Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Уейвърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Garden Spells, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey
Разпознаване и корекция
karisima(2015)

Издание:

Сара Адисън Алън. Градина на желанията

Американска. Първо издание

ИК „Ера“, София, 2008 г.

Редактор: Веселина Герджилова

История

  1. —Добавяне

Осма глава

В Баскъм ежегодното празненство по случай Деня на независимостта се провеждаше на площада в центъра на градчето. Семействата и групите в помощ на църквата поставяха маси под големи платнени навеси, всеки носеше каквато храна е приготвил. Така гостите имаха възможност да опитат вкусните ястия, преди да започне празничната заря. Членовете на фамилията Уейвърли винаги осигуряваха вино от орлов нокът, което помагаше на хората да виждат в мрака, но те не подозираха, че на този ден то предизвиква и неочаквани разкрития. Та нали способността да виждаш в тъмното означаваше да съзираш подробности, за които не си подозирал.

Макар и най-посещавана, масата на фамилия Уейвърли беше малко встрани от другите. Сидни седеше като на тръни. Бей беше в детския кът, правеше хартиени шапки и чакаше да изрисуват лицето й. Един подир друг жителите на Баскъм плахо идваха да получат по чаша вино от орлов нокът, сякаш то беше за комка. От време на време шерифът се приближаваше до масата и подхвърляше:

— Питието не съдържа алкохол, нали така?

А Клеър отговаряше, без да й мигне окото:

— Разбира се.

Сидни си спомняше, че когато беше тийнейджърка, прекарваше Четвърти юли край басейна в къщата на някоя приятелка и идваше на площада малко преди изстрелването на фойерверките. Сега се чувстваше по-стара от връстниците си, повечето от които очевидно бяха дошли направо от купони край басейните и под блузите им се подаваха презрамките на бански костюми. Ема беше на масата на презвитерианската църква и разговаряше с Елиза Бофорт. Сидни вече не й завиждаше за живота сред богатство и разкош — вече знаеше нещо, което завинаги беше променило критериите й. Странно, но изпитваше тъга за нещо, което никога не беше притежавала. А може би й липсваше само приятелството с хора на нейната възраст.

— Забравих кога за последен път седях на масата на Уейвърли — прошепна на сестра си.

— Беше много отдавна.

Сидни дълбоко си пое дъх и призна:

— Приятно е.

— Тогава защо седиш като на тръни? Никой няма да ни замери с гнили домати.

— Права си. — Сидни си каза, че спокойно може да е като Клеър и да не я е грижа за хорското мнение. Вече беше започнала да се облича като сестра си — предпочиташе блузи с копчета на яката, бежови панталони, памучни шорти и широки плажни рокли. Онова, което й бе казала Клеър през паметния ден в „Бяла врата“ — че и тя притежава магическите умения на Уейвърли — бе преобразило живота й. Обаче тъкмо сега се чувстваше като чужденка, която още не е научила езика на страната, която обитава. Можеше да се облича като местните, дори й беше приятно, но понякога беше самотна. — Не се притеснявам, че сме особени. Може би някой ден ще свикна.

— Не сме особени. Ние сме каквито Бог ни е създал. Здравей, Иванел.

Старицата се приближи до масата, взе чаша с вино и я изпи на един дъх.

— Ох, добре ми дойде! — възкликна. — Имам толкова много задачи, но се отбих да дам нещо на Бей. — Тя остави чашата и извади от торбата си доста кичозна брошка. Бижуто в стила на петдесетте години на двайсети век, изработено от вече пожълтял кристал, представляваше фонтан от звезди.

— Тя е при другите деца — обясни Сидни.

— Добре, ще я намеря там. Между другото, Фред ми помага да си подредя къщата. Невероятен е. Намерих брошката във вехта кутия за бижута и веднага разбрах, че трябва да я дам на Бей.

Клеър любопитно я изгледа:

— Фред ти помага, така ли?

