Мишел Уелбек
Платформата (23)

11

Още на другия ден той се опита да направи първите контакти. Късметът му се усмихна веднага — Готфрийд Рембке, президентът на директорския съвет на TUI, щеше да прекара няколко дни във Франция в началото на идния месец, можеше да им отдели време за един обяд. Междувременно те биха могли да представят проекта си писмено, той щеше да се запознае с него. Жан-Ив влезе в кабинета на Валери, за да й съобщи новината; тя замръзна. Годишният търговски оборот на TUI беше двайсет и пет милиарда франка, три пъти повече от „Некерман“, шест пъти повече от „Нувел Фронтиер“; това беше първият световен туроператор.

Те посветиха остатъка от седмицата на изготвянето на възможно най-изчерпателно описание. От финансова гледна точка проектът не изискваше значителни инвестиции — някои промени в мебелировката, със сигурност пребоядисване с цел да се придаде по-„еротичен“ оттенък — стигнаха бързо до съгласие по отношение на названието „галантен туризъм“, което щеше да се използва във всички документи на предприятието. Най-важно бе, че можеха да се надяват на значително намаление на фиксираните разходи — вече нямаше да има спортни мероприятия и детски клубове. Отпадаха заплатите на дипломираните детски учителки, на треньорите по сърф, по стрелба с лък, по аеробика, по подводно гмуркане; на специалистите по икебана, по гледжосване или рисуване върху коприна. След една първоначална прогноза Жан-Ив си даде сметка изумен, че заедно с амортизацията годишните разходи по клубовете ще спаднат с 25%. Провери три пъти сметките си, всеки път с един и същ резултат. Това беше особено удивително, като се има предвид, че възнамеряваше да предложи каталожни тарифи за престоя, които да бъдат с 25% по-високи от приетото за тази категория — или с други думи, да се изравни със средните цени на „Клуб Мед“. Печалбата отскачаше с 50%. „Твоят приятел е гений…“ — каза той на Валери, която влизаше в кабинета му.

 

 

През всичките тези дни в предприятието обстановката беше малко странна. Сблъсъкът на площадката в Еври миналия уикенд не беше нещо необичайно; резултатът обаче от седем загинали беше стряскащ. Много от чиновниците, особено по-старите, живееха в непосредствена близост с предприятието. Бяха живели първоначално в жилищните блокове, строени почти едновременно с административната сграда; после доста от тях бяха теглили заеми, за да си купят къщи. „Съжалявам ги — каза ми Валери; — искрено ги съжалявам. Мечтата на всички е да се настанят в провинцията, в някой спокоен район, но не могат да си тръгнат веднага, ще им удържат значителни суми от пенсиите. Говорих с телефонистката — остават й три години до пенсия. Мечтата й е да си купи къща в Дордона, там е родният й край. Но все повече англичани се преселват там и цените са станали безумни, дори и за най-нещастната съборетина. От друга страна, цената на къщата й тук пада, всички знаят, че това е опасен краен квартал, така че ще я продаде на една трета от истинската й стойност.“

— Учуди ме и екипът от секретарки на втория етаж. Влязох в стаята им в пет и половина, за да ми напечатат една бележка; всички бяха в Интернет. Обясниха ми, че вече пазаруват по този начин, било по-сигурно — връщат се от работа и се барикадират вкъщи в очакване на доставчика.

 

 

