Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plateforme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Мишел Уелбек. Платформата

Роман. Първо издание

 

© Michel Houellebecq. Plateforme. 2001

© Александра Велева, превод, 2004

© Борис Мисирков, фотография и дизайн на корицата, 2004

© Факел експрес, 2004

 

Превод Александра Велева

Редактор Георги Борисов

Дизайн на корицата Борис Мисирков

Коректор Венедикта Милчева

ISBN 954-9772-27-6

Формат 32/84/108. Печатни коли 20.

 

Цена 8.00 лв.

 

Факел експрес

1000 София, пл. „Славейков“ №11

История

  1. —Добавяне

4

Въпреки всичко Банкок приличаше твърде много на нормален град, имаше прекалено много бизнесмени, прекалено много организиран туризъм. Две седмици по-късно хванах автобуса за Патайа. Така трябваше да свърши всичко това, казах си, качвайки се на него; но си дадох сметка, че това не е вярно, че в случая не става дума за никакъв детерминизъм. Спокойно можех да прекарам остатъка от дните си с Валери в Тайланд, в Бретан или където и да е другаде. Да остарееш не е никак забавно само по себе си; но да остарееш сам е възможно най-лошото.

Щом оставих куфара си върху прашната земя на автобусната гара, разбрах, че съм стигнал края на пътуването си. Един стар мършав наркоман с дълги сиви коси просеше на изхода край въртящата се врата, на рамото му имаше едър гущер. Дадох му сто бати, преди да изпия една бира отсреща, в бара „Хайделберг Хоф“. Мустакати германци педерасти друсаха шкембета под ризи на цветчета. До тях три рускини, момичета, стигнали до дъното на курвалъка, се гърчеха под звуците на гето-бластера[1] си; кривяха се и буквално се валяха по земята, тези мръсни малки минетчийки. В продължение на няколкото минути разходка по улиците на града срещнах впечатляващо разнообразие от човешки екземпляри — рапери с каскети, холандци маргинали, кибер пънкари с червени коси, лесбийки австрийки с пиърсинги. Отвъд Патайа няма нищо, тя е нещо като клоака, дъното на отходния канал, в което се отлагат най-разнообразните отпадъци на западната невроза. Дали си хомо- или хетеросексуален, или и двете, Патайа е спирката на последния шанс, онази, след която не ти остава нищо друго, освен да се откажеш напълно от желанието. Хотелите, естествено, се различават по степента на удобства и цените си, а също и по националността на клиентите си. Има две големи общности — германците и американците (сред които най-вероятно се прикриват австралийци и новозеландци). Има и доста руснаци, разпознават се по просташкия им вид и по мафиотското им поведение. Има дори и едно заведение, предназначено за французи, казва се „Ма maison“[2]; с не повече от десетина стаи е, но ресторантът е много посещаван. Отседнах там за една седмица, преди да си дам сметка, че не си падам особено по френските наденици и жабешките бутчета, че мога да живея, без да следя по сателита мачовете на френския футболен шампионат, както и без да преглеждам ежедневно културните страници на вестник „Монд“. Така и така ми се налагаше да намеря дългосрочен подслон. Валидността на туристическата виза за Тайланд е обикновено един месец, но за да я продължиш, е достатъчно да прекосиш някоя от границите. Няколко туристически агенции в Патайа предлагат еднодневна екскурзия до Камбоджа. След тричасов път с микробус чакаш час-два на опашка на митницата, обядваш в ресторант на самообслужване на камбоджанска територия (цената на обяда е включена в екскурзията, както и бакшишът на митничарите) и после поемаш пътя обратно. Повечето от пребиваващите правят това всеки месец години наред; много по-просто е, отколкото да получиш дългосрочна виза.

