Кип Ланджело
Клиниката (8)

7

Дан остана в Алабама с Лора до края на деня. Въртеше се непрекъснато около нея. Не й даваше да пипне нищо. Изобщо гледаше я като писано яйце, както се казва. Накара я да си легне на канапето, даде й да чете списание. Мине, не мине половин час, той се приближаваше и нежно питаше дали може да направи нещо за нея. Лора се усмихваше, тези грижи и извънредно внимание не можеха да не я трогнат. Изобщо отношението му бе толкова мило.

Веднъж се надигна да стане. Дан незабавно хукна към нея и нареди:

— Хей, какво правиш? Няма да ставаш! Лекарят нали е казал да внимаваш, да си почиваш, да не се притесняваш. И аз настоявам точно така да бъде! Ще си лежиш и това е! Ако ти трябва нещо, аз съм насреща.

— Олеле, Дан, ами трябва да отида до тоалетната! Ти ли ще свършиш тази работа вместо мен? — засмя се тя, но й бе ужасно приятно.

— Аз бих могъл, но ти надали ще изпиташ същото облекчение — пошегува се и той.

По-късно Дан я закара до клиниката за следобедната инжекция. После й приготви леглото в спалнята на горния етаж и сготви вечеря. Лора чувстваше леко гадене, но доктор Чайлз бе обяснил, че това ще е нормално след първите няколко инжекции. Все пак тя нямаше апетит и прие да хапне само малка купичка със супа, заедно с няколко солени гризини. Дан й обели ябълка, наряза я и я остави в хладилника за по-късно.

В шест часа Дан се накани да тръгва обратно за Ню Орлиънс.

— Съжалявам, че те оставям сама — рече той, — но утре по изгрев-слънце трябва да снимам. Нужна ми е такава светлина, пък и ангажиментът ми е от преди месец.

— О, не се тревожи. Напълно разбирам. Нали така се разбрахме, когато взехме решението да наема тази къща. Аз се чувствам много добре.

Дан обясни, че следващата седмица има още няколко задачи, всичките спешни, затова няма да може да се върне в Колиър до петък вечер.

— Аз ще се оправя идеално, Дан — успокои го Лора отново. — Не се притеснявай, а внимавай по пътя с шофирането.

Ами така ще бъде, това ще ни бъде съжителството, помисли тя, когато той тръгна. През уикендите ще бъдат заедно, през седмицата той ще си гони задачите в Ню Орлиънс. Искаше й се да не се разделят за толкова време, но нямаше как. Пък и наистина бяха взели решение в такъв смисъл, когато обсъждаха дали да приемат предложението на Чайлз или не. Дан трябва да си пази работата, освен това парите щяха да им бъдат много полезни. Така щяха да я карат, поне засега. Тя приемаше тази даденост.

Но докато гледаше от чардака смаляващата се в далечината кола, разбра, че не е напълно подготвена за нея. Обзе я тежко чувство на самота, загриза я отвътре, а автомобилът на Дан все още се виждаше на хоризонта. Боже, как й се искаше той да бе останал. Поне тази нощ…

Къщата бе ужасяващо пуста. За разлика от дома им в Ню Орлиънс, тук отвъд прозорците царяха черен мрак, тотална тишина. Чувстваше се особено потисната именно тази вечер. Легна си рано с надеждата да заспи и повечето от нощта да прекара в сън, но не я напускаше неприятното чувство, че нещо не е наред.

Реши, че черните мисли се дължат на отсъствието на съпруга й и на непознатото й все още обкръжение. Но не можеше да не си даде сметка, че й влияе и сутрешната случка с жената в клиниката. Дано да нямат проблеми тези хора!

Пък и изкуственото оплождане не може да не се отрази на настроението й, рече си Лора. Макар че Чайлз не се бе разпрострял върху тази тема, тя разбираше, че чувството й за безпокойство е нормална реакция на процедурата или на инжекциите с хормони. Очевидно трябваше да мине малко време, за да се приспособи организмът й към тях. Най-много ще й помогнат времето и добрата нощна почивка, каза си още Лора. Сутринта вече ще се чувства много по-добре. Сигурна бе в това.

Обаче сънят не идваше. Часове наред лежа будна. Нощта се проточи безкрайно, а безпокойството й растеше и постепенно се превърна в гризящ я отвътре страх. А това бе чувство, което не можеше да си обясни. Защо? Нейде дълбоко в съзнанието й нещо шепнеше неясно, мъчително. Подсказваше й, че с идването си тук, с желанието си да има дете е направила грешка.

