Сара Адисън Алън
Градина на желанията (7)

Седма глава

Лестър Хопкинс седеше на сгъваемия стол, поставен под кестена в предния двор. Той присви очи и се загледа в серпентината от прах подир колата, която се приближаваше към къщата му, намираща се до малката семейна мандра.

Преди година Лестър получи удар, но се отърва сравнително леко — само накуцваше и в едното ъгълче на устните му, донякъде сковани от частична парализа, се събираше слюнка, която той грижливо бършеше с носната си кърпа, за да не се гнусят клиентките на мандрата.

Напоследък почти не се движеше и прекарваше дните си на стол в двора или в къщата, обаче това не му тежеше. Напротив, радваше го, защото сега имаше повече време да размишлява. Най-странното беше, че открай време той мечтаеше за този период от съществуването си. Като малък се възхищаваше от дядо си, който си живееше като цар — дните на стареца неизменно започваха с обилна закуска, после той се занимаваше, с каквото си пожелае, често ходеше на лов, следобедите не пропускаше да подремне, а вечер свиреше на банджо. Според Лестър такъв живот беше за завиждане. Отгоре на всичко всеки месец държавата ти превеждаше пари по пощата. Ето защо малчуганът мечтаеше да порасне и да се пенсионира.

Само дето при изпълнението на този план срещна сериозни препятствия. Баща му почина, когато той беше едва седемнайсетгодишен. Наложи му се да работи по-усилено, отколкото си представяше, и сам да управлява мандрата. Бог пък му даде само един син. Младежът си взе трудолюбива жена, която също му роди син, двете семейства живееха в голямата къща и сред тях нямаше раздори. После съпругата на Лестър се разболя от рак и почина, а след две години синът му загина при автомобилна злополука. Опечалената му снаха предпочете да се пресели при сестра си в Тъскълуса. Обаче Хенри, внукът на Лестър, който тогава беше единайсетгодишен, предпочете да остане при дядо си.

И така в живота на Лестър имаше само две стабилни опори — фермата и Хенри.

Шумът от двигателя на колата се усили, той чу как външната врата на къщата се отвори, после се тресна. Обърна се и видя, че внукът му е излязъл да види кой идва. Беше късно за клиенти на мандрата, слънцето клонеше към заник.

— Очакваш ли някого, дядо? — провикна се младежът.

— Очаквам пристигането на моя кораб. Обаче не е той.

Хенри прекоси двора и застана зад стола на дядо си. Беше красив младеж, но като всички мъже от рода Хопкинс бе възрастен по рождение и през целия си живот щеше да очаква настъпването на физиологичната старост. Поради тази причина всички Хопкинс сключваха брак с по-възрастни от тях жени. Хенри обаче не бързаше да се обвърже и дядо му бе започнал тайно да го насочва към този етап от живота му. Възлагаше му да развежда из фермата учениците от началните класове, ако придружаващите ги учителки бяха млади и неомъжени. В църковния комитет, отговарящ за празничната украса, членуваха предимно разведени жени, затова Лестър винаги изпращаше внука си да им помага. Обаче Хенри не се хващаше на въдицата. Притежаваше чудесен характер, беше самоуверен, работлив и добродушен — накратко, щеше да е идеален съпруг, ако не беше толкова доволен от собствената си компания.

Ала това бе съдбата на всички, които са стари по рождение.

Колата спря. Лестър позна само жената, която слезе от автомобила, не и шофьора.

Той се засмя. За него всяко посещение на Иванел беше радостно събитие. Все едно да намереше червеношийка през зимата.

— Май Иванел иска да ни подари нещо — подхвърли на внука си.

Мъжът остана в колата, а старицата прекоси двора, застана пред Лестър и сложи ръце на кръста си:

— Знаещ ли, че всеки път, като те видя, изглеждаш по-добре?

— Вече има лек против старческа слепота — подхвърли той.

Иванел се усмихна:

— Голям хитрец си.

— Какво те води насам?

— Трябва да ти дам това. — Тя извади от торбата си буркан вишни в сироп, подправен с ликьор.

