Мишел Уелбек
Платформата (30)

2

Както не разбрах защо ме прехвърлиха в Банкок, така и не разбрах защо се бях върнал в Париж. Персоналът в болницата не ме ценеше много, несъмнено ме намираха за прекалено инертен, дори в болницата, та и до смъртното си ложе, човек е принуден да разиграва комедия. Болничният персонал обича да среща у пациента известна съпротива, непокорство, което му дава основание да се пребори с него, за доброто на пациента, естествено. Аз не проявявах нищо подобно. Можеха да ме обърнат на едната ми страна, за да ми направят инжекция, и да се върнат след три часа — бях точно в същото положение. В нощта преди да ме изпишат, търсейки тоалетната, се блъснах силно в една врата в коридора на болницата. На сутринта лицето ми бе обляно в кръв, бях разцепил веждата си, наложи се да почистят и да превържат раната. И през ум не ми бе минало да извикам сестрата; всъщност не бях почувствал абсолютно нищо.

Пътуването беше отрязък от неутрално време; бях загубил дори навика да пуша. Пред лентата за багаж стиснах ръката на Жан-Ив; после взех такси за авеню Дьо Шоази.

Веднага разбрах, че съм зле, че не можеше да не съм зле. Не разопаковах куфара си. Обиколих апартамента с найлонова торба в ръка и събрах всички снимки на Валери, които успях да намеря. Повечето бяха направени при родителите й в Бретан, на плажа или в градината. Имаше и няколко еротични фотографии, които бях направил в апартамента — обичах да я гледам как се мастурбира, намирах движенията й за красиви.

Седнах на канапето и набрах номера, който ми бяха дали за спешни случаи, денонощен. Беше нещо като кризисен център, създаден специално за оцелелите след атентата. Намираше се в една от сградите на болницата „Сент Ан“.

Повечето от хората, които бяха пожелали да дойдат тук, бяха в окаяно състояние — въпреки масивните дози успокоителни те сънуваха кошмари всяка нощ, и все едно и също — викове, крясъци на ужас, ридания. Когато ги засичах по коридорите, бях потресен от сгърчените им, изплашени лица; те бяха буквално разядени от страх. И с този страх, казах си аз, щеше да се свърши само когато свършеше и животът им.

Лично аз се чувствах най-вече безкрайно уморен. Ставах, общо взето, само за да изпия една чаша нес кафе или да изям няколко сухара; яденето не беше задължително, нито пък терапевтичните упражнения. Подложиха ме все пак на серия изследвания и три дена след пристигането си разговарях с психиатър; изследванията бяха показали „изключително намалена реактивност“. Не страдах, но наистина се чувствах смален, смален извън границите на възможното. Той ме попита какво имам намерение да правя. Отвърнах: „Да чакам.“ Демонстрирах умерен оптимизъм; заявих му, че цялата тази тъга ще свърши, че ще намеря отново щастието, но че ще трябва още да изчакам. Май не успях да го убедя. Беше на около петдесетина години, с пълно весело лице, абсолютно голобрадо.

След една седмица ме прехвърлиха в друга психиатрична болница, този път за дълъг престой. Трябваше да остана малко повече от три месеца. За моя голяма изненада тук беше същият психиатър. Това не бивало да ме учудва, ми каза той; тук бил кабинетът му. Помощта на жертвите на покушението била временна мисия, която била по неговата специалност — участвал вече в групата, образувана след покушението на спирката Сен Мишел на експресния регионален влак.

Той не говореше като типичен психиатър, така де, беше поносим. Спомням си, че ми каза „да се освободя от привързаността“, това приличаше повече на будистки брътвеж. Да освободя какво? Целият аз бях привързаност. От преходно естество, аз се бях привързал към нещо преходно съобразно природата си — това не изискваше някакъв особен коментар. Ако бях от вечно естество, продължих аз, за да поддържам разговора, щях да се привържа към вечни неща. Изглежда, методът му беше ефикасен с оцелелите, обсебени от страхове от осакатяване и смърт. „Тези страдания не ви принадлежат, те не са ваши; това са призраци, които преминават през съзнанието ви“, казваше той на хората; и хората започваха да му вярват.

Вече не си спомням кога започнах да осъзнавам положението — но във всички случаи това стана на интервали. Имаше все още дълги мигове — всъщност все още ги има — когато Валери изобщо не беше умряла. В началото можех да ги продължавам колкото си искам, без ни най-малко усилие. Спомням си първия път, когато изпитах болка, когато усетих наистина тежестта на действителността; беше веднага след посещението на Жан-Ив. Беше мъчителен момент, имаше спомени, които ми беше трудно да отхвърля; не го помолих да дойде пак.

Затова пък посещението на Мари-Жан ми се отрази много добре. Тя не говори много, разказа ми малко за атмосферата в работата; съобщих й веднага, че нямам намерение да се върна, защото ще се установя в Краби. Тя се съгласи, без да коментира. „Не се тревожи — й казах аз, — ще се оправя.“ Тя ме изгледа с безмълвно съчувствие; странно, но дори ми се стори, че ми повярва.

Посещението на родителите на Валери беше несъмнено най-мъчително; вероятно психиатърът им беше обяснил, че преминавам през фази на „отхвърляне на действителността“, така че майката на Валери плака през цялото време; баща й също изглеждаше доста притеснен. Бяха дошли също така да уредят практическите подробности и да ми донесат един куфар с личните ми вещи. Предполагаха, че няма да задържа апартамента в XIII арондисман. Разбира се, разбира се, казах аз, ще уредим това по-късно; в този миг майката на Валери заплака отново.

Животът минава лесно в лечебно заведение, човешките нужди са в основата си задоволени. Върнах се отново към „Въпроси за шампион“, това беше единственото предаване, което гледах, новините вече изобщо не ме интересуваха. Много от останалите пансионери прекарваха деня си пред телевизора. На мен всъщност не ми харесваше много — твърде бързо се движеше. Идеята ми беше, че ако остана на спокойствие, ако избягвам максимално да мисля, всичко щеше да се оправи.

През една априлска утрин установих, че нещата действително се бяха оправили и че скоро ще мога да изляза. За мен това беше по-скоро извор на усложнения — трябваше да намеря стая в хотел и да създам там неутрална среда. Поне имах пари, всичко се свеждаше отново до това. „Нещата трябва да се гледат от хубавата им страна“, казах аз на една медицинска сестра. Тя, изглежда, се учуди, може би защото я заговарях за първи път.

Срещу отхвърлянето на действителността, ми обясни психиатърът по време на последния ни разговор, няма определено лечение; това не е нарушение в настроението, а в представите. Задържал ме толкова дълго в болницата, защото се боял най-вече от опит за самоубийство — били чести в случаите на внезапно осъзнаване; сега вече съм бил извън опасност. Така ли, казах аз, така ли.