Гюстав Емар
Арканзаски трапери (20)

XVI
ПРЕДАТЕЛСТВО

Завръщането беше тъжно. Генералът бе погълнат от мисли — припомняше си разговора с трапера. Доня Лус разсъждаваше върху предупреждението му. Заинтригуван от разговорите на Черния елен е младото момиче и с генерала, водачът чувствуваше че ще трябва да бъде нащрек. Само двамата улани яздеха безгрижно, понеже не подозираха драмата, която се разиграваше около тях, и мислеха само за почивка.

Бърборко неспокойно се оглеждаше на всяка крачка, сякаш търсеше съучастници сред гъсталака, през който малката група се движеше.

Денят преваляше, слънцето скоро щеше да се скрие и тайнствените обитатели на гората от време на време вече надаваха глухи ръмжения.

— Далеч ли сме още? — запита генералът.

— Не — отговори водачът, — няма повече от час.

— Да побързаме тогава, не искам нощта да ни свари в тези гъсталаци.

Групата препусна в бърз тръс и за по-малко от половин час стигна до първите укрепления на лагера.

Капитан Агилар и докторът посрещнаха пътниците.

Вечерята беше отдавна готова и всички седнаха на трапезата.

Но тъгата, която бе обхванала генерала и племенницата му, се засилваше, вместо да изчезне. Това се чувствуваше ясно и всички се хранеха бързо, без да разговарят. Накрая, под предлог, че е изморен, всеки се оттегли за почивка, но всъщност искаше да бъде сам и да се съсредоточи върху днешните събития.

И водачът не се чувствуваше спокоен. Един мъдрец е казал, че нечистата съвест е най-тягостният другар за през нощта. А съвестта на Бърборко беше най-мръсна от всички нечисти съвести и затова никак не му се спеше. Той се разхождаше из лагера, напразно търсеше в изтерзания си от безпокойство, а може би и от угризения мозък някакъв начин да излезе от кашата, в която се бе забъркал, но колкото и да мъчеше въображението си, не успяваше да надвие страха.

Вече бе късна нощ, луната се бе скрила, над стихналия лагер се бе спуснал дълбок мрак.

Всички спяха или се преструваха, че спят. Само водачът, който бе поел първата смяна, бдеше, седнал на един денк; скръстил ръце, втренчил поглед, той се чувствуваше обзет от все по-мрачни мисли.

Внезапно някаква ръка докосна рамото му и нечий глас пошушна на ухото му само една дума:

— Кенеди!

С обичайните при всички случаи за индианеца и метиса хладнокръвие и бавност водачът се огледа изпитателно, за да разбере дали е сам, после хвана ръката, която още бе облегната на рамото му, и повлече нощния посетител към един отдалечен кът, където беше сигурен, че никой не ще ги види.

Когато двамата мъже минаваха покрай палатката, завесата се полуотвори и една сянка се плъзна безшумно след тях.

Двамата мъже се прикриха между денковете, застанаха съвсем близо един до друг и заговориха шепнешком.

— Слава богу! — промълви водачът. — С нетърпение чаках да дойдеш, Кенеди!

— Знаеше ли, че ще дойда? — запита другият недоверчиво.

— Не, но се надявах.

— Нещо ново?

— Да, много.

— Говори бързо!

— Всичко е загубено.

— Ха! Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Днес генералът, аз го водех, отиде…

— Зная, видях ви.

— По дяволите! Защо не ни нападна?

— Бяхме само двама.

— Аз щях да съм третият и щяхме да бъдем с равни сили, с генерала имаше само двама улани.

— Вярно, не се сетих.

— Сгрешил си, всичко щеше да бъде вече свършено, а сега вероятно планът ни ще пропадне.

— Как така?

— Е! Ясно как. Генералът и племенницата му разговаряха надълго с тоя хитрец Черния елен, а както ти е известно, той отдавна ме познава и сигурно ги е предупредил да се пазят от мене.

— Защо тогава ги заведе до езерото на бобрите?

— Можех ли да предполагам, че ще срещнем този проклет трапер?

— При нашия занаят трябва да бъдем винаги нащрек.

— Прав си. Наистина сбърках. Но сега нищо не може да се направи, защото ми се струва, че Черния елен е осведомил подробно генерала за мен.