Лестър погледна Хенри, който се мъчеше да прикрие усмивката си, и възкликна:

— Чудесен подарък. Отдавна не съм хапвал такива вишни. Благодаря ти.

— Пак заповядай.

— Я кажи кой е шофьорът ти?

— Фред, собственикът на бакалията. Временно живее при мен. Много е симпатичен.

— Каня и двама ви на вечеря — обади се Хенри. — Ивон е направила картофени кексчета.

Ивон беше жената, която се грижеше за домакинството. Хенри я беше назначил преди година, когато дядо му получи удар. Разбира се, беше омъжена, иначе той нямаше да я допусне в дома си.

— Не, благодаря, бързам — отвърна Иванел. — Ще се видим ли на тържеството по случай Четвърти юли?

— Там сме — отвърна Лестър и двамата с Хенри я загледаха как върви към колата.

— Веднъж ми подари кълбо прежда — замислено промърмори младежът. — Бях на четиринайсет и от училище ни бяха завели на обиколка из централната част на града. Засрамих се от съучениците си и изхвърлих преждата. След седмица се оказа, че ми е необходима за изработване на един макет.

— Мъжете в този град от млади си вземат поука по отношение на жените от фамилията Уейвърли. — Лестър посегна за бастуна, който беше подпрял на ствола на дървото, и бавно се изправи. — Бъди нащрек, когато някоя от тях е наблизо.

* * *

На другия ден следобед Клеър слезе в избата. След няколко минути чу как сестра й се провикна от кухнята:

— Ей, къде сте всички?

— Аз съм тук, долу.

Дървените стъпала заскърцаха под стъпките на Сидни. Тук беше сухо и прохладно; понякога зрели мъже, които имаха прекалено много грижи, чукаха на вратата на Уейвърли и молеха за разрешение да поседят в избата, за да прочистят съзнанието си и да възвърнат душевното си равновесие.

Сидни слезе по стълбището и опипом тръгна към мястото, осветено от фенерчето на сестра й. Всички електрически крушки в избата бяха изгорели през 1939 година; отначало някой го беше домързяло да ги смени, после вечният мрак в мазето се беше превърнал в нещо като семейна традиция.

— Къде е Бей? — попита Сидни. — И тя ли е тук?

— Не. Предпочита да стои в градината. Не се тревожи за нея. Дървото престана да я замеря с ябълки, след като тя започна да ги хвърля обратно. — Клеър подаде на сестра си фенерчето. — Дръж за малко, ако обичаш. Освети ето тук.

— Вино от орлови нокти?

— Празненството по случай Четвърти юли е другата седмица. Искам да преброя бутилките и да преценя колко да приготвим.

— Одеве видях една на кухненската маса — каза Сидни, докато сестра й броеше.

— Това е виното от мушкато, което Фред ми върна. Отказа да си вземе парите. Подозирам, че ме подкупва, за да си мълча. — Клеър плесна с ръце, за да изтупа праха. — Трийсет и четири бутилки. Мислех, че миналата година съм напълнила четирийсет. Няма значение, тези ще стигнат.

— На Тейлър ли ще го дадеш?

Клеър издърпа фенерчето от ръката на сестра си:

— Какво да дам на Тейлър?

— Виното от мушкато.

— А! — измънка Клеър и тръгна към стълбището. — Всъщност се надявах ти да му го дадеш.

— Зает е с летните курсове — обясни Сидни. — Затова почти не се свърта вкъщи.

— О! — Клеър се радваше, че сестра й не може да види смущението й. Понякога си мислеше, че започва да полудява. Щом се събудеше всяка сутрин, първата й мисъл бе как да го прогони от съзнанието си. Но през целия ден крадешком надничаше към къщата му с надеждата да го зърне, докато кроеше планове никога повече да не го види. Беше нелепо.

Изкачиха се по дървеното стълбище и влязоха в кухнята. Клеър затвори и заключи вратата на избата.

— Добър човек е Тейлър — обади се Сидни. — Да, и аз много се изненадах. Представи си, имало и добри мъже! Да се не надяваш.

Клеър отиде в големия килер и остави фенерчето на полицата, на която държеше свещите и газените лампи. Статичното електричество, причинено от усещането й за безсилие бе толкова силно, че малкото радио на полицата се включи само и тя стреснато подскочи. Веднага завъртя копчето и се облегна на стената. Не, така не можеше да продължава.

