Гюстав Емар
Арканзаски трапери (14)

X
УКРЕПЕНИЯТ ЛАГЕР

Сега да оставим ловците по следите на червенокожите и да се върнем към генерала.

Няколко минути след като двамата мъже напуснаха лагера на мексиканците, генералът излезе от палатката си, огледа се, вдъхна свежия утринен въздух и замислено закрачи напред-назад.

Нощните събития бяха направили голямо впечатление на стария воин. Откакто бяха потеглили, той за първи път виждаше експедицията в истинската й светлина. Затова се питаше дали има право да налага този живот, пълен с опасности и постоянни изненади, на младото момиче, познало дотогава само нежни и спокойни вълнения. Ще може ли то да свикне с непрестанните опасности и тревоги в прериите, на които трудно устояват и най-закалените духом.

Беше много озадачен. Обожаваше племенницата си — тя беше единствената му радост, единствената му утеха. За нея би пожертвувал всичко, което имаше, без колебание и Съжаление. Но, от друга страна, причините, които го бяха накарали да предприеме това рисковано пътешествие, бяха такива, че той нямаше избор и изтръпваше само при мисълта да го прекъсне.

— Какво да правя?… Какво да правя?…

Доня Лус излезе от палатката си, зърна вуйчо си, който се разхождаше неспокойно, изтича към него и го прегърна.

— Добър ден, вуйчо — каза тя и го целуна.

— Добър ден, моето момиче — отговори генералът. Беше свикнал да я нарича така. — Виждам, че си весела тази сутрин.

Доня Лус също беше много нежна е вуйчо си.

— Защо да не съм весела, вуйчо. Отървахме се от голяма опасност, сега природата ни се усмихва, на всяко клонче птички пеят, слънцето грее. Няма ли да сме неблагодарни, ако недоволствуваме?

— Не те ли стреснаха снощните опасности, дете мое?

— Никак, вуйчо. Чувствувам се само много благодарна на съдбата за нейната благосклонност.

— Добре, моето момиче — весело отговори генералът. — Радвам се, че мислиш така.

— Доволна съм, че това ти харесва, вуйчо.

— Значи — продължи генералът — сегашният ни живот не е непоносим за теб.

— Ни най-малко; мисля, че е много приятен — усмихна се тя. — И главното — много разнообразен.

— Така е — съгласи се весело генералът. — Само че — продължи по-сериозно той — ние, струва ми се, забравяме нашите спасители.

— Те си отидоха — отговори доня Лус.

— Отидоха ли си? — трепна генералът.

— Преди един час.

— Как разбра?

— Много просто, вуйчо. Казаха ми сбогом, преди да си тръгнат.

— Това не е добре — каза генералът унило. — Услугата задължава не само този, който я получава, но и този, който я прави. Не е трябвало да си отиват, така без да ни кажат дали ще ги видим някога, без дори да ни съобщят имената си.

— Аз ги зная.

— Знаеш ли ги? — учуди се генералът.

— Да, вуйчо. Преди да си тръгнат, те ми ги казаха.

— И… Как се наричат?

— По-младият — Веселяка.

— А по-възрастният?

— Честно сърце.

— Ще трябва да ги намеря — каза генералът с вълнение, което и сам не можеше да си изясни.

— Кой знае? — отвърна замечтано младото момиче. — Може би при първата опасност те пак ще се появят.

— Дано причината за следващата ни среща да бъде по-различна.

Капитан Агилар се приближи и поздрави.

— Е, капитане, съвзеха ли се вашите хора от преживяното?

— Напълно, господин генерал — отговори младият мъж. — Готови са да тръгнат, щом заповядате.

— След закуска вдигаме лагера. Дайте, ако обичате, необходимите нареждания на уланите и ми изпратете Бърборко.

Капитанът се оттегли.

— А ти, племеннице, се погрижи за закуската, докато аз говоря с водача.

Момичето просто литна.

Бърборко дойде веднага. Изглеждаше по-мрачен и навъсен от обикновено. Генералът се направи, че не забелязва това.

— Вчера ти съобщих намерението си да се преместим някъде, където бихме могли да лагеруваме безопасно няколко дни.

— Да, генерале.

— Ти ми каза, че знаеш точно такова място, нали?

— Да, генерале.

— Ще ни заведеш ли там?

— Веднага, щом кажете.

— Колко време ни трябва, за да стигнем?

— Два дни.

— Много добре. Тръгваме веднага след закуска. Бърборко се поклони безмълвно.

— Струва ми се — каза генералът с привидно безразличие, — че един от твоите хора липсва.

— Да.

— Какво е станало с него?

— Не зная.

— Как не знаеш? — запита генералът и го изгледа проницателно.

— Не зная. Щом започна пожарът, той се уплаши и избяга.

— Е?

— Сигурно е станал жертва на страхливостта си. — Какво искаш да кажеш?

— Че е изгорял.

— Горкият!

Лицето на водача се сви в язвителна усмивка.

— Друго имате ли да ми кажете, генерале?

— Не… Всъщност чакай!

