Гюстав Емар
Арканзаски трапери (9)

V
КОМАНЧИТЕ

Скрити в гъстия листак на корковия дъб, Честно сърце и Веселяка наблюдаваха команчите.

Индианците разчитаха на бдителността на своите часови. Не подозираха, че неприятелите им са толкова близо и наблюдават и най-малките им движения. Клекнали или налягали край огъня, те ядяха и пушеха безгрижно.

Бяха около двадесет и пет души, облечени в дрехи от бизонова кожа и боядисани най-фантастично с различни цветове. Лицата на повечето бяха целите яркочервени, на други — черни, с широка бяла черта на бузите. Не бяха свалили щитовете, лъковете и стрелите от гърба си, пушките им бяха оставени близо до тях.

От многото вълчи опашки, които бяха закачени на мокасините им и се влачеха отзад, се разбираше, че те са прославени воини, на почит в племето си.

На няколко крачки от тях седеше неподвижно Орлова глава, подпрян на едно дърво. Скръстил ръце на гърди, но леко приведен напред, той, изглежда, се вслушваше в някакви смътни шумове, доловими само за неговото ухо.

Орлова глава беше от племето озаги. Още като дете бил осиновен от команчите, но запазил облеклото и нравите на своето племе.

Той беше най-много на двадесет и осем години, почти шест стъпки висок; дългите му ръце, и крака с огромни изпъкнали мускули издаваха необикновена сила.

За разлика от другарите си носеше само къс плат, вързан на кръста; гърдите и ръцете му бяха голи. Имаше красиво, благородно лице, очи черни и живи, разположени близо до орловия нос, устата доста голяма, която му придаваше известна прилика с хищна птица. Косата му беше обръсната с изключение на една ивица по средата на главата, която стоеше като гребен на шлем и завършваше с дълъг кичур за скалпиране, падащ назад. В косата му беше забучена китка орлови пера.

Лицето му беше нашарено с четири цвята — синьо, бяло, черно и червено. Победите над враговете му бяха отбелязани със синьо на гърдите. Мокасините му от нещавена еленова кожа стигаха чак до колената, а на петите му бяха закачени много вълчи опашки.

За щастие на траперите индианците бяха на бойната пътека и затова не водеха кучета. Иначе те щяха да бъдат открити много преди да се приближат до лагера.

При все че вождът седеше неподвижно като статуя, очите му блеснаха, ноздрите му трепнаха и топ машинално вдигна ръка, като че искаше да накара воините си да млъкнат.

— Подуши ни — пошепна Честно сърце толкова тихо, че другарят му едва го чу.

— Какво ще правим? — попита Веселяка.

— Ще действуваме! — кратко отговори траперът. Двамата започнаха да се прехвърлят от клон на клон, от дърво на дърво, без да стъпват на земята, докато стигнаха до отсрещната страна на лагера, точно над мястото, където спънатите коне на команчите пасяха.

Веселяка полека се спусна на земята и преряза ремъците, с които бяха вързани животните. Няколко удара с камшик и те се разбягаха на ЕСПЧКИ страни, като цвилеха и хвърляха чифтета.

Индианците безредно наскачаха, разкрещяха се и хукнаха подир конете си.

Орлова глава, който сякаш беше отгатнал къде се спотайват враговете му, се насочи право към тях, като се прикриваше доколкото можеше зад дърветата.

Ловците се отдръпваха стъпка по стъпка, като се оглеждаха, за да не бъдат обградени.

Виковете на индианците се отдалечаваха, те се бяха увлекли в гонитбата.

Вождът беше сам срещу двамата си неприятели.

Като стигна до едно дърво, чийто огромен дънер можеше да му послужи за сигурно прикритие, без да посяга към пушката, Орлова глава постави една стрела на лъка си. Но колкото и предпазливо да направи това, той малко все пак се разкри. Честно сърце вдигна пушката. Чу се изстрел, куршумът изсвири, вождът подскочи, яростно изрева и падна по гръб.

Ръката му беше счупена.

Двамата ловци се озоваха при него.

— Не мърдай, Орлова глава — каза Честно сърце. — Не мърдай или с тебе е свършено.

Индианецът остана неподвижен, външно невъзмутим, но кипеше от гняв.

— Можех да те убия — продължи ловецът, — но не исках. Подарявам ти живота за втори и последен път. Не се изпречвай вече на пътя ми и, главно, не ми задигай капаните, защото, заклевам ти се, отсега нататък ще бъда безмилостен.

— Орлова глава е вожд, почитан от мъжете на племето си — гордо отговори индианецът. — Той не се бои от смъртта. Великият ловец може да го убие, но няма да чуе от него молба за милост.

— Не, няма да те убивам, защото моят закон ми забранява да проливам човешка кръв без нужда.

— Уф — каза индианецът с подигравателна усмивка, — не знаех, че моят бял брат е мисионер.

— Не, аз съм просто честен трапер, затова не искам да те убивам.

— Моят бял брат има сърце на баба — каза индианецът. — Неунутах не прощава, той отмъщава!

— Прави каквото искаш, вожде — отговори траперът и пренебрежително сви рамене. — Нямам намерение да те поучавам, само да знаеш, че съм те предупредил. Сбогом!