— Няма да е вечно тук — каза, без да излезе от килера. — Не е като ябълковото дърво, виното от орлови нокти и тази къща — те са неизменни.

— Ами аз? — попита Сидни, но Клеър не отговори. Не знаеше дали сестра й наистина е намерила своето място в Баскъм, или пак ще го напусне, когато Бей поотрасне или когато тя се влюби отново. Не й се мислеше за това. Предпочиташе да се съсредоточи върху нещо конкретно — да не прогони сестра си с поведението си, да й даде стотици поводи да остане. Дълбоко си пое дъх, излезе от килера и побърза да смени темата:

— Как върви в салона?

— Не мога да си вдигна главата от работа. Дължа го на теб.

— Заслугата не е моя, а твоя.

Сидни поклати глава:

— Сега хората ме гледат, сякаш съм някакво божество. Не ги разбирам.

— Това е тайната на успеха ми — усмихна се сестра й. — Накараш ли всички да повярват, че притежаваш рядко качество или талант, ще се надпреварват да те търсят и ще ти плащат щедро.

Сидни се засмя:

— След като и без това сме странни, поне да ни плащат добре, така ли?

— Не сме странни — поправи я Клеър. — Но иначе си права.

— В косата ти са се оплели паяжини. — Сидни се приближи до нея и леко ги изтръска с пръсти. Откакто я беше подстригала, се отнасяше собственически с косата й — прибираше кичурите зад ушите й, оправяше бретона й… Беше приятно, сякаш тя проявяваше нежност, сякаш се опитваше да компенсира онези години в детството им, когато отчуждението ги разделяше.

— Кога се научи да подстригваш? Къде си работила преди? — попита Клеър и видя как изражението на сестра й се промени, като че ли се спусна предпазна стена.

Сидни отстъпи встрани и се помъчи да махне паяжините, полепнали по пръстите й. После неохотно отговори:

— Беше преди няколко години. Работех в един салон в Боас. — Тя рязко се извърна, грабна от масата бутилката с вино от мушкато и понечи да излезе, обгърната от необяснимата миризма на мъжки одеколон. — Ще се обадя на Бей, после ще занеса виното на Тейлър.

* * *

От деня, в който Сидни мислено се пренесе в къщата в Сиатъл, щом си помислеше за снимките на майка си, неизменно я лъхваше миризмата на одеколона на Дейвид. Вентилаторите на тавана се включваха сами, когато миризмата беше прекалено силна, сякаш за да я прогонят. Случеше ли се да се появи нощем в коридора на горния етаж, където нямаше вентилатори и течение, тя се мяташе между стените, нажежена от гняв. През тези нощи Бей лягаше до майка си и двете си шепнеха за онова, което бе останало в миналото. Макар да бяха сами, никога не споменаваха названията на градове и имената на хора, само казваха колко са щастливи, че са се махнали от онова място, колко е хубаво да са свободни. Често допираха палците си и правеха „зайчета“ на стената, осветявана от червеникавото сияние, нахлуващо през прозореца откъм двора на Тейлър.

Клеър настояваше да разбере къде е била сестра й и какво е правила, след като напусна градчето. Сидни знаеше, че вече трябва да й каже, особено след като понякога Клеър надушваше одеколона и започваше да пита всички дали го усещат и откъде ли идва. Противната миризма накара Сидни да осъзнае на каква опасност е подложила сестра си, като заживя при нея, обаче се срамуваше да признае грешката си. Клеър се грижеше толкова всеотдайно за нея, а каква щеше да е отплатата?

Щом Сидни излезе в градината, миризмата на одеколона се разсея, прогонена от аромата на ябълки, салвия и мокра пръст. Тя седна до Бей под дървото, заразпитва я какво е правила през деня, разказа й как следващата седмица ще празнуват Деня на независимостта, добави, че някой ден ще я заведе до началното училище и ще й покаже чина си. Откакто й разреши да ходи в градината, Бей всеки ден лежеше по няколко часа до ябълковото дърво. На въпроса на майка си защо го прави, малката отвърна, че се опитва да проумее нещо. Сидни реши да не я разпитва — също като нея дъщеричката й беше преживяла много, необходимо й беше време да го осмисли.

