Мишел Уелбек
Платформата (6)

6

Валери беше прекарала първите години от живота си в Тремеван, селце на няколко километра северно от Гингамп. През седемдесетте години и в началото на осемдесетте правителството и местните общини имали амбицията да превърнат Бретания в крупен център за производство на свинско месо, способен да съперничи на Великобритания и Дания. Насърчавани да развиват интензивни производствени единици, младите скотовъдци — към които се числеше и бащата на Валери — задлъжнели сериозно към „Креди Агрикол“^[1]. През 1984 година цените на свинското започнали рязко да падат; Валери била на единайсет години. Била послушно момиченце, по-скоро саможиво; била добра ученичка; готвела се да започне пети клас в колежа в Гингамп. Брат й, също добър ученик, бил току-що издържал матурата си и приет в подготвителен клас^[2] със специалност агрономство в лицея в Рен.

Валери си спомняше Бъдни вечер на 1984-та; баща й прекарал целия ден със счетоводителя на Националната федерация на земеделските синдикати. През по-голямата част от коледната вечеря той мълчал. На десерта, след две чаши шампанско, се обърнал към сина си. „Не мога да те посъветвам да наследиш фермата — казал той. — Вече двайсет години ставам в ранни зори и приключвам деня си в осем или девет вечерта; всъщност майка ти и аз не сме излизали никога в отпуска. А ако я продам сега — с цялата техника и оборите — и инвестирам в недвижими туристически имоти, ще прекарам остатъка от дните си на припек по плажовете.“

През следващите години цената на свинското продължила да пада. Имало гневни и безнадеждни протестни манифестации на скотовъдците; тонове течен тор се излели върху еспланадата на Инвалидите, няколко прасета били заклани пред Двореца на Бурбоните^[3]. В края на 1986-а правителството постановило да се вземат спешни мерки за подпомагане, след което изработили план за насърчаване на скотовъдството. През април 1987 година бащата на Валери продал предприятието си — за малко повече от четири милиона франка. С получените от сделката пари си купил един голям апартамент в Сент-Ке-Портрийо, в който заживял, и три гарсониери в Торемолинос; останал му един милион, който вложил в няколко SICAV^[4]; дори успял — това било негова детска мечта — да стане собственик на малка платноходка. Подписал договора за продажба с тъга и с известно отвращение. Новият стопанин бил млад, двайсет и три годишен човек, неженен, родом от Ланион, току-що завършил висшето си образование на агроном; той все още вярвал в плановете за насърчаване на селското стопанство. Бащата бил на четирийсет и осем години, жена му на четирийсет и пет; били посветили най-хубавите години от живота си на едно безнадеждно предприятие. Живеели в страна, където капиталовложенията в производството не носят никаква реална печалба в сравнение със спекулативните инвестиции; най-сетне се убедили в това. Още през първата година наемите от гарсониерите му докарали доход, по-голям от получения през всичките му трудови години. Започнал да решава кръстословици, изкарвал платноходката си в залива, понякога участвал в риболова. Жена му свикнала по-лесно с новия им живот и му била от голяма помощ — почувствала отново желание да чете, да ходи на кино, да излиза.

По време на продажбата Валери била на четиринайсет години, започвала да се гримира; в огледалото в банята наблюдавала редовно набъбването на гърдите си. В навечерието на преместването им обикаляла дълго постройките на фермата. В централния обор били останали десетина прасета, които се приближили до нея, тихо грухтейки. Още същата вечер те щели да бъдат отведени от търговеца на едро, за да бъдат заклани в близките дни.

Лятото, което последвало, било странен период. В сравнение с Тремеван Сент-Ке-Портрийо било почти град. Вече не можела да излезе от къщи, да се излегне на тревата, да остави мислите си да се реят в облаците, да се носят по течението на реката. Сред летуващите имало и момчета, които се обръщали подире й; не можела нито за миг да се отпусне напълно. Към края на август се запознала с Беренис, момиче от колежа, с което щели да постъпят заедно в девети клас в лицея в Сент Брийок. Беренис била една година по-голяма; вече се гримирала, носела маркови поли, имала красиво заострено лице и много дълга коса, руса с рижи оттенъци. Започнали да ходят заедно на плажа Сент Маргьорит, преобличали се в стаята на Валери, преди да тръгнат. Един следобед, докато сваляла сутиена си, Валери уловила погледа на Беренис върху гърдите й. Тя знаела, че има прекрасни гърди, кръгли и стегнати, толкова издути и твърди, че изглеждали изкуствени. Беренис протегнала ръка и докоснала извивката и зърното. Валери отворила уста и затворила очи, когато устните на Беренис се приближили до нейните; отдала се напълно на целувката. В момента, когато ръката на Беренис се плъзнала в гащичките й, тя била вече влажна. Махнала ги нетърпеливо, отпуснала се върху кревата и разтворила бедрата си. Беренис коленичила пред нея и положила устата си върху котенцето й. Горещи вълни заливали корема й, имала чувството, че духът й отлита в безкрая на небето; никога не била подозирала за съществуването на подобно удоволствие.

