Мишел Уелбек
Платформата (21)

9

Микробусът за Баракоа тръгваше в осем часа сутринта; събраха се около петнайсет души. Вече бяха имали възможност да се запознаят един с друг и всички сипеха несекващи хвалебствия по адрес на делфините. Възторгът на пенсионерите (мнозинството), на двете логопедки, които ходеха заедно на почивка, и на двойката студенти намираше естествено израз в различни лексически форми; но от всичко се разбираше едно — уникално преживяване.

После разговорът се прехвърли върху характеристиките на клуба. Погледнах към Жан-Ив — седнал сам по средата на автобуса, беше сложил до себе си бележник и писалка. Приведен, с полузатворени очи, той се съсредоточаваше, за да може да хване всяко едно от изказванията. Явно разчиташе на този етап, за да събере най-много полезни впечатления и наблюдения.

И по въпроса за клуба туристите, изглежда, постигнаха консенсус. Аниматорите бяха единодушно оценени като „симпатяги“, но забавните програми — като безинтересни. Стаите бяха добри, с изключение на прекалено шумните, разположени близо до озвучителната уредба. Що се отнасяше до храната, тя беше оценена с пълно единодушие като сносна.

Нито един от присъстващите не беше участвал в събуждането с гимнастика, в аеробиката, във въвеждането в салсата или в испанския. В крайна сметка най-хубавото нещо беше плажът, още повече че беше спокоен. „Анимацията и озвучаването се възприемат като по-скоро досадни“, отбеляза Жан-Ив в бележника си.

Бунгалата се радваха на всеобщо одобрение, още повече че бяха далече от дискотеката. „Следващия път ще настояваме за бунгало!“ — заяви твърдо як пенсионер, в разцвета на възрастта си, явно свикнал да командва; всъщност бе прекарал цялата си кариера в търговската реализация на вината „Бордо“. Двамата студенти бяха на същото мнение. „Дискотеката е излишна“, записа Жан-Ив и си припомни с тъга всичките напразно вложени средства.

 

 

След разклона за Кайо Саетия пътят ставаше все по-лош. Имаше дупки и цепнатини, понякога по цялата половина на шосето. Шофьорът беше принуден непрекъснато да прави слаломи и ние се тресяхме на седалките си, люшкани наляво и надясно. Хората реагираха с възгласи и смях. „Добре е, добра група са… — каза ми тихичко Валери. — Хубавото при «откритията» е, че можеш да им наложиш отвратителни условия, за тях те са част от приключението. В случая вината е наша — за такъв път се осигуряват джипове.“

Малко преди Моа шофьорът изви надясно, за да избегне една огромна дупка. Колата бавно забуксува, после спря в един коловоз. Шофьорът форсира докрай мотора — гумите се пързаляха в кафеникавата кал, микробусът остана неподвижен. Той се ожесточи и опита още няколко пъти без резултат. „Добре… — каза търговецът на вина и скръсти игриво ръце, — май ще се наложи да слезем и да бутаме.“

Слязохме от колата. Пред нас се простираше огромна равнина, покрита с напукана кафява пръст, видът й беше направо нездравословен. Локви застояла вода, почти черна на цвят, бяха заобиколени от високи изсъхнали и белезникави треви. В дъното се извисяваше гигантска фабрика от тъмни тухли; двата й комина бълваха гъст дим. От фабриката излизаха огромни тръби, почти изцяло ръждясали, които се кръстосваха на зигзаг насред долината без видима посока. А долу стърчеше метално пано, на което Че Гевара призоваваше работниците към революционно развитие на производителните сили — то също започваше да ръждясва. Въздухът беше наситен с някаква воня, която се разнасяше от самата кал, а не от локвите.

Коловозът не беше много дълбок, микробусът потегли отново благодарение на дружните ни усилия. Всички се качиха обратно, като се поздравяваха. Малко по-късно обядвахме в ресторант за морски плодове. Жан-Ив проверяваше нещо в бележника си със загрижен вид; не беше се докоснал до яденето.

— В почивката с открития — заключи той след дълги размишления — се започва добре; но за формулата на самия клуб наистина не виждам какво можем да направим.

Валери го гледаше спокойно и си сърбаше айскафето; имаше вид на човек, на когото изобщо не му пука.

— Естествено, можем винаги да уволним екипа за забавления, това ще намали разходите по заплатите.

— Да, няма да е зле.

— Няма ли да е малко радикално като мярка? — разтревожи се той.

— Не се тревожи. Пък и да си аниматор във ваканционно селище не е подходяща квалификация за млади хора. От нея оглупяват и стават мързеливи, освен това няма развитие. Най-много да стигнат до шеф на селището или телевизионен водещ.

— Добре… Значи намалявам разходите за заплати; забележи обаче, че не получават много. Изглежда, това няма да е достатъчно, за да конкурираме германските клубове. Довечера ще направя виртуална проба с таблиците на компютъра, но не ми се вярва да можем.

