Мишел Уелбек
Платформата (16)

4

Не беше толкова лесно и те бързо си дадоха сметка за това. По-голямата част от туроператорите, британските и най-вече германските, притежаваха вече собствени вериги от ваканционни клубове; нямаха никакъв интерес да влязат в съдружие с други групи. Всички контакти, осъществени в тази посока, се провалиха. От друга страна, „Клуб Медитеране“ сякаш бе открил стандартната и окончателна формула за ваканционния клуб; от създаването му нито един конкурент не бе успял да предложи нещо наистина новаторско.

Най-сетне две седмици по-късно на Валери й хрумна една идея. Беше почти десет часът вечерта; пиеше чаша шоколад, преди да се прибере, отпусната в едно кресло насред кабинета на Жан-Ив. И двамата бяха изтощени, бяха работили цял ден върху финансовия баланс на клубовете.

— Всъщност може би грешим, като разделяме маршрутите от курортния престой.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си „Нувел Фронтиер“ — дори и извън курортните продължения винаги много се харесваше включването на един ден за почивка и плаж. Хората се оплакваха най-много от непрекъсната смяна на хотели. Мисля, че трябва да съчетаваме систематично екскурзиите с плажната почивка — един ден екскурзия, един ден почивка и така нататък. С връщане всяка вечер в хотела или поне всяка втора вечер в случаите на дълги екскурзии, но без да трябва да стягат багажите си и да освобождават стаите.

— И клубовете предлагат екскурзии, хич не съм сигурен, че вървят добре.

— Да, но те се плащат допълнително, а французите мразят да плащат допълнително. Освен това трябва да ги обявиш на място — хората се колебаят, увъртат, не могат да изберат и в края на краищата не предприемат нищо. Всъщност обичат да откриват нови места, но при условие че всичко е предварително смляно. И най-вече обожават всичко да е включено в цената.

 

 

Жан-Ив помисли малко, сетне каза:

— Знаеш ли, никак не е глупаво това, което предлагаш… Освен това би трябвало да може да се организира доста бързо — още това лято, мисля, можем да въведем формулата като допълнение към обикновените престои. Ще я наречем „Открития с Елдорадор“ или нещо от този род.

Преди да започне кампанията, Жан-Ив се посъветва с Льоген; много бързо разбра, че той няма никакво желание да вземе становище нито в едната, нито в другата посока. „Отговорността е изцяло ваша“ — каза му той сдържано. Слушайки Валери да разказва за работата си, аз си давах сметка, че познавам много малко света на висшите чиновници. Дори тандемът, който образуваха с Жан-Ив, беше сам по себе си доста необичаен. „При нормални обстоятелства — ми каза тя — той щеше да има за помощник момиче, което мечтае да заеме мястото му. Това е повод за сложни изчисления в предприятията — понякога имаш сметка да се провалиш, но при положение че можеш да прехвърлиш отговорността върху някой друг.“ В случая те се намираха в, общо взето, здравословна ситуация — никой от групата нямаше желание да заеме мястото им; повечето от чиновниците смятаха покупката на „Елдорадор“ за грешка.

Тя работи много до края на месеца с Марилиз Льо Франсоа. Каталозите за летните ваканции трябваше да са готови до края на април, това беше последният срок, дори беше малко късно. Даде си веднага сметка — информациите на Джет Тур за клубовете бяха в окаяно състояние. „Ваканциите в «Елдорадор» напомнят на онези вълшебни мигове в Африка, когато горещината спада и цялото село се събира около дървото за съвещания или взимане на решения, за да чуе старите мъдреци…“ — четеше тя на Жан-Ив. — „Как да им повярваш, кажи ми честно, особено с тези снимки на аниматорите, които подскачат във въздуха с жълтите си костюми като истински глупаци. Ама наистина за нищо не става.“

— А мотото „Елдорадор, ти си нов кръгозор“ как ти се струва?

— Не знам, вече нищо не знам.

— За формулата на обикновените клубове е вече късно, каталозите са разпространени. Единственото сигурно нещо е, че с каталога „Открития“ трябва да започнем от нула.

— Мисля, че трябва — намеси се Марилиз — да играем със съпоставянето на суровите условия и лукса. Ментов чай насред пустинята, но сервиран на скъпи килими…

— Да, пак вълшебни мигове… — каза Жан-Ив уморено. Той се надигна с мъка от стола си. — Не забравяйте да споменете някъде „вълшебните мигове“, колкото и да е странно, но винаги имат успех. Оставям ви и се връщам към фиксираните разходи…

