Мишел Уелбек
Платформата (18)

6

Трите основни очаквания на потребителите, които установихме вследствие на анкетата, са: желание за сигурност, желание за емоция, желание за естетика.

Бернар Гилбо

На 30 юни пристигнаха резултатите от направените в мрежата от туристически агенции резервации. Бяха отлични. Продуктът „Елдорадор — открития“ се оказа успешен и получаваше от самото начало по-добри резултати от „Елдорадор — обикновена формула“, където резервациите продължаваха да намаляват. Валери се реши на една седмица отпуска; заминахме при родителите й в Сен-Ке-Портрийо. Чувствах се малко стар в ролята на годеник, когото представят на семейството; бях в крайна сметка тринайсет години по-възрастен от нея, а и се намирах за първи път в подобно положение. Влакът спря на Сен Брийок, баща й ни чакаше на гарата. Той целуна горещо дъщеря си, притиска я дълго в прегръдките си, виждаше се, че му бе липсвала. „Малко си отслабнала…“ — каза й. После се обърна към мен и ми подаде ръка, без много да ме заглежда. И той беше притеснен, струва ми се: знаеше, че работя в Министерството на културата, а беше обикновен селянин. Майка й беше много по-приказлива, разпитва ме дълго за живота ми, за работата ми, хобитата ми. Не беше чак толкова трудно, Валери беше до мен; от време на време отговаряше вместо мен, разменяхме си погледи. Не успявах да си представя как бих се държал в подобно положение, ако имах деца някой ден; не можех да си представя почти нищо за бъдещето.

Вечерята беше наистина празнична, с омари, агнешко, сирена, ягодова торта и кафе. Лично аз се изкушавах да възприема всичко това като знаци, че съм приет, макар и да ми беше ясно, естествено, че менюто бе подготвено предварително. Валери пое голямата част от разговорите, разказваше най-вече за новата си работа — за която знаех почти всичко. Разходих погледа си по тъканта на пердетата, статуетките и украшенията, семейните фотографии в рамки. Намирах се в семейство и това беше вълнуващо и малко тревожно.

Валери настоя да спим в стаята, която е била нейна, когато е била девойка. „Ще е по-добре да спите в стаята за гости — протестираше майка й, — тук ще ви е много тясно.“ Вярно, че леглото беше малко тясно, но аз бях страшно развълнуван, сваляйки гащите на Валери и галейки котенцето й, защото си представях как е спала тук, когато е била на тринайсет или на четиринайсет. Загубени години, казах си аз. Коленичих пред леглото, смъкнах напълно гащите й, обърнах я към мен. Тя сключи вагината си около върха на члена ми. Играех си, прониквайки в нея, отдръпвайки се с по няколко сантиметра, с бързи леки движения, стиснал в ръцете си гърдите й. Тя получи оргазъм с приглушен вик и избухна в смях. „Родителите ми… — прошепна — още не спят.“ Влязох в нея отново, по-силно, беше мой ред да се изпразня. Тя ме наблюдаваше с блеснали очи и сложи едната си ръка върху устата ми точно в момента, в който идвах дълбоко в нея с дрезгаво ръмжене.

По-късно разгледах с любопитство мебелировката на стаята. Точно над Розовата библиотека^[1], върху отделна етажерка, бяха подредени грижливо подвързани тетрадки. „А, това ли — каза тя. — Пишех ги, когато бях на десет, дванайсет години. Разгледай ги. Това са истории на Бандата на Петимата^[2].“

— Как така?

— Непубликувани истории на Бандата на Петимата, написани от мен, но с герои от Бандата.

Извадих малките тетрадки — имаше „Бандата на Петимата в космоса“, „Бандата на Петимата в Канада“. Внезапно си представих едно малко момиченце с развинтено въображение, по-скоро самотно, което нямаше никога да опозная.

 

 

През последвалите дни не правихме нищо особено, освен че ходихме на плаж. Времето беше хубаво, но водата беше прекалено студена, за да се къпеш по-дълго. Валери лежеше изтегната под слънцето часове наред; постепенно се възстановяваше; последните три месеца бяха най-трудните в професионалния й живот. Една вечер, три дни след пристигането ни, аз й заговорих за това. Беше в „Бар Осеаник“, току-що си бяхме поръчали коктейли.

