Мишел Уелбек
Платформата (10)

10

Провлакът Кра — тясна ивица планинска земя, разделяща голфа на Тайланд от Андаманско море, — се пресича в северната си част от границата между Тайланд и Бирма. На ширината на Ранонг — най-крайната южна точка на Бирма — той не е повече от двайсет и два километра; после постепенно се разширява и образува Малайския полуостров.

От стотиците острови, разпръснати из Андаманско море, само няколко са обитавани и нито един от онези, които се намират на бирманска територия, не се използва за туризъм. Затова пък островите в залива Пхангнга на тайландска територия носят на страната 43% от годишния й доход от туризъм. Най-важният е Пхукет, където „the resorts“ са започнали да се развиват още в средата на осемдесетте години, предимно с китайски и френски капитали (групата „Орор“ се е ориентирала много бързо към Югоизточна Азия като към ключов сектор за разширяването й). Няма съмнение, че в главата си, посветена на Пхукет, „Гидът на пътешественика“ достига до най-високата степен на омраза, вулгарен елитизъм и агресивен мазохизъм. „Пхукет е за някои — съобщават авторите от самото начало, — островът, който е в подем“; за нас той потъва.

„И все пак — продължават те — тази перла на Индийския океан не може да се отмине… Преди няколко години все още превъзнасяха Пхукет: слънце, плажовете на мечтите ви, сладък живот. С риск да внесем смут в тази прекрасна симфония, ще ви признаем истината: Пхукет не ни харесва вече! Патонг бийч, най-известният плаж, е покрит с бетон. Клиентелата е навсякъде все повече мъжка, баровете с момичета се множат, усмивките се купуват. Що се отнася до бунгалата за пътешествениците, те са преминали през лифтинга на булдозерите и са отстъпили мястото си на хотели за самотни европейци с шкембета.“

Трябваше да прекараме две нощи на Патонг Бийч; настаних се уверено в автобуса, напълно готов да изиграя ролята си на самотен европеец с шкембе. Екскурзията щеше да завърши с апогея на трите свободни дни в Ко Пхи Пхи, място, прието за класическия рай. „Какво да кажем за Ко Пхи Пхи? — жалваше се ваканционният гид. — Сякаш че ни карат да говорим за измамена любов… Иска ти се да кажеш нещо хубаво — но с огромна буца в гърлото.“ За мазохиста манипулатор не е достатъчно само той да е нещастен; нещастни трябва да бъдат и другите. След трийсет километра автобусът спря да зареди бензин; хвърлих „Гида на пътешественика“ в кофата за боклук на бензиностанцията. Западен мазохизъм, казах си. Два километра по-късно осъзнах, че сега вече нямам наистина нищо за четене; налагаше се да издържа до края на екскурзията без защитния екран на нито един печатен текст. Огледах се около себе си, ударите на сърцето ми зачестиха, външният свят ми се стори внезапно много по-близък. От другата страна на реда Валери беше нагласила седалката в легнало положение; изглежда, мечтаеше или спеше, лицето й бе извърнато към стъклото. Опитах се да последвам примера й. Навън се редуваха пейзажи с най-разнообразна растителност. Прибягнах до последната възможност и взех назаем от Рьоне гида „Мишлен“; така научих, че каучуковите плантации и латексът играят решаваща роля в икономиката на региона — Тайланд беше на трето място в света по производство на каучук. Значи тази заплетена растителност служеше за производство на презервативи, на гуми; човешката изобретателност беше наистина забележителна. Човекът можеше да бъде критикуван в много отношения, но това беше плюс, който никой не можеше да му отрече — беше изобретателен бозайник.

 

 

От вечерта на река Куай разпределението по маси бе окончателно установено. Валери се бе присъединила към онова, което наричаше „лагера на еснафите“, Жозиан се бе отделила с натуропатите, с които споделяше някои ценности, като например упражненията с цел постигане на покой. Така на обед можах да наблюдавам едно истинско състезание по покой между Албер и Жозиан под любопитния поглед на еколозите, които, живеейки в своята затънтена дупка на областта Франш Конте, явно имаха по-малък достъп до подобни упражнения. Макар и от парижката област, Бабет и Леа също нямаха кой знае какво да кажат освен по едно „Супер е…“ от време на време. Покоят беше за тях средносрочна цел. Общо взето, масата беше уравновесена, имаше двама родени лидери от различен пол, способни на активно сътрудничество. При нас имаше известни затруднения. Жозет и Рьоне коментираха редовно менюто, бяха прекрасно свикнали с кухнята, Жозет дори възнамеряваше да си запише някои рецепти. От време на време критикуваха съседната маса, смятайки седналите на нея за претенциозни и за позьори; всичко това не можеше да ни отведе далеч и аз обикновено чаках с нетърпение десерта.