През следващите седмици психозата не се разпръсна, дори се разрастваше. Във вестниците пишеше непрекъснато за прободени с нож учители, изнасилени учителки, нападнати с коктейли „Молотов“ пожарни коли, изхвърлени от прозореца на метрото инвалиди само защото „погледнали лошо“ шефа на някоя банда. С особено настървение се вихреше вестник „Фигаро“, като го четеше, човек имаше чувството, че вървим неизбежно към гражданска война. Вярно, че навлизахме в предизборен период и че сигурността беше единствената област, която можеше да разтревожи Лионел Жоспен. Беше малко вероятно французите да гласуват отново за Жак Ширак — изглеждаше наистина твърде тъп, до степен да навреди на образа на Франция. Видът на този едър глупчо с кръстосани отзад ръце по време на някое селскостопанско изложение или на среща на държавни глави вдъхваше известно смущение, караше те да го съжаляваш. Левицата, която всъщност беше неспособна да спре растящото насилие, се държеше добре — беше се снишила, не отричаше, че статистиката е лоша, дори много лоша, и приканвайки това да не се експлоатира от политиците, напомняше, че по нейно време десницата не се е справила по-добре. Имаше само една малка издънка с уводната статия на някакъв си Жак Атали^[1]. Според него насилието сред младежта в градовете представлявало „зов за помощ“. Луксозните витрини на Халите или на Шанз-Елизе били „изглеждали през очите на тяхната мизерия като цинично парадиране“. Но не трябвало и да се забравя, че крайните квартали са също така и „една мозайка от народи и раси, дошли със своите традиции и вярвания, за да създадат нови култури и да преосмислят изкуството да живеят съвместно“. Валери ме погледна с учудване — за първи път избухвах в смях, четейки списание „Експрес“.

— Ако иска да бъде избран, Жоспен би трябвало да го накара да замълчи поне до втория тур.

— Явно, че стратегията започва да ти харесва…

Независимо от всичко и мен започваше да ме обзема безпокойство. Валери работеше отново до късно, рядко се прибираше вкъщи преди девет часа; може би щеше да е по-сигурно да си купи някакво оръжие. Имах една връзка, братът на един художник, на когото бях организирал изложба преди две години. Не беше наистина от подземния свят, но беше взел участие в няколко организирани измами. Беше по-скоро изобретател, човек, който се занимава с всичко. Наскоро споделил с брат си, че открил начин за подправяне на новите лични карти, за който се носеше славата, че е невъзможно да бъдат фалшифицирани.

— В никакъв случай — отговори ми веднага Валери. — Нищо не рискувам — през деня не излизам никога от предприятието, а вечер се връщам винаги с кола, независимо в колко часа.

— Но има червени светофари.

— От централата на „Орор“ до входа на магистралата има само един светофар. После излизам от Порт д’Итали и съм веднага вкъщи. Нашият квартал поне не е опасен.

Беше права, в самия Чайнатаун имаше изключително малко нападения и обири. Не знаех как го постигаха — дали си нямаха собствена система за охрана? Във всеки случай ни бяха забелязали, още като се нанесохме, поне двайсетина души ни поздравяваха най-редовно. Европейците тук бяха рядкост и ние се брояхме на пръсти в блока. Понякога се появяваха съобщения, написани на ръка, които явно приканваха на събрания или на празненства; но какви събрания? какви празненства? Можеш да живееш години наред с китайци, без да разбереш техния начин на живот.

Обадих се все пак на познатия си, той обеща да провери и ми се звънна след два дни. Можело да си набавя сериозен пистолет, в много добро състояние, за десет хиляди франка — в цената се включваше солиден запас от патрони. Трябвало обаче да го почиствам редовно, за да не е ръждясал в мига, когато ще ми се наложи да го използвам. Отново заговорих за това с Валери. „Няма да мога — каза тя, — няма да мога да стрелям.“ „Дори и при смъртна опасност?“ Тя поклати глава: „Не… — повтори, — просто е невъзможно.“ Не настоях. „Когато бях малка — ми каза тя малко по-късно, — не бях в състояние да заколя дори кокошка.“ Честно казано, аз бях същият; но да убиеш човек ми се струваше много по-лесно.