Не! Опита се да се отърси от това чувство. Отдаваше го на новата среда и на силните медикаменти, които бе предписал Чайлз.

Друга причина вероятно бе собствената й реакция към големите промени, които скоро ще настъпят в живота й. Та напълно естествено е, повтаряше си тя, човек да бъде стреснат. Естествено, но защо пък да е необходимо, обаждаше се друг вътрешен глас.

А си бе факт, че и двамата с Дан отчаяно искаха дете. В това бе абсолютно уверена. Вярваше също, че процедурата ще се окаже успешна; та нали всички наоколо непрекъснато повтаряха колко добър лекар е Чайлз. Че са постъпили правилно, като са се обърнали към него. Повтаряше си тези мисли отново и отново. Макар че сега е малко неуверена, времето ще й помогне, по-късно тя ще може да погледне с други очи на станалото и всичко ще си дойде на мястото. Така де, пак си каза Лора.

И все пак остана будна през по-голямата част на нощта. Мислеше за оплодената яйцеклетка, имплантирана в нея от Чайлз. Полагаше ръце върху корема и по едно време изпита някакво непознато усещане. Сякаш зиготата помръдваше в утробата й. Даваше си сметка, че тук е намесено само въображението й — отлично знаеше, че е прекалено рано. Но пак имаше определеното чувство, че е физиологически променена. Че организмът й е вече различен: как точно — не можеше да обясни, пък и не разбираше напълно. Всичко се дължеше на неотдавнашната операция. Независимо колко лека се бе оказала тя, подобна хирургическа интервенция все пак си взема своето.

През остатъка на нощта се опитваше да си отговори на въпроса дали зиготата ще просъществува? Толкова време се бе опитвала да зачене. И ето — сега имаха нова надежда. За бога! Не бива да се проваля. Просто не бива.

 

 

Сутринта си препичаше филийка в кухнята и с ъгъла на окото си забеляза нещо да се мярка пред прозореца. Бе светкавично движение, просто бяло петно, което се показа и изчезна, но бе толкова близо и толкова внезапно, че тя се стресна и подскочи назад.

Изтича до прозореца и погледна навън, но нямаше нищо. Пое си дъх, опря се на мивката и пак се загледа. Точно под този прозорец бе задната част на чардака. Двата люлеещи се стола си бяха на място. Бялата боя на парапета се лющеше и падаше. Имаше нужда от боядисване, някои от дъските явно трябваше да бъдат сменени.

Отвъд чардака започваше открито поле, което допираше до мрачна гора. Лора внимателно огледа целия този терен, но не забеляза нищо, което да обясни мярналата се пред прозореца сянка.

Насочи поглед към страничната площ на двора. Клоните на плачещата върба потрепваха, люлката се полюшваше леко. Топъл вятър повяваше от сутринта, може би той бе понесъл листа покрай прозореца. А може да е било и птичка. Каквото и да е било, какво толкова има да се тревожи? Тези неща са просто част от живота близо до природата. Нямаше какво повече да мисли за случилото се. И Лора го забрави.

Тъкмо се канеше да похапне и телефонът иззвъня. Помисли, че е Дан. Само той и хората от нейната фирма имаха телефонния й номер тук. Но пък бе прекалено рано някой от службата да й се обажда.

Вдигна слушалката и рече:

— Здравей, мили.

Отсреща обаче със смях й отвърна женски глас:

— Прощавайте, с Лора Филдинг ли говоря?

— О, да. Съжалявам. Помислих, че е някой друг.

— Е, вероятно сте си мислили за съпруга си, нали? Заради самия него, така да се каже.

Лора също се засмя, после попита:

— А аз с кого говоря?

— Моля да бъда извинена за обноските си. Трябваше да се представя още в началото. Казвам се Шарлот Уилър и съм ви съседка — живея срещу вас, пък сме и съпациентки от центъра „Нов живот“.

— О, да — госпожа Уилър. Спомена ви агентът, от когото наех къщата.

— Моля да ме наричате Шарлот. Надявам се, че не съм ви събудила?

— О, не, не. Какво мога да направя за вас?

— Нищо особено, просто си мислех, че е хубаво да се запознаем, тъй като двете с вас сме единствените живи души наоколо.

— Много ли сме отдалечени?

— Ами да, така си мисля. Но пък тук е толкова красиво. Надявам се, че и на вас ще ви хареса.

— Ще се сърдите ли, ако ви попитам откъде научихте номера тук? — изведнъж попита Лора.

— От същия агент, който ви е казал за мен.

