, за мен няма нищо необичайно. Някои хора са си просто такива. Пък и лекарите особено.

— За бога, мразя подобна претенциозност.

Лора пак огледа присъстващите. Стори й се, че повечето от мъжете непрекъснато се отбиват до масата с алкохолните напитки. Зад нея стоеше млад мъж в бяла риза и непрекъснато правеше коктейли по поръчка, наливаше шампанско, раздаваше и приемаше пълни и празни чаши. Съпругите очевидно нямаха нищо против да оставят съпрузите си да правят каквото желаят, да си говорят за спорта и бизнеса, вместо да се въртят около количките с бебетата. Сякаш са доведени да ги показват като спечелени трофеи, помисли Лора. Откъде й хрумна тази мисъл?

В този миг ги забеляза Чайлз и веднага пристигна при тях. Подаде ръка, благодари им, че са дошли.

— О, за нищо на света не бих изпуснала такова приятно тържество — каза му Лора. — Толкова много искахме да видим бебетата.

— Поне един от нас искаше — намеси се Дан.

Лора пак го сръга с лакът.

Чайлз се разсмя.

— Няма нищо лошо в шегата, Лора. Именно жените са повече заинтересовани от децата. Мъжете обичайно идват насила, домъкнати с увещания и сръдни от съпругите си.

— Ами като си имат по-важна работа, така е — пак се обади Дан.

Той явно се опитваше да се шегува, но в тона му се долавяше и тънка металическа нотка, която, за щастие, Чайлз не усети. Пък ако я бе усетил, не даде да се разбере.

— Имате прекрасен дом, докторе — рече Лора.

— Благодаря ви. Главната заслуга е на съпругата ми. Тя е майсторът, тя има чувство за тези неща.

— Тя ни показа вашите снимки. — Лора обърна лице към Дан. — Много са хубави, нали, мили?

— О, да, много хубави.

— Аз, нали знаете, не съм професионалист като вас, но се опитвам да направя най-доброто. Пък ми доставя и удоволствие — усмихна им се Чайлз.

Разговорът се насочи към фотоапарати, помощна техника, работата около проявяването и промиването — все неща, които Лора не разбираше, а и не я интересуваха. Поговориха за тях и после Чайлз ги попита какво мислят за района, дали на Лора й харесва тук.

— Е, има си добрите и лошите страни — отвърна тя. — Липсват ми нервът и напрежението на Ню Орлиънс, от друга страна, тук е тихо и природата е чудесна — просто всеки от нас има нужда да поживее сред нея известно време. Темпото на живот е далеч по-спокойно и като свикне веднъж с него, човек се отпуска и си почива. А, исках да ви спомена — видяхме ви заедно със съпругата ви веднъж, когато бяхме излезли на разходка. Помниш ли, Дан?

— О, да, беше преди около две седмици.

— Да, точно така. — Лора погледна Чайлз. — Бяхме на около час път оттук в северна посока. Не съм сигурна къде точно се пада, дали бяхме близо до някой известен ориентир? Ти как мислиш, Дан?

— Не съм сигурен, не помня точно.

— Както и да е, значи спряхме да заредим с бензин и тъкмо като влизахме пред помпата, вие със съпругата си излязохте от паркинга. Май че не ни видяхте.

— Не, явно не сме ви видели. Не помня поне.

— Продавачът в магазина каза, че вие редовно минавате оттам на път за Монтгомъри.

— Да, да — ние пътуваме доста.

Чайлз се огледа, май разговорът не му се нравеше. Изглеждаше неспокоен. Може да е забелязал нови гости, помисли Лора. Вероятно трябва да отиде, за да ги поздрави.

— Но вие трябва да сте гладни? — досети се лекарят изведнъж. — Ето там има достатъчно закуски и напитки. Моля, заповядайте, вземете си. И, Лора, запомнете — за вас само безалкохолни питиета.

Отново им благодари за визитата и се обърна към други гости.

— Вие двамата май намерихте доста общи теми — рече Лора.

— Слушай, защо не ме оставиш на мира.

— Но какво ти става, Дан? Нали ви чух как говорехте за снимане и техники — стори ми се, че чудесно си допаднахте. Не е ли така?

— Миличка, просто се стараех да не бъда груб. Той не е добър фотограф. Не разбира половината от онова, за което говори. По-добре за него е да си се занимава с докторлъка и да остави фотографията на онези, които си знаят работата.