За себе си, колкото и да е странно, не се страхувах. Вярно, че нямах почти никакви контакти с варварските орди, освен от време на време в обедната почивка, когато отивах да се поразходя във „Фором де Ал“^[2], където хитрото припокриване на силите на сигурността (полицията за опазване на обществения ред^[3], униформените полицаи, пазачите, наети от асоциацията на търговците) изключваха теоретически всякаква опасност. Движех се по спокойния терен на униформените и се чувствах малко като в Тоари^[4]. Знаех добре, че ако не бяха силите на реда, щях да бъда лесна плячка, макар и доста безинтересна; съвсем обикновено, облеклото ми на среден чиновник не можеше с нищо да ги изкуши. Колкото до мен, всички тия младежи, произлизащи от опасните класи, не ме привличаха с нищо; не ги разбирах, нито се опитвах да ги разбера. Не симпатизирах нито на техните увлечения, нито на ценностите им. Лично аз не бих направил и най-малкото усилие, за да притежавам часовник „Ролекс“, обувки „Найк“ или БМВ Z3; така и не успях да открия разликата между марковите стоки и стоките куча марка. В очите на света явно не бях прав. Съзнавах това — бях малцинство, следователно грешах. Трябваше да има някаква разлика между ризите „Ив Сен Лоран“ и останалите ризи, между мокасините „Гучи“ и мокасините „Андре“^[5]. И аз бях единственият, който не виждаше никаква разлика; този мой дефект обаче не беше достатъчен, за да осъдя света. Нима очакват от слепеца да си присвои ролята на експерт по изкуството на постимпресионизма? По силата на своето заслепление, което беше наистина неволно, аз се поставях извън една жива човешка действителност, достатъчно мощна, за да ражда всеотдайност и престъпления. Вън от съмнение е, че благодарение на своя полудивашки инстинкт тези младежи надушваха красивото; желанието им беше похвално и напълно в съответствие със социалните норми; тоест би било достатъчно само да намери своя подходящ израз.

И все пак, като се замисля, трябва да призная, че Валери и Мари-Жан — двете женски, макар и бегли в живота ми присъствия — проявяваха абсолютно безразличие към блузите „Кензо“ и чантите „Прада“; всъщност, доколкото ми беше известно, те си купуваха всякакви марки. Жан-Ив, който сред познатите ми беше облагодетелстван с най-високата заплата, имаше предпочитания към блузите с якички на „Лакост“; но го правеше някак машинално, по стар навик, без дори да провери дали любимата му марка не е била надмината по слава от по-скорошен конкурент. Някои от чиновниците на Министерството на културата, които познавах по физиономия (ако мога така да се изразя, защото след всяка нова среща с тях редовно забравях имената им, постовете им — всичко освен лицата им), си купуваха дизайнерски дрехи; но винаги ставаше дума за млади и световнонеизвестни дизайнери, разпространявани в един-единствен магазин в Париж, които, знаех, нямаше да се поколебаят да зарежат, ако случайно станеха по-известни.

Могъществото на „Найк“, „Адидас“, „Армани“, „Вюитон“ беше въпреки всичко неоспоримо; можех да намеря за това конкретни доказателства всеки път, когато прехвърлях „Фигаро“ и по-специално рубриките на бледорозовите му страници. Но кой точно освен младежите от крайните квартали бе причина за успеха на тези марки? Сигурно имаше цели сектори от обществото, които ми бяха неизвестни; освен ако не ставаше дума за замогналите се класи от Третия свят. Бях пътувал малко, бях живял малко и ставаше все по-ясно, че не разбирам много от съвременния свят.

 

 

На 27 септември се състоя събрание с единайсетте началници на селищата „Елдорадор“, дошли за случая в Еври. Беше обичайното, провеждано всяка година по едно и също време събрание, на което трябваше да се направи равносметка на резултатите от лятото и да се предвидят подобрения. Този път обаче то имаше особено значение. Първо, три от селищата щяха да сменят собствениците си — договорът с „Некерман“ беше наскоро подписан. Второ, в четири от останалите селища — тези, които преминаваха под названието „Афродита“ — началниците трябваше да се подготвят да съкратят наполовина персонала си.

Валери не присъстваше на събранието, тя имаше среща с представител на „Италтрав“, за да го запознае с проекта. Италианският пазар беше много по-раздробен от северноевропейския — макар и да беше първият италиански туроператор, финансовата мощ на „Италтрав“ не възлизаше дори и на една десета от тази на TUI; въпреки това един договор с тях можеше да докара полезна допълнителна клиентела.

Тя се върна от срещата си към деветнайсет часа. Жан-Ив беше сам в кабинета си, събранието беше току-що свършило.

— Как реагират?

— Зле. Всъщност ги разбирам, сигурно самите те се чувстват изправени на подсъдимата скамейка.

