Мишел Уелбек
Платформата (5)

5

Накратко казано, туризмът като търсене на смисъл, с игривата общителност, към която предразполага, с образите, които поражда, представлява механизъм за постепенно, закодирано и нетравматизиращо възприемане на външния свят и на другостта.

Рашид Амиру

Събудих се около пладне, климатикът глухо бръмчеше; главата ме болеше по-малко. Изтегнат напряко върху кревата king size^[1] осъзнах как ще се развие маршрутът и залозите в него. До този момент аморфна, групата щеше да се превърне в оживена общност; още днес следобед трябваше да започна да се ориентирам, а засега да избера къси панталони за разходката по клонгхите. Спрях се на един три четвърти модел от джинсов плат, не прекалено тесен, който комбинирах с тениска „Radiohead“^[2]; после натъпках туй-онуй в една раничка. В огледалото на банята се огледах с отвращение — скованото ми лице на бюрократ се биеше трагично с облеклото ми; приличах изцяло на онова, което бях — навлязъл в четирийсетте чиновник, който държи да се дегизира като младеж, докато трае ваканцията му; беше отчайващо. Отидох на прозореца и дръпнах докрай пердетата. От 27-ия етаж гледката беше невероятна. Внушителната грамада на хотел „Мериот“ се издигаше отляво като варовикова скала, набраздена от черните хоризонтални линии на редиците прозорци, наполовина скрити зад балконите. Светлината на слънцето в зенита му подчертаваше брутално плоскостите и ръбовете. Пред мен отраженията се умножаваха до безкрай върху сложна конструкция от пирамиди и конуси синкаво стъкло. На хоризонта гигантските кубове от бетон на „Grand Plaza President“^[3] се издигаха един върху друг като етажи на стъпаловидна пирамида. Вдясно, над потръпващата и зелена повърхност на Лумпхини Парк, стърчаха квадратните кули на Дусит Тхани^[4], подобни на жълтеникава цитадела. Небето беше абсолютно синьо. Бавно изпих една „Сингха Голд“, медитирайки върху понятието „безвъзвратно“.

Долу екскурзоводката осъществяваше нещо като проверка с цел раздаване на breakfast^[5] купоните. Така разбрах, че двете мацки се казваха Бабет и Леа. Бабет имаше руси къдрави коси, май по-скоро накъдрени; имаше хубави гърди, мръсницата, личаха си добре под прозрачната туника — фолклорно емприме от „Троа Сюис“, предполагам. Панталонът й, от същия плат, беше не по-малко прозрачен; бялата дантела на гащичките й се виждаше съвсем ясно. Леа, много мургава, беше доста по-източена, което се компенсираше от красиво закръглено задниче, добре подчертано от впитите черни бричове и предизвикателния й бюст, опнат под яркожълтото бюстие. Миниатюрен диамант украсяваше плоския й пъп. Взирах се внимателно в двете куклички, за да ги забравя завинаги.

Раздаването на купоните продължаваше. Екскурзоводката Сон викаше туристите по малко име; просто ми се повръщаше. Бяхме големи хора, по дяволите. За миг се обнадеждих, когато нарече възрастните ни спътници „господин и госпожа Лоближоа“; но веднага добави с усмивка на себевъзхита: „Жозет и Рьоне.“ Просто невероятно, но факт. „Казвам се Рьоне“ — потвърди пенсионерът, без да се обръща към никого определено.

„Това не е на добро…“ — измънках аз. Жена му му хвърли уморен поглед, от рода на „Млъкни, Рьоне, досаждаш на всички.“ Изведнъж се сетих на кого ми прилича — на Господин Плюс от рекламите на Балсен. Може би беше самият той. Обърнах се направо към жена му — играли ли са някога второстепенни роли? Никога, били собственици на месарница. Да, и това им прилягаше. Значи този веселяк беше бивш месарин (в Кламар, уточни жена му); в скромно предприятийце, предопределено да изхранва дребните хорица, ето къде беше изпълнявал той своите пируети и скокове.

