Мишел Уелбек
Платформата (26)

14

Още в началото на декември стана ясно, че клубовете „Афродита“ ще станат хит, и то исторически хит. В туристическата индустрия ноември е обикновено най-трудният месец. През октомври все още има пътувания, това е краят на сезона; през декември започва периодът на празниците; рядко, много рядко някой решава да тръгне на почивка през ноември, с изключение на някои особено съобразителни и изморени представители на третата възраст. Първите резултати, които пристигнаха общо от клубовете, бяха отлични — формулата се ползваше с непосредствен успех, можеше да се говори дори за наплив. Вечерях с Жан-Ив и с Валери вечерта след получаването на първите цифри; той ме гледаше почти странно, до такава степен резултатите надхвърляха очакванията му — за целия месец процентът на заетост надхвърляше 95 независимо от местонахождението. „Да, сексът… — казах аз притеснено. — Хората имат нужда от секс, така е, просто не смеят да си го признаят.“ Всичко това тласкаше към размисъл, едва ли не към мълчание; келнерът ни донесе antipasti. „Откриването на Краби ще бъде невероятно… — продължи Жан-Ив. — Рембке ми се обади, всичко е заето от три седмици. А онова, което е още по-хубаво, е, че няма нищо в медиите, нито ред. Дискретен успех, едновременно внушителен и поверителен; точно каквото искахме.“

Най-сетне се беше решил да наеме гарсониера и да напусне жена си; щеше да получи ключовете чак на 1 януари, но това му се отразяваше добре, усещах, че е по-малко напрегнат. Той беше сравнително млад, красив и истински богат — всичко това не ти помага непременно да живееш, дадох си сметка с известна уплаха аз, но поне помага да предизвикаш желание у другите. Не можех да проумея амбицията му, ожесточението, с което се стремеше да направи кариера. Не беше за парите, не мисля — плащаше високи данъци и нямаше никакъв вкус към лукса. Не беше и от преданост към предприятието, нито пък, по-общо казано, от алтруизъм — развитието на световния туризъм едва ли може да се окачестви като благородна кауза. Амбицията му съществуваше сама за себе си и не можеше да се сведе до никаква друга кауза — тя беше несъмнено свързана по-скоро с желанието да се изгради нещо, отколкото с жаждата за власт или с духа на състезанието; никога не го чух да говори за кариерата на бившите си състуденти от Висшето училище по търговия, мисля, че това изобщо не го занимаваше. Накратко, ставаше дума за почтена мотивация, същата като онази, с която се обясняваше развитието на човешката цивилизация като цяло. Социалното възнаграждение, което получаваше, се състоеше от висока заплата, при други режими то би могло да бъде под форма на благородническа титла или привилегии, раздавани на членовете на номенклатурата; не мисля, че това би променило нещо. Всъщност Жан-Ив работеше, защото обичаше да работи; това беше както загадъчно, така и напълно прозрачно.

На 15 декември, две седмици преди откриването, той получи тревожно телефонно обаждане от TUI. Един немски турист бил отвлечен заедно с младата тайландка, която го придружавала; това било станало в Хат Яй, най-южната част на страната. Местната полиция получила объркано съобщение на приблизителен английски, в което нямало никакво искане, но затова пък се съобщавало, че двамата млади хора ще бъдат екзекутирани заради поведението си, което нарушавало ислямския закон. Действително, преди няколко месеца беше забелязана дейност на ислямистки движения, поддържани от Либия в граничните зони с Малайзия; за първи път обаче жертвите им бяха хора.

На 18 декември голите и обезобразени трупове на младите хора бяха изхвърлени от камионетка на централния площад в града. Момичето бе убито с камъни, бяха се отнесли към нея с особено ожесточение; кожата й беше разкъсана навсякъде, тялото й представляваше една едва различима пихтия. Германецът беше заклан и кастриран, членът и тестикулите му — напъхани в устата му. Този път цялата германска преса поде информацията, дори във Франция се появиха няколко съобщения. Вестниците бяха решили да не публикуват снимките на жертвите, но те бързо се разпространиха по обичайните интернет сайтове. Жан-Ив се обаждаше всеки ден на TUI — засега положението не беше тревожно, имаше много малко анулирани екскурзии, хората не се отказваха от ваканционните си планове. Министър-председателят на Тайланд правеше непрекъснато успокоителни декларации — вероятно се отнасяло до изолирано действие, всички познати терористични движения били осъдили отвличането и убийството.