— Имаш намерение да смениш началниците на селищата?

— Това е нов проект; по-добре е да го започнем с нови екипи.

Гласът му беше много спокоен. Валери го изгледа учудено — в последно време беше набрал увереност — и твърдост.

— Сега съм убеден, че ще спечелим. По време на обедната почивка дръпнах настрани началника на Бока Чика в Сан Доминго. Исках да съм сигурен в нещата и да разбера какво прави, за да има 90% заетост на местата, независимо от сезона. Той започна да извърта, изглеждаше доста смутен, заговори ми за работа в екип. Накрая го попитах направо дали позволява на момичетата да се качват по стаите на гостите; беше наистина трудно да го накарам да си признае, страхуваше се от наказание. Бях принуден да му кажа, че това не ме смущава, дори напротив, че намирам инициативата му интересна. Едва тогава призна. Намирал за глупаво клиентите му да наемат стаи на два километра от селището, често без течаща вода и с риск да бъдат измамени, при положение че разполагат с всички удобства на място. Поздравих го и му обещах, че ще запази мястото си на началник селище, пък дори и да се окаже единственият.

Свечеряваше се; той светна лампата на писалището си и помълча известно време.

— За другите не изпитвам никакви угризения. Те са с почти един и същ профил — на бивши донжуани, дошли в удобно за тях време. Могли са да притежават всяка жена, която са си пожелавали, без да дават нищо насреща, въобразявайки си, че като са станали началници на селища, ще могат да се шматкат на слънце до пенсия. С тяхното време е свършено и толкова по-зле за тях. Сега имам нужда от истински професионалисти.

Валери кръстоса крака, погледна го, без да каже дума.

— А твоята среща с „Италтрав“?

— Мина добре. Без проблеми. Той схвана веднага какво подразбирам под „галантен туризъм“, дори се опита да ме сваля… Това им е хубавото на италианците, поне са предсказуеми… Накрая ми обеща да включи клубовете в каталога си, но ме предупреди да не си правя прекалени илюзии — „Италтрав“ е преди всичко голямо предприятие, защото е конгломерат от многобройни специализирани туристически агенции; сама по себе си фирмата няма ясна физиономия. Всъщност той действа малко като разпространител — можем да влезем в списъка му, но е наша работа да си създадем име на пазара.

— А с Испания докъде стигнахме?

— Имаме добра връзка с „Марсанс“. Те са почти същите, само дето са по-амбициозни и от известно време се опитват да се настанят във Франция. Боях се, че ще конкурираме тяхното предложение, но се оказа, че ни смятат за допълващи ги.

Тя се замисли за миг, преди да продължи.

— А за Франция какво ще правим?

— Все още не знам… Може да е глупаво от моя страна, но наистина се боя от някоя назидателна кампания в пресата. Естествено, можем да проучим пазара, да изпробваме идеята…

— Никога не си вярвал в тези неща.

— Не съм, така е… — той се поколеба за миг. — Всъщност съм склонен да прокарам на минимална степен идеята във Франция единствено чрез „Орортур“. С реклами в много специализирани списания, от рода на FHM или „Еко де Саван“^[6]. На първо време трябва да заложим наистина на Северна Европа.

 

 

Срещата с Готфрийд Рембке се състоя следващия петък. Вечерта преди нея Валери си направи успокояваща маска и си легна много рано. Когато се събудих в осем часа, тя беше вече готова. Резултатът беше впечатляващ. Беше облечена в черен костюм с много къса пола, която пристягаше очарователно дупето й, под сакото си беше сложила блуза от виолетова дантела, тясна и прозрачна на места, и аленочервен сутиен, силно деколтиран, който едновременно разкриваше и повдигаше високо гърдите й. Когато седна срещу леглото, забелязах черни чорапи, избледняващи в горния край и хванати с жартиери. Устните й бяха подчертани с тъмно червило, което малко биеше на лилаво, косите си беше вдигнала на кок.

— Действа ли? — попита ме тя лукаво.

— Действа супер. И все пак жените… — въздъхнах аз. — Когато умишлено разкриват някои неща…

— Това е облеклото ми на институционална съблазнителка. Облякох го донякъде и за теб; знаех, че ще ти хареса.