— Измисли система за подреждане на моя „склад“. Сега всичко е вкарано в компютъра му.

— Години наред ти предлагам помощ, а ти все отказваш — промърмори Клеър. Сидни се обърна и любопитно я изгледа. Сестра й явно беше обидена.

— Не отричам. Не исках да си правиш труда. Но след като Фред живее с мен…

— Живее с теб ли? — възкликна Клеър. — Нали уж беше временно?

— Може би. Все пак реших да му създам удобства, докато ми гостува. Предоставих му тавана и той го преустройва в малък апартамент, освен това ремонтира къщата. Чудесно е да имаш у дома мъж, който умее всичко.

— Знаеш, че винаги съм на разположение, ако ти потрябвам.

— Така е. Добро момиче си ти. — Старицата пусна брошката обратно в торбата. — Ще намеря Бей, после ще дам гвоздеи на преподобния Маккуейл и огледалце на Мерибет Кланси, след което ще се срещна с Фред край фонтана. Мразя тия градски тържества — събират се много хора и ми се отваря сума работа. До скоро, пак ще се видим.

— Довиждане, Иванел. Повикай ме, ако ти потрябва нещо.

— О, да, наистина сме странни птици — изсумтя Сидни.

— Глупости — машинално възрази Клеър — личеше, че умът й на друго място. — Изглежда, Фред ще остане за постоянно при Иванел. Какво ще кажеш?

— Жалко, че двамата с Джеймс не се разбират. — Сидни сви рамене. — От друга страна, тя се радва, че си има компания. — След няколко минути и поредната „проверка“ на шерифа тя побутна с лакът сестра си: — Може би не си забелязала, но Тейлър непрекъснато те зяпа.

Клеър крадешком го погледна и изпъшка:

— Да му се не види! Ти си виновна, задето показа, че сме го забелязали. Сега ще дойде при нас!

— Боже, какъв ужас!

— Ако искаш да знаеш, не само аз съм обект на внимание. Един човек не откъсва очи от теб. — Клеър посочи тентата с надпис „Млечни продукти Хопкинс“. Симпатичен русокос младеж, чието лице бе загоряло от слънцето, пълнеше със сладолед картонените чашки. Изглеждаше някак солиден, сякаш бе създаден да устоява на напора на силните ветрове. И наистина често поглеждаше към масата на Уейвърли.

— Може да е решил, че искаме сладолед.

— Това е Хенри Хопкинс — поясни Клеър.

— Хенри! — възкликна Сидни. Намираше се доста далеч и лицето му не се виждаше ясно, но тя изведнъж осъзна, че премерените му движения са й познати. — Почти го бях забравила.

— Не знаех, че се познавате. — Клеър понечи да стане, но сестра й я хвана за ръката. — Пусни ме. Забравих нещо във вана.

— Нищо не си забравила. Опитваш се да избягаш от Тейлър. Да, с Хенри се познаваме. Бяхме… приятели, поне така мисля. В началното училище. После се отчуждихме.

— Защо? — Клеър се опита да се освободи от хватката на сестра си, очите й се стрелкаха към Тейлър, който се приближаваше.

— Защото в гимназията бях тъпачка. При това сляпа тъпачка.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Здравейте, госпожици. Търсите ли рефер?

Сидни пусна ръката на сестра си — вече беше постигнала целта си.

— Здрасти, Тейлър.

— Клеър, каква промяна! — възкликна той и Клеър машинално приглади косата си. Носеше широката бяла панделка, подарена й от Иванел, и противно на желанието си да изглежда вряла и кипяла в живота, приличаше на млада и невинна девойка. — Прекрасна си. Сънувах те… веднъж те сънувах с тази прическа. Прощавай, каквото и да кажа, ще ти се стори нелепо. — Тейлър се засмя и потри ръце. — Казаха ми, че непременно трябва да опитам вашето вино от орлов нокът. Питам се дали наистина е традиция, или целият град участва в конспирацията на Клеър, целяща да ме отблъсне.