— И дано дяволите да те вземат! — добави Веселяка и ритна презрително вожда.

Орлова глава даде вид, че понася безстрастно тази нова обида, само веждите му се свиха. Той не мръдна, но проследи с неумолим поглед двамата си неприятели, които изчезнаха в гората, без да му обръщат внимание.

— Все пак — замислено каза Веселяка — ти сбърка. Трябваше да го убиеш.

— Защо? — отговори траперът безгрижно.

— По дяволите, как защо? Една гадина по-малко в прерията.

— Толкова са много — отвори другият, — че един повече, един по-малко, няма значение.

— Да си вземем капаните, карамба! Да не мислиш, че искам да ги загубя.

— А, виж, добре, че се сети.

И наистина траперите вървяха към лагера, но по индиански — с безброй завои, за да заблудят команчите.

След двадесет минути стигнаха в лагера. Индианците още ме бяха се върнали, но положително нямаше да се забавят. Целият им багаж беше разхвърлян в безпорядък. Два-три коня, които ле бяха избягали, пасяха спокойно.

Без да губят време, ловците намериха капаните си, всеки нарами по пет и незабавно тръгнаха към пещерата, където бяха скрили конете си.

Въпреки доста тежкия товар двамата трапери вървяха леко, доволни, че толкова успешно бяха завършили набега си, и се смееха, като си припомняха как са изиграли индианците.

Дълго вървяха така. Вече се чуваше наблизо глухият ромон на потока. Но внезапно конско цвилене стигна до ушите им.

— Гонят ни — сепна се Честно сърце и се спря.

— Хм — каза Веселяка, — може да е див кон.

— Не е, дивите коне не цвилят така. Команчите са: ще разберем.

Той легна и залепи ухо на земята. Стана почти веднага.

— Сигурен бях, че са команчите, но те не са много уверени в дирята. Колебаят се.

— Или вървят по-бавно заради раната на Орлова глава.

— Възможно е. Е, много са самонадеяни. Да не мислят, че могат да ни хванат, ако сме решили да избягаме.

— Да не бяхме натоварени, вече щяхме да сме далеч. Честно сърце се спря и помисли.

— Я ела — каза той. — Имаме половин час. Повече не ни трябва.

Наблизо течеше поток. Ловецът влезе в него, последван от приятеля си.

Като стигна до средата на потока, Честно сърце грижливо зави капаните в бизонова кожа, за да ги запази от водата, пусна ги и те потънаха на дъното.

След това ловците прекосиха потока и направиха лъжлива диря около двеста крачки. После се върнаха, като внимаваха да не оставят следи. Пак влязоха в гората и дадоха знак, на кучетата да вървят при конете.

Умните животни се понесоха и скоро изчезнаха в мрака.

Решението да се разделят с кучетата беше разумно. Щеше да им помогне да заблудят индианците, които неминуемо щяха да се подведат от следите на животните сред високите треви.

В гората траперите се качиха на едно дърво и започнаха да се придвижват между небето и земята. В прерията този начин е много по-разпространен, отколкото се мисли в Европа. Често там лианите и клоните са така преплетени, че по земята човек само с брадва може да си проправи път.

А така, от клон на клон, някои преминават цели левги. Точно това правеха траперите в момента, макар и по други причини.

Ловците напредваха по посока на враговете си, чиито стъпки чуваха все по-ясно, и скоро видяха как, наредени в индианска нишка, т.е. един след друг, внимателно търсят следата.

Орлова глава яздеше начело, полулегнал на коня си поради раната, но по-ожесточен от когато и да било.

Докато команчите отминаха, двамата трапери се прикриха в листака и затаиха дъх. Най-дребното нещо можеше да издаде присъствието им.

Индианците минаха, без да ги съзрат. Траперите отново потеглиха.

— Уф — каза Веселяка след малко, — мисля, че този път се отървахме.

— Да не бързаме д(а се радваме, а да се отдалечим колкото може по-бързо. Червенокожите са хитри, няма да ги заблудим за дълго.

— По дяволите — внезапно извика Веселяка. — Изпуснал съм си някъде ножа. Ако тези демони го намерят, свършено е с нас.

— Сигурно ще го намерят — измърмори Честно сърце. — Затова да не губим нито миг.

Изведнъж в спокойната дотогава гора се понесе глух тътен, птици полетяха с уплашени крясъци. От всички страни запращяха сухи клони под забързаните стъпки на диви животни.

— Какво става? — запита Честно сърце, спря и се огледа тревожно. — Като че гората полудява.

Траперите се изкачиха на върха на дървото, на което се намираха — за щастие то беше едно от най-високите в гората.

Огромна светлина озаряваше хоризонта най-много на една левга от мястото, където бяха, нарастваше бързо и се приближаваше с гигантски крачки.

— Проклятие! — извика Веселяка. — Команчите са запалили прерията.

— Да, и ми се струва, че този път е свършено с нас — хладно каза Честно сърце.

— Какво да правим? — попита канадецът. — След малко огънят ще ни обкръжи.

Честно сърце мислеше напрегнато.

След няколко мига вдигна глава и се усмихна тържествуващо:

— Няма да го бъде и този път — каза той. — След мен, братко! — После добави тихо: — Искам да видя майка си!…