Правили го всеки ден, докато започнали училище. Първо рано следобед, преди да отидат на плаж, после се излягали заедно на слънце. Валери усещала как постепенно желанието се надигало в тялото й и махала горнището на банския си, за да може Беренис да види гърдите й. Прибирали се почти тичешком и се обичали повторно.

Още от първата седмица в лицея Беренис се отдръпнала от Валери, избягвала да се връща с нея от училище; малко след това започнала да излиза с едно момче. Валери приела раздялата, без да изпита истинска мъка; това било нормалното развитие. Свикнала да се мастурбира всяка сутрин след събуждане. Всеки път само за няколко минути получавала оргазъм, било чудесен процес, който се осъществявал лесно и благодарение на него денят й започвал радостно. По отношение на момчетата тя имала по-големи резерви; след като си купила няколко броя на „Hot Video“^[5] в будката на гарата, вече знаела какво да очаква от анатомията им, от техните органи, от различните сексуални подходи; но изпитвала леко отвращение към космите им, към мускулите им, кожата им изглеждала остра, лишена от нежност. Кафеникавата и набръчкана повърхност на тестикулите им, брутално анатомическият вид на оголения член, червен и лъщящ… във всичко това нямало нищо особено привлекателно. Накрая все пак преспала с едно момче от последния клас на лицея, едро и русо, след прекарана в Пемпол вечер; не изпитала особено удоволствие. Опитала още няколко пъти с други — предпоследната и последната година в гимназията; било лесно да се прелъстят момчетата, стигало да сложиш къса пола, да кръстосаш крака, да си с деколтирана или прозрачна блузка, която да показва гърдите ти; нито едно от тези преживявания не било особено убедително. Теоретически можела да си представи усещането на победа и същевременно на нежност, което някои момичета изпитвали, когато мъжкият член прониквал в дълбините на котенцето им; лично тя не изпитвала нищо подобно. Вярно, че презервативът никак не помагал, повтарящото се леко пошляпване на гумата я връщало непрекъснато към действителността, пречело на духа й да се хлъзне в безформената бездна на сладострастието. По време на матурата преустановила почти напълно с това.

Десет години по-късно все още не беше започнала истински наново, си помисли тъжно тя, когато се събуди в стаята си в „Банкок Палас“. Още не се беше съмнало. Запали плафониерата и разгледа тялото си в огледалото. Гърдите й, все още стегнати, не бяха мръднали от седемнайсетата й година. Дупето й беше все така закръглено, без следа от затлъстяване; несъмнено имаше много хубаво тяло. Въпреки това нахлузи широка тениска и размъкнати бермуди за закуска. Преди да затвори вратата, се погледна за последен път в огледалото — лицето й не беше нищо особено, нищо повече от приятно; нито косата й, черна и права, която се спускаше в безпорядък върху раменете й, нито очите й, наситенокафяви, не й даваха някакво допълнително предимство. Несъмнено можеше да ги използва по-добре, да си поиграе с грима, да се среши по различен начин, да се консултира с козметичка. Повечето жени на нейната възраст посвещаваха на това най-малко няколко часа на седмица; струваше й се, че в нейния случай това едва ли би променило нещо. Онова, което всъщност й липсваше, беше желанието да съблазнява.

 

 

Напуснахме хотела в седем часа; движението беше вече оживено. Валери ми кимна леко с глава и се настани на същия ред от другата страна на пътеката. Никой не говореше в автобуса. Сивата мегастолица се събуждаше бавно; мотори с двойки на тях, понякога и с майки с деца на ръце, сновяха между претъпканите автобуси. Лека мъгла висеше все още над уличките близо до реката. Скоро слънцето щеше да пробие сутрешните облаци, щеше да стане горещо. Около Нонтхабури градската плетеница се поразреди, забелязахме първите оризища. Застинали в калта биволи проследяваха с поглед автобуса, досущ както биха го направили кравите. Усетих леко пораздвижване сред юранските еколози; несъмнено им се бе приискало да снимат няколко кадъра с биволи.