И все пак още с пристигането ни в Банкок усетих известно напрежение, особено в квартала Сукхумвит, където отсядаха повечето от туристите от Близкия изток. Те идваха от Турция или от Египет, но понякога и от много по-консервативни мюсюлмански страни като Саудитска Арабия или Пакистан. Забелязах, че когато се разхождаха сред тълпата, им хвърляха враждебни погледи. Пред входа на няколко бара с момичета видях табели с надпис: „NO MUSLIMS HERE“^[1]; собственикът на един бар в Патпонг бе дори разяснил мисълта си, допълвайки надписа със следното калиграфски изписано съобщение: „We respect your Muslim faith: we don’t want you to drink whisky and enjoy Than girls.“^[2] Горките, те не бяха изобщо виновни, нещо повече, в случай на атентат щяха да са първите мишени. По време на първото си посещение в Тайланд бях изненадан от присъствието на граждани от арабските страни; всъщност те идваха точно по същата причина, както и западняците, с тази разлика, че сякаш се втурваха в разврата с още по-голям ентусиазъм. Често човек можеше да ги види пред чаша уиски по баровете на хотелите още в десет часа сутринта; бяха първи при отварянето на салоните за масаж. Явно в нарушение на ислямския закон и вероятно изпитвайки угризения поради това, те бяха, общо взето, любезни и се държаха много мило.

Банкок продължаваше да бъде точно толкова замърсен, шумен, душен; въпреки това изпитах някогашното удоволствие да съм отново тук. Жан-Ив имаше две-три срещи с банкери, или в някакво министерство, не следях отблизо тези работи. След два дни той ни съобщи, че разговорите му били много убедителни — местните власти били възможно максимално сговорчиви, били готови на всичко, за да привлекат и най-малката чужда инвестиция. От няколко години Тайланд не успяваше да излезе от кризата, борсата и валутата бяха много зле, държавният дълг бе достигнал до 70% от брутния вътрешен продукт. „Толкова са затънали, че не са дори вече корумпирани… — ни каза Жан-Ив. — Наложи се да давам бакшиши, но много малко, изобщо не може да се сравни с това, което беше преди пет години.“

На сутринта на 31 декември взехме самолета за Краби. Слизайки от микробуса, налетях на Лионел, който беше пристигнал предишната вечер. Бил във възторг, каза ми той, в абсолютен възторг; беше ми малко трудно да възпра потока от благодарности. Но и аз, когато стигнах до бунгалото си, бях поразен от красотата на пейзажа. Плажът беше огромен, девствен, пясъкът ситен като прах. Само през десетина метра океанът преминаваше от лазурно към тюркоазносиньо, от тюркоазно към изумрудено. Огромни върхове от варовик, покрити с наситенозелени гори, се подаваха над водата и се простираха до хоризонта, губеха се в светлината и далечината и придаваха на залива нереални, космически измерения.

— Тук ли снимаха „Плажът“?^[3] — попита Валери.

— Не, струва ми се, че беше в Ко Пхи Пхи, но не съм гледал филма.

Според нея не бях загубил много, освен пейзажите нямало нищо интересно. Смътно си спомнях книгата, в която се разказваше за backpacker-и^[4], тръгнали да търсят самотен остров; единственият им пътеводител беше карта, нарисувана от стар пътешественик, преди да се самоубие в някакъв долнопробен хотел в Кхао Сен Роуд. Първо отиваха в Самуи, който е прекалено туристически; оттам стигаха до един близък остров, но и той с твърде много хора за тях. Най-сетне, след като подкупват един моряк, те успяват да се доберат до острова си, който се намира в природен резерват и е по принцип недостъпен. Едва тогава започват истинските неприятности. Първите глави на книгата показваха прекрасно проклятието на туриста, тръгнал ожесточено да търси „нетуристически“ места, които самото му присъствие превръща в обратното; принуден по този начин да продължи нататък по план, чието осъществяване постепенно го обезсмисля. Подобно безнадеждно положение, сходно с това на човека, който се опитва да избяга от сянката си, било добре познато в туристическите кръгове, осведоми ме Валери — в социологията то се наричало парадоксът на double bind^[5].