— Чакам.

— Познавате ли двамата ловци, които ни спасиха миналата нощ?

— В прерията всички се познават.

— Какви са тези хора?

— Ловци, трапери.

— Не това те питам.

— А какво?

— Що за хора са?

— Аха — махна с ръка водачът.

— Да, това те питам.

— Не зная.

— А как се казват?

— Веселяка и Честно сърце.

— А нищо ли не знаеш за живота им?

— Нищо…

— Достатъчно, свободен си.

Водачът се поклони и бавно се запъти към другарите си, които се приготвяха за път.

— Хм — промърмори генералът и го проследи с очи. — Трябва да наблюдавам този чудак, има нещо подозрително в него.

След разговора с Бърборко генералът влезе в палатката, където капитанът, доня Лус и лекарят го чакаха за закуска. Нахраниха се набързо. Най-много половин час след това палатката беше прибрана, багажът — натоварен на мулетата, и керванът потегли на път под водачеството на Бърборко, който се движеше на около двадесет крачки напред.

Прерията се беше променила от миналата вечер.

Черна и изгорена, земята бе покрита на места с купища димяща пепел, стърчаха тук-там печалните скелети на овъглени дървета. В далечината се чуваше все още тътенът на пожара, червеникав дим се стелеше на хоризонта.

Конете вървяха предпазливо по неравната земя, понякога се препъваха в костите на животни, хванати в страшния капан на пламъците.

Мрачна тъга, засилвана от околната гледка, бе обзела пътешествениците. Те вървяха близо един до друг, без да говорят, потънали в мислите си.

Пътят минаваше по един дол, пресъхнало корито на някаква лъкатушна рекичка, дълбоко врязан между два хълма.

Почвата беше покрита с кръгли камъни, по които копитата на конете се плъзгаха и животните вървяха с мъка. Придвижването на кервана бе още по-затруднено поради отвесните палещи лъчи на слънцето, от които пътешествениците нямаха възможност да се заслоняват, тъй като местността бе заприличала на огромна пустиня във вътрешността на Африка.

Така премина целият ден. Ако не смятаме умората, нищо не бе нарушило еднообразието на пътуването.

Вечерта лагеруваха в напълно гола равнина; все пак на хоризонта се виждаше зеленина. Това им вдъхваше утеха, защото разбираха, че най-после ще навлязат в област, пощадена от пожара.

На другия ден, два часа преди изгрев слънце, Бърборко даде заповед за тръгване.

Този ден беше още по-изтощителен от предишния и когато спряха за нощуване, пътешествениците бяха буквално смазани.

Бърборко не бе измамил генерала. Мястото беше великолепно избрано с оглед защита срещу индианско нападение. Тук се бяха разположили ловците, когато ги срещнахме за пръв път.

Генералът го огледа с опитното око на стар воин и изрази задоволството си.

— Браво — каза той на водача. — Заслужаваше си да понесем всички трудности. При нужда можем да издържим всякаква обсада.

Водачът не отговори. Той се поклони с двусмислена усмивка и се оттегли.

— Странно — каза си генералът, — общо взето, този човек се държи честно и аз не мога да го упрекна в нищо, но имам чувството, че ни мами и че крои нещо против нас.

Генералът беше стар и опитен воин и не искаше да оставя нищо на случайността. Затова, макар че хората му бяха уморени, той реши да не губи нито минута. Подпомогнат от капитана, заповяда да отсекат много дървета и с тях да оградят мястото. От вътрешната страна на това укрепление уланите изкопаха широк ров и натрупаха пръстта откъм лагера. След този втори укрепителен пояс наредиха денковете, така че те образуваха трети защитен вал.

Палатката беше опъната в средата на лагера. Поставиха часови и всеки се отдаде на заслужена почивка.

Генералът имаше намерение да престои известно време на това място и желаеше хората му да бъдат по възможност защитени от всяка опасност. След като бе взел всички тези предпазни мерки, смяташе, че е постигнал целта си.

Два дни пътешествениците бяха вървели по ужасни пътища, бяха спали съвсем малко, бяха се спирали само колкото да хапнат надве-натри и сега бяха грохнали от умора. Затова въпреки цялото си желание часовите не можаха да устоят на съня, който ги обори, и скоро заспаха дълбоко.

Около полунощ, когато всички в лагера бяха потънали в тежък сън, един човек тихо стана. Безшумно като влечуго се плъзна в тъмнината и с най-голяма предпазливост се измъкна от укрепените линии и заграждения.

Тогава легна по корем и незабелязано запълзя през високата трева по посока на гората, която покриваше подножието на хълма и се спущаше към равнината.

След известно разстояние, когато вече беше сигурен, че не може да бъде открит, той стана.

Лунен лъч, прокраднал се между два облака, освети лицето му. Беше Бърборко. Той се огледа внимателно, наостри уши и излая като прерийно куче. Почти незабавно се чу същият лай и един човек изникна на десетина крачки от Бърборко.

Беше водачът, който преди три дни бе изчезнал от лагера при първите отблясъци на пожара.