Мишел Уелбек
Платформата (33)

5

Шест месеца по-късно аз съм все още в стаята си на Наклуа Роуд; мисля, че съм почти към края на задачата си. Валери ми липсва. Ако случайно бях имал намерението, започвайки да пиша тези страници, да смекча усещането за загуба или да направя загубата по-поносима, сега мога да се уверя в провала си — отсъствието на Валери не ме е карало никога да страдам толкова.

В началото на третия месец от престоя си най-сетне се реших да се върна в салоните за масаж и в баровете с момичета. Идеята не ме вдъхновяваше истински предварително, боях се от абсолютно фиаско. Но все пак успях да се надървя, дори да се изпразня; но не познах никога вече удоволствието. Вината не беше у момичетата, те бяха все така изкусни, все така нежни; аз обаче бях станал напълно безчувствен. По-скоро заради принципа продължих да посещавам един салон за масажи веднъж седмично; после реших да прекратя. Беше все пак човешки контакт — и тъкмо в това беше неудобството. Макар аз самият да не вярвах във възвръщането на желанието, понякога момичето можеше да се изпразни — поради своята безчувственост членът ми беше в състояние да издържа часове наред, освен ако не направех минимално усилие да прекъсна упражнението. Можеше да пожелая нейното изпразване и това можеше да се превърне в залог, ала аз не желаех да позная какъвто и да е залог. Животът ми беше празна обвивка и беше за предпочитане да си остане такава. Ако позволях на страстта да проникне в тялото ми, болката щеше много бързо да я последва.

Книгата ми клони към своя край. Все по-често оставам в леглото почти през целия ден. Понякога включвам климатика сутрин, изключвам го вечер, между двете не се случва буквално нищо. Свикнах с бръмченето на апарата, което ме дразнеше в началото; но свикнах също така и с горещината; нямам наистина никакви предпочитания.

Отдавна престанах да купувам вестници; предполагам, че с днешна дата президентските избори са вече минали. Каквото и да става, министърът на културата трябва да продължи да изпълнява задълженията си. Може би Мари-Жан се сеща още за мен, от време на време, по повод бюджета на някоя изложба, не се опитах да възстановя връзката си с нея. Не знам и какво е станало с Жан-Ив; след уволнението му от „Орор“, предполагам, е бил принуден да започне кариерата си на много по-ниско ниво, и вероятно не в туристическия бранш.

Когато любовта изчезне, целият живот става някак банален и по принуда. Поддържаш човешкия си облик, обичайното си поведение, някаква структура; но не влагаш в това, както казват, сърце.

Мотори се спускат по Наклуа Роуд, вдигайки облак прах. Вече е пладне. Прииждайки от крайните квартали, проститутките отиват на работа по баровете в центъра на града. Днес май няма да изляза. Или може би в края на следобеда, за да хапна една супа в някоя от закусвалните около кръстовището.

Когато се откажеш от живота, последните човешки контакти, които остават, са тези с търговците. Що се отнася до мен, те се ограничават в няколко думи, произнесени на английски. Не говоря таи, което издига около мен задушаваща и тъжна бариера. Много е вероятно никога да не разбера истински Азия, но това е без особено значение. Можеш да обитаваш света, без да го разбираш, достатъчно е да си осигуриш храна, ласки и любов. В Патайа според западните критерии, а дори и според азиатските, храната и ласките са евтини. Що се отнася до любовта, трудно ми е да говоря за нея. Сега съм убеден — за мен Валери беше само едно лъчезарно изключение. Тя беше от онези същества, които са способни да посветят живота си на нечие щастие, да превърнат това в своя цел. Подобно явление е загадка. В него се заключват щастието, простотата и радостта; но аз продължавам да не зная нито как, нито защо това може да се случи. А след като не съм разбрал любовта, за какво ми трябва да съм разбрал останалото?

До края ще си остана дете на Европа, на тревогата и на срама; не нося никакво послание на надеждата. Към Запада не изпитвам омраза, най-многото изпитвам огромно презрение. Знам само, че такива, каквито сме, ние всички воним на егоизъм, на мазохизъм и на смърт. Създадохме система, в която стана просто невъзможно да се живее; а на всичкото отгоре продължаваме да я изнасяме.

Вечерта се спуска, гирляндите от многоцветни лампички светват около витрините на баровете за бира. Германците от третата възраст се настаняват там, полагат дебелите си ръце върху бедрото на младата си спътничка. Повече от всеки друг народ те познават тревогата и срама; те изпитват необходимост от крехка плът, от нежна и безкрайно освежителна кожа. Повече от всеки друг народ те познават желанието за собственото си унищожение. При тях рядко ще срещнеш самодоволната и прагматична вулгарност на англосаксонските сексуални туристи, начина, по който сравняват непрекъснато качеството на услугата с цената. Те също така рядко правят гимнастика и поддържат собствените си тела. Обикновено ядат много, пият много бира, трупат вредни тлъстини; повечето са на път да умрат. Често са дружелюбни, обичат да се шегуват, да черпят, да разказват истории — и въпреки това компанията им действа успокоително и тъжно.

Смъртта, нея я проумях сега; не мисля, че ще ми причини особена болка. Познах омразата, презрението, разрухата и други неща; познах дори и кратки мигове на любов. Нищо в мен няма да ме надживее, а и не заслужавам нещо в мен да ме надживее; ще съм бил посредствена личност, от всякаква гледна точка.

Представям си, неизвестно защо, че ще умра посред нощ, и все още изпитвам леко безпокойство при мисълта за страданието, което съпровожда скъсването на връзките с тялото. Трудно ми е да си представя преустановяването на живота като напълно безболезнено и несъзнателно; знам, естествено, че греша, но въпреки това ми е трудно да го повярвам.

Местните ще ме открият след няколко дни, всъщност доста скоро; в този климат труповете бързо започват да вонят. Няма да знаят какво да правят с мен и вероятно ще се обърнат към френското посолство. Не може да се каже, че съм от бедните, затова случаят ще бъде лесно разрешен. Дори ще останат немалко пари в сметката ми; нямам представа кой ще ги наследи, най-вероятно държавата или някакви много далечни роднини.

За разлика от други азиатски народи, тайландците не вярват в призраци и не проявяват особен интерес към труповете; повечето ги погребват направо в общ гроб. Тъй като няма да съм оставил изрични разпореждания, ще направят същото и с мен. Ще съставят смъртен акт, ще направят отметка в гражданския регистър — много далеч оттук, във Франция. Няколко амбулантни търговци, свикнали да ме виждат в квартала, ще поклатят глава. Нов пребиваващ ще наеме апартамента ми. Ще ме забравят. Ще ме забравят бързо.