— Моля?

— Сидни ми каза защо ми приготвяш разни специалитети.

Клеър гневно изгледа сестра си, която се престори на ни лук яла, ни лук мирисала.

— Виното от орлов нокът помага да виждаш в мрака — отсече. — Ако не искаш, не го пий, твоя воля. Блъсни се в дърво, когато се стъмни. Падни в канавка. Все ми е едно.

Тейлър взе пластмасова чашка с вино и се усмихна:

— О, ще го изпия. За да виждам теб в мрака.

— Рецептата още не е съвършена, понякога виното няма желания ефект.

Тейлър изпи до дъно чашата, без да откъсне поглед от Клеър. Сидни усмихнато ги наблюдаваше. Все едно гледаше танцуваща двойка, при която само единият партньор знае стъпките.

Щом Тейлър се отдалечи, Клеър се нахвърли върху нея:

— Как можа да му кажеш!

— Защо се учудваш? Трябваше да се досетиш. Аз съм като отворена книга.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Не стой тук, а иди да поговориш с познатите си, намери си нови приятели. Престани да се държиш като Уейвърли — строго каза Клеър и се опита да прикрие леката си усмивка. За пръв път помежду им се зараждаше близост.

Усещането бе прекрасно.

* * *

Хенри Хопкинс още помнеше деня, в който се сприятели със Сидни Уейвърли. През голямото междучасие я видя да седи сама на катерушката. Не знаеше защо другите деца не си играят с нея, но и той постъпваше като тях, защото така беше прието. През този ден обаче Сидни му се стори толкова уязвима и тъжна, че той се покатери до нея. Разбира се, нямаше намерение да поведе разговор, обаче си мислеше, че ще й е утеха, ако има компания. Тя дълго го гледа, после попита:

— Хенри, помниш ли майка си?

Той подигравателно се засмя:

— Разбира се. Видях я сутринта. Ти не помниш ли своята?

— Тя замина миналата година. Започвам да забравям лицето й. Като порасна, няма да зарежа децата си. Ще бъда с тях непрекъснато и няма да позволя да ме забравят.

Хенри пламна от срам; така се притесни, че падна от катерушката. От този ден нататък се лепна като марка за Сидни. Четири години бяха неразделни, играеха и обядваха заедно, заедно си пишеха домашните.

Нищо не му подсказваше какво го очаква през първия учебен ден в гимназията. Щом влезе в класната стая зърна Сидни и буквално онемя. През дългата лятна ваканция тя беше пораснала и се беше разхубавила. Приличаше на есента, когато листата се обагрят в приказни цветове и плодовете узряват. Усмихна му се, а той се обърна и избяга. Първия учебен ден прекара, криейки се в тоалетната. От този ден насетне, опиташе ли се Сидни да го заговори, веднага му прималяваше и той бързаше да избяга. След известно време тя престана да се опитва.

Привличането, което изпитваше към нея, бе неочаквано, изненадващо и го натъжаваше. Мечтаеше отношенията помежду им да бъдат постарому. Сидни беше духовита, умна и притежаваше невероятна способност само по прическата да разкрие черти от характера на даден човек. Хенри сподели с дядо си за момичето, с което били първи приятели, но после се променило и той не знаел как да постъпи. Старецът отвърна, че събитията следват предначертания си път и че е безсмислено да се гадае какво ще стане в бъдеще. Каза още: „Хората се заблуждават, че могат да променят съдбите си, но предположенията им не оказват влияние върху онова, което се случва след време. Не можеш чрез мислите си да оздравееш, ако си болен. Не можеш да се принудиш да разлюбиш някого.“

Хенри бе сигурен, че Сидни го обвинява в предателство — може би вярваше, че я е изоставил като майка й, или че отблъсква приятелството й като другите им съученици. Той се чувстваше ужасно, мъката го глождеше. Накрая Хънтър Джон се влюби в нея и стори онова, което Хенри не можа — призна й чувствата си. Хенри наблюдаваше как приятелите на Хънтър Джон станаха и нейни приятели, как тя започна да се държи като тях и да се подиграва на съучениците си, дори на него.