Имаше и още две двойки, по-незабележими, които изглеждаха свързани в някакво тайнствено братство. Бяха ли вече пътували задно? Бяха ли се вече запознавали на някой breakfast? На този етап от пътуването всичко беше възможно. Първата беше по-неприятна. Мъжът приличаше на Антоан Вехтер^[6] като млад, ако човек изобщо може да си представи такова нещо; но по-кестеняв и с добре подстригана брада; всъщност не приличаше толкова на Антоан Вехтер, по-скоро на Робин Худ, но с нещо швейцарско или по-скоро юранско^[7]. С една дума, на нищо не приличаше, но видът му бе наистина на глупак. Да не говорим за жена му с гащеризона, сериозна, образцова млекарка. Невъзможно е тези същества да не са се възпроизвели, помислих си аз; сигурно са си оставили детето на родителите си в Лон-льо-Солние. Втората двойка, по-възрастна, не излъчваше чак такова дълбоко умиротворение. Слаб, мустакат и нервен, мъжът ми се представи като натуропат; наложи се да ми обясни, поради невежеството ми, че лекува с билки, а ако е възможно, и с други естествени средства. Жена му, суха и дребна, работеше в социалния сектор, за приобщаването на не знам какви си първосигнални алзаски престъпници; имаха вид на хора, които не са се чукали от трийсет години. Мъжът беше склонен да ме занимава с целебните свойства на природните лекарства, но леко замаян от последния обмен на мисли, аз приседнах на една близка пейка. От мястото ми се виждаха тримата последни членове на групата, наполовина скрити от двойката месари. Нещо наподобяващо на вол на около петдесет години на име Робер, със странно сурово изражение; една жена на възраст idem^[8], с черни коси на букли около едновременно злото, пресметливо и вяло лице, на име Жозиан, и най-сетне една по-млада жена, почти незабележима, на не повече от двайсет и седем години, която вървеше след Жозиан с кучешко покорство и носеше името Валери. Достатъчно, ще имам възможност да ги разгледам отново; прекалено много възможности ще да имам да ги разглеждам, казах си мрачно, отправяйки се към автобуса. Забелязах, че Сон продължава да се взира в списъка на пътниците. Устните й неволно мълвяха нещо, лицето й бе напрегнато; по него се четеше безпокойство, почти страх. След преброяването ни групата се оказа тринайсет души; а тайландците са понякога много суеверни, дори повече от китайците — при номерирането на етажите на сградите, на улиците, често се минава директно от дванайсет на четиринайсет само за да се избегне споменаването на числото тринайсет. Настаних се отляво, почти по средата на превозното средство. Хората се ориентират доста бързо при подобни групови придвижвания; за да си спокоен, трябва да си заемеш отрано мястото, да останеш на него, дори да разположиш някои лични вещи; в известен смисъл да се заселиш активно.

За мое голямо учудване видях Валери да сяда до мен, макар автобусът да беше наполовина празен. Два реда зад нас Бабет и Леа размениха подигравателни реплики. В техен интерес беше да млъкнат, мръсниците. Дискретно насочих вниманието си към младата жена — имаше дълги черни коси и лице, знам ли, лице, което можеше да се окачестви като скромно; най-точно казано, не беше нито красива, нито грозна. След кратък, но усилен размисъл произнесох с мъка: „Не ви ли е прекалено горещо?“ — „Не, не, в автобуса е поносимо“ — отвърна тя много бързо, без да се усмихне, просто облекчена от това, че бях подхванал разговора; въпреки че изречението ми беше забележително тъпо — в действителност замръзвахме от студ в този автобус. „Били ли сте вече в Тайланд“ — поде тя съвсем уместно. „Да, веднъж.“ Тя замря в очакване, готова да изслуша интересен разказ. Да й разкажа ли предишното си посещение? Може би, но не веднага. „Хубаво беше…“ — казах най-сетне аз с топъл глас, който трябваше да компенсира изтърканата фраза. Тя кимна удовлетворено. Тогава разбрах, че тази млада жена съвсем не бе покорна в отношенията си с Жозиан, тя бе покорна по принцип; може би бе напълно узряла да си намери нов господар, може би й беше писнало от Жозиан — която, седнала няколко реда пред нас, яростно разлистваше „Гида на пътешественика“ и хвърляше зли погледи в наша посока. Романс, романс.

Веднага след Payab Ferry Pier корабът свърна вдясно по Кхлонг Самсен и ние навлязохме в различен свят. Животът тук беше почти непроменен от миналия век. Наколни жилища от тиково дърво се редуваха едно след друго по продължение на канала; бельо съхнеше под навесите. Някои от жените се приближаваха до прозорците и ни наблюдаваха как минаваме, други спираха да перат. Деца се къпеха и се отърсваха от водата под коловете; махаха ни настойчиво с ръце. Навсякъде имаше растителност; пирогата ни си проправяше път сред гъсталаци от водни лилии и лотоси; трескав и гъмжащ живот извираше отвсякъде. Нямаше свободно пространство земя, въздух и вода, което да не се покрие мигновено с пеперуди, гущери, шарани. Намираме се, каза Сон, в разгара на сухия сезон; това не пречеше въздухът да е напълно и непоправимо влажен.

