Мишел Уелбек
Платформата (28)

16

Дните отминаваха с ужасяваща бързина; трябваше да заминем на 5 януари. Вечерта преди това се срещнахме с Жан-Ив в главния ресторант. Лионел беше отказал поканата; щеше да ходи да гледа как Ким танцува. „Обичам да я гледам да танцува почти гола пред мъжете… — ни каза той, — знаейки, че след това ще я притежавам аз.“ Жан-Ив го наблюдаваше как се отдалечава. „Напредва, нашият чиновник от «Газ дьо Франс»… — отбеляза той, саркастично. — Открива извратеността.“

— Не му се подигравай… — възнегодува Валери. — Сега вече разбирам какво намираш в него — каза тя, обръщайки се към мен, — трогателно момче е. Във всеки случай сигурна съм, че прекарва чудесна отпуска.

Нощта се спускаше, палеха светлините в селцата около залива. Последен слънчев лъч озари златистия покрив на пагодата. Откакто Валери му беше съобщила за решението си, Жан-Ив не бе повдигал този въпрос. Изчака яденето, за да го стори; поръча бутилка вино.

— Ще ми липсваш… — каза той. — Няма да е вече същото. Работихме заедно повече от пет години. Разбирахме се, никога не сме се карали сериозно. Във всеки случай без теб нямаше да успея. — Говореше все по-тихо, сякаш на самия себе си; нощта беше паднала. — Сега ще можем да развием формулата. Една от най-подходящите страни е Бразилия. Мислих отново и за Кения — идеалното ще бъде да открием нов клуб във вътрешността на страната, който да остане за сафаритата, а клубът на плажа да стане „Афродита“. Друга непосредствена възможност е Виетнам.

— Не се ли боиш от конкуренцията? — запитах аз.

— Няма никакъв риск. Американските вериги не ще се осмелят никога да се захванат с подобно нещо, пуританското влияние е твърде силно в Съединените щати. Онова, от което се страхувах малко, беше реакцията във френската преса; но досега в нея няма нищо. Вярно е, че клиентите ни са предимно чужденци; в Германия и Италия хората се отнасят по-спокойно към тези неща.

— Ще станеш сутеньор номер едно в света…

— Сутеньор не — възпротиви се той. — Ние не получаваме абсолютно нищо от печалбата на момичетата; просто ги оставяме да работят.

— И после това е съвсем отделно — намеси се Валери; — няма нищо общо с персонала на хотела.

— Така де, да… — каза Жан-Ив колебливо. — Тук е отделно, но чух, че в Сан Доминго сервитьорките се качвали без проблем по стаите.

— Правят го по собствено желание.

— Да, това поне е така.

— Добре… — Валери направи жест, с който помиряваше света. — Не позволявай на лицемерите да ти лазят по нервите. Ти си тук, за да подсигуряваш структурата с опита на „Орор“, това е всичко.

 

 

Келнерът донесе супа, подправена със сок от лимонени кори. На съседните маси имаше германци и италианци в компанията на тайландки, няколко немски двойки, сами или с придружителки. Всичко това съжителстваше дружелюбно, без видими проблеми, в обща атмосфера на удоволствие; работата на управител на селището се очертаваше като лесна.

— Значи ще останете тук… — поде отново Жан-Ив; явно му беше трудно да повярва. — Изненадващо е; в известен смисъл разбирам, но… онова, което ме изненадва, е отказът да печелиш повече пари.

— Повече пари за какво? — ясно произнесе Валери. — За да си купувам чанти „Прада“? Да ходя през уикенда в Будапеща? Да ям бели трюфели по време на сезона? Печелех много пари, дори не си спомням какво съм правила с тях — сигурно съм ги харчила за подобни тъпотии. Ти знаеш ли какво правиш с парите си?

— Ами… — той се замисли. — Всъщност май досега ги харчеше най-вече Одре.

— Одре е тъпачка — прекъсна го тя неумолимо. — Радвам се, че ще се разведеш. Това е най-умното решение, което си взел изобщо някога.

— Права си, всъщност тя е доста тъпа… — отвърна той смутено. Усмихна се, поколеба се за миг. — И все пак ти си странно момиче, Валери.

