Мишел Уелбек
Платформата (25)

13

Една вечер на излизане от работа срещнах Лионел; не го бях виждал от маршрута „Тропикът Таи“, беше минало почти година оттогава. Странно, но го познах веднага. Учудих се, че ми е направил толкова силно впечатление; в момента дори не си спомнях дали бях разговарял с него.

Бил добре, ми каза той. Дясното му око бе покрито с огромен кръг от памук. Имал злополука в работата, нещо избухнало; но не било страшно, взели мерки навреме и окото щяло да си възвърне 50% от зрението. Поканих го да изпием по чаша в едно кафене близо до Пале Роайал. Запитах се дали бих познал така бързо при случай Робер, Жозиан и другите членове на групата; вероятно бих. Това беше леко отчайваща мисъл; паметта ми се задръстваше непрекъснато с информация, която беше почти изцяло ненужна. Като човешко същество аз проявявах особени умения в натрупването и разпознаването на образите на себеподобните си. Нищо не е по-полезно за човека от самия човек. Причината да поканя Лионел не ми беше много ясна; разговорът щеше неизбежно да забуксува. За да го оживя, попитах дали е имал повод да посети отново Тайланд. Не, и не му липсвало желание, но пътуването за съжаление било малко скъпичко. Виждал ли се е с някого от останалите туристи? Не, с никого. Казах му, че съм се видял отново с Валери, за която може би си спомня, и че дори сме заживели заедно. Изглежда, се зарадва на новината; явно му бяхме направили добро впечатление. Не му се случвало да пътува много, каза ми той, и почивката в Тайланд като цяло бил един от най-хубавите му спомени. Започвах да се вълнувам от неговата простота, от наивното му желание за щастие. В този миг изпитах порив, който и до днес, когато си спомня за него, се изкушавам да определя като добър. Аз не съм добър, общо взето, това не е черта от характера ми. Благотворителността ме отвращава, съдбата на другите ми е по принцип безразлична, дори нямам спомен някога да съм изпитвал чувство на солидарност. И въпреки това тази вечер обясних на Лионел, че Валери работи в туризма, че фирмата й се готви да открие нов клуб в Краби и че бих могъл много лесно да му издействам едноседмичен престой там с 50% намаление. Това беше, естествено, пълна измишльотина, просто бях решил да платя разликата. Може и да се опитвах да се изфукам; но съм сигурен, че изпитах искрено желание той да може отново, макар и само за една седмица от живота си, да познае удоволствието в опитните ръце на младите тайландски проститутки.

Когато й разказах за срещата, Валери ме изгледа с известно объркване; самата тя нямаше никакъв спомен за Лионел. Проблемът на това момче беше именно там, че не беше лош човек, но не беше изобщо личност, беше твърде затворен, твърде смирен, просто не можеш да запомниш нищо у него. „Добре… — отвърна тя, — щом това ще ти достави удоволствие. Дори няма да се наложи да плащаш 50%, точно се канех да ти кажа, че ще ми дадат покани за седмицата на откриването, пада се на 1 януари.“ Обадих се на Лионел на следващия ден, за да му съобщя, че почивката му ще бъде безплатна; този път му дойде наистина в повече, не можеше да повярва, дори ми беше малко трудно да го убедя да приеме.

Същия ден ме посети една млада художничка, беше дошла да ме запознае с работата си. Казваше се Сандра Хексжтовоян, или нещо подобно, във всеки случай име, което нямаше да мога да запомня; ако й бях агент, щях да я посъветвам да се преименува на Сандра Халидей. Беше съвсем младо момиче, с панталон и тениска, доста обикновено, с леко кръгло лице и с къси къдрави коси; беше завършила художествената академия в Кан. Работела изцяло върху тялото си, обясни ми тя; погледнах я обезпокоен, докато отваряше чантата си. Надявах се, че няма да ми покаже снимки от естетическата хирургия на пръстите на краката си или нещо от този род, вече бях сърбал такава каша. Но не, показа ми пощенски картички, които бяха направени по отпечатъци на котенцето й, потопено в разноцветни бои. Избрах една тюркоазна и една бледолилава; малко съжалих, че нямам подръка снимки на члена ми, за да си ги разменим. Всичко това беше доста мило, но доколкото си спомнях, Ив Клайн беше правил вече нещо подобно още преди четирийсет години; щеше да ми е трудно да защитя проекта й. Разбира се, разбира се, се съгласи тя, на това можело да се гледа като на_упражнение по стил_. След което извади от една картонена опаковка по-сложна конструкция, състояща се от две колела с различна големина, свързани с гумена лента; механизмът се задвижваше с манивела. По лентата имаше малки пластмасови издатини, повечето във формата на пирамидки. Завъртях манивелата, прокарах пръст по движещата се лента и усетих леко, съвсем не неприятно търкане. „Това са отливки от клитора ми“ — обясни момичето; веднага отдръпнах пръста си. „Направих снимки с ендоскоп в момент на ерекция, после записах всичко на компютър. С програма 3D възстанових размерите, моделирах всичко c_ray-tracing_^[1], след което изпратих данните на продукта в завода.“ Имах чувството, че малко прекалява с техническите съображения. Завъртях отново манивелата, по-скоро машинално. „Човек изпитва желание да го пипне, нали? — поде тя със задоволство. — Имах намерение да създам съпротивление, така че да може да светва и една крушка. Какво мислите за това?“ Всъщност бях против, струваше ми се, че то би нарушило простотата на концепцията. За съвременна художничка момичето беше доста симпатично; изпитах желание да й предложа групов секс, бях сигурен, че ще се разберат с Валери. Но си дадох сметка навреме, че в моето положение това би могло да се изтълкува като сексуален тормоз; разгледах обезкуражен отново механизма. „Знаете — казах аз, — че се занимавам предимно със счетоводната страна на проектите. По отношение на художествената страна би трябвало да се срещнете с госпожица Дюри.“ Записах й на една визитка името и вътрешния номер на Мари-Жан; в края на краищата тя трябваше да е компетентна в областта на клиторите. Момичето изглеждаше леко объркано, но ми връчи въпреки това едно пакетче с пластмасови пирамидки. „Ще ви оставя няколко отливки — каза тя, — в завода ми направиха много.“ Благодарих й и я изпратих до служебния вход. Преди да се разделим, я попитах дали отливките са в естествен размер. Разбира се, отвърна тя, това било част от подхода й.

Вечерта разгледах с внимание клитора на Валери. Дотогава не му бях обръщал особено внимание; когато я галех или ближех, го правех като част от цялостна схема, бях запомнил положението, ъглите, ритъма на движенията, които трябваше да извършвам; сега обаче разглеждах дълго един малък орган, който туптеше пред очите ми. „Какво правиш?“ — ме попита тя учудена, след като бе седяла пет минути с разтворени крака. „Това е художествен подход…“ — отвърнах и я близнах, за да успокоя нетърпението й. В отливките на момичето, естествено, липсваха вкусът и мирисът; но иначе имаше прилика, по това не можеше да се спори. След като приключих проучването си, аз разтворих с две ръце котенцето на Валери и започнах да ближа клитора й с леки и много точни движения на езика си. Дали очакването бе изострило желанието й? Или по-точните и внимателни движения от моя страна? Важното е, че тя получи оргазъм почти веднага. Всъщност, казах си аз, тази Сандра се оказа доста добър творец; работата й те караше да погледнеш на света с други очи.