Мишел Уелбек
Платформата (7)

7

В автобуса Сон взе отново думата. Граничната зона, в която навлизахме, била отчасти населена от карени, бегълци от Бирма; това не създавало неудобства. Карените добри, прецени Сон, смели деца, учат добре в училище, няма проблеми. Не били изобщо като някои племена от Севера, които нямало да имаме възможност да срещнем по време на обиколката; според нея не губехме нищо от това. Особено що се отнасяло до племето акха, на които, изглежда, имаше зъб. Въпреки усилията на правителството акхаите не можели да се откажат от отглеждането на мака, традиционния им поминък. Били донякъде анимисти и ядели кучета. Акха лоши, подчерта енергично Сон — освен културата мак и беритбата на плодове нищо друго знаят; деца не учат добре училище. Пари много харчени за тях, резултат никакъв. За нищо не стават, заключи тя в истински дух на обобщение.

Пристигайки в хотела, аз следователно наблюдавах с любопитство прословутите карени, които се суетяха по брега на реката. Отблизо — искам да кажа без автомати — те не изглеждаха толкова лоши; най-много биеше на очи, че боготворяха, както ми се стори, слоновете си. Да се къпят в реката и да четкат гърбовете на слоновете си, това, изглежда, беше тяхната върховна радост. Вярно, че не ставаше дума за карени бунтовници, а за обикновени карени — онези, които бяха избягали от зоната на боевете, защото бяха уморени от всичките тези истории и почти не се вълнуваха от каузата на каренската независимост.

Една брошура в стаята ми съобщаваше някои факти за този resort^[1]; той се свързвал най-вече с прекрасната човешка авантюра — тази на Бертран льо Моал, пътешественик отпреди ерата на пътешествията, който се влюбил в това място и си смъкнал тук раницата от гърба още в началото на шейсетте години. С упорит труд, но и с помощта на приятелите си карени, той постепенно изградил този „екологичен рай“, от който днес можела да се възползва международната клиентела.

Мястото беше наистина великолепно. Малки хижи от тиково дърво, изящно оформени, свързани с потънали в цветя мостчета, се издигаха над реката, която се плискаше под краката ни. Хотелът се намираше в дъното на една долина, изцяло обградена от хълмове, чиито склонове бяха покрити с гъста джунгла. В мига, в който излязох на терасата, настъпи дълбока тишина. Бяха ми необходими няколко секунди, за да разбера причината — всички птици бяха спрели да пеят едновременно. Беше часът, в който джунглата се подготвя за нощта. Какви ли големи хищници можеше да има в тази гора? Вероятно нищо особено, два или три леопарда; змиите и паяците обаче сигурно й стигаха. Бързо се свечеряваше. Една самотна маймуна подскачаше между дърветата на отсрещния бряг и нададе кратък вик. Усещаше се, че е уплашена и бърза да се присъедини към стадото.

Върнах се в стаята и запалих свещите. Мебелировката беше оскъдна — маса от тик, два одъра от грубо дърво, спални чували и рогозки. Прекарах половин час в методично втриване на „Сенк сюр Сенк“^[2] по тялото си. Реките са готини, но е известно до какво водят — привличат комарите. Имаше и една плочка от маточина, която можех да разтопя, тази предпазна мярка съвсем не ми се стори излишна.

Когато излязох за вечеря, нощта бе паднала; гирлянди от разноцветни крушки се гонеха между къщите. Значи в селото имаше електричество, отбелязах аз; просто не бяха сметнали за нужно да го прокарат в стаите. Спрях за малко и се облегнах на парапета, за да разгледам реката; луната беше изгряла и се отразяваше във водите й. Отсреща смътно се очертаваше джунглата; от време на време оттам се надигаше прегракналият крясък на нощна птица.

