Мишел Уелбек
Платформата (22)

10

Закусихме на терасата край басейна. Точно доизпивах кафето си, когато видях Жан-Ив да излиза от стаята си в компанията на момиче, в което разпознах една от танцьорките от миналата вечер. Беше стройна чернокожа, с дълги и изящни крака, на не повече от двайсет години. За миг той се смути, после полуусмихнат дойде на масата ни и ни представи Анжелина.

— Размислих върху идеята ти — каза той веднага. — Малко се страхувам от реакцията на феминистките.

— Между клиентите ще има жени — възрази Валери.

— Мислиш ли?

— Да, дори съм убедена… — каза тя е известна горчивина. — Огледай се наоколо.

Той хвърли поглед към масите около басейна — и наистина, имаше доста самотни жени, придружени от кубинци; почти толкова, колкото и самотни мъже в същото положение. Той зададе някакъв въпрос на Анжелина на испански и ни преведе отговора:

— Тя е от три години jinetera; клиентите й са предимно италианци и испанци. Смята, че това е така, защото е черна — германците и англосаксонците се задоволяват с момичета от типа латино, за тях това е достатъчно екзотично. Има много приятели jineteros: клиентките им са предимно англичанки и американки, от време на време и по някоя германка.

Той изпи глътка кафе, помисли за миг:

— Как ще наречем клубовете? Трябва да е нещо красноречиво, абсолютно различно от „Елдорадор — приключение“ и все пак да не е прекалено явно.

— Мислех за „Елдорадор — Афродита“ — каза Валери.

— „Афродита“… — той повтори думата замислено. — Не е лошо; не е толкова вулгарно, колкото „Венера“. Еротично, изискано, малко екзотично — да, харесва ми.

Час по-късно поехме по посока на Гуардалавака. На няколко метра от микробуса Жан-Ив се сбогува с la jinetera; изглеждаше малко тъжен. Когато се качи в микробуса, забелязах, че двойката студенти му хвърляха враждебни погледи; на търговеца на вино пък явно въобще не му пукаше.

Завръщането беше малко вяло. Вярно, оставаше ни подводното гмуркане, вечерите караоке, стрелбата с лък; мускулите се изморяват, после си почиват; сънят идва бързо. Нямам никакъв спомен от последните дни на престоя, нито от последната екскурзия, освен че лангустата беше като от каучук, а гробището ме разочарова. Макар там да беше гробът на Хосе Марти, баща на родината, поет, политик, полемист, мислител. Един барелеф го изобразяваше, накичен с мустаци. Ковчегът му, покрит с цветя, бе положен в кръгла яма, на чиито стени бяха изсечени най-прочутите му мисли — за независимостта, съпротивата срещу тиранията, чувството за правда. И въпреки това човек нямаше впечатление духът му да витае по тези места; горкият човек, той беше просто един мъртвец. Мъртвец да, но не несимпатичен; човек изпитваше по-скоро желание да се запознае с него, пък дори и само за да иронизира малко ограничената му сериозност на хуманист; такава възможност обаче явно нямаше, той беше затворен веднъж завинаги в миналото. Би ли могъл да стане отново и да разбуни родината, да я поведе към нови хоризонти на човешкия дух? Нищо подобно не можеше да се случи. С една дума, тъжен провал — каквито между другото са всички републикански гробища. Това, че католиците си оставаха единствените, успели да създадат действащ погребален механизъм, беше доста вбесяващо. Всъщност начинът, който използваха, за да превърнат смъртта в нещо великолепно и трогателно, се състоеше чисто и просто в отричането й. Доводите им бяха такива. Докато тук, поради отсъствието на възкръсналия Христос, имаше нужда от нимфи, от пастирки — така де, от малко задни части. Иначе човек не можеше да си представи как горкият Хосе Марти лудува по поляните на отвъдното; създаваше се по-скоро впечатлението, че е потънал в пепелищата на вечната скука.

