Мишел Уелбек
Платформата (11)

11

„Купих подаръци за семейството си — каза тя. — Намерих прекрасни мидени черупки.“ Корабът се носеше по тюркоазената вода между варовиковите скали, покрити с гъста джунгла; точно така си представях пейзажа в „Островът на съкровищата“. „Човек трябва да признае все пак, природата, да…“ — казах аз. Валери ме погледна внимателно; беше вдигнала косата си на кок, но от двете страни на лицето й няколко къдрици се развяваха на вятъра. „Природата все пак, понякога…“ — продължих аз плахо. Сигурно съществуват уроци по разговор, както съществуват уроци по салонни танци; явно се бях посветил твърде много на счетоводството, бях отвикнал да общувам. „Давате ли си сметка, че сме 31 декември…“ — отбеляза тя невъзмутимо. Обиколих с поглед безкрайната синева, тюркоазния океан; не, не си давах истински сметка. Голяма смелост е била нужна на хората, за да колонизират студените зони.

Сон се изправи и се обърна към групата: „Ние сега приближава Ко Пхи Пхи. Там, казах вас, не може стигне. Вие сложили бански отиде там? Отиде пеша, не дълбоко, дъно има. Върви във вода. Куфари не, куфари по-късно.“ Лоцманът подмина един нос, спря мотора, корабът продължи да се движи, докато стигна до едно малко заливче, което се простираше в кръг между обраслите с джунгла скали. Водата, прозрачно-зелена, се плискаше в идеално белия, нереален пясък на един плаж. Сред гората, преди първите възвишения, се виждаха дървени бунгала на колове, с покриви, покрити с палмови листа. За миг групата се смълча. „Земният рай…“ — прошепна Силви със свито от искрено вълнение гърло. Не преувеличаваше. Но не беше Ева. Нито аз Адам.

Членовете на групата се надигнаха един по един и започнаха да се прехвърлят през борда на кораба. Помогнах на Жозет да слезе при мъжа си. Беше си запретнала полата до кръста и й беше малко трудно да прекрачи, но беше очарована, кихаше от възторг. Извърнах се, морякът тайландец чакаше, облегнат на едно весло, да слезе и последният пътник. Валери беше кръстосала ръце върху коленете си, погледна ме изпод вежди и се усмихна смутено. „Забравих да си сложа банския“ — каза накрая тя. Вдигнах бавно ръце в знак на безпомощност. „Ами мога да отида…“ — казах глупаво аз. Тя прехапа устни с раздразнение, стана, рязко си събу панталона. Гащите й бяха дантелени, много фини, в абсолютен разрез с духа на екскурзията. Отстрани се подаваха косми, доста гъсти, много черни. Аз не отвърнах глава, би било тъпо, но и погледът ми не беше прекалено настоятелен. Слязох отляво на кораба и й подадох ръка да й помогна; тя скочи на свой ред от кораба. Водата ни стигаше до кръста.

 

 

Преди да отиде на плажа, Валери разгледа още веднъж герданите от мидени черупки, които бе купила за племенниците си. Веднага след като се бе дипломирал, брат й беше намерил работа като инженер изследовател в Елф^[1]. След няколко месеца стаж във фирмата той беше заминал за Венецуела — първото му назначение в чужбина. След година се бе оженил за местно момиче. На Валери й се струваше, че дотогава не бе имал особено голям сексуален опит, поне не беше водил никога момичета вкъщи. Това се случва често с момчета, които следват инженерство — нямат време да излизат, да ходят с момичета. Забавленията им са без последствия, от типа на суперинтелигентни игри на роли или партии шах по Интернет. Взимат си дипломата, намират веднага работа и откриват едновременно всичко: парите, професионалните отговорности, секса; рядко устискват. Бертран се беше оженил за метиска от много кръстоски, с великолепно тяло; няколко пъти, когато бяха на почивка при родителите й, на плажа на Сент-Ке-Портрийо Валери бе изпитала горещ прилив на желание към снаха си. Беше й трудно да си представи брат си да прави любов. И въпреки това те имаха вече две деца, изглеждаха щастлива двойка. Не беше трудно да купиш подарък за Хуана — обичаше бижутата, а светлите камъни се открояваха чудесно върху кафявата й кожа. Затова пък не бе намерила нищо за Бертран. Когато мъжете нямат пороци, е много трудно да отгатнеш какво би им доставило удоволствие.

