Мишел Уелбек
Платформата (8)

8

Снопчета трева се носеха надолу по течението на реката. Песента на птиците поде отново, носейки се от обвитата в лека мъгла джунгла. Съвсем на юг, в началото на долината, в далечината, се очертаваха причудливите контури на бирманските планини. Вече бях виждал тези форми, синкави и обли, разсечени от внезапни отседи. Може би в пейзажите на италианските примитивисти по време на някое посещение в музей през гимназиалните ми години. Групата не се беше събудила; в този час температурата бе все още мека. Бях спал много лошо.

След снощната криза около масите за закуска витаеше дух на добронамереност. Жозет и Рьоне изглеждаха в пълна форма; затова пък юранските еколози бяха в окаяно състояние, което забелязах в мига, в който се появиха, куцукайки. Пролетариите от по-старото поколение, които приемат съвременния комфорт без каквито и да е било комплекси, когато им бъде предоставен, проявяват в случай на абсолютното му отсъствие много по-голяма издръжливост от своите деца, та дори и да са се провъзгласили за „еколози“. Ерик и Силви не бяха мигнали цяла нощ; освен това Силви бе буквално цялата в червени отоци.

— Да, нападнаха ме комарите — потвърди горчиво тя.

— Имам успокояващ крем, ако искате. Действието му е страхотно; мога да отида да ви го донеса.

— О, много мило, с удоволствие, но нека първо да си изпием кафето.

Кафето беше пълна отврат, страшно разредено, просто не ставаше за пиене; поне от тази гледна точка спазвахме американските норми. Младата двойка имаше доста кретенски вид, чак ми стана мъчно да гледам как „екологичният им рай“ се разпада под носа им; но вече предчувствах, че всичко ще ми причинява болка днес. Погледнах отново на юг. „Бирма е много красива“ — казах с половин уста, по-скоро на самия себе си. Силви най-сериозно потвърди: наистина било много красиво, и тя чувала да казват; и въпреки това тя си била забранила да посети Бирма. Просто нямало да допусне да се превърне в съучастник и чрез чуждата си валута да поддържа подобна диктатура. М-дааа, помислих си аз; валутата. „Правата на човека, това е важното!“ — възкликна тя почти отчаяно. Когато хората говорят за „права на човека“, имам винаги чувството, че употребяват израза в преносен смисъл; но в този случай не беше така, мисля, че не беше.

— Лично аз престанах да ходя в Испания след смъртта на Франко — се намеси Робер. Тоя не го бях забелязал кога е дошъл. Беше в пълна форма, с възстановени изцяло възможности да вреди. Съобщи ни, че си е легнал мъртвопиян и вследствие на това спал много добре. Като се връщал в бунгалото си, на няколко пъти щял да падне в реката; в крайна сметка това не се случило. — Ин ша Алла^[1] — заключи той със звучен глас.

След това жалко подобие на закуска Силви ме придружи до стаята ми. По пътя срещнахме Жозиан. Тя беше мрачна, затворена и дори не ни удостои с поглед; тя също бе далеч от опрощението. Бях разбрал, че в цивилния живот, както казваше шеговито Рьоне, е учителка по литература; това никак не ме учуди. Беше типична мръсница, от онези, които ме накараха да се откажа да следвам литература, преди доста години.

Дадох на Силви тубата успокояващ крем. „Ще ви я върна веднага“ — каза тя. — „Задръжте я, вероятно вече няма да има комари; мисля, че не обичат морското крайбрежие.“ Тя ми благодари, тръгна към вратата, поколеба се, обърна се: „И все пак не вярвам да одобрявате сексуалната експлоатация на деца!…“ — възкликна с ужас. Очаквах нещо от този род; поклатих глава и отвърнах с отегчение: „В Тайланд няма много детска проституция. Не повече, отколкото в Европа според мен.“ Тя вдигна глава, никак не беше сигурна, и излезе. Всъщност притежавах по-изчерпателна информация, благодарение на една любопитна книжка със заглавие „The White Book“^[2], която си бях купил по време на първото пътешествие. Беше публикувана, без име на автор и издател, от някаква асоциация — „Разследване 2000“. Под прикритието на разобличаване на сексуалния туризъм се даваха всички адреси, страна по страна — всяка информационна глава започваше с кратък абзац, който горещо призоваваше към уважение на Божиите закони и към връщане на смъртната присъда за сексуалните престъпници. По отношение на педофилията „The White Book“ беше категорична — изрично препоръчваше да се избягва Тайланд, който не представлявал интерес от тази гледна точка и никога не е представлявал. Филипините били за предпочитане, а най-вече — Камбоджа; пътешествието криело опасности, но си струвало.