Оттогава беше минало много време. Той чу, че Сидни се е върнала в Баскъм, но не обърна внимание на новината. Нямаше основание да очаква, че завръщането й ще промени каквото и да било.

Само че един ден я видя и отново го обзе онзи странен копнеж, онова усещане, че я вижда за пръв път. По традиция мъжете от фамилията Хопкинс вземаха за съпруги по-възрастни от тях жени, ето защо той се запита дали чувствата му не са предизвикани от факта, че тя се е променила, дори е поостаряла. Не, всъщност не беше остаряла, а изглеждаше по-мъдра, по-опитна.

— Ако продължаваш да я зяпаш така, има опасност да я събориш на земята.

Хенри се обърна към дядо си, който се беше настанил на любимия си алуминиев стол, донесен тук по случай празника. Лестър се подпираше на бастуна си и от време на време подвикваше на някой свой познат.

— Зяпах ли я? — смотолеви младежът.

— Повече от половин час — отвърна старецът. — Изобщо не слушаше какво ти говоря.

— Прощавай.

— Горе главата. Тя тръгва нанякъде, може да ти излезе късметът.

Хенри се обърна. Сидни вървеше към детския кът. Косата й с цвят на пчелен мед блестеше под слънцето. Тя се приближи до дъщеря си и се засмя, когато малката й нахлупи хартиена шапка. Каза й нещо, хвана я за ръка и двете тръгнаха към него.

Идваха при него!

Прииска му се да се скрие в тоалетната, както правеше в прогимназията.

Приближиха се до масата, Сидни се усмихна:

— Здравей, Хенри!

Той не смееше да помръдне от страх да не експлодира — толкова силни бяха чувствата, които бушуваха в гърдите му.

— Помниш ли ме? — попита тя.

Хенри кимна.

— Това е дъщеря ми Бей.

Той отново кимна.

Сидни изглеждаше разочарована от безразличието му, но сви рамене и попита дъщеричката си какъв сладолед предпочита. Имаше шоколадов с мента, ягодов с ревен, карамелен с праскови и ванилов с кафе. Идеята беше на Лестър, който поучаваше внука си:

— Дай на хората нещо, което още не знаят, че ще харесат. Така ще те запомнят завинаги.

През този празничен ден няколко съпруги на работници в мандрата отговаряха за продажбата на сладоледа. От време на време Хенри обслужваше машината и пълнеше кофичките, но беше ясно, че жените командват положението.

— Ако обичаш, два шоколадови с мента — каза Сидни.

Хенри загреба няколко топки сладолед и посегна за картонените чашки. Тя го наблюдаваше изпод око. Погледът й се премести от големите му длани към лицето му.

Той им подаде чашките и отново не каза нито дума. Не можеше дори да се усмихне.

— Радвам се, че пак се виждаме, Хенри. Изглеждаш чудесно. — Сидни хвана за ръка дъщеричката си и се отдалечи. Обърна се, докато прекосяваше моравата, и го погледна.

— Не съм виждал по-жалка гледка — изкиска се Лестър. — Веднъж като малък ме удари електрически ток. Направо ме събори на земята. Като те гледам, и теб сякаш те е треснало електричеството.

— Невероятно е, че мълчах като пукал — промърмори младежът.

— И мен като ме удари токът, не можех да кажа нито дума, само си отварях и затварях устата досущ като риба на сухо. — Лестър отново се засмя и лекичко го удари по крака с бастуна. — Трас!

Хенри подскочи от изненада:

— Много духовито — промърмори, после прихна.

