Мишел Уелбек
Платформата (29)

1

За първи път от много дълго време се събуждах сам. Болницата на Краби беше малка светла постройка; един лекар ме посети преди обяд. Беше французин от „Медсен дю Монд“^[1], организацията беше дошла на място още на следващия ден след атентата. Беше човек на около трийсет години, леко прегърбен, с угрижен израз на лицето. Съобщи ми, че съм спал в продължение на три дни. „Всъщност не спяхте истински — поправи се той. — Понякога изглеждахте буден, на няколко пъти ви говорехме, но едва сега успяваме да осъществим контакт.“ Да осъществят контакт, казах си. Съобщи ми, че равносметката след атентата била ужасяваща — за момента имало сто и седемнайсет загинали, това бил най-смъртоносният атентат в Азия. Някои от ранените били още в крайно критично положение, преценили са, че не могат да ги транспортират; Лионел беше сред тях. И двата му крака били откъснати, освен това в стомаха му попаднал метален къс, шансовете му да оживее били много малки. Другите тежко ранени били пренесени в „Bumrungrad Hospital“, в Банкок. Жан-Ив бил само леко засегнат, куршум причинил фрактура на раменната му кост; бил лекуван на място. Самият аз съм нямал нищо, нито дори драскотина. „Що се отнася до вашата приятелка… — заключи лекарят, — тялото й е вече върнато във Франция. Говорих по телефона с родителите й — ще бъде погребана в Бретан.“

Млъкна; вероятно очакваше да кажа нещо. Наблюдаваше ме с крайчеца на очите си; имаше все по-загрижен вид.

Към обед се появи една сестра с табла; отнесе я един час по-късно. Каза ми, че трябва да започна да се храня отново, че това е необходимо.

Жан-Ив дойде да ме посети към средата на следобеда. Той също ме гледаше странно, малко отстрани. Говори ми най-вече за Лионел; умирал, било вече само въпрос на часове. Питал много за Ким. Тя била по чудо невредима, но, изглежда, бързо се утешила — разхождайки се предишната вечер в Краби, Жан-Ив я видял подръка с един англичанин. Не бил казал нищо на Лионел, но той, изглежда, не си правел илюзии; било само по себе си късмет, казвал, че изобщо я срещнал. „Странно… — добави Жан-Ив, — той изглежда щастлив.“

В мига, в който излизаше от стаята ми, си дадох сметка, че не бях проронил нито дума; наистина не знаех какво да му кажа. Усещах, че нещо не е наред, но това беше смътно усещане, трудно определимо. Струваше ми се, че е най-добре да мълча, изчаквайки хората около мен да осъзнаят грешката си; беше просто тежък момент, който щеше да отмине.

Преди да излезе, Жан-Ив вдигна очи към мен, после поклати отчаяно глава. Както разбрах по-късно, щом съм останел сам в стаята, не съм спирал да говоря; щом някой влезел, веднага съм млъквал.

Няколко дни по-късно ни пренесоха в „Bumrungrad Hospital“ със санитарен самолет. Не разбирах причините за това пренасяне; мисля, че беше главно за да може полицията да ни разпита. Лионел беше умрял предишната вечер; пресичайки коридора, бях хвърлил поглед върху трупа му, увит в плащаница.

Тайландските полицаи бяха придружени от аташе от посолството, който изпълняваше ролята на преводач; за съжаление нямах кой знае какво да им съобщя. Въпросът, който, изглежда, най-много ги занимаваше, беше дали нападателите са приличали на араби или на азиатци. Разбирах грижите им, беше важно да се разбере дали в Тайланд се е установила международна терористична мрежа, или става дума за малайски сепаратисти; но аз можех само да им повторя, че всичко бе станало много бързо, че бях забелязал само силуети; доколкото ги бях видял, хората можеха да са и малайци.