— Сега, след като въведохте новата формула, ще имаш по-малко работа, струва ми се.

— На първо време, да. — Усмивката й беше трезва: — Но много скоро ще трябва да мислим за нещо ново.

— Защо? Защо не спрете дотук?

— Защото играта е такава. Ако Жан-Ив беше тук, щеше да ти каже, че принципът на капитализма е такъв — не вървиш ли напред, умираш. Освен ако не си постигнал решително предимство в конкуренцията, върху лаврите на което можеш да почиваш няколко години; нашият случай обаче не е такъв. Принципът „Елдорадор — открития“ е добър, идеята е находчива, хитра, ако щеш, но не е истински новаторска, тя е просто добре премерена смесица от две съществуващи схващания. Конкурентите ще установят, че върви добре, и много скоро ще се появят в същата ниша. Не е особено сложно да го постигнат, беше малко по-трудно да се осъществи в такива кратки срокове. Сигурна съм, че „Нувел Фронтиер“ например са напълно способни да предложат нещо, с което ще ни станат конкуренция още следващото лято. Ако искаме да запазим предимството си, ще трябват нови нововъведения.

— И така до безкрай?

— Струва ми се, че да, Мишел. Плащат ми добре, намирам се в система, която познавам; приела съм правилата на играта.

Вероятно съм имал мрачен вид; тя ме прегърна през рамото.

— Хайде да се прибираме да ядем. Родителите ми ще ни чакат.

 

 

Върнахме се в Париж в неделя вечерта. Още в понеделник Валери и Жан-Ив имаха среща с Ерик Льоген. Той държеше да изрази задоволството на групата от първите резултати на тяхната акция за възстановяване. Дирекцията бе решила единодушно да им отпусне премия под формата на акции — истинско изключение за чиновници с по-малко от година трудов стаж в предприятието.

Вечерта вечеряхме тримата в един марокански ресторант на Рю де-з-Екол. Жан-Ив беше лошо избръснат, главата му клюмаше, беше леко подпухнал. „Мисля, че е започнал да пие — ми беше казала Валери в таксито. — Прекарал е ужасна ваканция с жена си и децата си на остров Ре. Трябваше да остане петнайсет дни, но си е тръгнал в края на първата седмица. Каза ми, че вече наистина не може да понася приятелите на жена си.“

Беше действително зле — не докосваше тажина^[3] си и си наливаше непрекъснато вино.

— Готово! — подхвърли той с язвителен тон. — Готово, започваме да се приближаваме до големите мангизи! — Поклати глава и изпразни чашата си: — Извинявайте… — каза той, жалък, — извинявайте, не биваше да говоря така.

Положи върху масата леко треперещите си ръце, почака; треперенето постепенно спря. После погледна Валери право в очите.

— Разбра ли какво е станало с Марилиз?

— Марилиз Льо Франсоа ли? Не, не съм я виждала. Болна ли е?

— Не, не е болна. Прекара три дни в болницата с успокоителни, но не е болна. Нападнали са я и са я изнасилили, на връщане от работа, във влака за Париж миналата сряда.

Марилиз тръгна на работа на следващия понеделник. Явно бе получила нервен шок, движенията й бяха забавени, почти механични. Разказваше историята си с лекота, с прекалена лекота, не изглеждаше нормално — тонът й беше безличен, лицето й — безизразно и вкаменено, като че повтаряше машинално оплакването, направено в полицията. Излизайки от работа в 22 часа и 15 минути, решила да хване влака в 22 часа и 21 минути, смятайки, че така ще се прибере по-бързо, отколкото с такси. Вагонът бил три четвърти празен. Четирима типове се приближили до нея, започнали веднага да я обиждат. Доколкото разбирала, приличали на антилци. Тя се опитала да разговаря с тях, да се пошегува, в отговор получила няколко шамара, които едва не я убили. После се нахвърлили върху нея, двама я съборили на земята. Прониквали в нея грубо, безогледно, във всички възможни места. Всеки път, когато се опитвала да издаде звук, получавала юмручен удар или нова серия шамари. Това траяло дълго, влакът спирал няколко пъти, пътниците слизали и предвидливо сменяли купето. Сменяйки се в изнасилването, типовете продължавали да се шегуват и да я обиждат, наричали я мръсница и кошче за сперма. Накрая никой не останал в купето. Завършили, като плюли и се изпикали върху нея, застанали в кръг наоколо й, после я избутали с ритници и я скрили наполовина под една седалка, след това спокойно слезли на Лионската гара. Две минути по-късно се качили първите пътници и съобщили в полицията, която пристигнала веднага. Инспекторът не бил особено учуден; според него имала донякъде и късмет. Доста често се случвало, след като използвали момичето, тия типове да я довършат, като й пъхнат прът с гвоздеи или във вагината, или в ануса. Тази линия на метрото била обявена за опасна.