* * *

Иванел и Фред седяха на каменната скамейка до фонтана. Махнаха на Сидни и Бей, когато двете минаха край тях. Малката беше закачила на розовата си тениска кичозната брошка, която Иванел й бе подарила. Съвестта загриза старицата. Бей беше прекалено чувствителна и се стараеше да не обиди никого, затова смяташе, че е длъжна да носи брошката, понеже й е подарък от близък човек. Само че бижуто не подхождаше на малко момиченце. Иванел въздъхна — да му се не види, как й беше скимнало да й подари тази грозотия? Така или иначе никога нямаше да научи отговора.

— Хванаха ме нервите — промълви Фред и избърса потните си длани в прилежно изгладения си къс панталон.

Тя се обърна към него:

— Да, личи ти.

Фред се изправи и замарширува напред-назад. Иванел не помръдна — беше й хубаво под сянката на скулптурата, изобразяваща дъбово листо.

— Той обеща да дойде, за да поговорим — продължи Фред. — На публично място. Какво си въобразява, че ще направя, ако сме сами? Ще го застрелям ли?

— Мъже! Не можеш да живееш с тях, нито да ги гръмнеш.

— Как е възможно да си толкова спокойна? Как щеше да реагираш, ако съпругът ти обещаеше да дойде, но не се появеше?

— Като се има предвид, че той е мъртъв, нямаше да се изненадам.

Фред пак седна на скамейката:

— Извинявай.

Иванел го потупа по коляното. Нямаше и месец, откакто Фред я помоли да го приюти в дома си, но той вече бе внесъл много радост в живота й. Предполагаше се, че гостуването му ще е временно, обаче постепенно пролича, че той смята да остане за постоянно. Дни наред с Иванел разглеждаха вещите, складирани на тавана, и Фред искрено се забавляваше с разказите й. Заяви, че ще плати за ремонта на таванското помещение, и в къщата се появиха млади работници, чиито стегнати задници бяха тъкмо по вкуса на Иванел; тя често сядаше до стълбището, за да ги наблюдава като се качват и слизат.

Фред започна да се чувства като у дома си и много често казваше, че не е заслужил Джеймс да се отнася така с него. Ала понякога, когато Иванел му подаваше маслото по време на вечерята или го караше да подържи чука, докато тя закачваше някоя картина, той поглеждаше онова, което му бе дала, после я поглеждаше с такава надежда, че сърцето й щеше да се пръсне от съчувствие. Преструваше се на безразличен, но тайно се надяваше, че един ден тя ще му подари нещо, което ще оправи отношенията му с Джеймс.

— Стана късно — избърбори той. — Може би с него сме се разминали.

Иванел видя Джеймс, преди Фред да го забележи. Беше висок и красив мъж, но открай време беше много слаб; дългите му пръсти и страстният му поглед бяха като на едновремешните романтични поети. Иванел често си казваше, че не може да си криви душата — нямаше как да каже лоша дума за този човек. И според всеобщото мнение той беше безукорен джентълмен. Работеше в инвестиционна банка в Хикори и беше доста затворен. В продължение на трийсет години се доверяваше само на Фред, но изведнъж всичко се беше променило и нито Фред, нито който и да е в градчето знаеха причината.

Само Иванел подозираше нещичко. Онзи, който дълго е бил на тази земя, интуитивно долавя приливите и отливите в живота.

Тя знаеше за съществуването на нещо като лудост, породена от дълги периоди на спокойствие и удовлетворение. Например жените от местната фамилия Бърджес, всяка от които раждаше минимум по шест деца, живееха като в мъгла, докато и най-малкото им отроче най-сетне напуснеше семейното гнездо, после правеха нещо налудничаво — изгаряха всичките си „бабешки“ рокли и започваха да се гримират и да се заливат с парфюм. Всички мъже и жени с брак, издържал повече от година, поне веднъж бяха изпитали неприятна изненада: връщаш се у дома и виждаш, че съпругът ти е бутнал стена, за да разшири дневната, или че съпругата ти си е боядисала косата, за да те накара да я забележиш. Мъжете преминаваха през кризата на средната възраст, жените — през менопаузата и горещите вълни. Някои захващаха извънбрачни връзки. Неизменно настъпваше момент, когато някъде някой казваше, че всичко му е дошло до гуша.