Валери седеше до мен; изглеждаше потънала в дълбок покой. Разменяше поздрави със старците, които пушеха лулите си по балконите, с децата, които се къпеха, с перящите жени. Юранските еколози имаха също вид на успокоени; дори натуропатите се бяха поукротили. Заобикаляха ни само тихи звуци и усмивки. Валери се обърна към мен. Почти изпитах желание да я хвана за ръка; без да знам точно защо, се въздържах. Корабчето не помръдваше — намирахме се в кратката вечност на един щастлив следобед; дори Бабет и Леа мълчаха. Те се бяха леко размазали, според собствения им израз, употреби го Леа малко по-късно, на кея.

Докато разглеждахме Храма на Зората, отбелязах наум да си купя виагра от някоя отворена аптека. По пътя обратно научих, че Валери е бретонка и че родителите й притежавали ферма в Трегороа; самият аз не знаех какво да й разкажа. Тя имаше интелигентен вид, но аз нямах никакво желание за интелигентни разговори. Харесваше ми нежният й глас, незабележимото й католическо усърдие, движението на устните й, когато говореше; устата й беше сигурно много топла, готова да погълне спермата на някой истински приятел. „Хубаво беше днес следобед“ — казах най-сетне отчаяно. Бях се отдалечил много от хората, бях живял прекалено дълго сам, вече съвсем не знаех как да се държа. „Да, беше хубаво…“ — отговори тя; не беше взискателна, беше наистина добро момиче. И въпреки това, веднага щом автобусът пристигна в хотела, аз се втурнах към бара.

Три коктейла по-късно започнах да съжалявам за поведението си. Излязох, за да направя една обиколка във фоайето. Беше седемнайсет часът; все още никой от групата не се бе появил. За сумата от четиристотин бати всеки желаещ можеше да се запише за фолклорна вечеря с „традиционни тайландски танци“; срещата беше в двайсет часа. Валери щеше да отиде със сигурност. Що се отнася до мен, вече имах някакви познания относно традиционните тайландски танци, защото бях изминал преди три години маршрута „Класическият Тайланд: от «Розата на Севера» до «Града на Ангелите»“, предлаган от Куони^[9]. Впрочем съвсем не лош, малко скъп и на вдъхващо ужас културно равнище, всички участници имаха най-малко висше образование. Трийсет и двете пози на Буда в музея на статуи Ратанакосин, стиловете таиско-бирмански, таиско-кхмерски или таи-таи, нищо не им убягваше. Върнах се изтощен, през цялото време се чувствах смешен без помощта Синия гид^[10]. В момента започваше сериозно да ми се чука. Въртях се в кръг във фоайето, жертва на растяща нерешителност, когато забелязах табелка Health Club^[11], която сочеше към долния етаж.

Входът беше осветен от червени неонови светлини и гирлянди с разноцветни електрически крушки. Върху едно пано с бял фон три сирени по бикини и с прекалено големи гърди предлагаха на евентуалния посетител чаша шампанско; една много стилизирана Айфелова кула се очертаваше в далечината; не бих казал, че беше същата концепция като тази на пространствата за поддържане на форма на хотелите „Меркюр“. Влязох и поръчах на бара един бърбън. Около десетина момичета зад стъклото извърнаха главите си към мен, някои с мамеща усмивка, други не. Бях единственият клиент. Въпреки малките размери на заведението момичетата носеха значки с номера. Изборът ми падна бързо върху номер 7 — първо, защото беше миловидна, и после, защото, изглежда, не се отнасяше с особен интерес към телевизионната програма, нито пък беше потънала в оживен разговор със съседката си. И наистина, когато извикаха името й, тя се надигна с видимо удоволствие. Предложих й една кола на бара, после се оттеглихме в стаята. Казваше се Оон, поне така разбрах, идваше от север — от малко селце близо до Чиангмай. Беше на деветнайсет години.

След общата баня се излегнах върху дюшека, покрит с пяна; веднага разбрах, че няма да съжалявам за избора си. Оон се движеше много добре, много гъвкаво; беше сложила точната доза сапун. В един момент тя започна да гали продължително задника ми с гърдите си; това беше лична инициатива, не всички момичета го правеха. Добре насапунисаното й котенце търкаше прасците ми като малка остра четка. Веднага ми стана, за мое леко учудване; когато ме обърна и започна да гали члена ми с краката си, ми се стори, че няма да мога да се удържа. С огромно усилие, напрягайки мускулите на бедрата си, успях.