Циркулярно писмо припомни на служителите обичайните охранителни мерки, подчертавайки факта, че имат на разположение таксита, когато останат да работят до късно, и че са изцяло за сметка на предприятието. Усили се охраната на зданието и на паркинга.

Тази вечер Жан-Ив изпрати Валери, чиято кола беше на поправка. В момента, в който напускаше кабинета си, той хвърли поглед върху хаотичния пейзаж от самостоятелни къщи, търговски центрове, пътни детелини и небостъргачи. Далеч на хоризонта завесата от замърсен въздух придаваше на залеза причудливи оттенъци, бледолилави и зеленикави.

— Странно… — каза той, — ние сме тук, вътре в предприятието, като много добре угоявани товарни животни. А отвън са хищниците, животът на диваците. Веднъж бях в Сао Пауло, там еволюцията е доведена до своя край. Това дори вече не е град, а нещо като градска територия, която се простира, докъдето ти стигнат очите, с фавелас^[4], с огромни административни сгради, с луксозни резиденции, обградени с въоръжени до зъби пазачи. Има повече от двайсет милиона жители, много от които се раждат, живеят и умират, без да напуснат границите на територията си. Там улиците са много опасни, дори и с кола могат много лесно да те нападнат на червен светофар, или да те подгони банда с мотори — най-добре екипираните имат автомати и гранатомети. За да се придвижат, бизнесмените и богатите хора използват почти изцяло хеликоптери; има писти за кацане почти навсякъде — на покривите на банковите билдинги, на банките или на жилищните сгради. На равнището на земята улицата е оставена на бедните — и на гангстерите.

Поемайки по южната магистрала, той добави тихо:

— В момента имам известни съмнения. Все по-често и по-често у мен се появяват съмнения дали си струва светът, който изграждаме.

 

 

Няколко дни по-късно същият разговор се повтори. След като паркира пред сградата на авеню Дьо Шоази, Жан-Ив запали цигара, замълча за няколко секунди, после се обърна към Валери:

— Много съм загрижен, за Марилиз… Лекарите казаха, че може да се върне на работа и наистина в известен смисъл тя е нормална, няма кризи. Но вече не поема никаква инициатива, като парализирана е. Всеки път, когато има нещо нерешено, идва да се съветва с мен; и ако не съм там, е способна да чака часове наред, без да си помръдне пръстчето. За отговорник за връзки с обществеността това никак не върви, не може да продължава така.

— Да не вземеш да я уволниш?

Жан-Ив изгаси цигарата си, остана дълго вгледан навън от колата в булеварда, стиснал волана с ръце. Изглеждаше все по-напрегнат и объркан; Валери забеляза, че дори по костюма му са се появили петна.

— Не знам — каза той накрая с мъка, — никога не ми се е налагало да правя подобни неща. Да я уволня, не, би било доста гадно; но ще трябва да й намеря друго място, където решенията за взимане ще са по-малко, по-малко контакти с хора. Още повече че откакто й се случи това, проявява склонност към расистки реакции. Това е нормално, разбираемо е, но в туризма е просто невъзможно. В рекламите, каталозите, във всичко, което е свързано най-общо с информацията, местните хора са представени като сърдечни, гостоприемни и открити. Няма как да е другояче — това е наистина професионално задължение.

На другия ден Жан-Ив говори с Льоген, който прояви по-малко душевни колебания и една седмица по-късно Марилиз бе прехвърлена в счетоводния отдел на мястото на една току-що пенсионирала се служителка. Трябваше да се намери нов отговорник за връзките с обществеността в „Елдорадор“. Валери и Жан-Ив проведоха заедно събеседванията с кандидатите. След като изслушаха десетина кандидати, те отидоха да обядват в стола на предприятието, за да обсъдят впечатленията си.