Фред се вцепени, когато най-после забеляза Джеймс.

— Съжалявам, че закъснях. За малко нямаше да успея. — Джеймс се задъхваше, по челото му бяха избили капчици пот. — Отбих се в къщата да си взема някои вещи. Всичко друго остава за теб. Дойдох да ти кажа, че вече имам апартамент в Хикори.

„Аха! — каза си Иванел. — Затова искаше да се видят на обществено място. Подмами Фред да го чака тук, та на спокойствие да си изнесе багажа.“ Погледна Фред и разбра, че той се е досетил.

— Догодина смятам да се пенсионирам и да се преселя във Флорида. Или пък в Аризона. Още не съм решил.

— Това е краят, така ли? — попита Фред. Очевидно искаше да каже много повече, за да изрази чувствата, бушуващи в гърдите му, но от устните му се отрони само тази фраза. — Сигурен ли си?

— Месеци наред се гневях, но вече съм само уморен и отегчен. — Джеймс се приведе и опря лакти на коленете си. — Уморих се да ти показвам пътя. Отказах се от следването заради теб, съгласих се да живеем заедно, понеже ти беше безпомощен и не знаеше какво да правиш. Бях принуден да ти обяснявам, че не е позорно да си гей, насила да те извеждам сред хората. Бях принуден да съставям ежедневното ни меню и да решавам какво да правим през свободното си време. Мислех, че постъпвам правилно. Докато бяхме в колежа, обикнах твоята уязвимост, а когато баща ти почина и трябваше да напуснеш, се изплаших, че няма да се справиш сам. Едва след години разбрах, че съм ти направил мечешка услуга, Фред. Също и на себе си. Опитвайки се да те даря с щастие, аз ти попречих сам да го търсиш… и изгубих своето.

— Ще се променя. Само кажи, че… — Фред млъкна, потресен от ужасяващото прозрение, че всичко, казано от Джеймс, е вярно.

За миг Джеймс затвори очи, после се изправи:

— Аз тръгвам.

— Моля те, недей! — прошепна Фред и го хвана за ръката.

— Не мога повече! Не мога да те наставлявам как да живееш. И знаеш ли защо? Защото почти забравих какво е истинският живот. — Джеймс се поколеба и добави: — Виж, онзи преподавател по кулинарно изкуство в „Ориън“ — казва се Стив и често идва в магазина да си разменяте рецепти… Не е зле да го опознаеш по-отблизо. Харесва те.

Фред отдръпна ръката си, изражението му беше като на човек, на когото са нанесли болезнен удар.

Джеймс безмълвно се отдалечи — висок и слаб мъж, който се движеше сковано, сякаш бе цирков артист на кокили.

Фред дълго гледа подире му, после тихо каза, сякаш бе забравил за Иванел и говореше на себе си:

— Понякога чувах какво си говорят касиерките в помещението за отдих. Мислех си: „Глупави хлапачки! Смятат, че най-много боли, когато не можеш да забравиш онзи, който е престанал да те обича.“ Те винаги питаха защо. Защо момчето вече не ги обича? Говореха с такава мъка!

Той млъкна, обърна се и се отдалечи.

* * *

Сидни седеше сама на одеялото от разноцветни парчета — едно от онези, с които се славеше баба Уейвърли. Бей вече си беше намерила приятелчета и тя беше разстлала одеялото си близо до детския кът, за да я държи под око.