Върнах на Рьоне гида „Мишлен“, оставаха ни четири часа път до Пхукет. В бара на ресторанта си купих бутилка меконг. Последвалите четири часа прекарах в битка със срама, който не ми позволяваше да извадя бутилката от чантата си и спокойно да се натряскам; накрая срамът победи. Входът на Beach Resortel^[1] беше украсен с лента, на която пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ НА ГРУПАТА ПОЖАРНИКАРИ ОТ ШАЗЕ. „Ама че работа — отбеляза Жозет. — Ами че в Шазе живее сестра ти…“ Рьоне не можеше да се сети. „Да, да, сигурна съм“ — настоя тя. Преди да си взема ключа за стаята, успях да я чуя още веднъж: „В крайна сметка прекосяването на провлака Кра ни загуби цял ден“; най-лошото беше, че беше права. Свлякох се на леглото king size и си сервирах пълна чаша алкохол; после още една.

Събудих се с жестоко главоболие и дълго повръщах в клозетната чиния. Беше пет часът сутринта — твърде рано за закуска. В чекмеджето на нощното шкафче имаше Библия на английски и книга за учението на Буда. „Because of their ignorance — прочетох в нея, — people are always thinking wrong thoughts and always loosing the right viewpoint and, clinging to their egos, they take wrong actions. As a result, they become attached to a delusive existence.“^[2] Не бях много сигурен, че разбирам, но последната фраза илюстрираше прекрасно сегашното ми състояние; тя ми донесе достатъчно облекчение, за да мога да дочакам закуската. На съседната маса имаше група чернокожи, американци гиганти, човек би помислил, че са баскетболен отбор. По-нататък маса с китайци от Хонконг — личеше си, че са такива поради мръсотията им, доста трудно поносима за един западняк, но хвърляща тайландците в ужас, който навикът едва ли можеше да притъпи. За разлика от тайландците, които при всякакви обстоятелства се придържат към една педантична, стигаща до превзетост чистота, китайците се хранят лакомо, смеят се високо с отворена уста и пръскат наоколо парчета храна, плюят по земята, секнат се с пръсти — изобщо държат се като свине. А това, че са многобройни свине, съвсем не оправя нещата.

 

 

Само няколко минути разходка из улиците на Патонг Бийч си дадох сметка, че всичко, което цивилизованият свят е могъл да произведе като туристи, се беше събрало накуп тук, върху двата километра крайбрежие. Само на разстояние от десетина метра срещнах японци, италианци, германци, американци, без да броя няколкото богати скандинавци и южноамериканци. „Всички си приличаме, всички търсим слънце“ — беше ми казало момичето от туристическата агенция. Държах се като образцов среден клиент: наех шезлонг с дюшек, чадър, изпих няколко спрайта, покиснах се умерено дълго в морето. Вълните бяха приятни. Прибрах се в хотела към пет часа, средно доволен от свободния си ден, но решен да го продължа. „I was attached to a delusive existence“^[3]. Оставаха ми баровете с момичета; преди да се насоча към подходящия квартал, се разходих пред витрините на ресторантите. В „Roal Savoy Seafood“ забелязах двойка американци, които разглеждаха с преувеличено внимание един омар. „Двама бозайници пред ракообразно“, си казах. Един келнер се приближи към тях, разлят в усмивка, вероятно, за да изтъкне, че продуктът е пресен. „Станаха трима“, продължих машинално аз. Тълпата не спираше да се стича — самотници, семейства, двойки; всичко създаваше силно впечатление на невинност.

 

 

Понякога, когато са пили много, възрастните германци се събират на групи и запяват провлачени песни, безкрайно тъжни. Това забавлява много тайландските сервитьори, които ги наобикалят със сдържани възклицания.