После дойде ред на американците, които, струва ми се, бяха от ЦРУ. Те се изразяваха грубо, с неприятен тон, имах чувството, че самият аз съм заподозрян. Не бяха счели за необходимо да бъдат придружени от преводач, така че по-голямата част от смисъла на техните въпроси ми убягна. Към края ми показаха серия от снимки, които би трябвало да бъдат на международни терористи; не разпознах никого от мъжете.

Жан-Ив идваше от време на време да ме посети в стаята ми, сядаше на леглото ми. Съзнавах присъствието му, чувствах се малко по-напрегнат. Една сутрин, три дни след пристигането ни, той ми подаде малък куп листа — бяха фотокопия на вестникарски статии. „Дирекцията на «Орор» ми ги изпрати по факса вчера вечерта — каза той; — без никакъв коментар.“ Първата статия, преснимана от „Нувел Обсерватьор“, беше озаглавена „ЕДИН ТВЪРДЕ ОСОБЕН КЛУБ“; дълга две страници, много подробна, тя беше илюстрирана с фотография, взета от немската реклама. Журналистът обвиняваше направо групата „Орор“ в разпространение на сексуалния туризъм в страните от Третия свят и добавяше, че при това положение реакцията на мюсюлманите е разбираема. Жан-Клод Гийбо посвещаваше уводната си статия на същата тема. Запитан по телефона, Жан-Люк Еспиталие заявил: „Групата «Орор», подписала международната харта за етика в туризма, не може по никакъв начин да подкрепи такива отклонения; онези, които са отговорни за тях, ще бъдат наказани.“ Следваше статия от Изабел Алонсо в „Журнал дю Диманш“, остра, но не добре документирана, под заглавие „ЗАВРЪЩАНЕ НА РОБСТВОТО“. Франсоаз Жиру подемаше названието в своята седмична колонка: „В сравнение — заявяваше тя — със стотиците хиляди омърсени, унизени, доведени до робство навсякъде по света жени, колко струва — жалко е да се изрече — смъртта на няколко богаташи?“ Естествено, атентатът в Краби беше вдигнал голям шум около цялата работа. „Либерасион“ публикуваше на първа страница снимка на оцелелите и вече прибрали се в родината си, направена на летище „Роаси“, след което следваше статия под заглавие „ДВУСМИСЛЕНИТЕ ЖЕРТВИ“. В своята уводна статия Жерар Дюпюи се заяждаше с тайландското правителство заради неговата снизходителност по отношение на проституцията и наркотрафика, както и заради повтарящите се нарушения на законите на демокрацията. Под заглавие „КАСАПНИЦА В КРАБИ“ „Пари Мач“ разказваше с подробности за нощта на ужаса. Бяха успели да се снабдят със снимки, всъщност доста лошо качество — черно-бели фотокопия, изпратени по факс, които можеха да изобразяват какво ли не, човешките тела едва се различаваха. Същевременно публикуваха признанията на един сексуален турист, който нямаше нищо общо с цялата работа, беше независим и действаше по-скоро във Филипините. Жак Ширак беше направил незабавно изявление, в което, изразявайки ужаса си от атентата, заклеймяваше „недопустимото поведение на някои от нашите съотечественици в чужбина“. Реагирайки в духа на момента, Лионел Жоспен напомняше, че съществува законодателство, според което сексуалният туризъм се преследва дори когато в него участват пълнолетни. Следващите статии, във „Фигаро“ и в „Монд“, си задаваха въпроса какви биха могли да бъдат средствата за борба срещу този бич и каква би трябвало да бъде позицията на международната общност по този въпрос.

През следващите дни Жан-Ив се опитал да се свърже по телефона с Готфрийд Рембке, най-сетне успял. Шефът на TUI съжалявал много, искрено съжалявал, но не можел да направи нищо. Като туристическо място Тайланд така и така пропадал поне за няколко десетилетия напред. Освен това френската полемика имала отзвук и в Германия; вярно, че тук мненията не били толкова единодушни, макар че по-голямата част от обществото въпреки всичко осъждало сексуалния туризъм; при това положение той предпочитал да се оттегли от проекта.