Лора наистина се изненада. Дан се държеше като че бе ядосан.

— Не разбирам, честно — обърка се тя. — На мен ми се стори, че снимките му са хубави, макар и да не ми бяха интересни.

— Е, това да ти покаже колко отбираш от моята работа.

Острият му тон я стресна и обиди.

— Но, мили, какво ти стана изведнъж?

Дан се усети, насили усмивка и я целуна по бузата.

— Нали виждаш, че се будалкам. С тебе, не с Чайлз. Та не можа ли да разбереш, за бога, че всичките му снимки са всъщност едно и също нещо. Виж му само сюжетите! Дай японски никон на едно двегодишно дете и то ще ти направи абсолютно същата снимка. По тези крайбрежия е невъзможно да не направиш прилична снимка. Всъщност работата я върши не фотографът, а океанът. Човекът само насочва камерата и щрака. Това му е цялото майсторство.

— Не се бях замисляла за тази възможност…

— Е, сега разбираш за какво говоря. Повярвай ми.

— Но снимките му все пак имат силно внушение — сви рамене Лора.

— Да, но заслугата е на Майката Природа, а не на твоя доктор Чайлз.

Тя реши да не го дразни повече. За какво им е да се карат за чужди снимки? Обаче Дан не бе свършил.

— Ако питаш мен, този доктор Чайлз е само един надут задник! — рече той, като натъртваше думите.

Лора изшътка. Огледа се веднага, за да се увери, че наблизо няма никой, и веднага попита:

— Защо изведнъж започна да мислиш така, Дан?

— Толкова е нафукан, че от него направо ми се повръща!

— Аз пък нямам същото впечатление. На мен ми изглежда нормално приятен човек. Съгласна съм, че се гордее с работата си. Достатъчно е самоуверен, но не и арогантен.

— Миличка, хайде да си кажем истината. Ти не можеш да бъдеш напълно обективна относно този човек.

— И какво трябва да означава това?

— Ами ти си бременна.

— Какво общо има моята бременност с тези неща?

— Много е просто. Ти си му благодарна за нея. Смяташ, че заслугата е негова, затова си винаги благосклонна в оценките си. И това е напълно естествено. Но всъщност не виждаш в него истинската му същност.

— А ти пък я виждаш, така ли?

— Да речем, че я виждам — да.

— Значи така, а? Колко пъти си го виждал, колко пъти си говорил с него? Четири пъти, май? Нали така! Той ме е преглеждал много повече пъти, говорил е с мен винаги, затова ми се струва, че моите впечатления са доста по-пълни от твоите!

— Но защо го защитаваш, не мога да разбера?

— Не го защитавам. Просто ти изтъквам, че ти не го познаваш достатъчно. Затова нямаш право да казваш…

— Добре де, добре. Както искаш — отказа се от спора той. Опита се да се направи, че в края на краищата Чайлз не го интересува, но Лора усещаше, че Дан е обезпокоен от нейното несъгласие с неговото мнение.

— Виж сега, допи ми се нещо — обади се той след известно мълчание. — На теб какво да ти донеса? Сок или газирана вода, или нещо друго?

— Не, за мен нищо — благодаря.

— След малко се връщам — рече той и тръгна към масата с напитките.

Лора се загледа в отдалечаващата се фигура на съпруга си. Бе доста озадачена от поведението му. Струваше й се странно и необичайно за него. Той явно имаше нещо против Чайлз, но тя не разбираше защо и какво.

В същия миг се появи Шарлот Уилър и забеляза погледа й.

— Този господин ли е съпругът ти? — попита тя. — Много е готин.

— Бих искала да кажа същото и за сегашното му настроение — тъжно се усмихна Лора. — Изобщо не разбирам какво го прихвана именно днес.

— Хващам се на бас, че аз зная. Не му харесва да бъде тук. Права ли съм?

— И да, и не. Има нещо много по-дълбоко. Изведнъж се оказа, че той вече не харесва доктор Чайлз. Нищо не разбирам.

Шарлот се засмя и махна с ръка.

— Лора, гълъбче, това не са сериозни неща. Обръщаш внимание на дреболии, така де. Да ти имам грижите. Да не мислиш, че някой друг от съпрузите го харесва този доктор Чайлз? Ще ти кажа — никой! Ама ти наистина ли не знаеше?

— Чакай сега, за какво говориш?

