Гюстав Емар
Арканзаски трапери (10)

VI
СПАСИТЕЛЯТ

Да се върнем към вожда на команчите, за да стане по-ясно на читателя в какво положение се намираха ловците.

Едва враговете му изчезнаха между дърветата и Орлова глава бавно се надигна, наведе се и наостри уши, за да се увери дали наистина се отдалечават. След като се убеди в това, той откъсна едно парче от покривалото си и криво-ляво бинтова ранената си ръка. Въпреки че се чувствуваше слаб поради загубата на кръв и силните болки, без колебание тръгна по дирите им.

Така Орлова глава ги проследи, без да го забележат, по обратния им път до лагера. Скрит зад едно абаносово дърво, кипящ от гняв, той гледа, без да може да се противопостави, как траперите търсеха капаните си и как си тръгнаха и ги отнесоха.

Въпреки че хрътките, които ловците водеха, бяха прекрасни животни, дресирани да подушват индианците отдалеч, по една съдбоносна случайност, която може би спаси живота на вожда, те лакомо се нахвърлиха да ядат остатъците от вечерята на команчите, а господарите им не допускаха, че са следени, и затова не ги спряха и не ги накараха да пазят.

След нечувани трудности команчите успяха да приберат конете си и се върнаха в лагера.

Като видяха ранения си вожд, те се изненадаха и страшно се раздразниха. Орлова глава умело използува гнева им, за да ги подтикне да продължат преследването на ловците. Команчите знаеха, че, като са натоварени с капаните, траперите ще се забавят и следователно не могат да им се изплъзнат.

Естествено, хитростите на Честно сърце само за кратко време заблудиха индианците. Те скоро откриха по дърветата ясни следи от преминаването на враговете им.

Тогава засрамен, че така е бил изигран от двамата омели мъже, чиято хитрост беше по-голяма от неговата и проваляше всичките му сметки, Орлова глава реши да свърши с тях, като подпали гората. Това средство, ако се осъществеше според замисъла му — а Орлова глава не се съмняваше в това, — щеше най-сепне да му предаде в ръцете неговите опасни врагове.

Той пръсна воините си в различни посоки, така че да образуват широк кръг, и ги накара да запалят високите треви на много места едновременно.

Замисълът, макар жесток и варварски, беше удачен.

След като напразно се опитат да се измъкнат от огнения кръг, ловците щяха да се видят принудени да се предадат на свирепите си неприятели, ако не искат да изгорят живи.

Орлова глава бе пресметнал и предвидил всичко освен най-простото — единствената възможност, която оставаше на Честно сърце.

Както казахме, по заповед на вожда си индианците се пръснаха и запалиха много пожари едновременно. По това време на годината растенията и тревите, изсушени от жарките лъчи на слънцето, веднага пламнаха и огънят се разпространи във всички посоки със страшна бързина. Но все пак, преди пламъците да се съединят, за известно време между тях оставаха пролуки.

Честно сърце не се поколеба. Докато индианците тичаха като демони край огнената стена, с която бяха обградили враговете си, и надаваха радостни викове, следван от приятеля си, той бързо изтича между две огнени стени. Пламъците налитаха, свистяха и заплашваха да се съединят над главите и под краката им. Сред овъглените дървета, които падаха с трясък, заслепени от задушаващ гъст дим, обгаряни от облаци искри, валящи от двете страни, двамата смели ловци продължиха своя бяг и успяха да пресекат огнения кръг с цената на някои леки обгаряния. Индианците помислиха, че са ги погребали завинаги, и се отдалечиха, а ловците се поздравиха с успеха на хитростта си.

Пожарът обаче взе огромни размери и гората се извиваше в прегръдките на огъня. Прерията се превърна в море от пламъци, сред което тичаха обезумели от ужас животни, прогонени от леговищата си.

Небето отразяваше кървавочервените отблясъци, а стремителният вятър тласкаше пламъците и дима.