 

 

Прелиствах „Phuket Weekly“^[2], който намерих в един от салоните на хотела, когато забелязах, че Валери се разхожда по протежението на плажа. Малко по-надолу имаше група германци, които се къпеха голи. Тя се поколеба за миг, след което се отправи към мен. Слънцето беше ослепително; беше почти пладне. Така или иначе не можех да се измъкна. Бабет и Леа минаха покрай нас — носеха сакове през рамо, инак бяха също абсолютно голи. Отбелязах този факт, без да реагирам. Затова пък Валери ги проследи с поглед, с любопитство, без да се смущава. Те са настаниха недалеч от германците. „Май ще се изкъпя…“ — казах аз. „Аз ще ида малко по-късно…“ — отвърна тя. Влязох във водата без усилия. Бе топла, прозрачна, прекрасно спокойна; малки сребърни рибки плуваха близо до повърхността. Беше плитко, на сто метра от брега все още имах дъно. Извадих си инструмента от плувките, затворих очи и си представих Валери, такава каквато я бях видял — с полуразголено котенце под дантелените й гащички. Веднага ми стана, това беше вече нещо; би могло да бъде начало на мотивация. Нали трябва да се живее, да се създават човешки отношения; бях прекалено напрегнат по принцип, и то от дълго време насам. Може би трябваше да предприемам нещо вечер, да играя федербал или да участвам в някой хор, или нещо друго. Единствените жени, за които успявах да си спомня, бяха онези, с които се бях чукал. И това беше все пак нещо; човек си изгражда спомени, за да не бъде съвсем сам в мига на смъртта. Не биваше да мисля така. „Think positive — си казах аз разтревожено, — think different“.^[3] Тръгнах бавно към брега, спирайки на всеки десет метра и поемайки си дълбоко дъх, за да се отпусна. Първото нещо, което осъзнах, когато стъпих на плажа, бе, че Валери беше свалила горнището на банския си. В момента се беше излегнала по корем върху пясъка, но щеше да се обърне, това беше толкова неизбежно, колкото движението на планетата. Та докъде бях стигнал? Седнах върху плажната кърпа и леко се прегърбих. „Think different“ — си повторих. Бях виждал гърди и преди, бях ги галил и близал; но ето че отново бях потресен. Предполагах, че има прекрасни гърди; но беше по-лошо, отколкото си го представях. Не бях в състояние да откъсна поглед от зърната, от ареолите; тя не можеше да не забележи погледа ми; и все пак мълча в продължение на няколко секунди, които ми се сториха много дълги. Какво точно става в главите на жените? Приемат толкова лесно условията на играта. Понякога, когато се наблюдават голи от глава до пети в огледало, в погледа им се забелязва някакъв реализъм, хладна преценка на собствените им възможности за прелъстяване, каквато никой мъж няма никога да постигне. Първи сведох поглед аз.

Последва отрязък от време, който не мога да опиша; слънцето печеше все така отвесно, светлината бе изключително ярка. Погледът ми беше втренчен в пясъка, бял и ситен. „Мишел…“ — каза тихо тя. Вдигнах рязко глава, сякаш някой ме удари. Очите й, наситенокафяви, потънаха в моите. „Какво имат тайландките повече от западнячките?“ — попита тя отчетливо. Още веднъж не издържах на погледа й; гърдите й се повдигаха в ритъма на дишането й; зърната ми се сториха втвърдени. Тук, точно в този миг изпитах желание да отвърна: „Нищо.“ После ми хрумна една идея, една не много сполучлива идея.

— Има статия по този въпрос, нещо като рекламен репортаж… — подадох й „Phuket Weekly“.

— „Find your longlife companion… Well educated Than ladies“^[4], това ли е?

— Да, по-надолу има интервю.