Разцветът на кхмерското царство е през XII век — епохата на построяването на Ангкор Ват. След това малко или повече настъпва разсипията; главният враг на Тайланд стават бирманите. През 1351 година цар Раматибоди I основава град Аютхая. През 1402-а неговият син Раматибоди II завладява западащата империя на Ангкор. Следващите трийсет и шест владетели на Аютхая строят будистки храмове и дворци, с което се запомня царуването им. През XVI и XVII век, според описанията на френски и португалски пътешественици, това е най-красивият град в Азия. Войните с бирманите продължават и Аютхая пада през 1767 година след петнайсетмесечна обсада. Бирманите ограбват града, стопяват златото на статуите и оставят след себе си само развалини.

Сега вече беше спокойно, лек бриз навяваше прах между храмовете. От цар Раматибоди не бе останало нищо освен няколкото реда в гида „Мишлен“. Образът на Буда обаче имаше все още силно присъствие и бе запазил цялото си значение. Бирманите бяха изселили тайландските майстори, за да построят същите храмове няколко стотици километра по-надалеч. Волята за власт съществува и се проявява под формата на история; сама по себе си тя е напълно непроизводителна. Усмивката на Буда продължаваше да витае над руините. Беше три часът следобед. Според гида „Мишлен“ би трябвало да предвидим три дни за пълна обиколка и ден за една бърза. В действителност разполагахме с три часа; подходящ момент за изваждане на видеокамерите. Представих си Шатобриан в Колизея с видеокамера „Панасоник“, пушейки цигари — по-скоро „Бенсън“, отколкото „Голоаз Лежер“. Изправен пред една толкова радикална религия, позициите му щяха да са несъмнено леко различни; щеше да изпитва по-малко възхищение към Наполеон. Бях убеден, че един негов „Геният на будизма“ би бил великолепен.

По време на обиколката Жозет и Рьоне леко скучаеха; имах чувството, че оглеждаха всичко много набързо. Същото се отнасяше и за Бабет и Леа. Затова пък юранските еколози бяха в стихията си, както и натуропатите, трупайки впечатляващ фотографски материал. Валери беше замислена, разхождаше се по алеите, между плочите, сред тревата. Ето това е културата, казах си, малко е досадна, и така е добре; препраща всеки към собственото му нищожество. И все пак, какво ли точно са правили скулпторите от периода на Аютхая? Как са успели да постигнат при статуите на Буда това излъчващо невероятно разбиране изражение?

След падането на Аютхая тайското царство навлиза в период на спокойствие. Банкок става столица, полага се началото на династията на Рама. В продължение на два века (всъщност до наши дни) царството не води никакви значителни външни войни, нито граждански, нито религиозни, успява да избегне всички форми на колонизация. Няма глад, нито големи епидемии. При подобни обстоятелства, когато земята е плодородна и дава богати реколти, когато не вилнеят болести, когато съвестта е подвластна на една мирна религия, човешките същества растат и се размножават и живеят, общо взето, щастливо. Сега не беше същото, Тайланд беше станал част от свободния свят, тоест от пазарната икономика, преди пет години върху него се бе стоварила внезапно икономическа криза, намалила наполовина стойността на валутата и довела до ръба на фалита най-процъфтяващите предприятия. Това беше първата истинска драма, сполетяла страната в продължение на повече от два века.

Един след друг, сред доста изразително мълчание, се върнахме към автобуса. Поехме обратно при залез-слънце. Трябваше да вземем нощния влак в Банкок по посока на Суратхани.