Когато легна върху мен на кревата, мислех, че ще издържа дълго време, но скоро се предадох. Независимо от младостта си, тя умееше да си служи с котенцето. Първо се хлъзна съвсем леко, слабо попристягайки члена ми, после слезе няколко сантиметра надолу, стискайки по-силно. „О, не, Оон, не!“ — извиках аз. Тя се разсмя, доволна от своята власт, после продължи да слиза, като свиваше и отпускаше стените на вагината си със силни и бавни тласъци; същевременно ме гледаше в очите явно развеселена. Изпразних се доста преди да достигне до корена на члена ми.

След това побъбрихме малко, прегърнати на леглото, изглежда, не бързаше много да се върне на сцената. Каза ми, че няма много клиенти; това било по-скоро хотел за групи в последната фаза, хора без истории, откъснали се от всичко. Имало много французи, но те рядко проявявали отношение към body massage^[12]. Тези, които идвали, били мили, но имало най-много германци и австралийци. Също и по някой японец, но тя не ги обичала, винаги искали да бият и да връзват; или пък онанирали, докато гледали обувките й; напълно безсмислена работа.

А мен как ме намира? Не било лошо, но се надявала да издържа малко по-дълго. „Much need^[13]…“ — каза тя, като полюшна нежно члена ми, сит между пръстите й. Освен това изглеждам симпатичен човек. „You look quiet“^[14]… — каза тя. Тук малко се лъжеше, но всъщност беше вярно, тя умело ме успокои. Дадох й три хиляди бати, което, доколкото си спомнях, беше добра цена. По реакцията й се убедих, че беше наистина добра цена. „Кроп кхун, кхат!“ — каза тя с широка усмивка, сключвайки ръце на височината на челото си. После ме изпрати до изхода, хваната за ръката ми; пред вратата разменихме няколко целувки по бузите.

 

 

Качвайки се по стълбите, се озовах лице в лице с Жозиан, която явно се колебаеше дали да слезе. Беше облякла за вечерта черна туника с позлатени кантове, но това не я правеше по-симпатична. Мазното й, интелигентно лице ме фиксираше, без да трепне. Забелязах, че си е измила косата. Не беше грозна, не; можеше да мине и за хубава, бях харесвал ливанки от този тип; но в същността си изражението й беше определено злобно. Много добре си я представях как се застъпва за някакви политически позиции, не можех да съзра в нея никакво съчувствие. Нямах какво да й кажа и аз. Сведох глава. Може би леко смутена, тя ме заговори: „Има ли нещо интересно там долу?“ Толкова ме вбесяваше, че едва не й отвърнах: „Бар с проститутки“, но в края на краищата излъгах, беше по-просто: „Не, не, не знам, някакъв козметичен салон…“

„Вие не сте отишли на фолклорната вечеря…“ — отбеляза мръсницата. „Вие също…“ — затапих я аз. Този път тя забави отговора си, явно кипрейки се. „Да, да, не обичам много този вид неща… — продължи тя и направи вълнообразно движение с ръката си, едва ли не достойно за героиня на Расин. — Малко е прекалено туристическо…“ Какво искаше да каже с това? Всичко беше туристическо. Отново едва се сдържах да не й тресна един юмрук по муцуната. Изправена насред стълбището, тя ми препречваше пътя; трябваше да проявя търпение. Автор на пламенни писма по определени поводи, свети Йероним също е успявал, когато обстоятелствата са го изисквали, да прояви добродетелите на християнското търпение; ето защо го смятат за велик светец и църковен богослов.

Спектакълът с „тайландски традиционни танци“ беше според нея на нивото на Жозет и Рьоне, които дълбоко в душата си тя смяташе за изкопаеми; забелязах с тревога, че търсеше в мене съюзник. И наистина, маршрутът щеше скоро да продължи към вътрешността на страната, щяха да ни разделят на две маси при храненето; време беше всеки да си избере лагера. „Ами, добре…“ — казах след дълго мълчание. В този момент над нас изникна като по чудо Робер. Опитваше се да слезе по стълбите. Гъвкаво му сторих път, изкачвайки няколко стъпала. Преди да се втурна към ресторанта, се обърнах — Жозиан не бе помръднала и фиксираше с поглед Робер, който се отправи с бърза крачка към козметичния салон.

Бабет и Леа бяха близо до купите със зеленчуци. Кимнах с глава, правейки възможно най-незначителния знак за познанство, преди да си сервирам батати. Изглежда, и на тях традиционните тайландски танци им се бяха видели изтъркани. Връщайки се към масата, забелязах, че двете куклички бяха седнали на няколко метра от мен. Леа беше облечена с тениска Rage against the machine^[15] и с много впити джинсови бермуди, Бабет беше с нещо безформено, в което разноцветните копринени ленти се редуваха с прозрачни ивици. Дърдореха оживено, като явно си спомняха за различни нюйоркски хотели. Да се ожениш за една от тези мацки, си казах аз, би било абсолютният ужас. Възможно ли беше все още да си сменя масата? Не, щеше да бъде малко грубо. Настаних се на стола пред тях, така можех поне да им обърна гръб, изядох си набързо вечерята и се качих в стаята си.