 

 

Във всяка, наброяваща най-малко трима души, човешка група се наблюдава една явно спонтанна тенденция към делене — на две враждебни подгрупи. Вечерята беше сервирана насред реката върху специално приспособен понтон; този път бяха приготвили за нас две маси за по осем души. Еколозите и натуропатите се бяха вече настанили на едната; бившите месари, за момента малко изолирани, на втората. Какво ли е могло да предизвика разрива? Може би обедното обсъждане на масажите, което в крайна сметка не бе протекло добре. Във всеки случай още от сутринта Сюзан, строго облечена в бяла ленена туника и панталон — скроени, сякаш за да подчертаят изпитите й форми, — беше избухнала в смях при вида на роклята на цветя на Жозет. Разпределението беше явно започнало. Малко подличко забавих крачка, за да може Лионел — моят съсед в самолета, а сега и по бунгало — да ме задмине. Изборът му беше направен много бързо, почти несъзнателно; нямах дори впечатлението, че е избор по лични симпатии; беше по-скоро вид класова солидарност или (тъй като той работеше в GDF^[3], т.е. беше чиновник, докато другите бяха бивши дребни търговци) солидарност на ниво образование. Рьоне ни посрещна с видимо облекчение. В решението ни на този етап от настаняването всъщност нямаше нищо окончателно — присъединявайки се към другите, ние щяхме явно да потвърдим изолацията на бившите месари; докато всъщност онова, което правехме, беше да уравновесим масите.

Бабет и Леа пристигнаха малко по-късно и се настаниха без колебание на съседната маса.

Доста след това — вече бяха сервирали предястията — се появи Валери в края на понтона; тя се огледа нерешително. На съседната маса имаше две места, до Бабет и Леа. Тя се поколеба още малко, нервно потръпна, приближи се и седна от лявата ми страна.

Жозиан беше посветила по-дълго време от обикновено, за да се приготви; сигурно й е било трудно да се гримира на светлината на свещите. Черната й кадифена рокля не беше лоша, доста деколтирана, но не прекалено. Тя също се спря за кратко, после се приближи и седна срещу Валери.

Робер пристигна последен, с леко колеблива походка — сигурно беше пил преди вечерята, видях го с бутилка „Меконг“. Той се отпусна тежко на пейката отляво на Валери. Кратък, но зловещ вик се надигна от джунглата; вероятно някой малък бозайник бе изживял току-що последните си мигове.

 

 

Сон мина по масите, за да провери дали всичко е наред, дали сме добре настанени. Тя вечеряше отделно с шофьора — твърде недемократично разпределение, което още на обеда бе предизвикало неодобрението на Жозиан. Мисля, че всъщност така й беше по-удобно, макар да нямаше нищо против нас; колкото и да се стараеше, дългите разговори на френски явно й понатежаха.

На съседната маса разговорът бълбукаше весело — за красотата на мястото, щастието да си сред природата, далеч от цивилизацията, основните ценности и т.н. „Върхът е — потвърди Леа. — Видяхте ли, в сърцето на джунглата сме… абе, просто да не повярваш.“

Ние срещахме повече трудности в намирането на общ терен. Срещу мен Лионел ядеше спокойно, без да възнамерява да направи ни най-малко усилие. Аз се оглеждах нервно встрани. В даден момент забелязах дебел мъж с брада да излиза от кухнята и да наставлява грубо келнерите; не можеше да бъде никой друг освен прословутия Бертран льо Моал. За мен единствената му заслуга досега беше, че беше научил карените как се прави месо с картофи „Дофине“. Беше превъзходно; свинското беше отлично изпечено, едновременно хрупкаво и крехко. „Липсва му само малко вино…“ — изрече Рьоне с тъга. Жозиан сви устни с презрение. Какво мисли за френските туристи, които не могат да пътуват без виното си, беше просто излишен въпрос. Доста несръчно Валери пое защитата на Рьоне. При тайландската кухня, каза тя, човек не чувства нужда от него, но в случая малко вино би било напълно оправдано. Самата тя пиела само вода.

— Когато пътуваш в чужбина, то е, за да ядеш местна кухня — отсече Жозиан — и да се съобразяваш с местните обичаи!… В противен случай по-добре си стой вкъщи.

— Съгласен съм! — викна Робер и прекърши устрема й. Тя млъкна и го изгледа злобно.