— Хм! Сигурно е така, какво да правим тогава?

— Трябва да действуваме колкото може по-бързо, за да нямат време да вземат мерки.

— Точно това искам и аз, нали знаеш?

— Да. Къде е капитанът? Върна ли се вече?

— Пристигна тази вечер. Всички наши хора са скрити в пещерата. Четиридесет души.

— Браво! Ах, защо не дойдохте всички, а само ти? Видя ли какъв удобен случай изпуснахме. Те спят като заклани, за десет минути щяхме да ги изловим.

— Прав си, но не може всичко да се предвиди. Освен това иначе беше уговорено с капитана.

— Вярно. Ами тогава защо си дошъл?

— За да ти известя, че сме готови и чакаме само сигнал от тебе, за да действуваме.

— Кажи как да постъпя, посъветвай ме!

— Какво дяволите, искаш да те посъветвам? Знам ли аз какво става тук, та да ти кажа как да действуваш?

Водачът помисли, след това вдигна глава и внимателно се вгледа в небето.

— Слушай — каза той, — сега е най-малко два часът.

— Да.

— Ще се върнеш в пещерата.

— Веднага ли?

— Да.

— Добре. После?

— Ще кажеш на капитана, че ако иска, ще му предам момичето още тази нощ.

— Хм, това ми изглежда трудно.

— Ти си просто глупак.

— Може, обаче не виждам как ще свършиш тази работа.

— Чакай малко. Охраната на лагера е разпределена така: през деня войниците караулят на укрепленията. Но тъй като не са свикнали с живота в прерията и през нощта тяхната помощ би била повече вредна, отколкото полезна, другите водачи и аз сме натоварени с охраната на лагера, докато войниците спят.

— Умно са го измислили — засмя се Кенеди.

— Нали? — отвърна Бърборко. — Всички пристигате на коне. Когато наближите подножието на хълма, шестима посмели между вас ще дойдат с мене и с тяхна помощ се наемам да вържа войниците и самия генерал, докато спят.

— Добре, плана си го бива.

— Намираш ли?

— Разбира се.

— Много добре. Щом вържем нашите юнаци, аз ще свирна и капитанът ще дойде с останалата част от групата. Тогава вече той сам да се разправя с момичето, аз няма да се меся.

— Чудесно.

— По този начин ще избегнем проливане на кръв и излишни изстрели, щом можем да минем и без тях.

— Доста си предпазлив.

— Дявол да го вземе, слушай, драги, когато се върши такава доходна работа, трябва да се направи всичко, за да успее.

— Умно казано. Твоят план много ми харесва и искам незабавно да го осъществим. Но най-напред нека се разберем как да действуваме, за да се избягнат недоразуменията, които са винаги неприятни.

— Добре.

— Ако, както се надявам, капитанът одобри твоя план и сметне, че ще се изпълни успешно, щом стигнем до подножието на хълма, аз ще се кача с петима мъжаги, които лично ще избера. От коя страна ще ме вкараш в лагера?

— Ами че оттам, откъдето сега влезе, мястото ти е познато.

— А ти къде ще бъдеш?

— На самия вход, готов да ви помагам.

— Добре. По всичко се разбрахме. Нещо друго имаш ли да ми казваш?

— Нищо.

— Тогава тръгвам.

— Да, колкото по-рано, толкова по-добре.

— И тук си прав. Заведи ме сега до мястото, откъдето трябва да изляза. Толкова е тъмно, че ако вървя сам, може да се заблудя и да се спъна в някой заспал войник, а това ще ни обърка сметките.

— Дай си ръката.

— Ето.

Двамата мъже станаха и се отправиха към мястото, откъдето трябваше да излезе пратеникът на капитана. Но в същия миг някаква сянка изникна пред тях и един глас каза твърдо:

— Вие сте предатели и ще умрете!

Въпреки цялото си хладнокръвие двамата мъже за миг се смразиха от страх.

Без да им даде време да се опомнят, лицето, което бе извикало, стреля с два пистолета срещу тях почти от упор.

Бандитите изреваха: единият падна, другият скочи като оцелот, прехвърли се през укрепленията и изчезна, преди да успеят да стрелят още веднъж по него.