— Какво му е толкова трудното за разбиране? Само си спомни онази приказка в клиниката: „Ако съпругът ти не може да ти направи дете, то доктор Чайлз може!“. Е, погледни на нея откъм мъжката страна. Доктор Чайлз и доктор Чайлз — на всички съпругите са бременни благодарение на него. Те не са свършили работа — друг я е свършил вместо тях. Чия мъжка гордост, само ми кажи, няма да пострада от такова нещо?

— Да, но това е ужасно глупаво. Направо смешно!

— Е, добре де, ама такава си е мъжкарската докачливост.

— Истинска дивотия!

— Такива са си мъжете — засмя се Шарлот. — Жените им идват при доктор Чайлз, за да забременеят. И нещо повече — те знаят, че ние знаем и това е пряка обида за мъжествеността им. Все едно, че сме им сложили рога с доктор Чайлз.

— О, хайде сега!

— Има и нещо друго, още по-лошо. На всичкото отгоре трябва да си платят за рогата, виждаш ли!

Лора се разсмя, но вътрешно започна да си дава сметка, че в разсъжденията на Шарлот има известна логика. Защото друго обяснение нямаше.

Шарлот се огледа, очевидно досетила се за нещо.

— Ти видя ли бебето, което наистина има рожден ден днес?

— Не още — отвърна Лора.

— О, непременно трябва да го видиш. Хайде, ела!

Хвана я за ръката и я отведе до група жени, насъбрани около майка с бебешка количка до нея.

— Ела, ела по-наблизо — нареди Шарлот и я задърпа към средата на групата.

Майката бе приблизително на същата възраст като Лора. Бе седнала на градински стол, настанила бебето на колене. За едногодишно дете, то с мъка се задържаше изправено — майката трябваше да го поддържа. Шарлот вече я познаваше и сега представи приятелката си.

— Поздравявам ви — рече Лора. — Какво сладко момченце само си имате!

— О, благодаря ви. — Жената направо сияеше. — Ужасно сме щастливи с мъжа ми.

Лора приклекна до тях и пощипна бебешката брадичка.

— Честит рожден ден, сладурче — рече му тя.

Но то въобще не откликна.

Стоеше неподвижно, сякаш не осъзнаваше какво става около него. Просто не реагираше на околните. Дребно бебе за възрастта си, помисли Лора, по-дребно от обичайно. Но пък и майката бе мъничка, истински миньон, та вероятно си бе наследствена черта.

Стори й се, че има и нещо друго, странно и необяснимо, но не можеше да се досети какво точно бе то. Все пак нещо имаше…

Приближи се и друга жена, затова Лора й отстъпи мястото си. Отстрани забеляза, че новодошлата погали детето по главичката и този жест й напомни за милване на котенце или кученце. Точно това й хрумна. Защо ли?

— Много е кротък с околните — коментира жената.

— Да, спокоен е, ама невинаги — обади се майката. Изкикоти се и добави: — Ето, миналия месец бяхме при педиатъра и друго момченце — само че тригодишно — се опита да се заиграе с нашето. Аз говорех със сестрата, така че не видях какво направи по-голямото дете, а като се обърнах, Роби — това е нашият — изведнъж се опита да го захапе, само как му щракна със зъби, да знаете! Трябваше да изтичам, да се намеся и да го укротя. И хич не бе лесно, повярвайте ми!

Наведе лице към сина си.

— Ти го разплака онова момченце, немирнико такъв, нали? — рече тя гальовно, сякаш се гордееше с постъпката му. Огледа жените наоколо и добави: — Откъде я взима тази стръв, не знам! Да се е метнал на баща си? Но не е — таткото съвсем не е такъв човек. Нито пък аз. Ама той си е на мама мъничката радост и гордост, добричкото ми пиленце!

Прегърна детето и го притисна в гърдите си. После го обърна към себе си и го целуна по бузката. Но то въобще не реагира на майчината нежност. Нито се засмя, нито посегна с ръчица към майка си, нито изгука или издаде типичните бебешки звуци на удоволствие. Просто седеше неподвижно и гледаше втренчено в някаква си точка. Сякаш около него нямаше никой и нищо.

— То си е на мама радост и гордост — повтори му жената и пак го целуна. — Толкова ми е сладичко, че чак ми се иска да го изпапкам!

