Мишел Уелбек
Платформата (27)

15

След като любовта не може да надделее, тогава как би могъл духът да управлява? Всяко практическо надмощие принадлежи на действието.

Огюст Конт

Корабът се носеше по тюркоазената необят и аз нямаше защо да се тревожа какво ще бъде следващото ми действие. Бяхме тръгнали рано по посока на Ко Ма, минавайки покрай коралови рифове и върховете на огромни скали от варовик. Някои от тях имаха пръстеновидна форма с лагуни по средата, до които можеше да се стигне по тесни плавателни канали, издълбани в скалите. Между островчетата водата беше неподвижна, изумруденозелена. Капитанът загаси мотора. Валери ме гледаше, седяхме, без да говорим и без да помръднем; миговете изтичаха в абсолютна тишина.

Той ни остави на острова Майа, в защитен от големи каменни прегради залив. Плажът се простираше в подножието на скалите, тесен и извит, дълъг около стотина метра. Слънцето беше високо в небето, беше вече единайсет часът. Капитанът запали отново мотора и пое по посока на Краби; щеше да дойде да ни вземе в края на следобеда. Щом излезе от входа към залива, ръмженето на мотора заглъхна.

С изключение на половия акт, в живота са редки миговете, в които тялото ликува просто от щастието, че живее, изпълва се с радост просто от факта, че съществува в света; целият ми ден на първи януари бе изпълнен с такива мигове. Нямам друг спомен освен тази пълнота. Сигурно сме се къпали, сигурно сме се пекли на слънце и сме се любили. Не мисля, че сме говорили или сме изследвали острова. Спомням си мириса на Валери, вкуса на солта, съхнеща по котенцето й, спомням си, че заспах в него и че се събудих от спазмите й.

Корабчето дойде да ни вземе в пет часа. На терасата на хотела, която гледаше към залива, аз пих едно кампари, а Валери — „маи таи“. Върховете от варовик изглеждаха почти черни в оранжевата светлина. Последните къпещи се завръщаха с пешкири в ръце. На няколко метра от брега, прегърнати в топлата вода, се любеха мъж и жена. Лъчите на залязващото слънце биеха по златистия покрив на една пагода, издигаща се под нас. Сред покоя се разнесе няколко пъти камбанен звън. Това беше будистки обичай — когато си извършил добро или достойно дело, биеш камбаната на някой храм, за да го отбележиш; радостна религия е онази, която кара въздуха да кънти — едно човешко свидетелство за добрите дела.

— Мишел… — каза Валери след дълго мълчание, гледайки ме право в очите. — Искам да остана тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Да остана тук окончателно. Мислих за това, докато се връщахме — възможно е. Достатъчно е да ме назначат за управител на селището. Имам нужната диплома и квалификации.

Гледах я, без да продумам; тя сложи ръката си върху моята.

— Само ти трябва да се съгласиш да напуснеш работата си. Би ли го сторил?

— Да. — Сигурно съм отговорил за по-малко от секунда, без следа от колебание; никога не ми се е налагало да взимам по-лесно решение.

Забелязахме Жан-Ив, който излизаше от салона за масажи. Валери му махна и той седна на масата ни; тя му изложи плановете си.

— Ами добре… — каза той колебливо, — мисля, че това може да стане. Естествено, в „Орор“ ще са малко учудени, защото всъщност това е връщане назад в кариерата. Заплатата ти ще е в най-добрия случай половината от сегашната; с оглед на останалите, не може да се постъпи другояче.

— Знам — каза тя, — изобщо не ми пука.

Той я погледна отново, поклащайки изненадано глава.

— Ами ако това е твоят избор, ако това е, което искаш… В края на краищата — каза той, сякаш едва сега го осъзнаваше, — аз управлявам „Елдорадор“; имам право да назначавам когото си искам за управител на селищата.

— Значи си съгласен?

— Да… не мога да те спра.

 

 

Странно е да усещаш как животът ти се преобръща; достатъчно е да си седиш, без да правиш нищо, и да изпитваш усещането за преобръщане. През цялото време мълчах, умислен до такава степен, че Валери се разтревожи.

— Сигурен ли си, че искаш това? — ме попита тя. — Сигурен ли си, че няма да съжаляваш за Франция?

— Не, за нищо няма да съжалявам.

— Тук няма развлечения, няма културен живот.

Съзнавах това; доколкото бях имал поводи за размисъл по този въпрос, за мен културата винаги е била необходима компенсация за нещастието в живота ни. Човек вероятно може да си представи и друг вид култура, свързана с тържеството и лиризма, която се е развила в състояние на щастие; не бях обаче сигурен и подобно разсъждение ми изглеждаше доста теоретическо и вече не можеше да има никакво значение за мен.