Що се отнасяше до почиващите, избрали „Елдорадор — Афродита“ в Краби, нямаше изгледи да попаднат в парадокса на double bind: въпреки че плажът беше огромен, почти всички се бяха настанили на едно и също място. Доколкото бях успял да ги огледам, отговаряха на очакваната клиентела — много германци, повечето висши чиновници или с либерални професии. Валери разполагаше с точни цифри — 80% германци, 10% италианци и 5% французи. Изненадващо беше, че имаше много двойки. Наистина, бяха предимно в стил сексуално освободени, спокойно можеше да ги срещнеш на Агдовия нос^[6] — повечето жени имаха силиконови гърди, много от тях носеха златни верижки около талията или глезена. Забелязах също така, че почти всички се къпеха голи. Това ми вдъхваше доверие — този род хора не създават никога проблеми. За разлика от местата, класифицирани като „туристически по своя дух“, предназначените за групов секс курорти, чието качество се подобрява с увеличаване на клиентелата, по своята същност не представляват никакъв парадокс. В един свят, в който най-големият лукс е да имаш средства да избегнеш другите, дружелюбната общителност на немските буржоа, привърженици на смяната на партньорите, представлява особено изтънчена форма на подривна дейност, казах аз на Валери в момента, когато сваляше гащите и сутиена си. Току-що се бях съблякъл и изпитах известно неудобство, давайки си сметка, че се надървям, поради което се изтегнах до нея по корем. Тя раздалечи бедрата си, излагайки най-спокойно половите си органи на слънце. На няколко метра от нас имаше група германци, които явно обсъждаха някаква статия в „Шпигел“. Катеричката на една от тях беше обезкосмена, цепката й се виждаше много добре, права и изящна. „Харесвам този вид котенца… — каза Валери тихичко, — изпитваш желание да си прокараш пръста по тях.“ Аз също ги харесвах, но отляво имаше двойка испанци, срамната кост на жената беше покрита с много гъсто руно, къдраво и черно; това също ми харесваше. В мига, в който тя лягаше, хвърлих поглед на големите й устни, плътни и месести. Беше млада жена, на не повече от двайсет и пет години, но гърдите й бяха тежки, с изпъкнали ареоли. „Хайде, обърни се по гръб…“ — пошушна ми Валери в ухото. Послушах я, затваряйки очи, сякаш това, че не виждам нищо, омаловажаваше значението на постъпката ми. Усещах как членът ми се изправя и главичката му се измъква от канията на защитната кожа. След миг спрях да мисля, съсредоточих се изцяло върху усещането; топлината на слънцето по забелената лигавица беше безкрайно приятна. Не отворих очи и когато усетих вадичката плажно масло да се стича по гърдите, после по корема ми. Пръстите на Валери се движеха с леки докосвания. Ухания на кокосово масло изпълваха въздуха. В мига, в който мажеше маслото по члена ми, аз отворих бързо очи — беше клекнала до мен с лице към испанката, която се бе повдигнала на лакти, за да вижда по-добре. Отметнах глава назад, взирайки се в небесната синева. Валери покри с шепа торбичките ми и си пъхна показалеца в ануса ми; другата й ръка продължаваше равномерно да се движи нагоре-надолу. Извръщайки глава наляво, видях, че испанката също се развихря върху члена на мъжа си; впих пак поглед в лазура. Когато чух приближаващи се крачки, отново затворих очи. Първо се разнесе шум от целувка, после ги чух да си шепнат. Вече не знаех нито колко ръце, нито колко пръсти се преплитаха и галеха члена ми, шумът на прибоя долиташе едва до ушите ми.

 

 

След плажа отидохме да обиколим центъра за забавления; нощта се спускаше, разноцветните реклами на баровете go-go светваха една след друга. На един кръгъл площад имаше около десетина бара, които ограждаха огромен салон за масажи. На входа му срещнахме Жан-Ив с момиче, облечено с дълга рокля, с големи гърди и светла кожа, което приличаше по-скоро на китайка, и го изпращаше до вратата.

— Как е вътре? — го попита Валери.

— Странно — малко кич, но наистина луксозно. Има фонтани, тропически растения, водни каскади, поставили са даже статуи на гръцки богини.

Преди да изберем две момичета, се разположихме в дълбоко канапе, тапицирано с брокат. Масажът беше много приятен, водата топла, течният сапун разнасяше остатъка от плажно масло по кожите ни. Двете момичета се движеха с изящество, сапунисвайки ни с гърдите си, дупетата си, вътрешната страна на бедрата си — Валери започна веднага да стене. Удивих се за пореден път от богатството на ерогенни зони у жената.

