Мишел Уелбек
Платформата (3)

3

И ето ме тук, сам, като пълен глупак, пред гишето на „Нувел Фронтиер“^[1]. Беше събота сутрин по време на празниците, Роаси беше претъпкано, както обикновено. Щом получат няколко дни свобода, жителите на Западна Европа се втурват към другия край на земята, прекосяват половината свят със самолет, държат се буквално като избягали от затвор. Не ги упреквам; на път съм да действам по същия начин.

Мечтите ми са посредствени. Като всички жители на Западна Европа, аз искам да пътувам. Е, има трудности — езиковата бариера, лошата организация на обществения транспорт, рисковете от кражба или измама; дори нека нарека нещата по-грубо: онова, което всъщност искам, е да практикувам туризъм. Всеки си заслужава мечтите; моята мечта е безкрайно да редувам „Маршрутите на страстта“, „Цветистите престои“ и „Насладите по избор“ — ако трябва да спомена само няколко от сюжетите в трите каталога на „Нувел Фронтиер“.

Веднага се реших да предприема един маршрут, но доста се поколебах между „Ром и Салца“ (справка CUB CO 033, 16 дни/14 нощи 11 250 фр. стая с две легла, за самостоятелна стая с доплащане 1350 фр.) и „Тропик Таи“ (справка THA CA 006, 15 дни/13 нощи, 9950 фр. стая с две легла, за самостоятелна стая с доплащане 1175 фр.). Всъщност Тайланд ме привличаше повече, но пък Куба има предимството на една от последните комунистически държави, вероятно не за дълго; подобни режими на изчезване крият известна политическа екзотика, но както и да е. Накрая избрах Тайланд. Трябва да призная, че уводният текст на брошурата беше доста ловък, способен да изкуши хората средна ръка:

„Маршрутът — с лекия привкус на приключението! — е организиран така, че от бамбуците на река Куай да се доберете до остров Ко Самуи и оттам, след като прекосите невероятния провлак Кра, да стигнете до Ко Пхи Пхи в сърцето на Пхукет. Едно пътешествие «cool»^[2] по Тропиците.“

Точно в 8 часа и 30 минути Жак Майо затръшва вратата на къщата си на булевард „Бланки“ в XIII арондисман, яхва мотора си и започва прекосяването на столицата от изток на запад. Посока — офисите на „Нувел Фронтиер“ на булевард „Грьонел“. Всеки втори ден той спира в три или четири от агенциите си: „Нося последните каталози, събирам пощата, меря, тъй да се каже, температурата“ — обяснява моторизираният собственик, вечно издокаран с невъобразимата си шарена вратовръзка. Достатъчно, за да пришпори продавачите: „Следващите дни тези агенции увеличават оборота си…“ — обяснява той с усмивка. Явно очарована, журналистката от „Капитал“^[3] продължава да се учудва — кой би могъл да предрече през 1967-а, че малката асоциация, основана от шепа протестиращи студенти, ще стигне до такива върхове? Със сигурност не и хилядите манифестиращи, които минаваха през май 68-а пред първата агенция „Нувел Фронтиер“ на площад „Данфер-Рошеро“ в Париж. „Бяхме точно на най-подходящото място, с лице към телевизионните камери… — спомня си Жак Майо, бивш бойскаут, католик с леви убеждения, минал през Националния съюз на студентите на Франция^[4]. — Това беше първият рекламен удар на фирмата, чието име беше вдъхновено от речите на Джон Кенеди за «новите граници» на Америка.“

Запален либерал, Жак Майо се беше преборил успешно за демократизирането на въздушния транспорт и срещу монопола на „Ер Франс“. Одисеята на предприятието му, станало за по-малко от трийсет години туроператор номер едно на Франция, беше запленила икономическите издания. Подобно на ФНАК^[5], на „Клуб Мед“^[6], „Нови Граници“, родена едновременно с цивилизацията на ваканционните удоволствия, можеше да служи за символ на модерния капитализъм. Оборотът сочеше, че през 2000 година за първи път туристическата индустрия беше станала водеща световна икономическа дейност. Въпреки че условията не изискваха повече от средно добра физическа кондиция, „Тропикът Таи“ спадаше към „приключенските маршрути“ — различни категории престой (примитивен, стандартен, първа категория); броят на пътниците бе ограничен до двайсет, за да може да се постигне по-добра спойка в групата. Забелязах две много сладки blacks^[7] с раници на гърба и се хванах, че се надявам да са избрали същия маршрут; после сведох поглед, отидох да си получа документите за пътуването. Полетът щеше да трае малко повече от единайсет часа.