Първата спирка беше в Канчанабури, град, който всички гидове единодушно определят като явно оживен и весел. Според „Мишлен“^[6] това е „чудесна отправна точка за излети в околните местности“, „Пътешественикът“ пък го определя като „добър базов лагер“. Програмата продължаваше с неколкокилометрова екскурзия по железопътната линия на смъртта, виеща се край река Куай. Така и не бях разбрал досега историята на реката Куай, заслушах се в обясненията на екскурзоводката. За щастие Рьоне, въоръжен с гида „Мишлен“, следеше развоя на разказа, готов да я поправи всеки момент. Накратко казано, японците, след като влезли във войната през 1941-а, решили да построят железопътна линия, която да свързва Сингапур с Бирма — с цел в по-далечно бъдеще да нахлуят в Индия. Тази линия трябвало да минава през Малайзия и Тайланд. Всъщност какво са правили тайландците през Втората световна война? Ами нищо особено. Били „неутрални“ — осведоми ме свенливо Сон. В действителност, допълни Рьоне, били сключили военен договор с японците, без да обявяват война на Съюзниците. Това бил пътят на мъдростта. По този начин те доказали още веднъж своята прословута повратливост, помогнала им, намирайки се в продължение на повече от два века в менгемето на френската и британската колониална сила, да не отстъпят пред нито едната от тях и да останат единствената страна в Югоизточна Азия, която никога не е била колонизирана.

И така през 1942-а строителството в сектора край река Куай започнало, били мобилизирани над шейсет хиляди военнопленници, англичани, австралийци, новозеландци и американци, както и „неизмеримо“ количество азиатски каторжници. През октомври 1943-а железопътната линия била завършена, на нея намерили смъртта си шестнайсет хиляди военнопленници — това се дължало на липсата на храна, лошия климат и злите по природа японци. Малко след това бомбардировка на съюзниците разрушила моста на реката Куай — важен елемент от инфраструктурата, — правейки по този начин железопътната линия неизползваема. С една дума, купища трупове — и почти нулев резултат. Оттогава положението съвсем не се беше подобрило — приличната железопътна връзка между Сингапур и Делхи продължаваше да бъде невъзможна.

 

 

В състояние на леко отчаяние започнах посещението на Музея JEATH, построен в памет на ужасяващите страдания на съюзническите военнопленници. Няма съмнение, казах си аз, че всичко това е наистина за съжаление; но по време на Втората световна война в крайна сметка все пак е имало и по-лошо. Не можех да не си помисля, че ако затворниците бяха поляци или руснаци, нямаше да се вдигне толкова шум.

Малко по-късно се наложи да изтърпим посещението на съюзническите гробища — на онези, които бяха в известен смисъл направили върховна саможертва. Бели кръстове в прави редици, всички абсолютно еднакви; от мястото вееше дълбока скука. Напомни ми на Омаха Бийч^[7], който също не ме бе развълнувал особено много — откровено казано, беше ми заприличал на някаква инсталация в духа на модерното изкуство. „Тук — бях си рекъл аз с чувство на недостатъчно силна тъга — са загинали куп глупаци за демокрацията.“ Гробището на река Куай беше много по-малко, човек би могъл, ако реши, да преброи гробовете, твърде скоро обаче се отказах от това упражнение. „Не може да са шестнайсет хиляди…“ — заключих все пак на глас. „Точно така! — информира ме Рьоне, все още въоръжен с гида си «Мишлен». — Според изчисленията са загинали шестнайсет хиляди; в гробището обаче има само петстотин осемдесет и два гроба. Счита се, че са (четеше, като следеше редовете с пръст) петстотин осемдесет и двамата мъченици на демокрацията.“

Когато на десет години получих третата си звездичка, отидох в една сладкарница и се натъпках с палачинки с „Гран Марние“^[8]. Беше малък самотен празник; нямах приятели, с които да споделя радостта си. Както всяка година по това време, се намирах при баща си в Шамони. Той беше високопланински водач и заклет алпинист. Имаше приятели, подобни на него, все мъжествени и смели хора; не се чувствах добре сред тях. Никога не съм се чувствал добре сред мъже. Бях на единайсет години, когато едно момиче ми показа за първи път котенцето си; бях моментално запленен, ужасно ми хареса този малък разпукан орган, толкова странен. Тя нямаше много косми, беше момиче на моята възраст, казваше се Мартин. Дълго стоя с разтворени бедра, вече с добре смъкнати гащи, за да мога да виждам; когато посегнах с ръка обаче, тя се изплаши, избяга. Всичко това сякаш беше станало съвсем наскоро, нямах чувството, че съм се променил особено. Ентусиазмът ми към катеричките не бе намалял, в него съзирах дори — все още различима — една от малкото ми напълно човешки черти; за всичко останало не бях вече много сигурен.