Тръгнах след трима четирийсетгодишни мъже, които бурно си разменяха „Ach!“ и „Ja“, и се озовах, без да искам, на улицата с баровете. Млади момичета с къси поли се надпреварваха да гугукат с цел да ме привлекат към „Blue Nights“^[4], „Naughty Girl“^[5], „Classroom“^[6], „Merilyn“, „Venus“… накрая избрах „Naughty Girl“. Още нямаше много хора — няколко западняци, сами на масите си, най-вече млади американци и англичани, между двайсет и пет и трийсет години. На дансинга около десетина момичета се поклащаха бавно в ритъма на ретро диско. Някои бяха по бели бикини, други без горнището на банските си и само по прашки. Всички бяха на около двайсет години, със златистокафява кожа и възбуждащи, гъвкави тела. Един стар германец седеше на масата до мен пред халба „Карлсберг“ — внушителен корем, бяла брада, очила, приличаше доста на пенсиониран университетски професор. Беше вперил очи в младите тела, които се движеха пред него, напълно хипнотизиран; неподвижността му беше толкова явна, че за миг го помислих за мъртъв.

Сцената се обви в дим, смениха музиката с полинезийски слоу. Момичетата се оттеглиха и бяха сменени с десетина нови; венци от цветя висяха около гърдите и ханшовете им. Те се въртяха бавно, венците от цветя разкриваха ту гърдите, ту извивката на дупетата им. Старият германец продължаваше да не отмества поглед от сцената; по едно време си махна очилата, за да ги избърше, очите му бяха влажни. Намираше се в рая.

Всъщност момичетата не се предлагаха на клиентите, но човек можеше да покани някоя от тях на чаша, да поговори с нея, да плати на заведението a bar fee^[7] от петстотин бати и да заведе момичето в хотела, след като се пазари за цената. За цяла нощ, мисля, тарифата е четири или пет хиляди бати — горе-долу месечната заплата на неквалифициран работник в Тайланд; но Пхукет е скъп курорт. Старият германец направи дискретен знак на едно от момичетата, което чакаше, все по бяла прашка, да се качи на сцената. Тя отиде при него веднага, настани се свойски между бедрата му. Младите й кръгли гърди бяха на височината на лицето на стареца, който се изчерви от удоволствие. Чух да го нарича „тате“. Платих си текилата с лимон и си тръгнах малко смутен; имах чувството, че присъствам на една от последните радости в живота на стария човек; беше прекалено вълнуващо и прекалено интимно.

 

 

Точно до бара намерих открит ресторант, където седнах да хапна ориз с раци. Почти всички маси бяха заети от двойки — западняк и тайландка — и повечето приличаха на калифорнийци, във всеки случай бяха обути с пластмасови сандали за плаж. Всъщност може би бяха австралийци — човек лесно може да ги обърка; каквито и да бяха, имаха здрав спортен и сит вид. Бяха бъдещето на света. В този миг, виждайки всички тези англосаксонци, млади и безупречни и с обещаващо бъдеще, си дадох сметка, че сексуалният туризъм е бъдещето на света. На съседната маса две трийсетинагодишни тайландки с щедри форми бърбореха оживено; бяха с лице към двама млади англичани с обръснати глави, които приличаха на каторжници от епохата на постмодернизма; те трудно преглъщаха бирата си и не проронваха нито дума. Малко по-надолу две лесбийки германки с гащеризони, доста дебелички, с къси червени коси, си бяха доставили удоволствие с компанията на една прекрасна девойка с дълги черни коси с изключително непорочно лице, облечена в пъстър саронг. Имаше и двама усамотени араби с неопределима националност — главите им бяха увити с нещо, наподобяващо кухненската кърпа, по която можеш да разпознаеш Ясер Арафат при телевизионните му появявания. Накратко, богатият или полубогатият свят беше тук, беше се отзовал на неизменния и нежен призив на азиатската катеричка. Най-странно беше усещането, че с един поглед можеше да кажеш с коя от двойките работите ще се уредят. В повечето случаи момичетата се отегчаваха, правеха сърдити или примирени муцки, хвърляха погледи встрани, към другите маси. Някои обаче, с очи извърнати към събеседника си в любовно очакване, жадно го слушаха или оживено му отговаряха; тогава човек можеше да допусне, че нещата ще стигнат доста далеч, че ще се развие приятелство, а дори и по-трайна връзка; знаех, че женитбите не бяха рядкост, особено с германци.