— Така ли? И той ви е дал номера?

— Надявам се, че няма да се обидите. Мислеше си, че ще се чувствате изолирана и ще се зарадвате, ако някой поговори с вас или ви прави компания. Нали разбирате, нормални човешки отношения. На мен поне така ми се струва.

— О, естествено, че нямам нищо против. Честно казано, сега искрено се радвам, че се обадихте. Ще бъде чудесно да имам приятелка тук. Никого не познавам в Колиър.

— Е, вече познавате мен. Хайде заедно да отидем до клиниката тази сутрин, какво ще кажете?

— Идеята не е лоша.

— Тогава да ви взема след един час, а?

Лора се съгласи. Първото й впечатление бе, че Шарлот е приятна, любезна жена. Защо да не се сприятелят? През следващите няколко месеца ще й бъде доста самотно. Е, разбира се, ако процедурата е успешна…

 

 

— Хайде, здравейте отново — усмихна й се Шарлот, когато Лора седна в нейното беемве.

— Здравейте и вие, и благодаря за любезността ви.

— Удоволствието е напълно мое. Обичам да съм с хора, пък си и помислих, че до болка ви е омръзнало да шофирате на огромни разстояния, като оттук до Ню Орлиънс и обратно.

— Откъде знаете, че съм от Ню Орлиънс?

— От същия източник, от който взех и телефонния номер.

— Агентът и това ли ви каза?

Шарлот се засмя.

— Много бързо ще свикнете с начина на мислене на хората от малките градове.

— Е, май няма да имам голям избор.

Докато Шарлот правеше маневра за излизане от алеята пред къщата, Лора я огледа. Новата й позната бе дребничка и сега натежалата й фигура я правеше леко тромава и явно неловка.

Шарлот усети погледа й, усмихна се и се обади:

— Вече доста наедрях…

Лора се смути:

— О, прощавайте, не бива така да се взирам.

Шарлот се изкикоти и добави:

— А, от такива неща хич не ми пука.

— Поздравявам ви.

— Е, благодаря ви.

— Кога изтича терминът ви?

— Още три месеца и нещо.

— Наистина ли? — На Лора й се стори, че коремът й е достатъчно голям, като почти накрая.

— Зная какво си мислите — рече Шарлот. — Всички казват, че съм много наедряла за по-малко от шест месеца. Други пък твърдят, че вероятно ще родя близнаци. Но бебето е едно. Доктор Чайлз каза, че е момче.

— Хм, аз пък бих казала, че ще е доста едро.

Шарлот й благодари с широка усмивка.

— Хайде да си говорим на ти, а?

— Хубаво — съгласи се Лора.

Така май бе по-добре. Шарлот бе някъде около четиридесетте, открита, пряма, приветлива. Може би малко емоционална? Но Лора харесваше приятния й и възпитан начин на общуване. Току-що се бяха запознали, а тя вече я чувстваше съвсем близка.

— На мен пък агентът ми каза, че си от Джорджия.

— Вярно. От Кълъмбъс.

— Значи и ти си пътувала доста насам.

— Около двеста мили. Наистина не е малко. Обаче и съпругът ми, и аз много искаме да си имаме дете… и ето, тук съм.

— В Джорджия няма ли клиники от този род? Някъде по-наблизо?

— В Атланта има няколко. Опитахме в две от тях, изхарчихме страшни пари, но никаква работа не свършиха. Трябваше да дойда тук, за да забременея. Всички казват, че доктор Чайлз е най-добрият. Нали така?

— И аз отвсякъде само това чувам. Е, да са надяваме, че няма да се изложи.

— О, няма, повярвай ми — и Шарлот гордо се опипа по корема.

— Аз ще зная със сигурност след две седмици. Стискаме палци с мъжа ми.

Няколко минути минаха, преди да стигнат до първата къща. Когато наближиха, Лора забеляза, че от нея излиза мъж. Насочи се към паркирания отпред мерцедес. Това бе същият човек, който бе отнесъл вчера безжизненото тяло на съпругата си в клиниката. Същият!

Носеше два куфара, които се опита да постави в багажника. Там вече имаше няколко по-малки пътни чанти и останалото пространство явно не стигаше. Лора видя, че и на задната седалка бяха поставени кутии, лампа, цветя в саксии.

— Изглежда си тръгват — обади се Шарлот.

— Познаваш ли ги?

— Мисля, че са семейство Ерън. Не помня малкото име на съпруга, но жената е Дейна. И тя е пациентка в клиниката. Може би вече е родила.