— Склонна съм да вземем Нуредин — каза Валери. — Той има наистина невероятен талант, а и е работил вече върху доста различни проекти.

— Да, той е най-добрият; но имам чувството, че е едва ли не прекалено добър за този пост. Не го виждам толкова в отдела за връзки с обществеността на туристическо предприятие; по-скоро в нещо по-престижно, по-arty^[5]. Тук ще се отегчи, няма да се задържи дълго. Ние все пак целим хората средна ръка. Освен това е и от магребински произход, което би могло да бъде проблем. За да привлечем хората, се налага да използваме доста клишета за арабските страни — гостоприемството, ментовия чай, джигитовките, бедуините… Забелязал съм, че магребинците трудно представят тези неща; всъщност те често изобщо не понасят арабските страни.

— Расова дискриминация при назначаване… — отбеляза закачливо Валери.

— Глупости! — леко се разгорещи Жан-Ив; нямаше съмнение, че след завръщането му от отпуска беше прекалено напрегнат, започваше да губи чувството си за хумор. — Всички правят това! — продължи той с прекалено висок глас; от съседната маса се обърнаха. — Произходът на хората е част от личността им, не може да не държим сметка за него, това е несъмнено. Така например бих наел без всякакви колебания тунизийски или марокански емигрант, който дори е много по-отскоро тук, отколкото Нуредин — за да преговаря с местните доставчици. Те имат двойна принадлежност, която ги прави по-добри, събеседникът им е винаги в затруднено положение. Още повече че пристигат с образа на човека, успял във Франция, хората поначало ги уважават, имат чувството, че няма да ги измамят. Най-добрите преговарящи, които съм имал, са били винаги с двоен произход. За този пост обаче съм по-склонен да взема Бриджит.

— Датчанката?

— Да, според графолога тя също е доста способна. Голяма антирасистка е — мисля, че живее с мъж от Ямайка, малко е тъпичка, по принцип запалена по всичко екзотично. За момента няма намерение да има деца. С една дума, мисля, че отговаря на изискванията.

Може би имаше и нещо друго, Валери си даде сметка за това няколко дни по-късно, когато ги изненада в момента, в който Бриджит слагаше ръката си на рамото на Жан-Ив.

— Да, права си… — потвърди той при автомата за кафе, — биографията ми става все по-лоша и по-лоша — ето на, сега съм се отдал на сексуален тормоз… Случи ни се веднъж или два пъти, няма да се стигне по-далеч, тя си има приятел, нали?

Валери му хвърли бърз поглед. Трябваше да се подстриже, наистина се беше занемарил.

— Не те упреквам… — отвърна тя. Умствено не беше западнал, продължаваше да има същото точно усещане за хората и ситуациите, същата тънка интуиция по отношение на финансовата организация; но все повече заприличваше на нещастен човек, оставил се на течението.

Започнаха да отварят анкетите за мнението на почиващите; отговорилите бяха много благодарение на лотарията, при която първите петдесет можеха да спечелят една седмица ваканция. На пръв поглед изглеждаше, че причините за неуспеха на „Елдорадор — обикновена формула“ ще бъдат установени трудно. Клиентите бяха доволни от настаняването и мястото, доволни от храната, доволни от предложените занимания и спорт — и въпреки това намаляваха все повече и повече.

Валери попадна съвсем случайно в списание „Туризм Ебдо“ на една статия, която анализираше новите ценности на потребителите. Авторът заявяваше, че е привърженик на модела на Холбрук и Хиршман, основаващ се на емоцията, която туристът може да изпита, изправен пред даден продукт или услуга; но в заключенията му нямаше нищо особено ново. Новите потребители бяха описани като по-трудно предвидими, по-еклектични, с по-голяма игрова нагласа, по-ангажирани с хуманитарните дела. Те не консумираха вече за да „изглеждат“, а за да „бъдат“ — по-умиротворени. Ядяха умерено, внимаваха за здравето си; бояха се малко от другите и от бъдещето. Настояваха за правото си да изневеряват от любопитство, за разнообразие; предпочитаха солидното, трайното, автентичното. Имаха морални изисквания — повече солидарност и т.н. Всичко това тя беше чела вече сто пъти, специалистите по социология и психология на поведението повтаряха едни и същи думи във всяка следваща статия, във всяко следващо издание. Те се бяха вече съобразили с всичко това. Селищата „Елдорадор“ бяха построени от традиционни материали, според архитектурата на съответната страна. Менюто „селф сървиз“ беше умерено, отделяше голямо място на салатите, на плодовете, на хранителния режим на остров Крит. Сред предложените занимания имаше йога, софрология^[6], таи-чи-чуан^[7]. „Орор“ беше подписала хартата на етичния туризъм и спонсорираше редовно Световния природен фонд^[8]. Нито едно от тези неща не успя да спре упадъка.