— Ре-еротизиране на предприятието… — избоботих аз. Тя ми подаде чаша кафе.

През цялото време, докато тръгна, не правих нищо друго, освен да я гледам как върви напред-назад, как става и сяда. Не беше кой знае какво, но действаше, в това нямаше никакво съмнение. Кръстосваше крака — и в горната част на бедрата се появяваше черна лента, която чрез контраста подчертаваше финия найлон. Кръстосваше ги по-плътно — и още по-нагоре се появяваше една дантелена лента, после жартиерите, бялата гола плът, началото на дупето. Прибираше ги един до друг — и всичко изчезваше отново. Навеждаше се над масата — и усещах как гърдите й потрепват под плата. Можех да прекарам часове наред така. Беше лесна, невинна, вечно блажена радост; едно непорочно обещание за щастие.

 

 

Трябваше да се срещнат в тринайсет часа в ресторант „Льо Дивелек“ на улица „Университетска“; Жан-Ив и Валери пристигнаха петнайсет минути по-рано.

— Как ще започнем разговора? — тревожеше се Валери, излизайки от таксито.

— Ами ще му кажеш, че искаме да отворим бардаци за шваби… — Жан-Ив направи уморена гримаса. — Не се тревожи, ама хич не се тревожи, той ще започне сам да задава въпроси.

Готфрийд Рембке пристигна точно в тринайсет часа. Още с влизането му в ресторанта, когато подаде палтото си на келнера, те разбраха, че е той. Със стегнато и солидно тяло, с лъщящ череп, с открит поглед и енергично ръкостискане — всичко в него лъхаше на лекота и динамичност и отговаряше идеално на представата, която човек би могъл да си създаде за големия шеф, особено за големия шеф германец. Просто се виждаше как тича нагоре-надолу по цял ден, става от леглото със скок, върти половин час педалите на гимнастическия уред в апартамента, после тръгва на работа с чисто новия си мерцедес, а по пътя слуша икономическите новини. „Този тип изглежда прекрасно…“ — измърмори Жан-Ив, надигайки се, за да го посрещне, широко усмихнат.

Всъщност през първите десет минути хер Рембке говори само за кухнята. Оказа се, че познава добре Франция, културата й, ресторантите й; имаше даже къща в Прованс. „Този тип е без грешка, без грешка…“ — си мислеше Жан-Ив, разглеждайки своето консоме от лангусти с кюрасо. „Rock and roll, Gotty“^[7] — добави наум той, потапяйки лъжицата си в яденето. Валери беше чудесна — слушаше внимателно със светнали очи, сякаш я бе омагьосал. Искаше да знае къде точно в Прованс, дали намира достатъчно време, за да ходи там и т.н. Беше си поръчала печени раци с ягоди и малини в сос салми.

— И така — продължи тя, без да променя тона си, — нашият проект заинтересува ли ви?

— Вижте — отвърна той трезво, — знаем много добре, че „галантният туризъм“ — той леко се запъна на израза — е една от основните мотивации на нашите сънародници, когато заминават във ваканция в чужбина — и това е разбираемо, защото нима може да има по-прекрасен начин за пътуване от този? Въпреки това никоя голяма група не се е заела с този проблем досега, което е доста странно, с изключение на няколко опита — всъщност твърде недостатъчни, — насочени към хомосексуалната ни клиентела. В крайна сметка, колкото и изненадващо да изглежда, става дума за девствен пазар.

— Върху това може да се спори, струва ми се, че манталитетът не е още съвсем узрял… — намеси се Жан-Ив, съзнавайки, че е казал голяма глупост — … от двете страни на Рейн… — довърши жалко той. Рембке му хвърли хладен поглед, сякаш го подозираше в подигравка; Жан-Ив заби отново нос в чинията си, като си обеща да мълчи до края на обеда. Валери така и така се справяше чудесно.

— Нека да не прехвърляме автоматично френските проблеми в Германия… — каза тя, кръстосвайки крака с невинно движение. Рембке съсредоточи отново вниманието си върху нея.