 

 

В деня след пристигането ни се събрахме в кабинета на Жан-Ив. Бяхме спали малко в самолета; споменът ми от този ден е за някакво весело вълшебство, доста необичайно за огромната пуста сграда. Три хиляди души работеха тук през седмицата, но тази събота бяхме само тримата, с изключение на групата от охранители. Съвсем наблизо, върху каменната площадка на търговския център на Еври, две съперничещи си банди се биеха, въоръжени с ножове, бейзболни бухалки и бутилки със сярна киселина; вечерта имаше седем загинали, между които един минувач и един полицай. Събитието щеше да се коментира надълго и нашироко от радиото и националните телевизионни канали; тогава обаче ние още нищо не знаехме. В състояние на крайна възбуда, сякаш изгубили чувство за реалност, ние очертахме една програмна платформа за разделението на света. Предложенията, които предстоеше да направя, можеха да доведат както до капиталовложения от милиони франкове, така и до назначаването на стотици хора; за мен това беше нещо ново и направо главозамайващо. Май доста фантазирах през целия този следобед, но Жан-Ив ме слушаше внимателно. Сигурен бил, сподели той по-късно с Валери, че ако ми дадели пълна свобода на действие, съм щял вероятно да стигна до прозрения. Накратко, аз внасях творческата нотка, а той взимаше решенията; така стояха нещата според него.

