Мишел Уелбек
Платформата (24)

12

В края на октомври почина бащата на Жан-Ив. Одре отказа да го придружи на погребението; всъщност той го очакваше, беше я попитал просто заради принципа. Щеше да бъде скромно погребение; баща му беше единствено дете, нямаше да има много роднини, да не говорим за приятели. Като на бивш възпитаник на ESAT^[1] му се полагаше кратък некролог в бюлетина на училището. Това беше всичко, кръгът се затваряше; в последно време той действително не се виждаше почти с никого. Жан-Ив така и не разбра какво го бе накарало да се оттегли след пенсионирането си в тоя затънтен край, с който нищо не го свързваше, селски в най-безнадеждния смисъл на тази дума. Явно последна проява на мазохизма му, който го бе съпътствал почти през целия му живот. След блестящо следване се беше впуснал в безцветната кариера на инженер по производството. Макар винаги да бе мечтал да има дъщеря, се бе ограничил с едно дете — с цел, твърдеше той, да му даде по-добро образование; този довод беше безсмислен, имаше хубава заплата. Създаваше впечатлението, че по-скоро е свикнал с жена си, отколкото че я обича; може би се гордееше с професионалните успехи на сина си — но истината беше, че не говореше никога за това. Нямаше хоби, нито истинско развлечение освен отглеждането на зайци и кръстословиците в „Ла Репюблик дьо Сантр Уест“. Явно е грешка да подозираме някаква тайна страст у всяко човешко същество, нещо необяснимо, нещо необикновено; ако случайно се наложеше бащата на Жан-Ив да разкаже за съкровените си убеждения, той вероятно не би могъл да сподели нищо повече освен едно леко разочарование. И наистина, любимата му фраза, тази, която Жан-Ив го бе чувал да произнася най-често и която обобщаваше най-добре опита му от човешката участ, се свеждаше до „Остаряваме“.

Майка му се показа доста засегната от загубата — все пак ставаше дума за спътника на един цял живот, — без да бъде истински потресена. „Беше много западнал…“ — отбеляза тя. Причините за смъртта бяха толкова неясни, че можеше да се говори за обща отпадналост, дори за отчаяние. „Нищо не го интересуваше вече…“ — каза също така майка му. С това се изчерпи горе-долу и надгробното му слово.

Отсъствието на Одре бе, естествено, забелязано, но майка му се въздържа от коментар по време на церемонията. Вечерята след погребението бе скромна — тъй или иначе тя не беше добра готвачка. Той знаеше, че все някога ще подхване темата. Предвид обстоятелствата щеше да бъде много трудно да се измъкне, като да включи телевизора например, както обикновено правеше. Майка му привърши с прибирането на съдовете и седна срещу него, опряла лакти върху масата.

— Как вървят нещата с жена ти?

— Не особено добре… — И той говори в продължение на няколко минути, затъвайки постепенно все повече в собственото си огорчение; каза й накрая, за да приключи, че възнамерява да се разведе. Знаеше, че майка му мрази Одре, обвиняваше я, че я лишава от внуците й; това беше донякъде така, но пък и внуците й нямаха особено желание да я виждат. Вярно бе, че при други обстоятелства може би щяха да свикнат; поне Анжелик, за нея не беше още много късно. Но това можеше да стане при други обстоятелства, в друг живот, все трудни за представяне неща. Жан-Ив вдигна очи към лицето на майка си, кокът й сивееше, чертите й бяха сурови — беше трудно да изпиташ порив на нежност към тази жена; и в най-ранните му спомени тя не си падаше много по ласките; беше точно толкова трудно човек да си я представи в ролята на чувствена и малко разюздана любовница. Внезапно осъзна, че баща му е прекарал в тази досада целия си живот. Това за него беше ужасен удар, ръцете му се впиха в ръба на масата — този път беше наистина непоправимо, наистина безвъзвратно. Отчаяно се опитваше да си спомни поне един миг, в който е видял баща си разцъфнал, радостен, искрено щастлив, че живее. Може би само един-единствен път, когато беше на пет годинки и той се опитваше да му покаже как се играе с детския конструктор. Да, баща му обичаше механиката, беше я обичал искрено — спомни си за разочарованието му в деня, когато му съобщи, че се ориентира към икономическите науки; може би пък това бе достатъчно, за да изпълни един живот.

На следващия ден направи бърза обиколка на градината, която му изглеждаше доста безлична, не му навяваше никакъв спомен от детството. Зайците се въртяха нервно из клетките, още не бяха нахранени — майка му щеше веднага да ги продаде, не обичаше да се занимава с тях. Те бяха всъщност истински губещите от цялата работа, единствените реални жертви на тази смърт. Жан-Ив взе един плик с гранулирана храна и им хвърли с шепи от нея в яслите; можеше в памет на баща си да направи поне това.

