Мишел Уелбек
Платформата (4)

4

Самолетът кацна към пет часа сутринта на летище Дон Муанг. Събудих се трудно. Съседът ми отляво беше вече станал и нервничеше на опашката, която чакаше да слезе от самолета. Загубих го много бързо от погледа си в коридора, който водеше към залата за пристигащи. Краката ми бяха омекнали, имах клисав вкус в устата си; ушите ми пищяха ужасно.

Веднага след като прекрачих автоматичните врати, горещината ме погълна като паст. Беше минимум 35°С. Горещината на Банкок има тази особеност, че е някак мазна, вероятно заради замърсяването на въздуха; човек винаги се учудва, че след кратък престой навън не е целият покрит с тънък слой индустриални отпадъци. Нужни ми бяха около трийсет секунди, за да натаманя дишането си. Опитвах се да не се отдалечавам от тайландската ни екскурзоводка, която така и не успях да разгледам добре, но видях, че е сдържана и добре възпитана — макар че повечето тайландци оставят подобно впечатление. Раницата прерязваше раменете ми; беше Lowe Pro Himalaya Trekking^[1], най-скъпият модел в „Старият лагерник“^[2]; беше с доживотна гаранция. Внушителна работа — стоманеносива, със скоби, със специални закопчалки от залепящи се ленти — лиценз на фирмата — и ципове, които се затваряха при минус 65°С. Съдържанието й бе за съжаление много ограничено — няколко къси панталони и тишъртки, бански гащета, специални обувки, с които може да се ходи върху корали (125 франка в „Старият лагерник“), тоалетен несесер, съдържащ лекарствата, посочени като необходими в „Гида на пътешественика“^[3], видеокамера JVC HRD-9600 MS с батерии и резервни касети и два американски бестселъра, които бях купил напосоки на летището.

Автобусът на „Нувел Фронтиер“ беше спрял на около стотина метра. Във вътрешността на мощното превозно средство — Мерцедес М-800, 64-местен — климатикът беше включен докрай; направо имахме чувството, че влизаме в хладилник. Настаних се до един прозорец отляво по средата на автобуса; смътно различавах около десетина други пътници, между които и съседа ми от самолета. Никой не седна до мен. Явно бях пропуснал първата възможност да се интегрирам в групата; освен това бях и на път да ме хване сериозна хрема.

Още не се беше съмнало, но по шестлентовата автострада, която ни отвеждаше към Банкок, движението бе вече натоварено. Край нас се редуваха билдинги от стомана и стъкло, като от време на време се появяваше и по някоя сграда от масивен бетон, която напомняше съветската архитектура. Административни седалища на банки, на големи хотели, на електронни компании — най-често японски. След разклонението за Чатучак автострадата се издигна над окръжност от ленти, които обикаляха сърцевината на града. Между осветените сгради на хотелите започваха да се различават групи от къщи, малки, с ламаринени покриви, сред запуснати терени. Осветени от неонова светлина, павилиони предлагаха супа и ориз; от тенекиените тенджери излизаше пара. При изхода за Ню Петчабури Роуд автобусът намали малко. За миг съзряхме една многолистна детелина с фантастични очертания, чиито асфалтови спирали бяха сякаш увиснали насред небето, осветени от огромни летищни прожектори; после, след един дълъг завой, автобусът се включи в автострадата.

Хотел „Банкок Палас“ принадлежеше на верига хотели от рода на „Меркюр“^[4] и се придържаше към същите ценности по отношение на храната и качество на обслужването; това научих от една брошура, която взех от фоайето, докато чаках да се изясни положението. Беше малко след шест часа сутринта (полунощ в Париж, помислих си без никакъв повод), но оживлението беше вече голямо, току-що бяха отворили салона за закуска. Седнах на една пейка, бях замаян, ушите ми продължаваха силно да пищят, започваше да ме боли и корем. По начина на чакане започнах да разпознавам някои членове на групата. Имаше две момичета на около двайсет и пет години, тип мацки — общо взето, нелошо сложени, — които оглеждаха презрително хората наоколо. Двойка пенсионери пък напротив — той можеше да бъде описан като бодряга, тя беше повече унила — наблюдаваха с възторг вътрешното обзавеждане на хотела, състоящо се от огледала, позлата и полилеи. В първите часове на образуването на група се наблюдава по принцип само фатична^[5] общителност, която се характеризира с употребата на изтъркани фрази и с ограничено емоционално обвързване. Според Едмъндс и Уайт^[6] образуването на минигрупи може да се установи едва след първия излет, понякога и по време на първото съвместно хранене.

Скочих, бях на ръба на припадъка, запалих цигара, за да се съвзема — сънотворните бяха наистина много силни, ставаше ми лошо от тях, а тези, които бях вече взел, не ми действаха, просто не виждах изход от положението. Пенсионерите сновяха един около друг, стори ми се, че мъжът леко позира; в очакване да се появи някой, с когото да размени усмивка, той хвърляше наоколо насочени към външния свят виртуални усмивки. В активния си живот те са били вероятно дребни търговци, това беше единствено възможната хипотеза. Един по един, след поименно повикване, членовете на групата се отправяха към екскурзоводката, получаваха ключовете си, качваха се по стаите — накратко, разпръскваха се. Можело, уведоми ни екскурзоводката с доста звучен глас, да закусим веднага, можело също така да си починем по стаите; изобщо пълна свобода. Но каквото и да решим, тръгването за клонгхите^[7] беше определено за четиринайсет часа, сборен пункт — фоайето на хотела.

Остъклената стена на стаята ми гледаше изцяло към автострадата. Беше шест и половина. Движението беше натоварено, но двойните стъкла пропускаха само слабо бучене. Нощното осветление бе изгасено, слънцето все още не се отразяваше в стоманата и стъклото; в този час на деня градът беше сив. Поръчах си на румсървиса двойно еспресо и го изпих заедно с един ефералган, един долипран и двойна доза осцилококсинум, после си легнах и се опитах да заспя.

Някакви неясни форми се движеха бавно в тясно пространство, издавайки приглушено бръмчене; може би бяха строителни машини или огромни насекоми. В дъното мъж, въоръжен с къс ятаган, внимателно оглеждаше острието му; беше с бял тюрбан и с бели шалвари. Внезапно въздухът стана червен и лепкав, почти течен; кондензираните капки под очите ми ми подсказаха, че от сцената ме разделя стъкло. Човекът беше вече на земята, прикован от невидима сила. Строителните машини се бяха струпали около него; имаше няколко багера и един малък булдозер с гъсенични вериги. Багерите повдигнаха шарнирните си лапи и дружно стовариха греблата си върху човека, разсичайки тялото му на седем или осем части; главата му обаче все още изглеждаше оживена от някаква демонична енергия, злобна усмивка продължаваше да криви брадатото му лице. Булдозерът се приближи на свой ред към човека, главата му се пръсна като яйце, поток от мозък и размазани кости се плисна върху стъклото, на няколко сантиметра от лицето ми.