— Не аз съм странна, а светът около мен. Наистина ли искаш да си купиш кабриолет „Ферари“? Вила в Довил — която неизбежно ще ограбят? Да работиш деветдесет часа на седмица, докато станеш на шейсет години? Да даваш половината от заплатата си за данъци, за да финансираш военните операции в Косово или проектите за спасяване на крайните квартали? Тук е хубаво, има всичко необходимо, за да живееш. Единственото нещо, което западният свят може да ти предложи, са морковите стоки. Ако вярваш в марковите стоки, тогава можеш да останеш на Запад; иначе в Тайланд има отлични ментета.

— Отношението ти е странно; работила си години наред в западна среда, без нито за миг да вярваш в ценностите й.

— Аз съм хищница — отвърна му спокойно тя. — Малка, мила хищница — нямам големи нужди; и ако съм работила досега, то е било единствено заради парите; сега ще започна да живея. Не мога да разбера другите — какво ти пречи на тебе например да дойдеш да живееш тук? Можеш чудесно да се ожениш за тайландка — те са красиви, мили, любят се добре; някои дори знаят френски.

— Ами… — той отново се поколеба. — Засега предпочитам да сменям момичетата всяка вечер.

— Ще ти мине. Освен това какво ти пречи, като се ожениш, да ходиш пак в салоните за масажи; ами че те са за това.

— Знам. Струва ми се… Всъщност струва ми се, че ми е било винаги трудно да взимам важни решения в живота си.

Малко притеснен от това признание, той се обърна към мен:

— А ти, Мишел, какво ще правиш тук?

Най-близкият до действителността отговор би бил несъмнено нещо от рода на: „Нищо“; винаги е трудно обаче да се обясняват тези неща на деен човек. „Ще готви…“ — отговори Валери вместо мен. Аз се обърнах към нея, учуден. „Да, да — настоя тя, — забелязах, че те прихваща от време на време, имаш творчески наклонности в тази област. Това е хубаво, защото аз не обичам да готвя; сигурна съм, че ще се заловиш тук с тази работа.“

Опитах една лъжица от пилешкото къри със зелени подправки; можеше да се измисли нещо с манго. Жан-Ив вдигна замислено глава. Погледнах Валери — беше добра хищница, по-умна и ожесточена от мен; беше ме избрала да споделя бърлогата й. Може да се предполага, че човешките общества се крепят ако не на общата воля, то поне на консенсуса — понякога определян в западните демокрации от журналистите с напълно ясни политически позиции като вял консенсус. Аз самият, човек с доста вял темперамент, не бях направил нищо, за да променя този консенсус; идеята за обща воля ми изглеждаше по-малко вероятна. Според Имануил Кант човешкото достойнство се състои в това да се подчиняваш на закона само тогава, когато самият ти можеш да се считаш за законодател; подобна странна фантазия не ми бе хрумвала никога. Аз не само че не гласувах, но и никога не бях възприемал изборите като нещо повече от отлични телевизионни шоута — в които, откровено казано, любимите ми актьори бяха политолозите; Жером Жафре особено ми доставяше истинско удоволствие. Да имаш отговорности в политиката ми се струваше труден занаят, техничарски, изхабяващ; на драго сърце бих делегирал пълномощията си, каквито и да бяха те. През младостта си бях срещал активисти, които смятаха за необходимо да тласнат развитието на обществото в една или друга посока; не изпитвах към тях нито симпатия, нито уважение. Дори започнах постепенно да им нямам вяра — начинът, по който се интересуваха от общите каузи, това, че гледаха на обществото като на заинтересована страна, бяха доста съмнителни. В какво лично аз можех да упрекна Запада? В нищо особено, но пък не бях кой знае колко привързан към него (и ми е все по-трудно да разбера как е възможно да си по-скоро привързан към идея, към страна или към друго такова общо нещо, отколкото към човек). Животът на Запад е скъп, времето е студено; проституцията — долнокачествена. Трудно е да се пуши на обществени места, почти невъзможно е да си купиш лекарства или наркотици; работи се много, има коли и шум и безопасността на обществените места не е добре осигурена. Като цяло тези недостатъци съвсем не са малко. Внезапно осъзнах със смущение, че гледам на обществото, в което живея, почти като на природна среда — както, да речем, на саваните или на джунглата, — към чиито закони би трябвало да се приспособя. Мисълта, че съм свързан с тази среда, не ми бе хрумвала никога; при мен това беше като атрофия, като отсъствие. Никак не беше сигурно, че обществото ще може да оцелее още дълго с индивиди като мен, но аз можех да оцелея с една жена, да се привържа към нея, да я направя щастлива. В мига, в който хвърлих отново признателен поглед към Валери, чух отляво нещо като щракване. Долових също шум на мотор, който идваше от морето и който бе веднага изгасен. В предната част на терасата едра руса жена се надигна и нададе вик. Тогава се чу кратката пукотевица на първия откос. Тя се обърна към нас с вдигнати към лицето си длани — един куршум беше улучил окото й, орбитата му беше кървяща дупка; после се свлече безшумно. Сега различих нападателите, трима мъже с тюрбани, които напредваха бързо по посока към нас с автомати в ръце. Последва втори откос, малко по-дълъг, шумът от счупени чинии и чаши се смеси с викове на болка. В течение на няколко секунди сме били напълно вцепенени; малцина се сетиха да потърсят убежище зад масите. До мен Жан-Ив нададе кратък вик, бяха го уцелили в ръката. Тогава видях как Валери се свлича бавно от стола си и рухва на земята. Спуснах се към нея и я обгърнах с ръце. От този момент нататък не видях нищо повече. Автоматните откоси следваха един след друг сред тишина, нарушавана само от звъна на чашите; стори ми се безкрайно. Миризмата на барут беше много силна. После настъпи отново тишина. Тогава забелязах, че лявата ми ръка е цялата в кръв; Валери беше вероятно улучена — в гърдите или в гърлото. Лампата до нас беше разбита, тъмнината беше почти пълна. Жан-Ив, проснат на около метър от мен, се опита да се надигне и изстена. В този миг откъм курортния център се разнесе огромна експлозия, която раздра пространството и дълго отеква из залива. В първия миг имах чувството, че са ми се спукали тъпанчетата, но няколко секунди по-късно, така както бях оглушен, чух концерт от ужасяващи, наистина адски викове и писъци на прокълнати.