Двата изстрела и викът на бандитите разбудиха лагера. Всички се спуснаха към укрепленията.

Генералът и капитан Агилар пристигнаха първи на мястото, където се бе разиграла описаната сцена.

Те завариха доня Лус с два пламтящи пистолета в ръце, а в краката й се гърчеше мъж в предсмъртни конвулсии.

— Какво значи това, мила племенничко, какво, за бога, е станало? Ранена ли си? — уплашено запита генералът.

— Успокойте се, вуйчо, не съм ранена — отговори младото момиче, — аз само наказах един предател. Двама негодници заговорничеха в тъмнината срещу нас; единият избяга, но мисля, че този е тежко ранен.

Генералът бързо се наведе към бандита. При светлината на факела, който носеше в ръка, той позна Кенеди, водача, за когото Бърборко заявяваше, че е изгорял жив по време на пожара в прерията.

— О — каза той, — какво значи това?

— Това значи, вуйчо, че ако провидението не ми бе помогнало, група бандити, които се крият някъде наблизо още тази нощ щяха да ни нападнат изневиделица.

— Тогава да не губим време.

Подпомогнат от капитан Агилар, генералът побърза да вземе всички мерки, за да отблъснат евентуално нападение.

Бърборко бе избягал, но широка кървава следа показваше, че е тежко ранен. Ако беше светло, щяха да се опитат да го преследват и може би щяха да го заловят, но в тоя мрак, като при това не знаеше дали няма скрити наблизо врагове, генералът не позволи на войниците да излязат от лагера и да рискуват живота си. Предпочете да остави на негодника възможност за спасение.

Кенеди беше мъртъв.

След като първото вълнение и напрежението от непосредствената опасност преминаха, доня Лус почувствува, че е жена. Силите й я напуснаха, очите й се замъглиха, конвулсивни тръпки разтърсваха цялото й тяло, краката й се подкосиха и тя сигурно щеше да падне на земята, ако докторът не беше я задържал.

Той я отнесе почти в безсъзнание в платката и положи всички необходими грижи за здравето й.

Доня Лус постепенно дойде на себе си, сърцето й се успокои, мисълта й се изясни.

Тя си припомни препоръката, която й бе направил същия ден Черния елен, и разбра, че е дошъл часът да го помоли за помощ. Направи знак на доктора да се приближи.

— Драги докторе — тихо каза тя, — искате ли да ми направите една голяма услуга?

— Разчитайте на мен, сеньорита.

— Познавате ли трапера Черния елен?

— Да, неговата колиба е близо до езерото на борбите.

— Точно така. Добри ми докторе, щом се съмне, трябва да отидете при него и да му кажете, че идвате от мое име.

— Но защо, сеньорита?

— Моля ви се — дяволито каза тя.

— О, тогава можете да бъдете спокойна, ще отида — отговори лекарят.

— Благодаря ви.

— И какво трябва да му кажа?

— Ще му разправите всичко, което стана тук тази нощ.

— Разбира се.

— И после ще добавите, запомнете добре тези думи, трябва точно да му ги предадете.

— Слушам с двете си уши. Ще запечатам тези думи в мозъка си.

— „Черен елен, часът удари!“ Разбрахте, нали?

— Отлично, сеньорита.

— Заклевате ли се да направите това, което ви моля?

— Заклевам се — каза той сериозно. — При изгрев слънце ще отида при трапера, ще му разкажа всичко, което стана тук през нощта, и ще добавя: „Черни елен, часът удари!“ Това ли е всичко, което желаете от мен?

— Да, това е всичко, драги докторе.

— Е, добре, почивайте си без страх, сеньорита, заклевам се в честта си, че ще сторя това, което ми поръчахте.

— Благодаря ви — промълви младото момиче с мила усмивка и стисна ръката му.

След това, сломена от ужасните преживявания през нощта, тя се отпусна на леглото си и заспа здрав възстановителен сън.

Призори, въпреки че генералът напразно се постара да му попречи да замине, като му посочи всички опасности, достойният учен отхвърли всички доводи на приятеля си и без да му даде никакви обяснения, излезе от лагера и се спусна по хълма. Като стилна до гората, той пришпори коня си и се понесе в галоп към колибата на Черния елен.