Несъмнено на него му се падаше най-неблагодарната част от работата, Валери го съзнаваше напълно. Самата тя нямаше никаква представа от управлението на хотелите — само някакви смътни спомени от следването. „Едуард Янг, собственик на тризвезден хотел с ресторант, счита за свой дълг да задоволи максимално клиентелата си; той се стреми непрекъснато към нововъведения, които да отговарят на изискванията. Знае от опит, че закуската е важен момент, от който зависи хранителното равновесие на целия ден и който допринася изключително много за създаването на имидж на хотела.“ Това й се беше паднало за домашно през първата година. Едуард Янг решаваше да направи статистическа анкета на клиентите си, която се основаваше най-вече на броя на посетителите по стаи (неженени, двойки, семейства). Трябваше да анализират анкетата, да изчисляват и т.н., домашното завършваше с въпроса: „Смятате ли, че семейното положение може да бъде критерий за консумацията на пресни плодове на закуска?“

Ровейки из книжата си, тя успя да намери една от темите за пробен изпит от времето на следването й, която отговаряше на сегашното положение. „Вие сте назначен за отговорник по маркетинга в международната дирекция на групата «Южна Америка». Тя е купила току-що хотел-ресторанта «Антилските острови», четиризвезден комплекс със сто и десет стаи, разположен на брега на морето в Гваделупа. Построен през 1988-а и ремонтиран през 1996-а, той има понастоящем огромни проблеми. Заетите стаи са средно 45%, което е далеч под очаквания праг на рентабилност.“ Беше получила 18 точки от 20 възможни, което можеше да се счита за добро предзнаменование. Навремето всичко това й се струваше пълна измислица, и то не много убедителна. Изобщо не можеше да си се представи като отговорничка по маркетинга в групата „Южна Америка“, нито където и да било другаде. Беше игра — не особено интересна, нито особено трудна интелектуална игра. Сега вече не играеха, или може би играеха, но като залагаха кариерата си.

Връщаше се толкова изтощена от работа, че нямаше сили да се люби, най-много един минет, заспиваше, докато членът ми беше в устата й. Прониквах в нея обикновено сутрин, когато се събуждаше. Оргазмите й бяха по-малко бурни, по-сдържани, сякаш приглушени от пелената на умората; мисля, че я обичах все повече и повече.

 

 

В края на април каталозите бяха готови и разпространени по петте хиляди туристически агенции — почти цялата туристическа мрежа на Франция. Следваше да се занимаят с инфраструктурата на екскурзиите, за да бъде всичко готово до 1 юли. Предаването от уста на уста беше изключително важно при пускането на този вид нов продукт — една анулирана или лошо организирана екскурзия можеше да означава загуба на много клиенти. Бяха решили да не инвестират в голяма рекламна кампания. Интересно, но Жан-Ив, който се бе специализирал в маркетинга, не вярваше много на рекламата. „Може да е полезно за промяната на даден имидж — казваше той, — но ние не сме на този етап. В момента най-важното за нас е доброто разпространение, както и да създадем убеждението, че продуктът е надежден.“ Затова пък инвестираха много в информирането на туристическите агенции; бързото и спонтанно предлагане на продукта от агентите по гишетата беше жизненоважно. С това се зае най-вече Валери, която познаваше добре средата. Тя си спомняше за ХПД/СГНУПС, които бе овладяла по време на следването си (Характеристики — Предимства — Доказателства/Сигурност — Гордост — Новост — Удобства — Пари — Симпатии); спомняше си и за действителността, която бе безкрайно по-проста. Но продавачките бяха в по-голямата си част много млади, току-що завършили професионалното си образование, тъй че бе по-добре да им говори на езика, който бяха подготвени да очакват. Разговаряйки с някои от тях, тя си даде сметка, че типологията на Барма все още се изучаваше в училищата. (Купувачът техничар — интересува се главно от самия продукт; чувствителен към количествените му страни, отдава най-голямо значение на техническия аспект и на новостта. Преданият купувач — доверява се сляпо на продавача, защото не разбира от продукта. Купувачът съучастник — приема на драго сърце предложеното му от продавача, стига той да умее да установи добра междуличностна комуникация. Купувачът използвач — той е манипулатор, чиято стратегия е да се запознае директно с доставчика, за да може да извлече максимална полза. Перспективният купувач — внимателен към продавача, когото уважава, и към предложения продукт, той познава нуждите си и общува с лекота.) Валери беше с пет или шест години по-голяма от тези момичета, беше тръгнала от нивото, на което те се намираха в момента, и бе постигнала професионален успех, за който повечето дори не смееха да мечтаят. Те я гледаха с малко глуповато възхищение.

Имах ключ от апартамента й, вече; обикновено, докато я чаках вечер, четях „Курс по философия на позитивизма“ на Огюст Конт. Обичах този текст, скучен и гъст; понякога препрочитах една и съща страница три или четири пъти. Нужни ми бяха около три седмици, за да довърша петдесетия урок — „Предварителни съображения по отношение на социалната статика, или обща теория за спонтанния естествен строй на човешките общества“. Несъмнено ми беше необходима някаква теория, с която да обясня настоящото си обществено положение.