Лично аз нямах особено желание да завържа разговор с момиче в бар; съсредоточено твърде много върху вида и цената на предстоящата сексуална услуга, този вид общуване беше по принцип разочароващо. Предпочитах салоните за масажи, където се започва със секса; понякога се създава интимност, друг път не. Има случаи, когато ти се ще да предложиш продължение в хотела и тогава разбираш, че момичето невинаги има желание за подобно нещо — понякога е разведена, има деца, които е оставила на някого; тъжно, но така е по-добре. Докато довършвах ориза си, замислих сценарий на приключенски порнографски филм със заглавие „Салон за масажи“. Сириен, млада тайландка от Севера, се влюбва безумно в Боб, американски студент, попаднал в салона случайно, довлечен от другарите си по чаша след пиянска вечер. Боб не я докосва, задоволява се да я гледа с прекрасните си светлосини очи и да й разказва за страната си — Северна Каролина или нещо наблизо. След това се срещат няколко пъти извън работата на Сириен, но за съжаление Боб трябва да замине, за да изкара последната си година в Йейлския университет. Малко по-късно: Сириен чака Боб с надежда и задоволява усърдно изискванията на многобройната си клиентела. Макар и непорочна в душата си, тя върти пламенни свирки на шкембести и мустакати французи (второстепенна роля за Жерар Жюньо), на тлъсти, плешиви германци (второстепенна роля за немски актьор). Накрая Боб идва и се опитва да я измъкне от този ад; но китайската мафия не е съгласна. Боб вкарва в играта посланика на Съединените щати и председателката на една хуманитарна асоциация, която се бори против търговията с млади момичета (второстепенна роля за Джейн Фонда). Като се има предвид китайската мафия (препратка към Триадите^[8]) и съучастничеството на тайландските генерали (политическото измерение, призив към ценностите на демокрацията), можеха да се включат битки и преследвания из улиците на Банкок. В крайна сметка Боб побеждава. В една почти финална сцена Сириен демонстрира сексуалните си умения — за първи път без преструвки. Всички членове, които е близала с надежда и очакване на члена на Боб, който е върхът в сравнение с останалите — нещо от този род, тук диалогът ще се доразвие. Кадър, показващ сливането на двете реки (Чао Прайа и Делауер). Надписите с имената на актьорите и край. За европейското му разпространение вече предвиждах специална реклама, малко жанрова: „На вас ви хареса «Салон за музика» — «Салон за масажи» ще ви покори.“ Засега не всичко беше много ясно, а и нямах все още съдружници. Платих и станах, изминах петдесет метра, избягвайки различни възможности, докато се озовах пред „Pussy Paradise“^[9] Бутнах вратата и влязох. На три метра от мен разпознах Робер и Лионел, седнали на чаша ирландско кафе. В дъното зад едно стъкло седяха около петдесет момичета върху амфитеатрално разположени пейки, всяка носеше значка с номер. Келнерът дойде веднага. Лионел се обърна и ме забеляза, израз на срам се изписа на лицето му. Робер се извърна на свой ред и ми махна бавно с ръка да се присъединя към тях. Лионел хапеше устни, не знаеше къде да се дене. Келнерът взе поръчката ми. „Аз съм десен — каза Робер без видима връзка, — но внимание…“ И размаха показалец над масата, сякаш за да ме предупреди. От самото начало на пътуването, бях забелязал, той си беше въобразил, че съм ляв, и само изчакваше да му се отдаде случай да ме заговори по този въпрос, но аз нямах намерение да му се хващам на играта. Запалих цигара; той ме измери сурово с очи. „Щастието е деликатно нещо — каза с назидателен тон. — Трудно е да го намерим у самите себе си и невъзможно да го намерим другаде.“ След няколко секунди добави със строг глас: „Шамфор.“ Лионел го гледаше с възхищение, беше изцяло покорен, фразата ми се стори спорна: ако се разменяха местата на „трудно“ и „невъзможно“, щяхме може би да се приближим малко до действителността; не исках да продължавам този разговор, струваше ми се наложително да се върнем към нормалната туристическа ситуация. Освен това започвах да изпитвам желание към номер 47 — малка тайландка, много слаба, дори малко кльощава, но с дебели устни и много мил вид; носеше червен минижуп и черни чорапи. Усетил раздвоеното ми внимание, Робер се обърна към Лионел. „Вярвам в истината — каза той с тих глас, — вярвам в истината и в принципа на доказателството.“ Слушайки разсеяно, научих, че е дипломиран математик и че на младини е бил автор на обещаващи трудове върху групите на Ли^[10]. Реагирах оживено на информацията: значи е имало известни области, известни сектори, подвластни на човешкия разум, в които той първи е различил ясно истината, постигнал я е с абсолютна, доказуема сигурност. „Да — съгласи се той едва ли не със съжаление. — Естествено, всичко това е доказано по-късно отново в по-широк план.“ После преподавал, главно в университетските подготвителни класове; посветил без удоволствие годините на своята зрялост да кара някакви млади тъпаци да зубрят, обсебени единствено от мисълта да влязат в Политехническото или Централното^[11], нямало значение, че били сред най-надарените. „Във всеки случай — добави той — не притежавах необходимото за един истински математик творец. Това е дадено на много малко хора.“ Към края на седемдесетте години бил участвал в министерска комисия за реформата в преподаването на математика — страхотна тъпотия, както сам призна. Днес беше на петдесет и три години и след като се пенсионирал, се посветил на сексуалния туризъм. Бил женен три пъти. „Аз съм расист — каза той весело. — Станах расист… Едно от първите въздействия на пътешествията — добави той — се състои в подсилването или създаването на расови предразсъдъци; защото как би могъл да си представиш другите, без да ги познаваш? В началото те са същите като теб, няма съмнение; постепенно си даваш сметка, че действителността е по-различна. Когато може, западнякът работи; работата често го отегчава или вбесява, но той се преструва, че му е интересна — това се вижда. На петдесет години, уморен от преподаването, от математиката и всичко останало, аз реших да открия света. Току-що се бях развел за трети път, нямах особени очаквания в сексуален план. Първото ми пътуване беше до Тайланд, почти веднага след това заминах за Мадагаскар. Оттогава не съм се чукал никога повече с бяла жена, дори не съм изпитвал подобно желание. Повярвайте ми — добави той и хвана здраво с ръка китката на Лионел, — хубавата нежна катеричка, послушната, гъвкавата и стегнатата, я няма вече при белите жени, напълно е изчезнала.“ Номер 47 забеляза, че я гледам настойчиво; усмихна ми се и скръсти плътно крака, разкривайки яркочервени жартиери. Робер продължаваше да излага възгледите си. „Във времето, когато белите са считали, че превъзхождат останалите — каза той, — расизмът не е бил опасен. За заселниците, мисионерите, светските учители от XIX век негърът е бил голямо животно, не много лошо, със забавни обичаи, нещо като малко по-добре развита маймуна. В най-лошия случай са го считали за доста полезен добитък, способен да изпълнява сложни задачи; в най-добрия случай като примитивна душа, недодялана, но способна, ако се образова, да се издигне до Бога — или до западния разум. Във всеки случай в него са виждали «по-низш брат», а към по-низшия не изпитваш омраза, само презрително добродушие. Този добронамерен, почти хуманен расизъм е напълно изчезнал. От момента, в който белите са започнали да считат черните за равни, е било ясно, че рано или късно ще започнат да ги считат за по-висши от себе си. Понятието равенство няма никаква почва у човека“ — продължи той, размахал отново показалец. За миг помислих, че ще започне да цитира авторите, от които черпеше — Ларошфуко или не знам още кой, — но не го стори. Лионел сбърчи чело. „Белите сами се мислят за по-низши — продължи Робер, с желание да бъде разбран, — всичко е налице за появата на един нов расизъм, основан върху мазохизма — исторически именно при такива условия се стига до насилие, до междурасова война или кланета. Всички антисемити са единодушни в признаването на определен вид превъзходство на евреите — ако прочетете антисемитските писания от онова време, ще установите с учудване, че евреинът е считан за по-умен, по-хитър, че му приписват специални качества в областта на финансите, а освен това и солидарност спрямо общността. В резултат — шест милиона убити.“

