Гюстав Емар
Арканзаски трапери (5)

I
ПРЕРИЯТА

В западната част на Съединените щати, на стотици мили отвъд Мисисипи, се е ширнала огромна територия, непозната и до днес, където се простират необработвани земи и няма нито къщи на бели заселници, нито индиански колиби. Тази огромна територия, покрита с тъмни гори, пълни с тайнствени пътеки, преправени от стъпките на дивите животни, със зелени прерии, обрасли с висока и гъста трева, която се вълнува при най-лекия повей на вятъра, се напоява от големи реки — Великата канадска река, Арканзас и Червената река.

По тези земи, сред богатата растителност, скитат безбройни стада диви коне, биволи, елени, хиляди животински видове, които цивилизацията ден след ден изтласква от другите части на Америка и които тук отново намират първичната си свобода.

Затова и най-големите индиански племена са превърнали тези области в свои ловни територии.

Делаварите, криките и озагите се движат край границите близо до поселенията на белите американци, с които отскоро поддържат известни връзки, воюват срещу ордите на поуните, чернокраките, команчите — непокорни скитнически племена, които обитават прериите или планините и кръстосват надлъж и нашир тези пустинни местности, без никое от тях да има смелостта да ги обяви за своя собственост, сякаш негласно са се разбрали общо да ги опустошават, понякога дори се събират ма големи групи, за да ловуват, като че тръгват на боен поход.

Така че тук, в пустошта, човек може да срещне всякакви неприятели. Освен хищниците има и ловци, трапери^[1], и скитници, опасни за индианците толкова, колкото и за собствените им сънародници.

Прерията, зловещо поле на непрестанни битки, е всъщност една огромна костница, където всяка година мълчаливо изчезват в безпощадна подмолна война хиляди безстрашни хора.

Няма нищо по-внушително и по-величествено от тези прерии, които природата щедро е надарила с неизброими богатства. Няма нищо по-привлекателно от зелените им поля, от гъстите им гори, от широките им реки. Печалният ромон на потоците, песента на хилядите птички, скрити в гъстия листак, скоковете на животните, които се гонят сред високите треви — всичко изпълва с очарование, привлича и увлича прехласнатия пътешественик и той лесно става жертва на своя възторг, попада, в някоя от безбройните клопки на прерията, скрити сред цветята, заплаща с живота си за неразумната си доверчивост.

Към края на 1837 година, през последните дни на месец септември, наричан от индианците листопад — имаки куисис, — един млад мъж, цветът на чието лице веднага подсказваше, че не е индианец, при все че дрехите му бяха съвсем индиански, седеше в една от най-затънтените местности на прерията край запален огън — по това време на годината малко преди залез слънце вече се чувствуваше нужда от топлина.

Този мъж беше на около тридесет и пет-тридесет и шест години, но поради дълбоките бръчки по широкото му, матово бледо чело изглеждаше по-възрастен.

Лицето му беше красиво, благородно, с израз на гордост и сила, присъщи на човек, който живее сред пустошта. Под дебелите вежди големите черни очи гледаха топло и печално, а това омекотяваше блясъка им. Долната част на лицето му бе покрита с дълга гъста брада, чийто синкав оттенък странно контрастираше със светлата му кожа.

Мъжът беше висок, строен, със съвършено телосложение. Ръцете и краката му бяха жилести, с корави, изпъкнали мускули и издаваха необикновена физическа сила. Всичко в него вдъхваше смесица от симпатия и уважение, каквото изключителните хора предизвикват по-лесно в онези страни, отколкото у нас, защото тук физическата сила често се свързва с недодяланост.

Простият му костюм се състоеше от тесен панталон до глезените, стегнат с кожен колан на кръста, платнена ловна риза, извезана с разноцветни вълнени конци. През отворената риза се виждаха загорелите му от слънцето гърди, върху които висеше муска от черно кадифе, закачана на тънка стоманена верижка. Високи до над коленете ботуши от нещавена еленова кожа го пазеха от змиите. Калпаче от бобър, чиято опашка висеше отзад, покриваше главата му, а под него се спускаха върху широките му рамене великолепни черни къдри, вече примесени със сребърни мишки.

Прекрасната карабина с гравирана цев, поставена до него, метнатата през рамо ловджийска торба, закачените на кръста два биволски рога за барут и куршуми ясно показваха, че човекът е трапер. Два дълги двуцевни пистолета бяха небрежно хвърлени до пушката.

Ловецът съсредоточено дереше един бобър с помощта на мачете — дълъг прав нож, който всеки прериен обитател носи със себе си. Същевременно той грижливо наглеждаше къс еленово месо, което се печеше на огъня, и се вслушваше в шумовете на прерията.

Мястото беше отлично избрано за кратко лагеруване. Беше горска полянка на върха на доста висок хълм, откъдето се виждаше надалеч в прерията, а това изключваше всякаква изненада. На няколко крачки от мястото, където траперът се беше настанил, бълбукаше бистър извор и водата весело течеше към равнината. Високата гъста трева беше прекрасна паша за двата чудесни коня с диви блестящи очи, които бяха спънати и лакомо пасяха. Над огъня от сухи дърва, заграден от три страни с камъни, се издигаше тънка струя дим, незабележим дори от десет крачки. Преграда от вековни дървета скриваше мястото от любопитните погледи на онези, които вероятно скитаха из околностите.