Индианците също се уплашиха от това, което бяха извършили. Около тях като зловещи фарове се възправяха планини от пламъци. Земята се беше нажежила и се тресеше от бесния бяг на огромни стада бизони, чието мучене можеше да изпълни с ужас и най-смелия.

В лагера на мексиканците владееше пълен безпорядък. Сред шум и страшна бъркотия, разкъсали въжетата си, коне препускаха на всички страни, хората прибираха оръжието и мунициите — гледката беше страшна.

Като зашеметени всички в лагера крещяха, проклинаха, даваха нареждания.

Огънят се приближаваше величествено и поглъщаше всичко по пътя си. Огромни стада животни бягаха пред него, подскачаха и виеха от ужас, гонени от страшната стихия по петите.

Гъст дим и искри вече долитаха над лагера на мексиканците. Още двадесет минути и с тях щеше да е свършено. Прегърнал племенницата си, генералът напразно питаше водачите как да избягнат огромната опасност, но ужасени от бедата, те бяха загубили цялото си самообладание.

И какво ли можеше да се направи? Пламъците образуваха огромен кръг и лагерът беше в центъра му.

Но междувременно силният вятър, който до този миг раздухваше пожара, внезапно спря.

Никакъв полъх не раздвижваше въздуха.

Разпространението на огъня се забави.

Съдбата бе дала още няколко минути на нещастниците.

В този миг лагерът имаше странен вид.

Поразени от ужас, хората бяха загубили дори инстинкта си за самосъхранение.

Уланите се изповядваха един на друг.

Водачите бяха потънали в мрачно отчаяние.

Генералът обвиняваше съдбата за нещастието, си.

Лекарят съжаляваше само за растението, което не бе успял да намери. За мело всичко отстъпваше пред това нещастие.

Скръстила ръце и коленичила, доня Лус горещо се молеше.

Огънят продължаваше да настъпва със своя авангард от диви животни.

— О! — извика генералът и разтърси ръката на водача. — Нима ще ни оставиш да изгорим, без да направиш нищо да ни спасиш?

— Какво мога да сторя срещу съдбата — невъзмутимо отвърна Бърборко.

— Няма ли някакъв начин да избегнем смъртта?

— Не.

— Има — извика един мъж с полуобгорели коси и лице, който се покатери през денковете и се втурна в лагера, следван от друг човек.

— Кой сте вие? — извика генералът.

— Не е важно — сухо отговори новодошлият. — Идвам да ви спася. Моят другар и аз бяхме вън от опасност. За да ви се притечем на помощ, ние поехме невероятен риск и това е достатъчно. Спасението ви зависи от вас.

— Командувайте — каза генералът, — аз съм готов да изпълнявам.

— Нямате ли водачи?

— Имаме — отговори генералът.

— Тогава те са или предатели, или страхливци. Защото начинът на спасение в подобни случаи е известен на всички в прерията.

Генералът подозрително изгледа Бърборко, който се стресна от идването на двамата непознати.

— Всъщност — добави ловецът — после ще уреждате сметките си с тях. Сега не е време.

При вида на този решителен човек, който говореше кратко и авторитетно, мексиканците почувствуваха, че той ще ги спаси. Заедно с надеждата и смелостта им се възвърна и те се приготвиха да изпълнят веднага заповедите му.

— Бързо! — каза ловецът. — Изскубете тревата около лагера.

Всички се заловиха за работа.

— Ние — продължи чужденецът, като се обърна към генерала — ще вземем мокри одеяла и ще ги прострем пред денковете.

Генералът, капитанът и лекарят, ръководени от ловеца, изпълниха неговите нареждания, докато приятелят му ловеше с ласо конете и ги връзваше в средата на лагера.

— По-бързо, по-бързо! — непрестанно викаше траперът. — Пожарът приближава!

И хората заработиха още по-усърдно.

Скоро широко пространство беше почистено.