Ема се беше настанила на луксозен шезлонг; Сидни не познаваше никого от шумната й компания. Хънтър Джон го нямаше. От време на време Ема поглеждаше бившата си съперница, но не си направи труда да поговори с нея. Сидни си мислеше колко е странно да си така близо до едновремешните си приятели, които вече са се превърнали в непознати. Тя беше завързала познанства с колежки и клиентки, но приятелството не се градеше за един ден, а дълго време.

Загледа се в Бей, която държеше бенгалски огън и тичаше по моравата, но се извърна, когато видя, че някой се приближава.

Хенри Хопкинс застана встрани от одеялото, сякаш се страхуваше да не го настъпи. Беше хубав мъж с гъста, късо подстригана руса коса, мускулести ръце и широки плещи. Последният й спомен за него бе как той се препъва и пада в училищния коридор, а тя заедно с приятелите й му се подиграват. Хенри беше върлинест и непохватен юноша, но притежаваше ненатрапчиво достойнство, което я изпълваше с възхищение. Тя нямаше представа какво предизвика отчуждението им, когато пораснаха. Знаеше само, че се бе държала ужасно с него, когато реши, че си е намерила нови приятели от „каймака на обществото“. И не го обвиняваше, че не пожела да й продума, когато следобеда го бе заговорила пред масата на семейство Хопкинс.

— Здрасти — промърмори той.

Сидни неволно се усмихна:

— О, господинът можел да говори.

— Може ли да седна при теб?

— Как да откажа на човек, който ме черпи сладолед?

Хенри седна до нея:

— Извинявай за одеве. Изгубих ума и дума, като те видях.

— Мислех, че ми се сърдиш.

Той озадачено я изгледа:

— Защо да се сърдя?

— В гимназията се държах гадно с теб. Извинявай. Като малки бяхме толкова добри приятели.

— Никога не съм ти се сърдил. И до днес, щом мина край катерушка, винаги се сещам за теб.

— И аз.

Хенри се засмя. Тя — също. Годините на отчуждение сякаш се заличиха, всичко си беше постарому.

— Все пак се върна — промълви той.

— Върнах се.

— Много се радвам.

Сидни поклати глава. Това бе неочакван обрат на деня й.

— Май ти си първият, който ми го казва.

— Струва си да почакаш за най-хубавите неща.

* * *

— Няма ли да останеш за фойерверките? — попита Тейлър, като видя, че Клеър прибира в кашони празните бутилки от виното. Неусетно се беше приближил и стоеше зад нея, но тя не се обърна. Ако го стореше, щеше да се превърне в жена, която се бои от чувствата на един почти непознат човек. Докато стоеше с гръб, си оставаше предишната самоуверена Клеър, каквато бе, преди Тейлър да се появи в живота й и Сидни да се върне в родния дом.

Сестра й и Бей бяха разпънали одеялото и чакаха да се стъмни достатъчно, за да започне зарята. Клеър беше забеляза, че Хенри Хопкинс седна при тях, и не можеше да се освободи от мисълта, че младежът харесва Сидни.

Защо това я тревожеше? Защо я тревожеше, че Фред помага на Иванел?

Съпротивата й рухваше като подпорна стена и тя се чувстваше безкрайно уязвима. Тейлър бе избрал най-неподходящия момент.

— Гледала съм това представление — отвърна все така с гръб към него. — Завършва с „Бум!“.

— Развали ми изненадата. Разрешаваш ли да ти помогна?

Тя подхвърли „Не, свърших!“ и грабна два кашона.

— Добре. — Той вдигна другите два. — Тогава ще взема тези.

Тръгна подир нея, докато тя прекосяваше моравата на път към минивана, паркиран на улицата. Клеър изпитваше усещането, че погледът му се забива във врата й. За пръв път осъзнаваше колко е уязвима жена с къса коса — на показ излизаха местенца, скрити преди — шията й, раменете, облите й гърди.

— От какво се страхуваш, Клеър? — прошепна той.