След като поговори с нея, тръгна да занесе на Тейлър бутилката с вино. Завари го да изкарва електрическата косачка от бараката в задния двор.

— Ей, Тейлър, питам се дали си психически подготвен за повторно косене! — подхвърли тя.

Тейлър се обърна и се засмя:

— Не окося ли тревата, кучетата на съседите ще започнат да се губят из нея. Дори сега госпожа Краноуски я шиба с бастуна си, когато търси вечния беглец Едуард.

— Нося ти подарък от Клеър. — Тя му показа бутилката.

Тейлър се поколеба, като че ли потисна първото, което искаше да каже.

— Знаеш ли, колкото и да се мъча, не разбирам сестра ти. Прави ми подаръци, въпреки че явно не ме харесва. Да не е някакъв южняшки обичай?

— Напротив, харесва те, затова са и подаръците. Ще ме почерпиш ли чаша вино? Нещо не съм наред.

— Разбира се, влез.

Отидоха в кухнята и Тейлър извади от шкафа две чаши и наля вино от бутилката. Сидни начаса пресуши своята.

— Какво се е случило? — загрижено попита той.

— Преди малко мислено се върнах на място, което ме плаши.

— Искаш ли да споделиш с мен?

— Не.

Тейлър кимна:

— Добре. И така, какво ми изпраща сестра ти? — Наля си от бутилката и помириса течността в чашата.

— Вино от мушкато. Би трябвало да възкресява хубавите спомени.

Той вдигна чашата си:

— Наздраве за хубавите спомени.

Преди да отпие първата глътка, Сидни изтърси:

— Тя се надява да си спомниш друга жена, а нея да забравиш. Същото бе и предназначението на задушеното с масло от семена на кученце и на тарталетите с метличина.

Тейлър остави чашата си:

— Не разбирам.

— Цветята в задния ни двор са необикновени. А може би необикновени са блюдата, приготвени с тях. Те въздействат на всеки, който ги опита. С изключение на теб. Или пък тя се престарава и затова не постига резултат. Не знам каква е причината.

Тейлър озадачено я изгледа:

— Сестра ти иска да не я харесвам, така ли?

— Аха, издаде се! Значи вече я харесваш. Ще ти доверя нещо за Клеър. Тя обича постоянните неща. Затова не си заминавай.

Тейлър се облегна на кухненския плот, сякаш някой го беше блъснал и той търсеше опора, за да не падне. Сидни се запита дали не е сгрешила, като сподели нещо толкова лично за сестра си. Очевидно Клеър не искаше той да узнае за чувствата й. Но след миг Тейлър се усмихна и тя разбра, че е постъпила правилно. Толкова отдавна не бе дарявала щастие някому, че беше забравила какво е усещането. Клеър се раздаваше заради нея. Сега й се удаваше възможност да й върне жеста, да й покаже, че може да бъде щастлива извън познатия й свят. Щастлива с Тейлър.

— Нямам намерение да заминавам — промълви той.

— Добре. — Сидни сведе очи, за да скрие сълзите, породени от искреността му. Завиждаше на сестра си за този прекрасен човек. Имала бе много мъже, след като напусна Баскъм, но всички бяха негодници. Понякога си казваше, че ако случайно попадне на свестен мъж, няма да знае как да се държи с него. — Изпий си виното — добави, стана и закрачи из кухнята.

Тейлър отпи от чашата:

— Ммм, хубаво е. Особено е, но ми харесва.

— Добре дошъл в света на Клеър.

— Е, ще споделиш ли кои са най-хубавите ти спомени?

Тя заобиколи стативите в нишата и се загледа през високите прозорци. След малко промълви:

— Странно е. Хубавите ми спомени са от тази седмица. Доста дълго съм на тази земя, но щастието ме споходи едва сега. Сега е твой ред.

— Виното е чудесно, обаче не ми действа. Мисля си само за Клеър.

Сидни се усмихна и отпи още малко вино.

— Безнадежден си!