Случаят с арабските страни се уреди много бързо. Като се има предвид неразумната им религия, всякакви сексуални дейности изглеждаха изключени. Следователно туристите, които избираха тези страни, трябваше да се задоволят със съмнителните удоволствия от приключенията. Жан-Ив бе решил тъй и тъй да продаде Агадир, Монастир и Джерба, които имаха прекалено голям дефицит. Оставаха две места, които можеха спокойно да попаднат в рубриката „Приключение“. В Маракеш туристите щели да пояздят малко камили. А в Шарм ел-Шейк можели да наблюдават червените риби или да правят екскурзии до Синай, до мястото на пламтящата къпина, там, където на Мойсей „му гръмнали бушоните“ според образното изказване на един египтянин, с когото се бях запознал преди три години на една екскурзия с фелука^[1] в Долината на царете. „Безспорно — подчерта с възклицание той, — купчината от камънаци тук прави впечатление!… Но да заключиш от това, че Бог е един-единствен!…“ Този интелигентен и често забавен човек ме беше харесал, вероятно защото бях единственият французин от групата и защото поради неведоми културни или сантиментални причини изпитваше отколешна страст, всъщност станала чисто теоретическа, към Франция. Заговаряйки ме, той буквално осмисли ваканцията ми. На около петдесетина години, винаги изрядно облечен, много мургав, той имаше малки мустаци. Биохимик по образование, емигрирал в Англия веднага след следването си, той беше постигнал там блестящи успехи в областта на генното инженерство. На посещение в родната си страна, към която, както твърдеше, обичта му бе останала непокътната, той не намираше достатъчно силни думи, за да заклейми исляма. Най-вече се опитваше да ме убеди, че египтяните не са араби. „Само като си помисля, че тази страна е изобретила всичко!… — възклицаваше той, сочейки към долината на Нил. — Архитектурата, астрономията, математиката, селското стопанство, медицината (малко преувеличаваше, но нали беше ориенталец, а и трябваше бързо да ме убеди)… И след появата на исляма — нищо. Абсолютна интелектуална пустош, тотална бездна. Превърнахме се в страна от въшлясали просяци. Просяци, пълни с въшки, това сме ние. Измет, измет!… (Той прогони с яден замах няколко хлапета, дошли да просят стотинки.) Трябва да помните, cher monsieur^[2] (говореше свободно пет чужди езика — френски, немски, английски, испански и руски), че ислямът се е родил насред пустинята, сред скорпиони, камили и диви зверове от най-различен вид. Знаете ли как наричам аз мюсюлманите? Сахарска гмеж. Това е единственото наименование, което заслужават. Нима можете да си представите ислямът да се роди в едно толкова великолепно място? (Той посочи отново долината на Нил, с истинско вълнение.) Не, monsieur. Ислямът можеше да се роди само в тъпата пустиня, сред мръсните бедуини, които са нямали друга работа — с извинение — освен да ебат камилите си. Колкото повече една религия се приближава до монотеизма — помислете само, cher monsieur, — толкова по-безчовечна и жестока е тя; а от всички религии ислямът е тази, която налага възможно най-радикалния монотеизъм. Той е белязан от самото си зараждане от поредица непрекъснати завоевателни войни и кланета; докато той съществува, на света няма да има никога разбирателство. Както и никога на ислямска земя няма да има място за ума и таланта; и ако съществуват все пак математици, поети, арабски учени, то е само защото са изгубили вярата си. Четейки самия Коран, на човек не може да не му направи впечатление досадният тавтологичен дух на това произведение: «Няма друг Бог освен самия Бог» и т.н. Съгласете се, че така не се стига далеч. Това съвсем не е опит за абстракция, както понякога считат, — преминаването към монотеизма е само порив към оскотяването. Забележете, че католицизмът, една проницателна религия, която уважавам, защото е знаела какво приляга на човешката природа, се е отделил бързо от монотеизма, наложен му от първоначалната доктрина. Чрез догмата за Троицата, боготворенето на Дева Мария и на светците, признаването на ролята на силите на ада, възхитителното изобретение на ангелите, той постепенно възстановява истинския политеизъм; и само при това условие е успял да покрие земята с безброй чудеса на изкуството. Един-единствен Бог! Какъв абсурд! Какъв безчовечен и смъртоносен абсурд!… Един каменен бог, cher monsieur, един кървав и завистлив бог, който не биваше никога да преминава границите на Синай. Като се замисли човек, колко по-дълбока, човечна и мъдра е била нашата египетска религия… А жените ни! Колко красиви са били жените ни! Спомнете си за Клеопатра, която е покорила великия Цезар. Погледнете какво е останало днес от всичко това (той махна напосоки към две жени с фереджета, които се придвижваха с мъка, носейки два вързопа стока)… Буци. Огромни, безформени буци лой, които се прикриват под тези парцали. След като се омъжат, не мислят за нищо друго освен за ядене. Плюскат, плюскат, плюскат!… (Лицето му се изкриви в изразителна гримаса, напомняща на Луи дьо Фюнес.) Не, повярвайте ми, cher monsieur, пустинята ражда само изместени и кретени. Посочете ми някого във вашата благородна западна култура, — на която впрочем аз се възхищавам, която уважавам, — когото да е привличала пустинята? Само педерасти, авантюристи и мръсници. Като онзи смешен полковник Лорънс^[3], хомосексуалист, декадент, мелодраматичен позьор. Като вашия отвратителен Анри дьо Монфрейд^[4], готов на всякакви компромиси, безскрупулен трафикант. Нищо голямо, нито благородно, нищо щедро, нито здраво, нищо, което да може да тласне човечеството към прогрес или да му помогне да превъзмогне себе си.“

— Добре, за Египет „приключение“… — заключи трезво Жан-Ив. Извини се, че прекъсва разказа ми, но трябвало да минем към Кения. — Труден случай. Доста съм склонен да я сложа при „приключенията“ — предложи той, след като прегледа фишовете си.

— Би било жалко… — въздъхна Валери, — много са добри жените в Кения.

— Откъде знаеш?

— Така де, не само в Кения, а по принцип изобщо в Африка.

— Добре, ама жени има навсякъде. Докато в Кения има носорози, зебри, антилопи гну, слонове и бизони. Предлагам да сложим Сенегал и Кот д’Ивоар под „Афродита“, а да оставим Кения в „Приключение“. Още повече че тя е бивша британска колония, това е лошо за еротичния й имидж; докато за приключение става.

— Много хубаво миришат ивоарките… — забелязах мечтателно аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Миришат на секс.