— Аз ги видях вчера в центъра.

— Значи ги познаваш?

— Всъщност не. Видях ги да влизат, това е всичко. Тя не бе добре. Той я носеше.

— О, боже мой! Това е ужасно.

— Имала ли е преди някакви проблеми? Чувала ли си нещо?

— Не, нищо не зная. Тя изглеждаше напълно добре. Но не сме приятелки и не съм запозната с подробностите.

— О, така ли?

Шарлот я погледна и започна да обяснява:

— Да ти кажа истината, струва ми се някак си много груба.

— Груба ли?

— В смисъл, че се натрапва с мнението си, понякога се държи вулгарно, създава проблеми. Но смятам, че това е свързано с професията й. Тя е адвокат, от Мемфис. Нали знаеш какви са адвокатите.

Лора се засмя.

— Е, да знаеш — и аз съм адвокат.

Шарлот се изчерви от притеснение.

— Олеле, какво направих… аз исках да кажа, че някои от адвокатите имат лош имидж. Понякога те са… — Затрудни се с избора на дума, после явно се отказа от коментара и веднага добави: — Но в никакъв случай не съм имала предвид теб. Ти изобщо нямаш вид на такъв човек.

— Може би защото още не ме познаваш добре. Дай ми малко време. Сигурно ще ти се кача на главата.

— О, не, не. Аз познавам хората. Сигурна съм, че си добър и приятен човек. Интуицията никога не ме лъже. И Дейна не е лоша. Не ме разбирай грешно. Но тя е от онзи тип хора, които винаги забъркват някаква каша. Нали знаеш какви са някои жени?

— Не мисля, че само жените са такива. Да нямат монопол или що ли?

— Е, да, права си. Аз нямам нищо против Дейна. Тя просто понякога ми действа по неприятен начин. Виж, например за инжекциите съм след нея по график. Всеки си има час, но тя винаги ме е карала да чакам дълго, защото разиграва и задържа сестрите с едно или друго, разпитва ги за какво ли не. Винаги трябва да знае всичко за клиниката, за инжекциите, защо това е така, а другото иначе. Нали разбираш?

— Но някои хора са си любопитни по природа.

— Така е, но пък нейното! То си има граници, ама… Човек да помисли, че ще миряса, след като забременее. За мен това би било предостатъчно.

— И за мен — обади се Лора. — Ако стане, обаче…

— Е, не и за Дейна. И досега прави сестрите луди. Само гледай! Пък и доктор Чайлз не я харесва много-много. Той, естествено, никога няма да й го каже открито, но ти внимавай и ще го усетиш.

— Изглеждаше много загрижен за случилото се, когато я прегледа вчера.

— Е, разбира се, това му е работата и той е много добър в професията си. Винаги е извънредно внимателен с пациентките. Значи казваш, че не била добре? Сигурно е родила трудно, а? Но се надявам всичко да е минало безпроблемно.

— Да ти кажа истината, аз се поразтревожих, когато видях състоянието й — каза Лора.

— О, не е имало нужда. Доктор Чайлз е най-добрият в тази област. Просто е чудесен. Тук съм вече шест месеца и нещо и изобщо не съм имала проблеми.

— Много е окуражително човек да чуе такива неща — засмя се Лора.

Шарлот я потупа по ръката успокоително.

— За нищо няма да се тревожиш, миличка. Всичко ще мине по най-добрия начин.

 

 

Сестрата премери температурата на Лора, после и кръвното й налягане, помоли я да се качи на кантара и се накани да й вземе и кръв.

— Името ми е Гейл — представи се тя любезно. — И всяка сутрин от сега нататък аз ще се грижа за тези процедури. Ако чувствате, че има някакъв проблем или имате въпроси, моля ви, не се стеснявайте да питате.

Лора бе вече готова с първия:

— Вчера бях тук, когато съпругът на Дейна Ерън я доведе. И се питам какво й имаше?

Веднага усети, че бе задала неудобен въпрос. Сестрата сведе очи:

— Госпожа Ерън почина снощи.

Сякаш някой удари Лора:

— Какво казахте? Ама как така…

— Знаете, че ни е забранено да обсъждаме един пациент с друг. Пък и не съм запозната с подробностите. Чух, че било акутен случай на токсемия^[1] и доктор Чайлз не успял да я стабилизира.

— Ох, често ли се случват такива неща?