— Нашите сънародници — продължи той — са оставени да се оправят сами и са често жертва на посредници със съмнителна почтеност. Изобщо в сектора все още цари изключително аматьорство — пропуск, който носи огромни загуби за цялата професия.

Валери се съгласи с готовност. Келнерът донесе една печена светипетрова риба със зелени смокини.

— Вашият проект — подхвана той, след като погледна ястието си, — ни заинтересува също така, защото представлява истинско преобръщане на традиционните виждания за ваканционните клубове, формулата, която беше подходяща за началото на седемдесетте, не отговаря вече на очакванията на съвременния потребител. Отношенията между човешките същества на Запад станаха по-трудни — нещо, за което ние всички, естествено, съжаляваме… — продължи той, като хвърли отново поглед към Валери, която прибра с усмивка краката си един до друг.

Когато се върнах от работа в шест и четвърт, тя беше вече вкъщи. Учудих се — мисля, че това ми се случваше за първи път от началото на нашия съвместен живот. Беше седнала в ъгъла на канапето, все още по костюм, с леко разкрачени крака. Зареяла поглед в нищото, тя, изглежда, мислеше за щастие и нежност. За момента не осъзнах, но сега знам, че бях присъствал на нещо като оргазъм в професионален план.

— Добре ли мина? — попитах аз.

— Повече от добре. Върнах се направо след обеда, без да се отбивам в службата; просто не виждах какво повече може да се направи там до края на седмицата. Той не само се интересува от проекта, но има намерение да го превърне във водещ продукт, и то още през зимния сезон. Готов е да финансира издаването на каталог и рекламна кампания, специално ориентирана към немската публика. Мисли, че ще може сам да напълни действащите клубове; дори ни попита дали имаме планове за други. Единственото нещо, което иска в замяна, е изключителното право на продажби на неговия пазар — Германия, Австрия, Швейцария и Бенелюкс; между другото знаеше, че сме във връзка е „Некерман“.

— Наех за уикенда места — добави тя — в един център за таласотерапия в Динар. Мисля, че имам нужда. Можем да отскочим и до родителите ми.

 

 

Час по-късно влакът потегли от гара Монпарнас. Доста бързо, с изнизващите се километри, натрупаното напрежение се разпръсна — тя стана отново нормална, което значи секси и весела. Последните блокове на огромните крайни квартали изчезнаха в далечината; тежевето^[8] разви максималната си скорост малко преди да навлезем в долината Юрпоа. Над тъмната купчина зърнени силажи по посока на запад се издигаше почти незабележима червена ивица — денят свършваше. Вагонът ни беше първа класа — открит и с обърнати една срещу друга седалки; по масичките между тях вече светеха малки жълти лампи. От другата страна на пътеката жена на около четирийсет години, елегантна и изискана, по-скоро от класа, с руси коси, събрани в кок, прелистваше „Мадам Фигаро“^[9]. Бях си купил вестника и се опитвах без особен успех да се съсредоточа върху рубриките на бледорозовите му страници. От няколко години насам отглеждах идеята, че е възможно светът да се разшифрова и да се разберат процесите в него, като се изключи всичко, свързано с текущата политика, със социалната хроника или с културата; че е възможно да си изградиш правилна картина за историческото движение единствено чрез прочита на икономическите и борсовите новини. Затова се насилвах да чета ежедневно бледорозовите страници на „Фигаро“, понякога ги допълвах с още по-отблъскващите публикации в „Ле-з-Еко“ или „Ла Трибюн Дефосе“^[10]. До този момент тезата ми оставаше непотвърдена. Беше наистина възможно важни исторически информации да се крият в уводните статии с умерен тон или в колоните с цифри; вярно можеше да бъде обаче и обратното. Единственото сигурно заключение, до което бях достигнал, беше, че икономиката е без всякакво съмнение ужасяващо скучна. Вдигайки поглед от една кратка статия, която се опитваше да анализира падането на Никей^[11], забелязах, че Валери започваше отново да кръстосва и да прибира един до друг краката си; по лицето й пробягна лека усмивка. „Истински ад за Миланската борса“ — прочетох, преди да оставя вестника. Получих внезапна ерекция, откривайки, че тя вече беше успяла да си свали гащите. Премести се на седалката до мен и се сгуши до рамото ми. Свали сакото на костюма и го сложи на коленете ми. Хвърлих бегъл поглед вдясно — съседката ни беше все още потънала в четене на списанието си, по-скоро на някаква статия за зимните градини. Тя също носеше костюм с тясна пола и черни чорапи; беше от типа на така наречените възбуждащи буржоазки. Пъхайки ръка под проснатото отгоре сако, Валери хвана члена ми; бях по тънък памучен панталон, усещането беше ужасно силно. Нощта беше вече настъпила. Отпуснах се върху седалката и пъхнах ръка в блузата й. Повдигайки сутиена, обгърнах дясната й гърда с дланта си и започнах да възбуждам зърното с палеца и показалеца си. Някъде около Манс тя разкопча дюкяна ми. Движенията й бяха напълно недвусмислени и аз бях убеден, че нито един от номерата ни не убягва на съседката ни. Според мен е невъзможно да се издържи дълго на мастурбация, извършвана от наистина умела ръка. Малко преди Рен еякулирах, без да успея да потисна един приглушен вик. „Ще трябва да дам на химическо чистене костюма си…“ — каза спокойно Валери. Съседката ни хвърли откровено развеселен поглед.