— Мисля, че хората чисто и просто лъжат — каза Жан-Ив, след като прочете за втори път доклада за анкетите с мнението на потребителите, който резюмираше въпросниците. — Казват, че са доволни, запълват всеки път квадратчето „добре“, а всъщност са умирали от скука през цялата си отпуска и се чувстват прекалено виновни, за да си го признаят. Накрая, ще продам всички клубове, които не можем да приспособим към формулата „Открития“, и ще вложа парите в активната почивка: ще прибавим джипове, разходки с балони, чевермета в пустинята, пътешествия с арабски ветроходи, подводно гмуркане, спортно спускане с лодки, всичко възможно…

— Не сме единствени в нишата.

— Не сме… — съгласи се той, обезкуражен.

— Трябва да опитаме да прекараме една седмица в някои от клубовете, инкогнито, без определена цел. Просто да усетим атмосферата.

— Да… — Жан-Ив изправи гръб в креслото си и взе една купчина с разпечатки. — Трябва да гледаме тези, които имат най-лоши резултати — и той запрелиства бързо страниците. — Джерба и Монастир са абсолютна катастрофа, май изобщо ще се откажем от Тунис. Там е прекалено застроено, конкуренцията е готова да свали цените до безумни нива, като се има предвид нашето положение, не можем да ги надминем.

— Имаш ли предложения за откупка?

— Колкото и да е странно, имам — Некерман се интересуват. Искат да се обърнат към клиентите от бившите източноевропейски страни — Чехия, Унгария, Полша… много ниско ниво, но Коста Брава е препълнена. Те се интересуват и от клуба ни в Агадир, предлагат разумна цена. Доста се изкушавам да им го отстъпя; въпреки мароканския юг Агадир не може да потръгне, мисля, че хората ще предпочитат винаги Маракеш.

— Маракеш е пълна нула.

— Знам… Странното е, че Шарм-ел-Шейк не върви добре. А има предимства — най-хубавото коралово дъно в света, разходки в Синайската пустиня…

— Да, но е в Египет.

— И какво от това?

— Според мен никой не е забравил атентата в Луксор през 1977-а. Все пак там загинаха петдесет и осем души. Единственият начин да продадем Шарм-ел-Шейк е да махнем „Египет“.

— И какво ще сложиш на негово място?

— Не знам, „Червено море“ например. — Той си го отбеляза и продължи да разглежда разпечатките. — Африка върви добре… Странно, Куба има лоши резултати. Нормално би било да е на мода — кубинска музика, латиноамериканска обстановка и т.н. Сан Доминго например не се изпразни. — Той огледа описанието на кубинския клуб. — Хотелът в Гуардалавака е нов, отговаря на цените на пазара. Нито е прекалено спортен, нито е прекалено семеен. „В бурния ритъм на салцата, изживейте вълшебството на кубинските нощи…“ Резултатите са спаднали с 15%. Мисля, че можем да отидем да проверим на място — или там, или в Египет.

— Ще отидем, където искаш, Жан-Ив… — отвърна тя уморено. — Във всички случаи ще ти се отрази добре да заминеш някъде без жена си.