Тръгна си рано, малко преди предаването на Мишел Дрюкер^[2], но това не му попречи да попадне, близо до Фонтенбло, в безкрайни задръствания. Опита различни радиостанции, после загаси радиото. От време на време потокът коли се придвижваше с няколко метра; чуваше само бръмченето на моторите и отделни капки дъжд, падащи на предното стъкло. Духът му се приспособи към тази меланхолна празнота. Единственото положително нещо в този уикенд беше, че нямаше повече да му се налага да се среща с Жоана; най-сетне се беше решил да скъса с детегледачката. Новата, Юкаристи, му беше препоръчана от една съседка — момичето беше по произход от Дахомей^[3], сериозна, добра ученичка; на петнайсет години беше вече в предпоследния гимназиален клас с научен профил. Искаше да стане лекарка, може би педиатър; във всеки случай се справяше много добре с децата. Успяваше да изтръгне Никола от компютърните му игри и да го сложи в леглото преди десет часа — нещо, което самият той не бе успял никога да постигне. Беше мила с Анжелик, даваше й вечерята, къпеше я, играеше с нея; малката явно я обожаваше.

Пристигна към десет и половина, изтощен от пътя; доколкото си спомняше, за уикенда Одре беше в Милано; щеше да се върне със самолет на следващия ден и да отиде направо на работа. Разводът щеше все пак да облекчи начина му на живот, помисли си той с нездраво задоволство; разбираемо беше, че тя забавя момента да заговори по този въпрос. Но нямаше да се стигне до фалшиви сцени на приливи на обич и пориви на нежност; това беше точка в неин плюс.

Юкаристи се беше настанила на канапето, четеше „Животът, начин на употреба“ на Жорж Перек в джобно издание; всичко бе минало добре. Прие чаша портокалов сок; той си сипа коняк. Обикновено, когато се връщаше, тя му разказваше за деня, какво са правили заедно, това отнемаше няколко минути, преди да си тръгне. И този път тя направи същото; сипвайки си отново коняк, той си даде сметка, че не беше чул нищо. „Баща ми умря…“ — каза той в момента, когато го осъзнаваше. Юкаристи спря рязко да говори, погледна го колебливо; не знаеше как да реагира, но във всеки случай той бе успял да задържи вниманието й. „Родителите ми не бяха много щастливи заедно…“ — продължи той и тази втора констатация беше още по-страшна — тя сякаш оспорваше съществуването му, лишаваше го в известен смисъл от правото му на живот. Беше плод на нещастен, неподходящ съюз, на нещо, което по-добре да не бе съществувало. Огледа се тревожно наоколо — най-късно след няколко месеца щеше да напусне този апартамент, нямаше да види никога повече тези пердета, нито тези мебели; струваше му се, че всичко се разпада, губи състоятелността си. Сякаш се намираше в изложбената зала на някой голям магазин след затварянето му; или на фотографията в някой каталог; във всеки случай в нещо, което нямаше реално съществувание. Надигна се, олюлявайки се, приближи се до Юкаристи, прегърна я и притисна силно към себе си младото й тяло. Промуши ръка под полото й — плътта й беше жива, истинска. Внезапно се осъзна и замръзна, смутен. Тя също престана да се съпротивлява. Отвърна на целувката му, побутна с език неговия. Той свали ръката си по-надолу към гърдите й.

Любиха се, без да промълвят нито дума, в стаята; тя се съблече бързо и се отпусна назад в леглото, готова да го приеме. След като свършиха, останаха така няколко минути, без да говорят, след това продължиха да избягват темата. Тя му разказа отново как бе минал денят, какво бяха правили с децата; после му каза, че не може да остане да преспи.

Това се повтори няколко пъти, всъщност всеки път, когато идваше през следващите седмици. Той очакваше от нея да повдигне въпроса за законността на отношенията им — в края на краищата беше само на петнайсет години, а той на трийсет и пет; можеше да й бъде баща. Но тя, изглежда, не беше склонна да разглежда нещата от този ъгъл — тогава от кой? Накрая разбра, изпълнен от прилив на вълнение и благодарност — просто от ъгъла на удоволствието. Явно бракът му го бе отчуждил, беше загубил връзка; просто беше забравил, че някои жени, в определени случаи, се любят за удоволствие. Той не беше първият мъж за Юкаристи, миналата година имала приятел, момче от последния клас, когото впоследствие изгубила от поглед; но все пак имаше неща, които не беше правила, като фелацията например. Първия път той се въздържа, колебаеше се дали да се изпразни в устата й; но много бързо разбра, че това й харесва или по-скоро, че се забавлява от усещането на бликаща сперма. Общо взето, не му беше никак трудно да я доведе до оргазъм; от своя страна изпитваше огромно удоволствие да чувства в прегръдките си това стегнато и гъвкаво тяло. Тя беше умна, любопитна; интересуваше се от работата му и му задаваше въпроси; имаше почти всичко, което липсваше на Одре. Светът на работата му й беше неизвестен — един екзотичен, свят, чиито обичаи искаше да опознае; подобни въпроси тя не би задала на баща си — той и без това нямаше да може да им отговори, работеше в държавна болница. С една дума, казваше си Жан-Ив със странно усещане за относителност, връзката им беше уравновесена. Имаше късмет, че първото му дете не беше момиче; при определени обстоятелства му беше трудно да проумее как — и най-вече защо — би успял да избегне кръвосмешението.