Да се качиш на самолет днес, независимо от компанията, независимо от местоназначението, означава да си подложен на отвратително отношение по време на целия полет. Натъпкани в пространство, което е не само недостатъчно, но и абсурдно, откъдето не ви е възможно да се надигнете, без да обезпокоите всичките си съседи по ред, вас ви посрещат по правило с куп забрани, изречени с фалшива усмивка от стюардесите. Още не сте се качили, и първата им работа е да ви грабнат личните вещи, за да ги затворят в отделенията за багаж, до които няма да имате никакъв достъп, по никакъв повод, до кацането. След което през целия полет проявяват изключителна изобретателност в измислянето на нови и нови садистични ограничения, като същевременно правят невъзможно всяко ваше придвижване и изобщо всяко действие, с изключение на предписаните — пиене на различни видове сода, американски видеофилми, покупка на безмитни стоки. Непрекъснатото чувство за опасност, подхранвано от въображаеми картини на въздушни катастрофи, принудителната неподвижност в ограничено пространство предизвикват често такъв стрес, че понякога се наблюдават смъртни случаи на пътници по време на отвъдокеански полети. Екипажът се старае да увеличи този стрес до максимум, като ви пречи да се освободите от него по обичайния начин. Лишени от цигари и четиво, напоследък ви лишават все по-често и от алкохол. Слава Богу, че тези мръсници не са започнали още да ви претърсват; като опитен пътник успях да се подсигуря с малък несесер за оцеляване — няколко „Nikopatch“^[8] 21 мг, кутийка сънотворни и манерка със „Съдърн Къмфърт“. Потънах в тежък сън в момента, когато прелитахме над бившата Източна Германия.

Събудих се от тежест върху рамото ми и от влажен дъх. Изправих съседа си отляво на седалката му, без да го щадя особено — той изръмжа глухо, но не си отвори очите. Беше висок мъж на около трийсет години, със светлокестеняви коси и кръгла подстрижка. Нямаше вид нито на неприятен, нито на особено отракан човек. Беше дори трогателен, увит в бледосиньото си одеяло, отпуснато от авиокомпанията, с едри ръце на работник, почиващи върху коленете му. Вдигнах книгата джобен формат, паднала в краката му — тъп англосаксонски бестселър от някакъв си Фредерик Форсайт. Бях вече чел едно произведение на този кретен, пълно с дебело подчертани комплименти към Маргарет Тачър и зловещо мелодраматични възпоминания за СССР като за империята на злото. Чудех се как ли се оправя след падането на Берлинската стена. Прелистих новата му творба — явно ролята на лошите бе поета от червено-кафявите и още няколко сръбски националности; човекът следеше събитията. Що се отнася до любимия му герой, досадния Джейсън Мънк, той отново служеше на ЦРУ, в случая съюзено с чеченската мафия. Чудно! — казах си аз, слагайки книгата върху коленете на съседа си, — моралът на англосаксонските автори на бестселъри направо няма грешка! Страницата бе отбелязана с прегънат на три лист, в който разпознах циркулярното писмо на „Нувел Фронтиер“ — явно се бях запознал с първия си спътник. Добро момче, сигурен бях, несъмнено много по-малко егоцентричен и истеричен от мен. Хвърлих поглед към видеоекрана, който показваше хода на полета ни — вероятно бяхме минали Чечения, по-точно — бяхме прелетели над нея; температурата на въздуха беше минус 53° С, височината — 10 143 метра, местното време 00,27 часът. Информацията се смени с карта — предстоеше да прелетим над Афганистан. През люка, естествено, не се виждаше нищо освен абсолютна тъмнина. Във всеки случай талибаните си бяха вече легнали и киснеха в кирта си. „Лека нощ, талибани, лека нощ… Сънувайте сладки сънища…“ — прошепнах аз, преди да глътна второто приспивателно.