Човек не идва в Патайа, за да започне живота си отново, а за да го завърши в прилични условия. Или поне, ако не искаме да сме толкова брутални, за да направи пауза, дълга пауза — която може да се окаже и окончателна. Така го описа един хомосексуалист на около петдесет години, когото срещнах в една ирландска кръчма; кариерата си той бе прекарал като страньор в клюкарската преса и бе успял да задели пари настрана. Преди десет години забелязал, че нещата с него не вървят добре — продължавал да излиза вечер по барове и ресторанти, по обичайните места, но все по-често се връщал вкъщи с празни ръце. Естествено, можел винаги да си плати, но ако ставало дума за плащане, предпочитал да купува азиатците. Извини се за забележката си, надяваше се да не я изтълкувам като расистка. Не, не, разбира се, беше ми ясно: много по-лесно е да платиш на същество, което не прилича на никого от онези, които си могъл да прелъстиш в миналото, което не събужда у теб никакъв спомен. Ако трябва да плащаме сексуалността си, то в известен смисъл е по-добре обектът да е неразличим. Всеки знае, че едно от първите неща, които изпитваме при допира си с друга раса, е тази неразличимост, усещането, че почти всички си приличат физически. Това чувство изчезва след няколко месеца престой — за съжаление, защото отговаря на една реалност: в основата си всички човешки същества си приличат страшно много. Естествено, можем да различим мъжките от женските, можем също така, ако пожелаем, да ги различим по възраст; но всяко по-нататъшно различаване би било проява на известен педантизъм, най-вероятно плод на скуката. Човекът, който се отегчава, създава различия и йерархии, това е неговата отличителна черта. Според Хътчинсън и Ролинз развитието на системи на йерархическо господство при съжителството с животинския свят не отговаря на никаква практическа необходимост, на никакво предимство на естествения подбор; то е просто начин за борба срещу смазващата скука на живота сред природата.

Та така бившият страньор завършваше мирно живота си на педал, купувайки стройни мускулести красавци с мургав тен. Веднъж в годината се връщаше във Франция, за да види семейството си и няколкото си приятели. Сексуалният му живот съвсем не бил толкова бурен, колкото вероятно си го представям, каза ми той; излизал веднъж или два пъти в седмицата, не повече. Бил вече шест години в Патайа; изобилието от разнообразни сексуални предложения, възбуждащи и евтини, водели, колкото и да било парадоксално, до отслабване на желанието. Всеки път, когато излизал, бил сигурен, че ще може да се сношава и смуче с прекрасни млади момчета, които да му правят чекии с много чувство и умение. Напълно спокоен по този въпрос, той подготвял по-добре излизанията си и се възползвал умерено от възможностите. Едва тогава разбрах, че си ме представя като жертва на еротичните ексцесии, характерни за началото на първия престой, че ме възприема като свой хетеросексуален аналог. Не се опитах да го разубедя. Беше дружелюбен, настоя да плати бирите, даде ми няколко адреса за постоянна квартира. Било му приятно да поговори с французин, каза, повечето хомосексуалисти били англичани, имал добри отношения с тях, но от време на време изпитвал желание да говори на своя език. Нямал почти никакви връзки с малката френска общност, която се събирала в ресторанта на „Ma maison“; повечето били еснафи хетеро, тип бивши колониалисти или военни. Ако съм останел в Патайа, сме можели да излезем заедно някоя вечер, естествено, всекиму според вкусовете; остави ми номера на подвижния си телефон. Записах го, знаейки, че никога няма да му се обадя. Беше симпатичен, любезен и дори, би могло да се каже, интересен; но аз вече просто нямах желание за човешки контакти.

 

 

Наех стая на Наклуа Роуд, малко встрани от суетата на града. Имаше климатик, хладилник, душ, легло и още няколко мебели; наемът беше три хиляди бати на месец — малко повече от петстотин франка. Уведомих банката за новия си адрес, изпратих оставката си в Министерството на културата.

Не ми оставаше още кой знае какво да правя в съществуванието ми като цяло. Купих няколко топа хартия формат 21×29,7, за да се опитам да внеса някакъв ред в отделните съставки на живота ми. Мисля, че хората трябва да правят това по-често, преди да умрат. Странно е, като си помислиш за всички онези човешки същества, които прекарват целия си живот, без да пожелаят да направят и най-малкия коментар, да изкажат и най-минималното несъгласие или поне да сторят някаква забележка. Не че тези коментари, несъгласия или забележки биха имали адресат или някакъв смисъл; но все ми се струва, че в крайна сметка е за предпочитане да бъдат направени.

Бележки

[1] Ghetto-hlaster (англ.) — портативно радио или магнетофон. — Б.пр.

[2] Моята къща (фр.). — Б.пр.