— Има TV5^[1]… — казах аз с безразличие. Тя се усмихна; известно беше, че TV5 е най-лошият канал в света.

— Сигурен ли си, че няма да ти е скучно? — настоя тя.

В живота си бях познал страданието, гнета, страха, но скуката не ме бе спохождала никога. Нямах никакви възражения срещу вечното, тъпо повторение на същото. Естествено, не си правех илюзии, че ще се стигне дотам; знаех, че нещастието е непоклатимо, изобретателно и упорито; но това беше поне перспектива, която не ми вдъхваше ни най-малко безпокойство. Като дете можех да прекарам часове да броя стръкчетата детелина на поляната — така и не намерих никога в течение на неколкогодишни търсения четирилистна детелина; не изпитвах разочарование, нито горчивина от това; със същия успех можех и да броя стръкчетата трева — всички тези стръкчета детелина ми изглеждаха със своите три листа безкрайно еднакви, безкрайно прекрасни. Веднъж, бях на дванайсет години, се изкатерих по един електрически стълб високо в планината. По време на цялото изкачване не бях погледнал надолу. Когато стигнах горе, на платформата, ми се стори твърде сложно и опасно да сляза долу. Планинските вериги се простираха, докъдето стигаше погледът ми, увенчани с вечни снегове. Щеше да бъде много по-просто да си остана, където бях, или да скоча. Бях възпрян, in extremis^[2], от мисълта, че ще се размажа; но иначе мисля, че бих могъл вечно да се наслаждавам на полета си.

 

 

На другия ден се запознах с Андреас, един германец, който се беше установил в областта от десетина години. Бил преводач, обясни ми той, което му позволявало да работи сам; връщал се в Германия веднъж в годината за Франкфуртския панаир на книгата; когато имал въпроси, ги задавал по Интернет. Имал щастието да преведе няколко американски бестселъра, между които и „Фирмата“, което му осигурявало почтени доходи; животът тук не бил много скъп. Досега не било имало почти никакъв туризъм, бил изненадан от внезапното появяване на толкова много негови съотечественици; приемаше новината не особено ентусиазирано, но и без истинско неудоволствие. Връзките му с Германия били доста поизтънели, въпреки че професията му го принуждавала да упражнява непрестанно езика. Оженил се за тайландка, с която се запознал в един салон за масажи, и сега имали две деца.

— Лесно ли е тук, ммм… да имаш деца? — запитах аз. Имах чувството, че задавам неуместен въпрос, все едно че питах лесно ли е да се снабдиш с куче. Всъщност винаги съм изпитвал известно отвращение към малките деца; доколкото ги познавах, те ми се струваха малки грозни чудовища, които се насират безразборно и надават непоносими крясъци. Мисълта да имам едно от тях не ми бе минавала никога през ум. Но знаех, че повечето двойки ги правят; не знаех дали бяха доволни от това, но във всеки случай не смееха да се оплакват. В крайна сметка, казах си аз, оглеждайки ваканционното селище, в едно такова обширно пространство е може би възможно — ще се разхождат между бунгалата, ще си играят с дървени клечки или нещо от този род.

Според Андреас, да, било особено лесно да имаш деца тук; имало училище в Краби, стигало се дотам дори пеша. А и тайландските деца били много различни от европейските, много по-малко избухливи и капризни. Изпитвали към родителите си уважение, граничещо с обожание, ставало съвсем естествено, било част от културата им. Когато гостувал на сестра си в Дюселдорф, бил буквално стреснат от поведението на племенниците си.

Не бях особено убеден във въздействието на културното влияние; но си казах, за да се успокоя, че Валери е само на двайсет и осем години, обикновено ги прихваща около трийсет и пет; но ако наистина се наложеше, добре, щях да имам дете с нея — знаех, че тази мисъл ще й хрумне, беше просто неизбежно. В края на краищата детето е като животинче, вярно, с лоши наклонности; да речем, нещо като маймунка. Можеше дори да има и своите предимства, си казах аз, можех по-нататък да го науча да играе на „Milles Bornes“^[3]. Хранех истинска страст към „Milles Bornes“, общо взето, незадоволена страст; на кого можех да предложа да изиграем една партия? Със сигурност не на колегите в работата ми; както и не на художниците, които идваха да ми представят проектите си. На Андреас може би? Прецених го бързо с поглед — не, не беше подходящ за това. Но инак имаше сериозен, интелигентен вид; беше връзка, която заслужаваше да се поддържа.

— Вие възнамерявате да се установите тук… окончателно? — ме запита той.

— Да, окончателно.

— По-добре е да се гледа на нещата така — отвърна той, вдигайки глава. — Много е трудно да се напусне Тайланд; знам, че ако това ми се наложи сега, ще ми е много трудно да го преживея.