— Аха… — той захапа машинално флумастъра си. — От това става реклама. „Бряг на слоновата кост, бряг на миризмите“, нещо от този род. С едно потно момиче, малко разрошено, с препаска. Трябва да си го отбележим.

— „И голи роби, цели с миризми пропити…“ Бодлер поне е обществено достояние.

— Няма да стане.

— Знам.

 

 

Останалите африкански страни ни създадоха по-малко проблеми. „Всъщност с африканците — отбеляза Жан-Ив — нямаме никога проблеми. Те и без пари дори се чукат, включително и дебелите. Трябва само да снабдим клубовете с презервативи и толкоз; по този въпрос те проявяват понякога вироглавство.“ Той подчерта два пъти в бележника си „ДА СЕ ПРЕДВИДЯТ ПРЕЗЕРВАТИВИ“.

Тенерифе ни забави още по-малко. Резултатите там бяха средна работа, но мястото според Жан-Ив било стратегическо за англосаксонския пазар. Можеше лесно да се изкомбинира един приемлив маршрут „приключение“ с изкачване на върха Тейде и екскурзия с глисер до Лансарате. Хотелиерската инфраструктура беше прилична, проверена.

Стигнахме до двата клуба, които трябваше да бъдат най-силните козове в цялата верига — Бока Чика в Санто Доминго, Гуардалавака в Куба.

— Можем да предвидим легла king size… — предложи Валери.

— Дадено — отговори веднага Жан-Ив.

— Джакузи за лично ползване в апартаментите… — подсказах аз.

— Не — отсече той. — Оставаме на ниво среден клиент.

Всичко протичаше естествено, без колебания и съмнения; оставаше да се говори с началниците на селищата, за да се определят тарифите на местната проституция.

Направихме кратка пауза, за да обядваме. В същия този момент на по-малко от километър двама младежи от квартала „Куртилиер“ размазваха черепа на една шейсетгодишна жена с бейзболни бухалки. За ордьовър си поръчах скумрия в сос от бяло вино.

— Предвидили ли сте нещо за Тайланд? — осведомих се аз.

— Да, строим хотел в Краби. Това е новото модно място — след Пхукет. Можем да ускорим строителството и да го завършим преди първи януари; няма да е лошо да му направим едно изискано откриване.

 

 