Хвърлих отново поглед върху 47 — очакването е възбуждащ момент, човек би искал да го продължи възможно по-дълго; но винаги съществува рискът друг клиент да вземе момичето. Махнах леко с ръка на келнера. „Аз не съм евреин“ — възкликна Робер, мислейки, че се готвя да му възразя. Всъщност можех да му възразя по няколко пункта — бяхме все пак в Тайланд и индивидите от жълтата раса не са били никога считани от белите за „низши братя“, а за развити човешки същества, членове на различна цивилизация, сложни и дори малко опасни; можех също да му обърна внимание, че сме тук да чукаме и че неговите философствания само ни губят времето; всъщност това беше основното ми възражение. Келнерът се доближи до масата ни; Робер му направи знак да повтори поръчката. „I need a girl^[12] — казах аз с тънък гласец, — the girl forty seven.“^[13] Той обърна към мен лице, обезпокоено и въпросително; група китайци се бяха настанили току-що на съседната маса, вдигаха ужасен шум. „The girl number four seven!“^[14] — изкрещях аз, разчленявайки сричките. Този път разбра, усмихна се широко и се отправи към микрофона, който беше поставен пред стъклото, каза няколко думи в него. Момичето стана, слезе по пейките и пое към един страничен изход, приглаждайки косите си. „Расизмът — продължаваше Робер, поглеждайки ме изкосо, — се характеризира, струва ми се, най-напред с нарастване на антипатията, с усещане за бурна надпревара между мъжкарите от различни раси; като следствие на това се стига до увеличаване на сексуалното влечение към женските от другата раса. Истинският залог на расовите стълкновения — ясно произнесе Робер — не е нито икономически, нито културен, той е биологически и животински: надпревара за вагината на младите жени.“ Предусещах, че ще се захване с дарвинизма; в този момент келнерът се върна на масата ни, придружен от номер 47. Робер вдигна очи към нея и дълго я разглежда. „Добър избор… — заключи сдържано той, — има вид на мръсница.“ Момичето се усмихна свенливо. Пъхнах ръка под полата й и погалих задника й, един вид закрила. Тя се сгуши в мен.