 

 

„Работиш прекалено много, Валери…“ — казах й аз една майска вечер, докато си почиваше, сгърчена от умора, на канапето в хола. „Трябва поне да има някакъв смисъл от това. Трябва да слагаш поне пари настрана, иначе ще ги изхарчим тъй и тъй по най-тъпия начин.“ Тя се съгласи с мен. На другата сутрин се освободи за два часа и отидохме в „Креди Агрикол“ на Порт Орлеан, за да открием обща сметка. Направи ми пълномощно и два дни по-късно аз отидох отново, за да обсъдя въпроса с банковия съветник. Реших да блокирам двайсет хиляди франка месечно от заплатата й, половината в осигурителен влог, а другата в жилищен влог. Вече прекарвах почти цялото си време при нея, нямаше смисъл да запазвам апартамента си.

Предложението излезе от нея в началото на юни. Бяхме се любили през по-голямата част от следобеда — прегърнати сред чаршафите, ние правехме дълги паузи, после тя ме любеше с ръка или с уста, преди да проникна в нея, нито тя, нито аз бяхме стигнали до оргазъм, при всяко нейно докосване аз бях готов без проблеми, а котенцето й беше през цялото време влажно. Чувстваше се добре, виждах това, успокоение бе завладяло погледа й. Към девет часа ми предложи да вечеряме в един италиански ресторант близо до парка „Монсури“. Нощта още не беше напълно паднала; времето беше много меко. Трябваше да мина покрай къщи след това, ако исках както обикновено да отида на работа с костюм и вратовръзка. Келнерът ни донесе два коктейла по рецепта на ресторанта.

— Знаеш ли, Мишел… — каза ми тя, след като той се отдалечи, — защо не се настаниш у дома. Мисля, че не ни е нужна повече тази комедия на независимостта. Или, ако предпочиташ, можем да наемем заедно апартамент.

 

 

Да, в известен смисъл предпочитах; щях да имам повече чувството за ново начало, да речем. За първо начало, по-точно казано, що се отнасяше до мен, пък и за нея в крайна сметка. Човек свиква с изолацията и с независимостта и това не е непременно добър навик. Ако исках да изживея нещо, приближаващо се до семейството, явно моментът беше сега. Естествено, познавах неудобствата на формулата; знаех, че желанието се износва по-бързо при установените двойки. Но то се износва така и така, това е законът на живота и тогава е може би възможно да се постигне друг вид съюз — много хора са си го мислели независимо от всичко. Във всеки случай тази вечер желанието ми към Валери далеч не се беше износило. Преди да тръгна, я целунах по устата; тя разтвори широко устните си, отдавайки се изцяло на целувката. Пъхнах ръка в анцуга й, в гащичките й и положих длани върху дупето й. Тя отдръпна лице и огледа улицата наляво и надясно — беше напълно пуста. Коленичи на тротоара, отвори ципа ми, взе в устата си члена ми. Облегнах се на оградата на парка, бях готов да се изпразня. Тя отдръпна устата си и продължи с двата си пръста, пъхна другата ръка в панталона ми и започна да гали тестикулите ми. Затвори очи; изпразних се върху лицето й. В този миг ми се стори, че ще избухне в сълзи, но не го стори, само облиза спермата, която се стичаше по бузите й.

Още на другата сутрин започнах да пускам обяви; търсех нещо по-скоро на юг предвид работата на Валери. След една седмица намерих — беше голям четиристаен апартамент на трийсетия етаж в небостъргача „Опал“, близо до Порт дьо Шоази. Дотогава не бях имал хубав изглед към Париж, не го бях и търсил чак толкова, честно казано. В момента на пренасянето си дадох сметка, че не държа на нищо в апартамента си. Бих могъл да извлека от това известна радост, да изпитам нещо като опиянение от независимостта си; а аз, напротив, дори леко се изплаших. Могъл съм значи да живея четирийсет години, без да установя дори и най-малка, макар и минимално лична, връзка с някой предмет. Имах общо и за всичко два костюма, които сменях от време на време. Книги да, имах книги, но можех всичките да си ги купя отново, нито една не беше особено ценна или рядка. Няколко жени бяха пресекли пътя ми; не бях запазил никаква снимка, никакво писмо. Нямах и снимки от себе си — от това какъв съм бил на петнайсет, двайсет или трийсет години не пазех никакъв спомен. Нямаше и действително лични книжа — самоличността ми се изчерпваше с няколко документа, които можеха да се поберат лесно в една обикновена папка. Погрешно е да се твърди, че човешките същества са уникални, че носят в себе си някаква незаменима особеност; поне що се отнася до мен, не усещах и следа от такава особеност. Най-често напразно се напъваме да различим отделните съдби, отделните характери. Всъщност идеята за неповторимостта на човешката личност е абсурдно помпозна. Човек си спомня за собствения си живот, пише някъде Шопенхауер, малко по-добре, отколкото за роман, прочетен в миналото. Точно така — само малко по-добре.