Доня Лус гледаше с възхищение странния мъж, появил се толкова неочаквано и съдбоносно. Лице в лице с ужасната надвиснала опасност, той изглеждаше спокоен и хладнокръвен, като че имаше власт над страшната стихия, която бързо се приближаваше. Девойката не можеше да откъсне поглед от него. Чувствуваше се неволно привлечена от този неизвестен спасител, чийто глас, движения, с една дума, цялата му личност, я покоряваше.

Когато тревите и растенията бяха изкоренени с трескава бързина, присъща на хора, заплашени от смъртна опасност, траперът се усмихна леко.

— Сега — каза той на мексиканците — другото оставете на нас. — А вие добре се завийте с мокри одеяла.

Всички изпълниха съвета му.

Непознатият се огледа, после даде знак на другаря си и тръгна по посока на огъня.

— И аз ще дойда с зае — каза генералът с любопитство.

— Добре — кратко отвърна непознатият.

Като стигна на края на очистеното пространство, ловецът събра с крак купчина трева и сухи дърва, сипа отгоре малко барут и го подпали.

— Какво правите? — извика генералът удивено.

— Ще видите. Сражавам се срещу огъня с огън — отговори просто ловецът.

Приятелят му правеше същото на противоположната страна на лагера.

Бързо се издигна завеса от пламъци и в течение на няколко минути почти скри лагера под огнен свод.

Измина четвърт час в ужасна тревога, в непоносимо напрежение.

Постепенно пламъците намаляха, въздухът се поизчисти, димът се разнесе, бученето на пожара отслабна.

Хората започнаха да се разпознават сред страшния хаос.

Всички въздъхнаха с облекчение. Лагерът беше спасен.

Победен от ловеца, пожарът, чийто грохот заглъхваше, вече носеше в друга посока опустошенията си.

Всички се спуснаха към непознатия да му благодарят.

— Вие спасихте живота на племенницата ми — каза генералът пламенно, — как да ви се отблагодаря?

— С нищо не сте ми задължен, господине — просто отговори траперът. — В прерията всички са братя. Като ви се притекох на помощ, аз изпълних само дълга си.

Щом първите мигове на радост преминаха и редът в лагера бе донякъде възстановен, всички отидоха да си починат, тъй като страшните преживявания през тази нощ ги бяха изтощили.

Двамата ловци отблъснаха скромно, но твърдо всички предложения, които генералът им направи, за да им се отблагодари, спокойно се изтегнаха върху денковете да си отдъхнат няколко часа.

Малко преди изгрев слънце те станаха.

— Земята е изстинала — каза единият. — Да тръгваме, преди хората да са се събудили, иначе няма да ни пуснат току-така.

— Да тръгваме — само рече другият.

В мига, когато напускаха лагера, една ръка леко се допря до рамото на първия. Той се обърна.

Пред него стоеше доня Лус.

Двамата мъже се спряха и поздравиха почтително младата жена.

— Напускате ли ни? — попита тя с нежния си мелодичен глас.

— Налага се, сеньорита — отговори единият от ловците.

— Разбирам — каза тя с очарователна усмивка, — след като ни спасихте, няма вече какво да Правите тук, нали?

Двамата мъже се поклониха безмълвно.

— Мога ли да ви помоля за нещо? — запита тя.

— Кажете, сеньорита!

Тя свали от врата си кръстче с диаманти.

— Вземете го за спомен от мен! Ловецът се поколеба.

— Моля ви! — промълви тя просълзена.

— Приемам, сеньорита — каза ловецът развълнувано и сложи кръстчето на гърдите си до муската. — Ще имам още един талисман освен този, който ми е дала майка ми.

— Благодаря — радостно отговори младото момиче. — И още нещо…

— Слушам.

— Как се казвате?

— Другарят ми се нарича Веселяка.

— А вие?

— Честно сърце.

Траперите се поклониха още веднъж за сбогом, бързо се отдалечиха и скоро се загубиха в здрача.

Доня Лус ги проследи с поглед, докато се виждаха, след това бавно се върна към палатката си, шепнейки:

— Честно сърце!… О! Ще го помня…