С една дума, ловецът бе взел всички предпазни мерки с предвидливост, която говореше, че добре разбира живота в горите.

Червеният залез хвърляше красиви отблясъци по короните на високите дървета, слънцето почти се бе скрило зад планините на хоризонта, когато конете внезапно спряха да пасат, вдигнаха глави и наостриха уши — признаци па безпокойство, които не убягнаха от погледа на ловеца.

При все че не се чуваше никакъв подозрителен шум и всичко наоколо изглеждаше спокойно, траперът побърза да сложи пред огъня бобровата кожа, опъната на две кръстосани пръчки, и без да става, протегна ръка към карабината.

Една сврака изкрещя три пъти на равни промеждутъци.

Ловецът остави пушката и с усмивка продължи да наглежда Вечерята си. Почти веднага след това тревата се разлюля, от нея изскочиха две прекрасни хрътки и легнаха при ловеца. Той за миг ги погали, после с мъка се отърва от милувките им.

Конете продължиха да пасат.

Няколко минути след кучетата на поляната се появи втори ловец.

Тон беше много по-млад от първия — изглеждаше не повече от двадесет и две години — висок, слаб, пъргав, с мускулесто тяло и по-скоро кръгла глава. Сиви искрящи умни очи осветяваха откритото му честно лице, на което дългите пепеляворуси коси придаваха нещо детско.

Беше облечен като приятеля си. Като стигна при огъня, хвърли на земята връзка птици, които носеше на рамо.

Без да разменят нито дума, двамата ловци се заеха да приготвят вечерята, която след усилен ден винаги е много вкусна.

Нощта бе настъпила и прерията постепенно се събуждаше. Гласовете на дивите животни вече ечаха в простора.

След като сладко се наядоха, ловците запалиха лулите си г седнаха гърбом към огъня, за да не би светлината да им попречи да видят приближаването на неканени гости от тъмното. Пушеха с доволството на хора, които след дълъг и труден ден се наслаждават на кратка почивка, каквато скоро не ще имат.

— Е? — кратко попита първият и духна струйка тютюнев дим.

— Прав си — отвърна другият.

— Ха!

— Отклонили сме се много вдясно, затова сме загубили следата.

— Така си и мислех — продължи първият. — Виж какво, Веселяк, ти премного се доверяваш на канадските си навици, а тукашните индианци по нищо не приличат на ирокезите, които ай срещал там.

Веселяка поклати глава в знак на съгласие.

— Всъщност — поде първият — това сега не е толкова важно. Главното е да разберем кои са крадците.

— Аз зная.

— Чудесно — рече другият и извади лулата от устата си. — Та кой, значи, се е осмелил да задигне капани, белязани с моя знак?

— Команчите.

— Така си и мислех, дявол да го вземе! Десет от най-добрите ни капани са откраднати през нощта. Заклевам ти се, Веселяк, скъпо ще ми платят!… А къде ли са сега команчите?

— Най-много на три левги оттук. Група от около дванадесет разбойници, ако се съди по следите им, връщат се в планината!

— Няма всички да се върнат — каза ловецът и погледна пушката си.

— По дяволите! — изсмя се Веселяка. — И не заслужават! На теб разчитам, Честно сърце, да ги накажем за безобразието им. Но още повече ще искаш да ги накажеш, като разбереш кой ги води.

— Я, та и главатаря им ли познавам?

— Малко нещо… — каза Веселяка и се усмихна. — Неунутах им е главатарят.

— Орлова глава! — извика Честно сърце и скочи. — Аха! Разбира се, че го познавам и дано този път имам късмет да си разчистя старите сметки с него. От колко време неговите хора ми се изпречват на пътя и ми мътят водата!

Ловецът каза тези думи е такава омраза, че Веселяка потрепера. После очевидно съжали, не е издал чувствата си, взе лулата и продължи да пуши с престорена безгрижност, но приятелят му бе наясно.

Разговорът се прекъсна.

Двамата трапери потънаха в мислите си и мълчаливо пушеха един до друг.

Най-после Веселяка се обърна към приятеля си:

— Аз ли ще пазя? — запита той.

— Не — тихо отговори Честно сърце. — Спи, аз ще бдя и за двама ни.

Без да възразява, Веселяка легна до огъня и след няколко минути дълбоко заспа.

Щом бухалът поде утринната си песен, която сякаш приветствуваше хората, Честно сърце, който цялата нощ бе стоял неподвижен като мраморна статуя, събуди другаря си.

— Време е — каза.

— Добре — отвърна Веселяка и веднага стана. Траперите оседлаха конете си, предпазливо слязоха от хълма и поеха по следите ма команчите.

В този миг слънцето заблестя на хоризонта, прогони мрака и озари прерията с вълшебната си животворна светлина.