— Малко е прекалено люта понякога… — призна срамежливо Жозет. — На вас това май не ви пречи… — каза тя, обръщайки се към мен, вероятно за да смекчи атмосферата.

— Не, никак, обожавам я. Колкото е по-люта, толкова повече ми харесва. В Париж ям непрекъснато китайска кухня — отвърнах припряно. Така разговорът успя да се прехвърли върху китайските ресторанти, които бяха наводнили Париж напоследък. Валери ги одобряваше за обяд — не били никак скъпи, много по-добри от fast-food^[4] и вероятно много по-здравословни. Жозиан нямаше мнение по въпроса, в предприятието й имало стол; що се отнася до Робер, той счете най-вероятно темата под неговото достойнство. Накратко, нещата се развиха що-годе спокойно до десерта.

 

 

Всичко започна от оризовия сладкиш. Беше с тънка заливка от жълтък и масло, ароматизиран с канела — оригинална рецепта, струва ми се. Хващайки бика за рогата, Жозиан реши да постави въпроса за сексуалния туризъм. За нея това било абсолютно отвратително; друга дума нямало. Било скандално, че тайландското правителство толерира такива неща, международната общност трябвало да се мобилизира. Робер я слушаше с иронична усмивка, която не предвещаваше нищо хубаво. Било скандално, но не било изненадващо, продължи тя; трябвало да се знае, че голяма част от тези заведения (бордеи, другояче не можели да се нарекат) били всъщност собственост на генералите; ясно с какви протекции се ползвали.

— Аз съм генерал… — прекъсна я Робер. Тя остана с отворена уста, долната й челюст висеше жалко. — Не, шегувам се — отрече той с лека гримаса. — Дори не съм бил войник.

Това, изглежда, никак не я развесели. Нужно й беше малко време, за да се съвземе, но поде с удвоена енергия:

— Срамота е, че е разрешено на някакви затлъстели пръчове да идват тук и да се възползват от мизерията на тези момичета. Трябва да се знае, че всичките са от северните или североизточните провинции — най-бедните райони в страната.

— Не всички, има и от Банкок.

— Това е сексуално робство! — изрева Жозиан, която не го беше чула. — Друга дума просто няма!…

Аз леко се прозях. Тя ми хвърли мрачен поглед, но продължи, призовавайки всички за свидетели: — Не намирате ли за скандално това, че всеки затлъстял пръч може да си позволи да се чука с деца срещу залък хляб?

— Е, чак срещу залък хляб — протестирах скромно аз. — Лично аз платих три хиляди бати, това е горе-долу цената и във Франция.

Валери се извърна и ме погледна учудено.

— Платили сте малко скъпо — отбеляза Робер. — Но ако момичето си е струвало…

Жозиан се разтрепери от главата до петите, започваше малко да ме тревожи.

— Така ли! — изписка тя пронизително — А на мене ми се повръща от това, че някоя дебела свиня може да плати, за да навре оная си работа в някое дете!

— Не сте длъжна да ми светите, скъпа госпожо… — отговори й той спокойно.

Тя стана разтреперана с чинията ориз в ръка. На съседната маса всички разговори бяха секнали. Помислих, че ще запокити чинията в лицето му и, струва ми се, само някакъв остатък от шубе я възпря. Робер я гледаше изключително сериозен, мускулите под полото му се бяха изопнали. Нямаше вид на човек, който прощава, идеално си го представях как я шамаросва. Тя тресна върху масата с все сила чинията си, която се счупи на три, обърна се и изчезна в нощта, ситнейки бързо по посока на бунгалата.

— Тссс… — процеди сдържано той.

Валери беше заклещена между него и мен; той се надигна галантно, обиколи масата и седна на мястото на Жозиан, в случай че и тя пожелаеше да напусне масата. Тя обаче не направи нищо такова; в този момент келнерът донесе кафето. След като изпи две глътки, Валери се обърна отново към мен.

— Вярно ли е, че сте платили за момиче?… — попита ме внимателно тя. Тонът й беше заинтригуван, но лишен от откровен упрек.