 

 

Малко след като се качихме обратно в автобуса, Сон взе думата. Отправяхме се към мястото за пренощуване, което — тя държеше да подчертае — щяло да бъде нещо специално. Без телевизия и без видео. Без електричество, на свещи. Без баня, с вода от реката. Без дюшеци, върху рогозки. Чиста проба завръщане към природата. Това завръщане към природата, отбелязах мислено аз, щеше да се състои главно под формата на лишения; юранските еколози — които се казваха Ерик и Силви, както без да искам бях разбрал по време на пътешествието с влака — умираха от нетърпение. „Тази вечер френска кухня — завърши Сон без видима връзка. — Сега яли само таи. Също малък ресторант, на бряг река.“

Мястото беше вълшебно. Дървета хвърляха сянката си върху масите. Близо до входа имаше едно огряно от слънцето езерце с костенурки и жаби. Дълго наблюдавах жабите; за кой ли път оставах поразен от множащия се в този климат живот. Белезникави риби плуваха най-невъзмутимо. По-нагоре имаше водни лилии и водни бълхи. Най-разнообразни насекоми кацаха непрекъснато по лилиите. Костенурките наблюдаваха всичко това с непоклатимото спокойствие, характерно за вида им.

Сон дойде да ме предупреди, че обедът е започнал. Отправих се към салона близо до реката. Бяха сложили две маси за по шест души; всички места бяха заети. Огледах се леко разтревожен, но Рьоне ми се притече бързо на помощ. „Няма проблеми, елате на нашата маса! — каза великодушно той, — ще добавим в края още една чиния.“ Наместих се на масата, която, изглежда, беше на утвърдените двойки: юранските еколози, натуропатите — които, както научих по този повод, се наричаха Албер и Сюзан, — и двамата възрастни месари. Това съчетание, имах възможност да се убедя много бързо, не се дължеше на естествена симпатия, а по-скоро на нещо като спешен случай, създаден при разпределянето на масите; обедът беше следователно само рундът за наблюдение от играта.

В началото разговорът се въртеше около темата за масажите, които натуропатите намираха за скъпи. Миналата вечер Албер и Сюзан, пренебрегвайки традиционните танци, оползотворили времето си с чудесен масаж на гърба. Рьоне се усмихна леко развеселен; отношението на Албер обаче му даде много бързо да разбере, че поведението му е напълно неуместно. Традиционният тайландски масаж нямал нищо общо с онези неизвестно какви изпълнения; той бил белег на вековна цивилизация, хилядолетна дори, който между другото бил в пълно съответствие с китайската наука за иглотерапията. Те самите го прилагали в кабинета си в Монбелиар, без, естествено, да могат да постигнат сръчността на тайландските специалисти; вчера вечерта получили добър урок. Ерик и Силви ги слушаха с възхита. Рьоне се изкашля смутено; и наистина, двойката от Монбелиар не предизвикваше никаква похотлива мисъл. Кой ли е могъл да разпространи представата, че Франция е страната на волността и на разюздаността? Франция е мрачна страна, абсолютно мрачна и бюрократична.

„На мен също ми масажираха гърба, но момичето завърши с топките ми…“ — намесих се аз неубедително. Тъй като точно дъвчех кашу, никой не ме чу, с изключение на Силви, която ми хвърли ужасен поглед. Пийнах глътка бира и издържах невъзмутимо на погледа й — беше ли изобщо това момиче способно да се погрижи както трябва за който и да е мъжки член? Съвсем не беше очевидно. Междувременно трябваше да изчакам кафето.

„Вярно е, че са хубавки малките…“ — забеляза Жозет, хващайки един клон от папая и усилвайки още повече настъпилия смут. Кафето се бавеше. Какво може да направи човек, след като се е нахранил, ако не му разрешават да пуши? Наблюдавах спокойно нарастващото взаимно отегчение. Приключихме мъчително разговора с няколко забележки върху климата.

Спомних си отново баща си, прикован към леглото от внезапна депресия — ужасяваща у един толкова активен мъж; приятелите му алпинисти стояха край него, чувстваха се неудобно, бяха безпомощни пред болестта му. Спортувал толкова усилено, ми обясни той веднъж, за да затъпее, за да не може да мисли. Беше успял — бях убеден, че беше успял — да премине през живота, без да си зададе нито веднъж сериозно въпроса за човешката участ.