 

 

Точно когато се канех да вляза във ваната, се появи една хлебарка. Това беше най-подходящият момент в живота ми за появата на хлебарка; просто по-добър не би могла да уцели. Придвижваше се бързо по плочките, миличката, потърсих с очи пантофа си, но знаех дълбоко в душата си, че шансовете ми да я размажа са минимални. И защо ли да се боря изобщо? Какво би могла да стори дори Оон с нейната божествено еластична вагина? Оттук нататък бяхме обречени. Хлебарките се съвкупяват без всякакво изящество и видима радост; но се съвкупяват многочислено и генетическите им мутации са бързи; ние не сме в състояние да направим абсолютно нищо срещу хлебарките.

Преди да си легна, отдадох още веднъж дължимото на Оон и на всички тайландски проститутки. Не беше лесен занаятът на тези момичета; сигурно не им се случваше много често да попаднат на добро момче, надарено със сносна физика, което наистина да не желае нищо повече от едновременен оргазъм. Да не говорим за японците — при мисълта за тях целият настръхнах и хванах здраво „Гида на пътешественика“. Бабет и Леа не биха могли, помислих си, да бъдат и тайландски проститутки; не са достойни за такова нещо. Валери може би; в това момиче имаше нещо: грижовна като майка и в същото време малко мръсница — и двете потенциално, разбира се, — засега тя беше предимно мило момиче, дружелюбна и сериозна. Явно Валери ми харесваше. Лекичко онанирах, за да пристъпя към четенето с ведра глава; резултатът беше няколко капки.

Въпреки че си поставя по принцип за цел да ви подготви за пътуване до Тайланд, „Гидът на пътешественика“ на практика изразява сериозни резерви и се чувства задължен още в самия предговор да изобличи сексуалния туризъм, това гнусно робство. Накратко, авторите на „Пътешественика“ бяха мрънкачи, чиято единствена цел беше да помрачат и най-малката радост на туристите, които мразеха. Не обичаха впрочем никого освен самите себе си, ако се съди по пръснатите из цялата книга саркастични забележки от рода на: „Да, скъпа госпожо, знаете това сигурно от епохата на хипитата!…“ Най-мъчителното обаче беше резкият, спокоен и строг тон, потреперващ от сдържано възмущение: „Не от фалшиво целомъдрие, просто не обичаме Патайа. Прекаленото си е прекалено.“ Малко по-нататък продължаваха с нападките срещу „западняците с тлъсти кореми“, които се перчели с малките тайландки и от това на тях „направо им се повдигало“. Тъпи протестанти хуманитари, ето какво бяха те и цялата им „симпатична компания от приятели, взели участие при написването на книгата“, чиито гадни мутри се пулеха самодоволно на една четвъртина от корицата. Захвърлих с все сила произведението, като едва не нацелих телевизора „Сони“, и взех с примирение „Фирмата“ на Джон Гришам. Това беше американски бестселър, един от най-добрите, т.е. един от най-продаваните. Главният герой беше млад адвокат с голямо бъдеще, блестящ и красив, който работеше по деветдесет часа на седмица; тази помия беше не само написана като сценарий — авторът й беше помислил и за актьорите дори, в случая ролята беше писана явно за Том Круз. Съпругата на героя също не беше лоша, въпреки че работеше само по осемдесет часа на седмица; Никол Кидман обаче нямаше да е подходяща, не беше роля за изкуствено накъдрена героиня, а за фризирана с четка и сешоар. Слава Богу поне, че гълъбчетата си нямаха деца, това ни спестяваше някои мъчителни сцени. Ставаше дума за разказ, който държи в напрежение — е, в умерено напрежение; още от втората глава беше ясно, че управителите на фирмата са мръсници, а изобщо не можеше да става дума героят да умре накрая, нито пък жена му. Но междувременно, за да покаже, че не се шегува, писателят щеше да пожертва няколко симпатични второстепенни персонажи; оставаше да разберем кои точно, това би оправдало четенето. Може би бащата на героя — работите му вървяха зле, трудно му беше да се приспособи към мениджмънта, налагащ минимум резерви, почти бях сигурен, че присъстваме действително на последния му Thanksgiving.^[16]