Три седмици след първия път Юкаристи му съобщи, че е срещнала отново едно момче; при това положение било по-добре да прекратят, защото нещата ставали по-сложни. Той бе толкова отчаян, че при следващата им среща тя му предложи да продължи да му прави минети. Откровено казано, той не разбираше какво по-малко лошо имаше в това; но нали бе почти съвсем забравил какво е чувствал на петнайсет години. Говореха доста дълго, за най-различни неща, след като се прибереше; тя беше тази, която решаваше кога. Събличаше се до кръста, разрешаваше му да гали гърдите й; той се облягаше на стената, тя клякаше пред него. Умееше много добре да познава по стоновете му кога ще се изпразни. Отдалечаваше лицето си; с малки точни движения насочваше еякулацията му, понякога към гърдите си, понякога към устата си. В тези мигове имаше радостно, почти детско изражение; като си мислеше за това, той си казваше с тъга, че тя бе в началото на любовния си живот и че щеше да дари с щастие много свои любими; просто пътищата им се бяха кръстосали и това само по себе си беше вече късмет.

Втората събота, в момента, когато Юкаристи, с притворени очи, започваше въодушевено да му бие чекия, той забеляза внезапно сина си, който надничаше през вратата на хола. Изтръпна и отвърна поглед; когато повдигна отново очи, детето беше изчезнало. Юкаристи не беше забелязала нищо; тя прокара ръка между бедрата му, натисна нежно мъдете му. В този миг изпита странно усещане за неподвижност. Нещо му просветна, сякаш прозрението на една безизходица. Объркването на поколенията беше огромно и родството беше загубило смисъл. Той придърпа устата на Юкаристи към члена си; без да може да си обясни, знаеше, че е за последен път, и имаше нужда от устата й. Веднага щом тя го обгърна с устните си, той се изпразни, дълго и няколко пъти, тласкайки члена си до дъното на гърлото й, с тяло, разтърсвано от гърчове. После тя вдигна очи към него; той остана с ръце върху главата на младото момиче. Тя задържа члена му в устата си две-три минути, ближейки го бавно с език, със затворени очи. Малко преди да си тръгне, й каза, че няма да го правят вече. Не му беше много ясно защо; ако синът му проговореше, това щеше със сигурност да му навреди в момента на решението на съда; но имаше и нещо друго, което не беше в състояние да анализира. Разказа ми всичко това една седмица по-късно с твърде досаден самообвинителен тон, молейки ме да не споделям нищо с Валери. Откровено казано, малко ме дразнеше, въобще не виждах какъв е проблемът; единствено от любезност се престорих, че се интересувам, че претеглям кое е „за“ и кое „против“, но цялата ситуация никак не ми вдъхваше доверие, чувствах се малко като в предаване на Мирей Дюма^[4].

В професионален план обаче всичко вървяло добре, съобщи ми той със задоволство. Преди няколко седмици за малко не възникнал проблем с един от клубовете в Тайланд — за да могат да отговорят на очакванията на потребителите, заминаващи затам, трябвало задължително да се предвиди бар с момичета и салон за масажи; всичко това обаче можело трудно да залегне във финансовата документация на хотела. Той се обадил на Готфрийд Рембке. Шефът на TUI намерил бързо решение — имал съдружник на място, предприемач китаец, който работел в Пхукет и можел да построи комплекс за развлечения до самия хотел. Немският туроператор изглеждал в много добро настроение, явно се очертавало нещата да потръгнат добре. В началото на ноември Жан-Ив получи екземпляр от каталога, предназначен за германската публика; хората очевидно не се шегуваха, установи веднага той. На всички снимки местните момичета бяха с голи гърди, с гащи прашка или с прозрачни поли; снимани на плажа или направо по стаите, те се усмихваха подмамващо, прокарвайки език по устните си — беше почти невъзможно да не разбереш за какво става дума. Подобно нещо, забеляза той пред Валери, нямаше никога да мине във Франция. Любопитно е да се види, не спираше монолога си Жан-Ив, че колкото и да се приближаваме към Европа, колкото и идеята за федерация на държавите да е все повече в обращение, не се наблюдава никакво уеднаквяване на законодателството по отношение на нравите. Докато проституцията е легална в Холандия и в Германия и се ползва с определен статут, много хора във Франция настояват за премахването й и дори за санкции срещу клиентите, каквато е практиката в Швеция. Валери го изгледа с учудване — беше доста странен напоследък, впускаше се все повече в непроизводителни, безпредметни разсъждения. Самата тя вършеше огромна работа, методично, с някаква хладна решителност; често взимаше решения, без да го пита. Не беше свикнала така и понякога усещах, че е объркана, колеблива; главната дирекция не се намесваше, даваше им пълна свобода. „Просто изчакват, изчакват да видят дали ще си строшим главите“ — довери ми се тя един ден със сдържан гняв. Беше права, всичко го доказваше, не можех да й противореча, такива бяха правилата на играта.