Посветихме следобеда на нововъведенията, които щяха да отличават клубовете „Афродита“. Основното беше, естествено, разрешение за достъп на мъжките и женските местни проститутки. Разбира се, не можеше и дума да става да се предвиди структура за почивка с деца, най-добре би било несъмнено да се забрани достъпът на деца под шестнайсет години. Валери подсказа остроумната идея да се посочи като основна тарифа в каталога цената на самостоятелните стаи и да се направи намаление от 10% за двойките, което всъщност преобръщаше общоприетия начин за реклама на продукта. Мисля, че аз бях този, който предложи да се въведе политика на gay friendly^[5] и да се разпространи слухът, че процентът на хомосексуалистите, посещаващи клубовете, е достигнал до 20 — този тип информация бе обикновено достатъчна да ги накара да се запишат, а що се отнася до създаването на секс атмосфера на дадено място, това те умееха да правят добре. Въпросът за основното мото на рекламната кампания ни забави повече. Жан-Ив беше намерил проста и ефикасна формула: „Ваканцията е, за да се кефиме“; но накрая аз събрах най-много гласове с „“Елдорадор — Афродита" — защото имаме право на удоволствие". От намесата на НАТО в Косово понятието право започнало отново да се котира, обясни ми Жан-Ив с полушеговит тон; всъщност говореше сериозно, беше чел някаква статия по този въпрос в списание „Стратегии“. Всички кампании през последно време, които се основавали на темата за правата, били успешни — право на нововъведение, право на изключителност… Правото на удоволствие, заключи той тъжно, било нова тема. Бяхме се поуморили и на път за вкъщи той ни остави пред „2+2“. Беше събота вечер и имаше доста хора. Запознахме с една симпатична двойка чернокожи — тя беше медицинска сестра, а той джазов барабанист — работата му вървяла добре, редовно му излизали дискове. Работел много върху техниката си, всъщност почти непрекъснато. „За вас няма тайни…“ — казах малко глупаво аз, но съвсем неочаквано той се съгласи, бях се докоснал, без сам да знам, до една дълбока истина. „Тайната е, че няма тайни“ — ми каза той убедено. Бяхме си изпили чашите, отправихме се към стаите. Той предложи на Валери двойна пенетрация. Тя се съгласи, при условие че аз прониквам отзад — с нея трябваше да се действа много нежно, аз имах повече опит. Жером се съгласи и се изтегна на леглото. Никол започна да му го вдига с онаниране, след което му нахлузи един презерватив. Аз повдигнах до кръста полата на Валери, не носеше нищо отдолу. Тя се наниза от раз върху члена на Жером и легна върху него. Аз разтворих дупето й, леко го овлажних и започнах да прониквам с леки внимателни тласъци. В момента, когато членът бе изцяло вътре, усетих ректалните й мускули да се свиват. Замръзнах, вдишах дълбоко — за малко да се изпразня. След няколко секунди проникнах още по-надълбоко. Когато бях влязъл наполовина, тя започна да се движи напред-назад, търкайки срамната си кост в слабините на Жером. Нямаше повече какво да правя, тя започна да надава дълго, променящо височините си стенание, задникът й се разтвори, проникнах докрай в нея, беше като пързаляне по склон, тя се изпразни необичайно бързо. След което замря задъхана, щастлива. Не било непременно нещо по-силно, обясни ми тя малко по-късно, но когато всичко минавало добре, идвал момент, в който двете усещания се сливали и настъпвало нещо много нежно и неудържимо, като всепоглъщаща топлина.

Докато ни гледаше, Никол мастурбираше, без да спира, беше много възбудена и зае веднага мястото на Валери. Имах време само да сменя презерватива. „С мен карай направо, обичам да влизат силно.“ Така и направих, затворих очи, за да не гледам възбуждащите зони и да се опитам да се концентрирам върху усещането в чист вид. Нещата ставаха лесно, бях приятно изненадан от собствената си издръжливост. Тя също се изпразни много бързо със силни, дрезгави викове.

След това Никол и Валери клекнаха, за да ни ближат, докато ние си говорехме. Жером ходел още по турнета, обясни ми той, но това му допадало все по-малко. С възрастта изпитвал повече желание да си стои вкъщи, да се занимава със семейството си — имаха две деца — и да работи сам върху ударите по барабана. После ми разказа за новата ритмична система 4/3 и 7/9, честно казано, почти нищо не разбрах. Насред едно изречение той извика от изненада, очите му се обърнаха — и се изпразни бурно и отведнъж в устата на Валери. „А, хвана ме на тясно — каза той, смеейки се, — как само ме спипа.“ Аз също усещах, че няма да издържа още дълго — Никол имаше много особен език, голям и мек, маслен; тя ближеше бавно, изкачването му бе коварно и неудържимо. Направих знак на Валери да се приближи, обясних на Никол какво искам — тя трябваше просто да обгърне с устни члена ми, да сложи езика си на главичката, докато Валери ми прави чекия и ми ближе торбичките. Тя се съгласи и затвори очи в очакване да се изпразня. Валери започна веднага, пръстите й бяха живи и нервни, беше отново в пълна форма. Разтворих максимално ръце и крака и зажумях. Усещането ме обземаше на отривисти тласъци, като светкавици, после избухна миг преди да се изпразня в устата на Никол. За миг изпаднах почти в шок, точици светлина бляскаха под клепачите ми, малко по-късно си дадох сметка, че съм бил пред припадък. Отворих с мъка очи. Членът ми беше още в устата на Никол. Валери беше обвила врата ми с ръка и ме гледаше с разнежено и тайнствено изражение; каза ми, че съм изкрещял много силно.