Бях леко смутен, когато на гарата на Сен Мало установих, че се качва с нас на автобуса за центъра за таласотерапия; Валери беше невъзмутима, дори подхвана разговор с нея за различните лечебни услуги. Лично аз така и не прозрях съответните достойнства на калните бани, топлите и студените душове и компресите с водорасли; на другия ден се задоволих с плакнене в басейна. Точно се отпусках по гръб, съзнавайки смътно, че има подводни течения, които би трябвало да ми масажират гърба, когато пристигна Валери. „Нашата съседка от влака… — каза тя възбудено — току-що ме посвети в ползването на жакузи.“ Регистрирах информацията, без да реагирам. „Тя е в момента сама в хамама“ — добави тя. Последвах я веднага, загръщайки се с една хавлия. Пред хамама свалих банските си гащетата; ерекцията ми личеше под хавлиения плат. Влязох заедно с Валери и я оставих да мине напред сред парата — толкова гъста, че на два метра не се виждаше нищо. Въздухът беше напоен с много силна миризма на евкалипт, почти замайваща. Спрях пред белезникавото и горещо нищо, после чух стенание, идещо от дъното на помещението. Развързах колана на хавлията и се приближих; по кожата ми избиваха капки пот. Коленичила пред жената с ръце на задника й, Валери лижеше котенцето й. Тя беше наистина много красива жена, с идеално кръгли силиконови гърди, правилни черти и голяма, чувствена уста. Без да се изненада, тя извърна поглед към мен и обгърна члена ми с ръка. Приближих се още, минах зад нея и погалих гърдите й, търкайки члена си в дупето й. Тя разтвори бедра и се наведе напред, облягайки се на стената. Валери бръкна в джоба на хавлията си и ми подаде един презерватив, с другата ръка продължаваше да масажира клитора на жената. Проникнах в нея с един тласък, тя се беше вече разтворила, понаведе се още малко напред. Движех се напред-назад в нея, когато усетих ръката на Валери да се промъква между бедрата ми и да обгръща торбичките ми. После доближи отново уста до котенцето на жената; при всяко движение напред-назад усещах как езикът й се плъзга по члена ми. Отчаяно стегнах коремните си мускули в мига, в който жената получи оргазма си с щастливи и продължителни стонове, после се отдръпнах много бавно. Бях целият в пот, без да искам се задъхах, усетих, че се олюлявам, и приседнах на една пейка. Кълбетата пара продължаваха да се носят във въздуха. Чух звук на целувка, вдигнах глава — те се бяха прегърнали с притиснати една към друга гърди.