— Те съвсем не са чак толкова бедни, тези момичета — добави Робер, — могат да си позволят мотори и скъпи дрехи. Има и такива, които си правят пластични операции на гърдите. Никак не е евтино да си направиш пластична операция на гърдите. Е, помагат и на родителите си… — добави замислено той.

 

 

Съседната маса размени няколко думи на тих глас, след което бързо се разотиде — явно от солидарност. Ние останахме един вид господари на терена. Луната осветяваше сега изцяло повърхността на понтона, която леко блестеше.

— Толкова ли са добри тези малки масажистки? — запита мечтателно Рьоне.

— Аааа, господине! — възкликна Робер с нарочно приповдигнато вълнение, което, струва ми се, бе всъщност и искрено, — те са чудо, истинско чудо! Вие още не сте видели Патайа. Това е курорт на източния бряг — продължи въодушевено той, — който е изцяло отдаден на похотта и разврата. Първи там са отишли американците, по време на войната във Виетнам, после доста англичани и германци, а сега започват да прииждат поляци и руснаци. Там всеки е обслужен, има за всички вкусове — хомосексуалисти, хетеросексуални, травестити… Това са Содом и Гомор, взети заедно. Дори още по-добре, защото има и лесбийки.

— Мммм… — бившият месар изглеждаше замислен. Жена му спокойно се прозя, извини се и се обърна към съпруга си — явно искаше да се прибере, за да си легне.

— В Тайланд — заключи Робер — всеки може да намери онова, което желае, и всеки може да намери нещо качествено. Разказват за бразилките или за кубинските момичета. Много съм пътувал, господине, и съм пътувал за удоволствие, за мен няма никакво съмнение — тайландките са най-добрите любовници в света.

Седнала срещу него, Валери го слушаше най-сериозно. Малко след това тя се оттегли с тънка усмивка, последвана от Жозет и Рьоне. Лионел, който не пророни дума през цялата вечер, стана на свой ред, аз също. Нямах особено желание да продължа разговора с Робер. Оставих го сам в нощта — истински паметник на прозорливостта, който си поръчва втори коняк. Имаше, изглежда, сложна и нюансирана мисъл, разбира се, ако не се задоволяваше само с относителното в нещата — това създава винаги илюзия за сложност и нюанс. Пожелах лека нощ на Лионел пред бунгалото. Въздухът беше изпълнен с жуженето на насекоми; бях почти сигурен, че няма да мигна.

Бутнах вратата и запалих свещ, почти примирен, че ще продължа с прочита на „Фирмата“. Комарите се рояха, някои от тях си овъгляваха крилата на светлината на пламъка и труповете им полепваха по разтопения восък; нито един обаче не кацна върху мене. А аз до ръба на кожата си преливах от сладка и хранителна кръв; те обаче автоматично ме заобикаляха, неспособни да преминат през бариерата от миризми на диметилпероксидния карбид. Лабораториите „Рош-Никола“, създатели на „Сенк сюр Сенк Тропик“, заслужаваха похвала. Духнах свещта, после пак я запалих, наблюдавайки все по-гъстия балет на гнусните летящи машинки. Чувах Лионел тихо да похърква в нощта от другата страна на преградата. Станах, сложих да се разтопи нова плочка от маточина и отидох да пикая. На пода на банята имаше кръгъл отвор, точно над реката. Чуваше се плискане, шум от плавници; опитах се да не мисля какво може да има отдолу. В момента, в който си лягах, Лионел пусна дълга серия от пръдни. „Имаш право, приятелю! — съгласих се енергично. — Както казваше Мартин Лутер, няма нищо по-хубаво от това да пърдиш в спалния си чувал!“ Гласът ми отекна в нощта, над ромона на водата и жуженето на насекомите. Слуховото възприятие на реалния свят беше само по себе си вече мъчение. „Царството небесно зависи от клечката за почистване на ушите! — изкрещях отново в нощта. — Да чуе онзи, който има уши да чуе!“

Лионел се обърна в кревата си и леко изсумтя, без да се събуди. Нямах кой знае какъв избор — налагаше се да взема отново приспивателно.