Лично аз нямах възражения сексуалността да навлезе в пазарната икономика. Съществуват различни начини да се правят пари, честни и непочтени, интелектуални и точно обратното, брутално физически. Можеш да направиш пари с интелигентност, с талант, със сила или със смелост, дори и с красота; можеш да ги направиш и най-банално — с късмет. Най-често парите идват по наследство, както в моя случай; тогава проблемът се прехвърля върху предшестващото поколение. Най-различни хора се бяха сдобили с пари на тази земя — бивши първокласни спортисти, гангстери, художници, манекени, актьори; голям брой предприемачи и умели финансисти; няколко техници също, по-рядко изобретатели. Парите се получаваха понякога механично, по силата на натрупването; или обратно, със смел удар, увенчан с успех. Във всичко това нямаше никакъв смисъл, но то говореше за голямо разнообразие. В противовес на него критериите на сексуалния избор бяха прекалено прости и се свеждаха до младостта и физическата красота. Тези характеристики имаха несъмнено цена, но не безкрайна цена. Естествено, през миналите векове положението е било различно, във времената, когато сексуалността е била все пак свързана главно с възпроизвеждането. За да се поддържа генетическото качество на вида, човечеството е трябвало да се съобразява предимно със здравето, със силата, с младостта, с физическата издръжливост — красотата е била просто практично съчетание на всичко това. Днес даденостите се бяха променили — красотата бе запазила стойността си, но тази стойност носеше приходи, тя беше нарцистична. И ако наистина се налагаше сексуалността да влезе в сектора на обмяна на стоки, несъмнено най-доброто разрешение беше да се прибегне до парите, този универсален посредник, който позволяваше да се осигури точен еквивалент на интелигентността, на таланта, на техническите умения; който беше вече позволил да се постигне съвършена стандартизация на мненията, на вкусовете, на различните начини на живот. За разлика от аристократите, богаташите нямаха никакви претенции да са от различно естество в сравнение с останалата част от населението; те просто имаха претенции да са по-богати. С абстрактната си същност парите представляваха понятие, в което не се намесваха нито расата, нито физиката, нито възрастта, нито умът или изискаността — в действителност нищо друго освен самите пари. Моите европейски прадеди се бяха трудили много векове наред; те се бяха наели да завладеят и после да променят света и бяха успели донякъде. Бяха го сторили от икономически интерес, от любов към труда, но и защото са вярвали в превъзходството на своята цивилизация — те измислиха мечтата, прогреса, утопията, бъдещето. Това съзнание за цивилизационна мисия се бе изпарило в течение на XX век. Европейците, поне някои от тях, продължаваха да работят, да работят усилено понякога, но го правеха от интерес или от невротична привързаност към задачата си; невинното съзнание за естественото им право да владеят света и да определят историята беше изчезнало. В резултат на натрупаните усилия Европа продължаваше да бъде богат континент; такива качества като ум и упоритост, които моите прадеди бяха проявили, аз явно не бях наследил. Състоятелен европеец, аз можех да получа на ниска цена в други страни храна, услуги и жени; упадъчен европеец, съзнаващ своята близка смърт и възприел безрезервно егоизма, аз не виждах никаква причина да се лиша от тази възможност. Същевременно обаче осъзнавах, че подобно положение е неудържимо, че хора като мен не са способни да осигурят оцеляването на обществото, че са просто недостойни да живеят. Щяха да настъпят преобразования, те вече настъпваха, но аз не успявах да се почувствам наистина въвлечен в тях; единствената ми мотивация, истинската, беше да се измъкна възможно най-бързо от цялата тази боза. Ноември беше студен и мрачен; в последно време не четях вече така усилено Огюст Конт. Най-голямото ми развлечение в отсъствие на Валери беше да наблюдавам движението на облаците през стъклото на прозореца. В края на следобеда се появяваха огромни пасажи от скорци над Жантийи, които чертаеха в небето наклонени и спираловидни фигури; изкушавах се да вложа някакъв смисъл в тях, да ги тълкувам като предвестници на края на света.