— Не знам за какво говориш. — Тя отключи задната врата на минивана и остави вътре кашоните. Тейлър спря до нея и също остави товара си.

— Боиш ли се от мен? — попита тихо.

— Глупости! Защо да се боя? — намръщи се тя.

— Страхуваш ли се от любовта?

— Какво нахалство, какво самомнение! — Клеър завърза кашоните, за да не се преобърнат при движението на колата. — Щом те отблъсквам, значи се страхувам от любовта. Желязна логика, няма що.

— Боиш ли се да се целуваш?

— Няма нормален човек, който да се страхува от това. — Тя затвори задните врати на минивана и се обърна… Тейлър беше по-близо, отколкото бе очаквала. Прекалено близо. — Не си и помисляй! — възкликна и притисна гръб до колата, когато той пристъпи към нея.

— Най-обикновена целувка — промърмори той, а Клеър си помисли, че е невъзможно да е толкова близо и да не я докосва. — Няма нищо страшно, нали така?

Тейлър опря длан на вана близо до рамото й. Разбира се, тя можеше да се изплъзне и отново да му обърне гръб. Но когато той наведе глава, Клеър за пръв път забеляза едва видимите бръчки около очите му и дупчицата на ухото му, подсказваща, че навремето е носил обичка. Те загатваха неизвестни подробности за него, разказваха небивалици, омайваха я да ги изслуша. Клеър не желаеше да го опознае отблизо, ала прояви мъничко любопитство и съпротивата й рухна.

Усети устните му върху своите, леко изтръпване и топлина като от канелено масло. Нима това бе всичко? Не беше толкова неприятно. Тейлър леко наклони глава и странна тръпка разтърси тялото й. Тя изненадано ахна, в този момент нещата излязоха от контрол. Езикът му проникна между устните й и пред очите й се заредиха безброй налудничави видения. Не възникваха в нейното съзнание, а й се предаваха от него — в един миг бяха голи в леглото, после се държаха за ръце, закусваха заедно, заедно вървяха към старостта. Каква бе тази безумна, но така прекрасна магия? Тейлър я притискаше толкова силно до колата, че я повдигаше. Тя си каза, че няма да издържи и ще умре, ала нямаше сили да се откъсне от този мъж, от този прекрасен мъж.

Доскоро се питаше какво ли ще е да се целунат, дали нервността й ще се изпари, или състоянието й ще се влоши. Сега откри, че той е поел тревогата й и я излъчва като нагрят камък, за да я стопли. Какво откровение!

Като в просъница чу подсвиркванията, отдръпна се и видя как някакви тийнейджъри минават наблизо и се подсмихват.

Проследи ги с поглед, докато отминаха. Тейлър не помръдваше. Дишаше на пресекулки и с всяко вдишване се притискаше до гърдите й, които изведнъж бяха станали чувствителни до болка.

— Пусни ме — промърмори тя.

— Едва ли ще мога.

Клеър го отблъсна и се изплъзна от прегръдката му. Тейлър се облегна на минивана, сякаш нямаше сили да стои изправен. Тя разбра причината едва когато понечи да заобиколи колата и да седне зад волана — краката й се подкосяваха, чувстваше се така, сякаш е гладувала дни наред, сякаш е била неподвижна години наред.

— И всичко това само от една целувка — изстена Тейлър. — Ако някога се любим, цяла седмица няма да дойда на себе си.

Говореше за бъдещето толкова уверено. Образите, излъчващи се от съзнанието му, бяха толкова ярки. Само че тя не можеше да се влюби в него, защото тогава всичко щеше да свърши. Да, подобни истории неизменно свършваха. Тя не можеше да приеме удоволствието, понеже до края на живота си щеше да го желае, да страда от него.

— Остави ме на мира, Тейлър — прошепна, когато той се отдръпна от колата. — Това не биваше да се случи. И няма да се повтори.

Седна зад волана и натисна газта. По пътя към къщи не спря на нито един червен светофар.