— Напротив, никога досега. Това е първият случай. — Гейл неспокойно извърна очи към вратата — явно се страхуваше някой да не чуе какво говори. После наведе глава към Лора и прошепна: — Очевидно госпожа Ерън си е имала високо кръвно, пък и други проблеми, но не е споделила с лекаря преди започване на лечението. Оттам идват усложненията. И затова е много важно лекарите да знаят всичко предварително.

— Ах, боже, толкова е трагично.

— Моля ви, запомнете, че нищо не сте чули от мен!

После сестрата отнесе кръвните проби в лабораторията. Останала сама, Лора се замисли за Дейна Ерън. И усети, че старите опасения и страхът постепенно се завръщат и я обсебват. След около петнадесет минути при нея влезе доктор Чайлз.

— Добър ден — поздрави той. — Добре, добре, всичко при вас изглежда съвсем наред. Изследванията на кръвта са отлични, хормоналните нива също. Това значи, че сме на правилен път.

Приготви спринцовките за следващите инжекции, изтри ръката й с дезинфектант.

— Днес аз ще ви бия инжекцията — обясни той. — Обичайно го правят сестрите. Но аз ще ви преглеждам един път седмично и ще следя как се развиват нещата при вас. Естествено — ако се появи проблем или искате да поприказвате с мен, сестрите ще ме извикат веднага.

— Имам един въпрос — незабавно издума Лора.

— Отлично. Какво ви интересува?

— Ако изобщо лечението върви нормално и забременея, каква е вероятността да се появят усложнения?

— Хм, винаги е налице възможност за усложнения. Това е валидно за всяка бременност, а не само при жените, които използват изкуствени способи. Във всеки случай мога да ви кажа, че ние прилагаме методика на екстензивно наблюдение на нашите пациенти и при нас шансовете за усложнения са далеч по-ниски, отколкото във всяко друго медицинско заведение в цялата страна. В повечето случаи засичаме източниците на бъдещи проблеми още в зародиша им и незабавно взимаме мерки за предотвратяването им. Процентът на успешно родилите тук е много по-висок, отколкото при конвенционалната акушер-гинекология.

Спокойният глас на Чайлз и безспорната му самоувереност върнаха част от самочувствието на Лора. Каза си, че е щастлива, задето е попаднала на такъв лекар. И все пак в съзнанието й остана да мъждее съмнението относно смъртта на Дейна Ерън.

— Знаете ли… просто ми е… — и като не успя да облече мисълта си в точни думи, набързо изрече: — Малко съм загрижена за случилото се с онази жена вчера. Какво стана с нея?

— Жена ли?

— Говоря за Дейна Ерън. Бях тук, когато я доведе съпругът и. Разбрах, че снощи починала.

— Откъде научихте това?

— Като идвах, без да искам, чух някой да говори… в коридора. Имала е токсемия, така ли? И какво точно й е станало?

— Моля ви да разберете едно нещо — спокойно заяви Чайлз, — като лекар нямам право да обсъждам историята на заболяването на пациентите си с други хора. Така, както няма да говоря за вашето състояние на друга пациентка. Затова не мога да говоря и с вас за чуждо състояние. Уверен съм, че правилно ще оцените това.

— Да, да, разбира се. Аз нямах предвид вие да нарушавате лекарската етика и професионалната тайна.

— Все пак ще ви кажа, че състоянието на госпожа Ерън бе наистина уникално в медицинския смисъл на думата — продължи Чайлз с още по-самоуверен тон. — Наистина не бих искал да навлизам в подробности, но повярвайте — то в никакъв случай не бе свързано с лечението й тук.

Лора кимна, като си припомни думите на сестрата, че Дейна Ерън е спестила някои неща пред лекарите. Ами да, ако доктор Чайлз не знае всичко за здравното състояние на пациентите си, как може да се грижи правилно за тях? Лора бе казала на Чайлз абсолютно всичко.

— Не бива да се тревожите, че нещо подобно може да се случи с вас — рече Чайлз, сякаш четеше мислите й. — Иска ми се да подчертая това много силно. Не зная дали успявам, но ако смятах, че ще имате каквито и да било проблеми, бих ги изложил пред вас и съпруга ви още когато дойдохте за пръв път. При това бихме направили всичко възможно, за да минимизираме подобен ефект. Досега щяхме да сме взели нужните мерки.

— Хубаво е човек да чуе това от устата на лекуващия лекар — благодарно рече Лора. — За да си знае.

— Убеден съм, че вашата бременност ще протече съвсем успешно, Лора. И че ще имате здраво дете — каза й още Чайлз и успокоително я потупа по рамото. — Уверявам ви, че няма причини за безпокойство.