Малко по-късно те ни изпратиха. В колата Никол се възбуди отново. Извади гърдите си от корсета, запретна пола и се изтегна на задната седалка, полагайки глава върху бедрата ми. Масажирах я спокойно, уверен в себе си; добре владеех тези усещания, почувствах как зърната й се втвърдяват и котенцето й овлажнява. Миризмата на вагината й изпълваше цялата кола. Жером караше бавно, спираше на червените светофари; през прозорците различих светлините на „Конкорд“, обелиска, после моста „Александър III“, „Инвалидите“. Чувствах се добре, спокоен, но все още малко активен. Тя се изпразни някъде около „Плас д’Итали“. Разделихме се, след като разменихме телефонните си номера.

 

 

Жан-Ив изпита известна тъга, след като се раздели с нас, беше спрял на авеню Дьо ла Репюблик. Възбудата от деня бе отминала; знаеше, че Одре отсъства, но всъщност това по-скоро го радваше. Щяха да се засекат за малко на другия ден, преди тя да излезе да кара ролери; след завръщането си от почивка те спяха отделно.

За какво да се прибира? Той се отпусна на седалката и понечи да намери някоя радиостанция, но после се отказа. Младежи минаваха на групи по авенюто, момичета и момчета; създаваха впечатление, че се забавляват, поне кряскаха. Някои държаха кутии бира в ръка. Можеше да слезе, да се смеси с тях, да започне кавга; можеше да направи най-различни неща. Но в края на краищата щеше да се прибере. В известен смисъл обичаше дъщеря си, поне предполагаше, че е така; изпитваше към нея нещо органично и потенциално кръвно, което отговаряше на определението баща. Към сина си не изпитваше нищо подобно. Всъщност той може би не беше и негов; беше се оженил за Одре без сигурни доказателства. Към нея обаче изпитваше само презрение и отвращение; прекалено голямо отвращение, би предпочел да можеше да постигне безразличие; все още имаше усещането, че тя трябва да плати. А всъщност ще платя аз, си каза той, внезапно изпълнен с горчивина. Тя щеше да получи децата, а той щеше да го отнесе с огромна издръжка. Освен ако не се опита да получи децата той, да се бори за това, но не, не си струваше, заключи той. Жалко за Анжелик. Сам щеше да му е по-добре, можеше да се опита да започне отново живота си, което означаваше малко или повече да си намери друга мацка. На нея, мръсницата, щеше да й е по-трудно с две деца на шията. Той се утеши с мисълта, че едва ли би могъл да попадне на нещо по-лошо и че в края на краищата по-силно ще пострада от развода тя. Вече не беше толкова хубава, както навремето, когато се запознаха; имаше осанка наистина, обличаше се модно, но познавайки тялото й, той знаеше, че вървеше по пътя надолу. Кариерата й на адвокатка съвсем не беше толкова блестяща, колкото твърдеше; предчувстваше, че няма да й е никак леко с децата. Хората влачат потомството си като гюлле, като ужасна тежест, която пречи на всяко едно от движенията им — и това в повечето случаи накрая действително ги убива. Той щеше да постигне отмъщението си по-късно; тогава, помисли той, когато щеше да му бъде абсолютно безразлично. В продължение на няколко минути, паркирал встрани на вече пустото авеню, той се упражнява в безразличие.

Грижите му се стовариха отново накуп още щом престъпи прага на апартамента. Жоана, момичето, което гледаше от време на време децата, зяпаше MTV, разплута върху дивана. Мразеше тази отпусната предпуберка, абсурдно groove^[6]; всеки път, като я видеше, изпитваше желание хубаво да я нашамароса, докато промени тъпата си вечно сърдита и глезена физиономия. Беше дъщеря на една приятелка на Одре.

— Как е? — изкрещя той. Тя кимна небрежно. — Можеш ли да намалиш звука? — Тя започна да търси с очи дистанционното управление. Вбесен, той загаси телевизора; тя му хвърли обиден поглед.