В този миг Лора потресено си помисли нещо, от което изпита известен срам. Толкова ли й бе корава душата? Това дете с празния поглед, лишеното от всякакви човешки чувства изражение и крехко, тромаво телце в никакъв случай не бе за нея „сладичкото мамино пиленце“. Напротив, то й изглеждаше отблъскващо и грозно — кацнало на майчиното коляно, почти безжизнено, апатично и неподвижно, чуждо на околната шумотевица. Лора не можа да си представи това замръзнало същество в описаната от майката роля в сцената в педиатричния кабинет. Жените наоколо се присягаха и го галеха по косата и бузите, но то си оставаше безразлично, загледано невиждащо някъде в нищото.

На какво ли напомня изражението и поведението му, реакциите, сивият мътен поглед, дребният ръст, мислеше си Лора? На какво? Най-характерната дума, която й хрумна, бе недоразвито.

Мислите му са сякаш нейде далече, рече си тя. Но след малко изведнъж реши, че не е така. По-вероятно бе мисли изобщо да няма!

Лора изчака, докато с Шарлот се отдалечиха достатъчно от другите. Не й се искаше да чуят какво ще каже.

— Ти усети ли нещо особено в това бебе? — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм много сигурна. Не ти ли изглежда, как да се изразя… и аз не зная — ами, доста странно?

— Странно ли? — замисли се Шарлот за малко, но после поклати глава. — Какво толкова странно си забелязала?

— Ами, на първо място — много е дребно, не е ли така?

— Е, дребно още не значи странно, Лора. То си е просто… такова. Много бебета се раждат така. Вероятно си е наследствено.

— Да, но не е само това. То изглежда като че… — Сега се забави, за да формулира думите си добре. — … е почти… не искам да го казвам, но видът му е на дете със забавено развитие. Бавноразвиващо се.

— Хайде бе! — Шарлот бе удивена. — Не, не — възрази тя с тон на пълно недоверие, почти шок. Извърна се и пак погледна към майката и детето, замисли се над думите на Лора, после я изгледа и лицето й се сви в гримаса на съмнение. — Наистина ли мислиш така?

— Не зная какво да мисля. Но съм сигурна, че нещо не е наред с това бебе.

В същия миг позната на Шарлот жена, родила преди идването на Лора, ги покани да видят и нейното бебе. Държеше повито двумесечно момиченце. А то наистина изглеждаше сладко и очарователно. Лора се приближи и клекна до тях, докосна пълничкото личице. Малката ръчица гальовно се сви около пръста на Лора и в този момент тя забрави за неприятното впечатление от предишното бебе. Единственото, което изпълни съзнанието й, бе копнежът да си има и тя дете, толкова мило и чаровно, колкото ето това, тук!

— Боже, как ли ще изчакам девет месеца… — мечтателно издума тя.

— Е, да, това е най-трудната част — рече майката. — Но после идва наградата и тя си заслужава всички жертви. Ще видите!

Изведнъж в къщата се чу силен трясък или поне нещо подобно по звук. После долетяха викове и разтревожени гласове. Лора се стресна и се обърна.

Двукрилите остъклени врати към градината и двора се отвориха шумно, блъснаха се в съседните стени, посипаха се счупени стъкла. През отвореното пространство се подаде жена, поне няколко години по-възрастна от Лора. Тя се опитваше да излезе навън. Оказа се, че доктор Ейсър я държи за ръката и я дърпа навътре.

Жената изпищя силно. Думите се загубиха в общата врява, но Лора долови окончанието на фразата й. То бе „… не е честно!“. После се измъкна от ръцете на лекарката и се втурна на двора. В очите й блестеше налудничава светлина, а погледът й търсеше някого. Оказа се, че това е доктор Чайлз.

— Детето ми! — изкрещя тя пак и хукна към него.

Двамина от екипа на клиниката набързо зарязаха чашите с питиетата и се втурнаха към нея, за да я спрат. Тя се бореше и викаше, но те я хванаха и успяха да я приберат в къщата.

Настъпи гробовна тишина. Гостите — занемели — наблюдаваха гледката. Чак когато жената бе вече вътре и Ейсър затвори вратите, из двора като повей на вятър полази тих шепот. Доктор Чайлз се огледа, явно засрамен и притеснен. Успя да се усмихне накриво и бързо закрачи през двора към къщата.

Лора и Шарлот бяха точно на пътя му и като мина покрай тях, втората попита:

— Какво става, доктор Чайлз?

— Бедната жена — почти прошепна той. — Ужасно я съжалявам. Толкова много искаше да си има дете. Направих всичко по силите си, но не мога винаги да гарантирам успех.

Поклати глава загрижено и забърза напред.