Мишел Уелбек
Платформата (31)

3

Една седмица след излизането ми от болницата взех отново самолета за Банкок. Нямах определени планове. Ако бяхме идеални по своята природа, щяхме да се задоволяваме с движението на слънцето. Сезоните в Париж се сменяха твърде рязко, това беше повод за безпокойство, за вълнение. В Банкок слънцето изгряваше в шест часа — и залязваше в шест часа; през този отрязък от време извървяваше своя неизменен път. Съществуваше, казват, и сезон на мусоните, но аз не го бях преживял. В града цареше обичайното оживление, какво го причиняваше, за мен беше неясно, възприемах го по-скоро като естествено състояние. Хората тук си имаха несъмнено своя съдба, свой живот, доколкото им го позволяваше нивото на доходите им, но що се отнасяше до мен, те можеха да бъдат и стадо полски мишки.

Настаних се в Amari Boulevard; в хотела имаше предимно японски бизнесмени. Тук бяхме отседнали последния път с Валери и Жан-Ив; идеята ми не беше много добра. Два дни по-късно се пренесох в Grace Hotel; беше на няколко десетки метра, но атмосферата се различаваше чувствително. Безспорно това беше последният хотел в Банкок, в който все още можеха да се срещнат сексуални туристи араби. Те се движеха плътно край стените, не напускаха хотела, в който имаше дискотека и собствен салон за масажи. Виждаше се още по някой друг и в околните улички, където продаваха кебап и се намираха будките за международни телефонни разговори; но иначе бяха изчезнали. Забелязах, че, без да искам, съм се приближил до Bumrungrad Hospital.

Няма съмнение, че човек би могъл да продължи да живее, движен единствено от чувството за мъст; много хора са живели по този начин. Ислямът беше съсипал живота ми и без съмнение представляваше нещо, което можех да мразя; през следващите дни се насилвах да изпитвам омраза към мюсюлманите. Удаде ми се доста добре и започнах да следя международните новини. Всеки път, когато научавах, че палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинка са били застреляни в ивицата Газа, изпитвах тръпка на въодушевление при мисълта, че мюсюлманите са с един по-малко. Да, по този начин беше възможно да се живее.

Една вечер, в кофи шопа на хотела, един йордански бизнесмен ме заговори. Общителен по природа, той предложи да ме почерпи бира; може би хотелското му усамотение бе започнало да му омръзва. „Аз ги разбирам хората, забележете, човек не може да им се сърди… — каза ми той. — Трябва да си признаем, че си го търсехме. Тази земя тук не принадлежи на исляма, няма основание да се харчат стотици милиони за издигането на джамии. Да не говорим за атентата, разбира се…“ Забелязал, че го слушам внимателно, той си поръча втора бира и стана по-смел. Проблемът с мюсюлманите — продължи той — бил, че раят, който пророците им обещавали, вече съществувал тук на земята — и на този свят имало места, където свободни, млади и похотливи момичета танцували за удоволствието на мъжете, където човек можел да се опиянява от разни еликсири и да слуша божествена музика; около двайсетина такива места имало в радиус от петстотин метра около хотела. Тези места били леснодостъпни; за да влезеш в тях, не било нужно да изпълниш седемте задължения на мюсюлманина, нито да участваш в свещена война, било достатъчно да платиш няколко долара. За да имаш всичко това, не било необходимо дори да пътуваш, достатъчно било да се снабдиш със сателитна антена. Според него нямаше никакво съмнение, че ислямската система е обречена — капитализмът щял да се окаже по-силен. Младите араби вече мечтаели само за потребление и секс. Няма значение, че понякога твърдели точно обратното, тайната им мечта била да се приспособят към американския модел — агресивността на някои била просто знак за безпомощна завист; за щастие все повече обръщали чисто и просто гръб на исляма. Самият той нямал късмет; сега вече стар човек, той бил принуден да изгради целия си живот около религия, която презирал.

Аз бях горе-долу същият случай — със сигурност щеше да дойде ден, когато светът щеше да се отърве от исляма, но за мене да е твърде късно. За мене всъщност вече нямаше живот, бях имал живот, който бе продължил няколко месеца, не беше чак толкова зле, не всеки можеше да се похвали и с толкова. Липсата на желание да живееш, уви, не е достатъчна, за да пожелаеш да умреш.

Видях го отново на следващия ден, точно преди да отпътува за Аман; трябваше да чака цяла година, преди да се върне тук отново. Бях по-скоро доволен, че заминава, предчувствах, че ако беше останал, щеше отново да пожелае да разговаря с мен, а от подобна перспектива получавах леко главоболие — беше ми много трудно сега да понасям каквато и да е интелектуална размяна на мнения; нямах вече абсолютно никакво желание да разбера света, нямах желание дори да го познавам. Краткият ни разговор обаче ми направи дълбоко впечатление — всъщност той ме убеди, че ислямът е по принцип обречен — достатъчно бе човек да се замисли, и това ставаше напълно очевидно. Тази простичка мисъл бе достатъчна, за да разсее омразата — поне у мен. Отново престанах да се интересувам от новините.