— Така е, в моя квартал белите нямат думата… — намеси се Лионел ни в клин, ни в ръкав.

— Точно така! — одобри енергично Робер. — Вие се страхувате и имате основание да се страхувате. Предвиждам в бъдеще увеличаване на расовото насилие в Европа; всичко това ще завърши с гражданска война — каза той, леко разпален, — всичко това ще се разреши с „Калашников“. Изпи на един дъх коктейла си; Лионел започваше да гледа на него с известна боязън. „Мен ми е все тая! — добави той, тряскайки чашата на масата. — Аз съм западняк, но мога да живея където си искам, засега парите са си все още у мен. Бях в Сенегал, в Кения, в Танзания, на Брега на слоновата кост. Момичетата не са такива майсторки като тайландките, вярно е; не са така нежни, но са добре сложени и имат ухаещи катерички.“ Явно в този момент бе обзет от спомени, защото внезапно млъкна. „What is your name?“ — използвах да попитам номер 47. „I am Sin“^[15] — отвърна тя. Китайците от съседната маса бяха направили своя избор; поеха към етажите с пръхтене и смях; настъпи относителна тишина. „Застават на четири крака — малките негърки — показват ти дупето и котенцето си — продължи замислено Робер; а отвътре котенцето им едно такова розово…“ — добави той шепнешком. Станах и аз. Лионел ми хвърли признателен поглед; явно беше доволен, че избрах пръв момиче, без мен щеше да му е по-малко неудобно. Кимнах за сбогом на Робер. Суровите черти на лицето му бяха изкривени в горчива гримаса, гледаше към залата — и отвъд нея към целия човешки род — без капка милост. Беше си излял душата, поне му бе предоставена тази възможност; усещах, че ще го забравя много бързо. Изведнъж ми се стори бита карта, свършен човек; имах чувството, че дори е загубил желание да прави любов с момичетата. Животът може да се опише като процес на обездвижване, най-добре той се наблюдава при френския булдог — искрящ от жизненост като млад и тъй апатичен в зрялата си възраст. При Робер този процес бе доста напреднал; може би имаше още ерекции, но и това не беше сигурно; и без тях човек може да се прави на умен, да създава впечатление, че е разбрал поне малко живота, а животът винаги свършва. Моята съдба наподобяваше неговата, споделяхме едно и също поражение; и въпреки това не изпитвах към него истинска солидарност. При отсъствието на любов нищо не може да бъде свято. Под кожата на клепачите ти се сливат петънца от светлина; имаш видения, имаш мечти. Всичко това не се отнася до човека, който чака нощта; нощта настъпва. Платих две хиляди бати на келнера, който ме придружи до двойната врата, водеща към етажите. Син ме държеше за ръка; през следващите един-два часа щеше да се опита да ме направи щастлив.