— Как мина с децата? — продължаваше да крещи, макар в апартамента да нямаше вече никакъв шум.

— Добре, мисля, че спят. — Тя се сви, малко уплашена.

Той се качи на първия етаж и бутна вратата на стаята на сина си. Никола му хвърли разсеян поглед, после потъна пак в партията „Tomb Raider“^[7]. Анжелик спеше със свити юмруци. Той слезе, малко успокоен.

— Изкъпахте ли я?

— Да… не, забравих.

Той отиде в кухнята и си наля чаша вода. Ръцете му трепереха. На плота забеляза един чук. Шамарите нямаше да са достатъчни за Жоана, най-добре би било да й размаже черепа с чук. Позабавлява се малко с тази идея; мислите му нахлуваха и се смесваха бързо в съзнанието му, доста неовладени. Във вестибюла забеляза с ужас, че държи чука в ръцете си. Сложи го на една малка масичка, потърси в портфейла си пари за таксито на детегледачката. Тя ги пое, измърморвайки нещо като благодарност. Тресна вратата зад гърба й с необуздан замах, шумът отекна в целия апартамент. Със сигурност нещо не беше наред в живота му. Барчето в хола беше празно — Одре не беше способна да се погрижи дори за това. Сещайки се за нея, той бе пронизан от тръпка на омраза, чиято сила го изненада. Намери в кухнята начената бутилка ром, и това ставаше. В стаята си набра последователно номерата на трите момичета, които бе открил в интернета — всеки път попадаше на телефонен секретар. Сигурно бяха излезли да се чукат за собствено удоволствие. Вярно, че бяха секси, симпатични, модерни, но все пак му струваха две хиляди франка на вечер, цялата работа започваше да става унизителна. Как можа да се докара дотам? Трябваше да излиза, да намери приятели, да не се посвещава чак толкова на работата си. Сети за клубовете „Афродита“, за първи път си даде сметка, че идеята можеше и да не мине толкова лесно пред началниците му, в момента във Франция съществуваха доста неблагоприятни настроения срещу сексуалния туризъм. Естествено, можеше да се опита да представи смекчен вариант пред Льоген, но Еспиталие нямаше да се подведе, в него усещаше опасна проницателност. Имаше ли избор в крайна сметка? Позицията им спрямо средната клиентела беше абсолютно безсмислена в сравнение с „Клуб Мед“ и той се наемаше да им го докаже. Ровейки в чекмеджетата си, намери плана на „Орор“, изработен преди десет години от основателите и изложен във всички хотели на групата. „Духът на «Орор» е изкуството да съчетаеш уменията, да използваш традициите и съвремието с точност, въображение и хуманност, за да постигнеш определена форма на превъзходство. Мъжете и жените в «Орор» притежават уникално културно наследство — знанието да приемат. Те познават ритуалите и обичаите, които превръщат живота в изкуство да живееш, както и най-простата услуга в изключителни мигове. Това е занаят, това е изкуство — това е техният талант. Да създадат най-доброто, за да го споделят, да се върнат чрез общуването към най-важното, да измислят пространства на удоволствието — ето какво превръща «Орор» в парфюма на Франция по света.“ Внезапно той осъзна, че тези бръщолевици, от които ти се повдига, можеха да важат идеално и за мрежа от добре организирани бардаци; изглежда, имаше коз за пред германските туроператори. Въпреки даденостите германците продължаваха упорито да смятат, че Франция е все още страната на галантността и умението да любиш. Ако някой голям германски туроператор се съгласеше да включи „Афродита“ в каталога си, щеше да спечели решаваща точка, никой в професията не беше успял засега да постигне това. Беше във връзка с „Некерман“ по продажбата на клубовете в Магреба, но също и с TUI, които бяха отхвърлили първите им предложения, защото бяха много добре внедрени в ниската гама туризъм; може би щяха да се заинтересуват от един по-целенасочен проект.