 

 

Месец август беше току-що настъпил в Париж; дните бяха горещи, дори задушни, но хубавото време не се задържаше — след ден-два се разразяваше буря и въздухът веднага се освежаваше. После слънцето се връщаше, градусите на термометъра и степента на замърсяване започваха отново да се качват. Честно казано, тези неща не ме вълнуваха особено. Бях се отказал от пийпшоуто, откакто се бях запознал с Валери; също така се бях отказал, и то от години, от града като приключение. За мен Париж не е бил никога празник, а и не виждах причина тепърва да стане такъв. Преди десет-петнайсет години, когато започвах работа в Министерството на културата, ходех по заведения или барове, които бяха задължителни; от тях ми беше останал спомен за лека, но непрекъсната тревога. Нямах какво да кажа, чувствах се абсолютно неспособен да подхвана разговор с когото и да било; не можех и да танцувам. При тези обстоятелства започнах да се пропивам. Алкохолът никога не ме е разочаровал, нито в един момент от живота ми, винаги ми е бил вярна опора. След десетина джин тоника ми се е случвало понякога — доста рядко, най-много четири или пет пъти — да събера необходимата енергия, за да убедя някоя жена да сподели леглото ми. Резултатът беше, общо взето, разочароващ, не ми ставаше и след няколко минути заспивах. По-късно открих съществуването на виаграта; прекомерната употреба на алкохол доста неутрализираше действието на препарата, но с увеличаване на дозите вероятността да се получи нещо не бе изключена. Самата игра обаче не си заслужаваше усилията. Всъщност преди Валери не бях срещал момиче, което да може да стъпи на малкия пръст на тайландските проститутки, може би само като много млад, с момичета на шестнайсет или седемнайсет години, бях успял да изпитам нещо. Но в културните кръгове, в които се движех, положението бе катастрофално. Тези момичета не се интересуваха изобщо от секс, а само от прелъстяването — и то от елитарното прелъстяване, което си е пълен боклук и поради планирането му във времето всъщност съвсем не е еротично. В леглото просто не бяха способни на нищо. Или им трябваха фантазми, куп досадни кичозни сценарии, чието споменаване само беше достатъчно, за да ме отврати. Обичаха да говорят за секс, без съмнение, това беше даже единствената им тема за разговор, но им липсваше и капка истинска чувствена невинност. И мъжете не струваха повече; това е типична френска склонност — да се говори за секс по повод и без повод, без никога да се прави; това започваше сериозно да ми тежи.

 

 

В живота може да се случи всичко, но най-вече може да не се случи нищо. Този път обаче в моя живот се беше случило нещо — бях си намерил любима и тя ме правеше щастлив. Нашият август месец беше много нежен. Еспиталие, Льоген и по принцип всички шефове в „Орор“ бяха излезли в отпуска. Валери и Жан-Ив се бяха договорили да оставят важните решения за след Куба, в началото на септември; беше миг на отдих, период на спокойствие. „Най-сетне се реши да отиде на проститутка — съобщи ми Валери, — отдавна трябваше да го направи. Сега пие по-малко и е по-спокоен.“

— Доколкото си спомням, проститутките не са голяма работа.

— Да, ама това е по-различно. Става дума за момичета, които действат по интернета. Доста млади, често студентки. Взимат малко клиенти, подбират ги и не го правят само заради парите. Не знам, но той ми каза, че не било лошо. Ако искаш, някой ден можем да опитаме. Някое бисексуално момиче за двама ни, знам, че това побърква мъжете, пък и мен също, всъщност аз доста си падам по момичетата.

Не го направихме това лято, но самият факт, че ми го предложи, беше изключително възбуждащ. Имах късмет. Тя познаваше различните неща, които запазват желанието на мъжа — е, може би не изцяло, това не е възможно, но да речем, които го поддържат в достатъчна степен, за да се люби от време на време, в очакване на края. Да познаваш тези неща всъщност не е кой знае какво, толкова е лесно, толкова смешно и лесно; но тя обичаше да ги прави, намираше удоволствие в тях, радваше се, когато виждаше как удоволствието се разраства в погледа ми. Често в ресторантите, връщайки се от тоалетната, тя слагаше на масата гащите си, които току-що бе свалила. Обичаше след това да пъхне ръката си между краката ми, за да се наслади на ерекцията ми. Понякога разкопчаваше дюкяна ми и ми правеше чекия под прикритието на покривката. Сутрин също, когато ме будеше с минет и ми подаваше чаша кафе, преди да го поеме отново в устата си, аз изпитвах главозамайващи пориви на благодарност и нежност. Знаеше да спре точно преди да се изпразня, можеше да ме държи на границата часове наред. Живеех в игра, една възбуждаща и нежна игра, единствената игра, която остава на възрастните; прекосявах един свят на леки желания и безкрайни мигове на удоволствие.