 

 

Спасителните отряди пристигнаха десет минути по-късно, идваха от Краби; отправиха се първо към курортния център. Бомбата беше избухнала насред „Crazy Lips“^[1], най-големия бар, в часа на най-големия наплив; била е скрита в спортен сак, оставен близо до дансинга. Самоделка, но много мощна, на основата на динамит, задействана с будилник; сакът бил претъпкан с болтове и пирони. Под силата на ударната вълна леките тухлени стени, които разделяха бара от другите заведения, бяха отнесени; някои от металните подпори, поддържащи конструкцията, бяха поддали, имаше опасност всичко да се срути. Първото, което направиха спасителите с оглед на размерите на бедствието, беше да повикат подкрепление. На входа на бара една танцьорка пълзеше по земята, все още облечена в бикини, с откъснати до лакътя ръце. До нея един турист германец, седнал насред развалините, придържаше червата, които се изливаха от корема му; до него лежеше жена му с разпорен гръден кош, гърдите й бяха наполовина откъснати. Във вътрешността на бара се стелеше черен дим; подът беше хлъзгав, покрит с кръвта, която извираше от човешките тела и отсечените органи. Няколко агонизиращи с отрязани ръце или крака се опитваха да изпълзят към входа, оставяйки след себе си кървава диря. Болтовете и пироните бяха изболи очи, разкъсали ръце, раздробили лица. Някои човешки тела се бяха буквално пръснали отвътре, крайниците и вътрешностите им бяха осеяли няколко метра от пода.

Когато спасителните отряди стигнаха до терасата, аз все още държах Валери в прегръдките си; тялото й беше хладно. На два метра пред мен една жена лежеше на земята, лицето й, цялото в кръв, беше обсипано с парчета стъкло. Други бяха останали седнали по местата си, с широко отворени усти, приковани от смъртта. Извиках по посока на спасителите — двама санитари се приближиха веднага, поеха внимателно Валери, положиха я на една носилка. Опитах се да стана, но паднах отново назад; главата ми се удари в пода. Тогава чух много ясно някой да казва на френски: „Мъртва е.“