 

 

Явно е, че в салон за масаж рядко ще попаднеш на момиче, което има наистина желание да прави любов. Веднага щом влязохме в стаята, Син коленичи пред мен, свали панталона и слипа ми и пое с устни члена ми. Веднага се надървих. Тя го забели с леки движения на устните си. Затворих очи, замаян от силна тръпка, помислих, че ще се изпразня в устата й. Тя внезапно спря, съблече се с усмивка, сгъна дрехите си и ги постави върху стола. „Massage later…“^[16] — каза тя, изтягайки се на кревата; после разтвори бедра. Бях вече в нея и се движех бързо нагоре-надолу, когато си дадох сметка, че бях забравил да си сложа презерватив. Според докладите на „Лекари по света“^[17] една трета от тайландските проститутки са серопозитивни. Не бих казал, че изпитах тръпка на ужас; просто бях леко раздразнен. Няма съмнение, че всички кампании за предпазване от СПИН завършиха с пълен провал. Все пак бях поомекнал. „Something wrong?“^[18] — обезпокои се тя, повдигайки се на лакти. „Maybe… a condom“^[19] — казах смутено аз. „No problem, no condom… I am OK!“^[20] — подхвърли тя игриво. Взе тестикулите ми в шепата си, а с другата ръка започна да ми го гали. Излегнах се по гръб, отдавайки се на милувката. Движението на ръката й стана по-бързо, усетих отново как кръвта издува члена ми. В крайна сметка нали минават през медицински контрол или нещо от този род. Щом се надървих, тя седна върху мене и го пое веднага докрай. Кръстосах ръцете си около слабините й; чувствах се неуязвим. Започна с леки въртения да си движи таза, удоволствието й нарастваше, разтворих бедрата й, за да проникна още по-навътре. Насладата беше голяма, почти опияняваща, дишах много бавно, за да се удържа, усещах се помирен със света. Тя се изтегна върху мене, потърка силно срамната си кост в моята, като надаваше тихи викове на удоволствие; вдигнах ръка, за да погаля тила й. В момента на оргазма замръзна, нададе дълго стенание и се отпусна тежко върху гърдите ми. Бях все още в нея, усещах как котенцето й се свива и отпуска. Получи втори оргазъм, една дълбока контракция, идваща отвътре. Без да искам, я притиснах в прегръдките си и се изпразних с вик. Остана неподвижна, с глава върху гърдите ми, около десетина минути; после стана и ми предложи да взема душ. Изсуши ме много нежно, попивайки ме с пешкира, както се прави с бебе. Седнах на канапето и й предложих цигара. „We have time — каза тя, — We have a little time…“^[21]. Научих, че е на трийсет и две години. Не харесвала работата си, но мъжът й я изоставил с две деца. „Bad man — каза тя, — Thai men, bad men“^[22]. Попитах я дали има приятелки сред другите момичета. Не много, каза тя; повечето от момичетата били млади и без мозък, харчели всичко спечелено за дрехи и парфюми. Тя не била като тях, била сериозна, влагала парите си в банка. След няколко години можела да спре да работи и да се върне в селото си; родителите й били стари сега, имали нужда от помощ.

Когато си тръгвах, й дадох бакшиш от две хиляди бати; беше смешно, беше прекалено много. Тя взе банкнотите недоверчиво, поздрави ме няколко пъти, сключила ръце на височината на гърдите си. „You good man“^[23] — каза тя. Надяна минижупа и чорапите си; оставаха й два часа работа преди затварянето. Изпрати ме до вратата, сключи още веднъж ръце. „Take care — каза тя още, — be happy.“^[24] Излязох на улицата малко замислен. Заминаването утре бе определено за осем часа сутринта, последният етап от пътешествието. Запитах се как ли бе прекарала Валери свободния си ден.