 

 

Любихме се малко по-късно, в края на следобеда, после отново вечерта, после отново на следващата сутрин. Подобно изстъпление не беше съвсем обичайно; и двамата съзнавахме, че ни предстои труден период, Валери щеше отново да оскотее от работа, от трудности, от пресмятания. Небето беше безупречно синьо, времето почти топло; беше несъмнено един от последните хубави уикенди преди настъпването на есента. След като се любихме в неделя сутринта, направихме дълга разходка по плажа. Забелязах с изненада неокласическите сгради, малко кич, на хотелите. Когато стигнахме в края на плажа, седнахме на скалите.

— Предполагам, че тази среща с германеца е била важна — казах аз. — Предполагам, че това е началото на нов challenge^[12].

— Това е за последен път, Мишел. Ако успеем сега, ще бъдем дълго време спокойни.

Хвърлих й недоверчив и малко натъжен поглед. Не вярвах особено на този вид доводи, напомняха ми на някои исторически книги с декларациите на политиците за наистина най-последната от всички последни, онази, която ще доведе до окончателен мир.

— Самата ти ми обясни, че капитализмът е в основата си състояние на непрекъсната война, непрекъсната битка, която не може да има край.

— Така е — съгласи се без колебание тя, — но не е задължително да се бият все едни и същи хора.

 

 

Една чайка излетя, набра височина и пое към океана. Бяхме почти съвсем сами в този край на плажа. Динар беше наистина спокоен курорт, поне през този сезон. Отнякъде ни приближи лабрадор, подуши ни, после си тръгна; стопаните му не се виждаха.

— Уверявам те — настояваше тя. — Ако потръгне както се надяваме, същата идеята може да се повтори в много страни. Само в Латинска Америка имаме Бразилия, Венецуела, Коста Рика. На други места можем да открием клубове в Камерун, Мозамбик, Мадагаскар, Сейшелските острови. В Азия също има непосредствени възможности: Китай, Виетнам, Камбоджа. За две-три години можем да се превърнем в безспорен авторитет; никой няма да посмее да инвестира на същия пазар; този път ще си извоюваме предимство в конкуренцията.

Не отговорих нищо, не виждах нищо, с което да й отговоря; в крайна сметка на дъното на идеята бях аз. Приливът се качваше, в пясъка се образуваха вадички, които умираха в краката ни.

— Още повече че този път ние наистина ще поискаме голям пакет акции. Ако успеем, няма да могат да ни откажат. А когато си акционер, преставаш да се бориш — другите се борят вместо теб.

Тя млъкна, погледна ме колебливо. Това, което казваше, беше смислено, имаше някаква логика в него. Вятърът леко се засили; започвах да огладнявам. Ресторантът на хотела беше чудесен — имаше изключителни пресни морски плодове, рибата бе приготвена по вкусни и изискани рецепти. Върнахме се пеша по влажния пясък.

— Аз имам пари… — казах внезапно, — не бива да забравяш, че имам пари.

Тя спря и ме погледна изненадано; самият аз не очаквах да произнеса тези думи.

— Знам, че жените вече не ги издържат — продължих малко смутено, — но никой не ни кара да сме като другите.

Тя ме погледна спокойно в очите.

— Когато получиш парите от къщата, ще имаш общо максимум три милиона франка… — каза тя.

— Да, горе-долу толкова.

— Това не е достатъчно; не е напълно достатъчно. Ще ни трябва още малко. — И продължи до върви мълчешком. — Имай ми доверие… — каза тя в мига, в който влизахме в стъклената тераса на ресторанта.

След обеда, малко преди гарата, отидохме да видим родителите на Валери. Щяла да има отново ужасно много работа, обясни им тя; нямало да може да ги посети преди Коледа. Баща й я погледна с примирена усмивка. Беше добра дъщеря, казах си аз, привързана и внимателна; беше чувствена любовница, гальовна и смела; и сигурно, ако й се удадеше случаят, щеше бъде любяща и мъдра майка. „Нозете й са от чисто злато, бедрата й като колоните на Йерусалимския храм.“ Продължавах да се питам какво точно бях направил, за да заслужа жена като Валери. Вероятно нищо. Мога само да ги установя, казах си, проявленията на света; подхождайки емпирично, добросъвестно, аз ги установявам; не мога да направя нищо, друго освен да ги установя.