Шам Сауонаси, с черен костюм и тъмна вратовръзка, отговаряше на десетте въпроса, които всеки има право да си постави („Ten questions you could ask“^[5]), върху организацията на агенцията „Heart to Heart“^[6], която управляваше.

 

 

„There seems to be — отбелязваше г-н Сауонаси — a near-perfect match between the Western men, who are unapppreciated and get no respect in their own countries, and the Than women, who would be happy to find someone who simply does his job and hopes to come home to a pleasant family life after work. Most Western women do not want such a boring husband.

One easy way to see this — продължаваше той — is to look at any publication containing «personal» ads. The Western women want someone who looks a certain way, and who has certain «social skills», such as dancing and clever conversation, someone who is interesting and exciting and seductive. Now go to my catalogue, and look at what the girls say they want. It is all pretty simple, really. Over and over they state that they are happy to settle down FOREVER with a man who is willing to hold down a steady job and be a loving and understanding HUSBAND and FATHER, that will get you exactly nowhere with an American girl!

As Western women — заключваше той доста нахално, — do not appreciate men, as they do not value traditional family life, marriage is not the right thing for them to do. I am helping modem American women to avoid what they despise.“^[7]

 

 

— Всъщност това, което казва, е логично… — отбеляза Валери с тъга.

— За тези неща има пазар, несъмнено… — Тя остави списанието и се замисли. Точно в този момент покрай нас мина Робер, вървеше по протежение на плажа с ръце, скръстени на гърба, с мрачен поглед. Валери рязко изви глава в противоположната посока.

— Този тип не ми харесва… — промърмори тя раздразнено.

— Никак не е глупав… — казах с безразличие.

— Не е глупав, но не ми харесва. Прави всичко възможно, за да шокира хората, да им стане несимпатичен; това не ми харесва. Вие поне се опитвате да се приспособите.

— Така ли? — погледнах я аз учудено.

— Да. Естествено, вижда се, че ви е трудно, не сте за този вид пътешествия, но поне се опитвате. Мисля, че всъщност сте мило момче.

В този миг можех и трябваше да я взема в прегръдките си, да погаля гърдите й, да я целуна по устата; но колкото и да е тъпо, се въздържах. Следобедът се проточи. Слънцето напредваше над палмите; ние разменяхме незначителни фрази.

 

 

За новогодишната вечеря Валери бе облякла дълга рокля от някаква много мека зелена материя, леко прозрачна, с бюстие, което разкриваше доста гърдите й. След десерта на терасата засвири оркестър с един странен възрастен певец, който изпълняваше носово slow-rock-а на Боб Дилън. Бабет и Леа се бяха явно приобщили към немската група, чувах възклицанията им оттам. Жозет и Рьоне танцуваха, нежно прегърнати, като сладки мечета. Нощта беше гореща, нощните пеперуди се трупаха по разноцветните лампиони на балюстрадата. Чувствах се потиснат, пиех уиски след уиски.

— Това, което казва онзи тип в интервюто в списанието…

— Да… — Валери вдигна очи към мен; бяхме седнали един до друг върху една плетена пейка. Гърдите й, изпълнили кръглите чашки на бюстието й, приличаха на поднесен в опаковка подарък. Беше гримирана; дългите й, пуснати свободно коси се развяваха върху раменете й.

— Мисля, че това важи най-много за американките. При европейките не е точно така.

Тя направи недоверчива гримаса, мълчеше. Явно щеше да е по-добре да я поканя на танц. Изпих още едно уиски, облегнах се на облегалката, поех дълбоко въздух.

Когато се събудих, салонът беше почти празен. Певецът продължаваше да тананика на таи под ленивия акомпанимент на барабаниста; вече никой не ги слушаше. Германците се бяха изпарили, но Бабет и Леа водеха оживен разговор с двама италианци, изникнали Бог знае откъде. Валери си беше отишла. Беше три часът през нощта местно време; 2001-а година беше току-що започнала. В Париж тя щеше да настъпи след три часа, в Техеран беше точно полунощ, а в Токио — пет часът сутринта. Човечеството, във всичките си разновидности, навлизаше в третото хилядолетие; що се отнася до мен, бях пропуснал своето влизане в него.