След като се подсушихме, се излегнахме върху голямо кръгло легло, две трети от окръжността на което беше заобиколена с огледала. Едно от момичета лижеше Валери, докарвайки я лесно до оргазъм — аз бях застанал на колене над лицето й, другото момиче ми галеше яйцата и ми правеше чекия с уста. В мига, когато усети, че ще се изпразня, Валери направи знак на момичетата да се приближат още — докато едното ми лижеше тестисите, другото целуна Валери по устата; еякулирах върху полуслетите им устни.

 

 

Гостите на новогодишната вечер бяха предимно тайландци, малко или повече свързани с местната туристическа индустрия. Нито един от ръководителите на „Орор“ не беше дошъл, шефът на TUI също не беше успял да дойде, но затова пък бе изпратил свой подчинен, който явно нямаше никаква власт, но изглеждаше във възторг от щастливата възможност. Бюфетът беше безупречен, състоеше се от китайска и тайландска кухня. Имаше малки хрупкави неми с босилек и сок от лимонени кори, бухтички с водни грамофончета, къри със скариди в кокосово мляко, пържен ориз с кашу и бадеми, патица в сладко-кисел сос, невероятно крехка и вкусна. За случая бяха внесли френски вина. Поговорих малко с Лионел, който беше на седмото небе от щастие. С него беше и едно прекрасно младо момиче, по произход от Чианг Май, което се казваше Ким. Беше я срещнал още първата вечер в един бар topless^[7] и оттогава бяха заедно. Той не сваляше от нея поглед, изпълнен с обожание. Разбирах какво у това деликатно същество с почти извънземно изящество е могло да прелъсти такъв едър, малко непохватен мъж; ясно беше, че едва ли би могъл да намери такова момиче в собствената си страна. Каква благословия са тези малки тайландски курвички, казах си аз, истински дар от небето. Ким говореше малко френски. Вече била един път в Париж, удивляваше се Лионел; сестра й била омъжена за французин.

— Така ли? — запитах аз. — Той с какво се занимава?

— Лекар… — той помръкна леко. — Ясно е, че с мен няма да има същия живот.

— Абе нали имаш сигурна работа… — казах аз оптимистично. — Всички тайландци мечтаят да станат чиновници.

Той ме погледна с известно съмнение. А беше вярно, държавната служба упражняваше учудващо привличане върху тайландците. Истина е, че в Тайланд държавните служители са корумпирани; те не само имат сигурността на службата, а са освен това и богати. Могат да си позволят всичко.

— Хайде, желая ти лека нощ… — казах аз, отправяйки се към бара.

— Благодаря ти — отвърна той, изчервявайки се.

Не знам какво ме беше прихванало в този момент да играя ролята на човек, който познава живота; явно остарявах. И все пак имах съмнения по отношение на това момиче — северните тайландки са по принцип много красиви, но те често съзнават прекалено добре това. Прекарват времето си да се гледат в огледалото с пълното съзнание, че красотата им представлява решително икономическо предимство, и така се превръщат в същества, едновременно капризни и безполезни. За това пък, за разлика от някоя западна мацка, Ким не беше в състояние да си даде сметка, че самият Лионел е наивник. Основните критерии на физическата красота са младостта, отсъствието на недъг и общата съвместимост с нормите на вида; те са явно универсални. Допълнителните критерии, неточни и относителни, можеха трудно да се оценят от момиче, произхождащо от друга култура. За Лионел екзотичното беше добър избор, може би и единственият. В края на краищата, казах си, направих всичко възможно да му помогна.

С чаша „Сент Естеф“^[8] в ръка седнах на пейката да погледам звездите. 2000 година щеше между другото да отбележи влизането на Франция в европейския валутен съюз — освен това щяха да се състоят Световното, президентските избори и различни медийни събития от голям мащаб. Скалните върхове в залива бяха огрени от луната; знаех, че в полунощ щеше да има фойерверки. Малко по-късно дойде Валери и седна до мен. Аз я прегърнах и сложих глава на рамото й; едва различавах чертите на лицето й, но разпознавах мириса, тъканта на кожата й. В мига, когато изстреляха първата ракета, забелязах, че зелената й рокля, леко прозрачна, беше същата, която носеше преди година в новогодишната нощ в Ко Пхи Пхи; изпитах странно вълнение в мига, когато допря устните си до моите, сякаш се преобърна световният ред. Странно, и без да съм го заслужил, бях получил втори шанс. Това се случва много рядко в живота; в противоречие е с всички закони. Притиснах я силно в прегръдките си, обзет от внезапно желание да заплача.