Тя кимна с пълно безразличие, нещо от рода: „Опитай, това не може да ни навреди.“ В момента малко ме учудваше, намирах я наистина овладяна. Вярно е, че се чукахме много, а чукането несъмнено успокоява — показва колко относителни са целите ни. Жан-Ив пък, изглежда, умираше от нетърпение да се нахвърли на таблиците, дори се зачудих дали няма да помоли шофьора да извади компютъра му от багажника. „Не се тревожи, ще намерим разрешение…“ — каза му Валери, като го потупа приятелски по рамото. Това сякаш го успокои за известно време и той се върна послушно на мястото си в микробуса.

 

 

През последната част от маршрута пътниците говореха най-вече за Баракоа, крайната ни цел; те, изглежда, знаеха вече почти всичко за този град. На 28 октомври 1492 година Христофор Колумб хвърлил котва в залива, чиято идеална форма на окръжност му направила силно впечатление. „Възможно най-прекрасната гледка“, записал той в корабния си дневник. По това време областта била обитавана единствено от индианците таино. През 1511-а Диего Веласкес основал града Баракоа; това бил първият испански град в Америка. В продължение на повече от четири века той бил изолиран от останалата част на острова — до него можело да се стигне само с кораб. През 1963-а построяването на виадукта „Ла Фарола“ го свързало по суша с Гуантанамо.

Пристигнахме малко след три часа; градът се простираше покрай залива, който образуваше наистина почти идеален кръг. Удовлетворението бе всеобщо и изразено с възгласи на възхищение. В крайна сметка онова, което любителите на изследователските пътешествия търсят, е потвърждение на вече прочетеното в пътеводителите. Всъщност те бяха клиенти мечта — Баракоа със скромната си една звезда в гида „Мишлен“ не рискуваше да ги разочарова. Хотелът „Ел Кастильо“, разположен в стара испанска крепост, се извисяваше над града. Погледнат отгоре, той изглеждаше великолепен; но всъщност не по-великолепен от повечето градове. В действителност беше доста безличен със своите жалки панелни блокове, сивкавочерни, толкова гнусни, че изглеждаха необитавани. Реших да остана при басейна, както и Валери. Имаше трийсетина стаи, всички заети с туристи от Северна Европа, които, изглежда, бяха дошли поради една и съща причина. Първо забелязах две англичанки на около четирийсет години, по-скоро пълни; едната беше с очила. Бяха придружени от двама метиси с безгрижен вид, най-много на по двайсет и пет години. Те се чувстваха свободно в тази ситуация, разговаряха и се шегуваха с дебеланите, държаха ги за ръка, обгръщаха талиите им. Лично аз не бих бил способен на такава работа; питах се дали са му намерили цаката — нещо или някой, за когото да мислят, за да получат ерекция. В един момент двете англичанки се качиха до стаите си, а типовете останаха да разговарят край басейна; ако се интересувах действително от човечеството, можех да ги заговоря, да се опитам да науча повече. В крайна сметка беше достатъчно да онанират правилно, ерекцията можеше да бъде несъмнено от съвсем механичен характер; биографиите на проститутки можеха да ме осведомят по този въпрос, но аз разполагах само с „Разговор върху духа на позитивизма“. Докато прелиствах първата глава, озаглавена: „Народната политика, която е винаги социална, трябва да стане най-вече морална“, забелязах една млада германка, която излизаше от стаята си, придружена от едър чернокож. Тя приличаше наистина на германка, такива, каквито си ги представяме — с дълги руси коси и сини очи, с приятно и стегнато тяло, с големи гърди. Като тип физика те са много привлекателни, проблемът е, че бързо се скапват, от трийсет години нататък предстои работа, изсмукване на мазнините, силикон; за момента обаче всичко беше още наред, тя беше дори истински възбуждаща, кавалерът имаше късмет. Позачудих се дали плаща колкото англичанките, дали има фиксирана тарифа за мъжете и жените; и тук би трябвало да разпитам, да разуча. Но тая работа беше твърде уморителна за мен; реших да се кача в стаята си. Поръчах си коктейл и бавно му се наслаждавах на балкона. Валери се печеше на слънце, топваше се от време на време в басейна и в мига, в който влизах, за да си полегна, забелязах, че е подхванала разговор с германката.

Тя се качи в стаята към шест часа; бях заспал насред четенето. Махна банския си костюм, взе си душ и дойде при мен с пешкир около кръста; косите й бяха леко влажни.

— Ще кажеш, че това е фиксидея, но разпитах германката, за да разбера с какво чернокожите са по-добри от белите. Ами да, прави впечатление, че белите жени предпочитат да спят с африканци, а белите мъже с азиатки. Трябва да разбера защо, важно е за работата ми.

— Има бели мъже, които харесват негърките… — отбелязах аз.

— Това е по-рядко, сексуалният туризъм е много по-малко разпространен в Африка, отколкото в Азия. Всъщност изобщо туризмът.

— Какво ти отговори тя?

— Обичайното — чернокожите са по-малко напрегнати, по-мъжествени, имат чувство за празник; знаят как да се забавляват, без да изпадат в крайности, не ти създават проблеми.

Този отговор на младата германка беше, вярно, банален, но очертаваше основата за една правдоподобна теория — накратко, белите бяха потиснати негри, които се стремяха да намерят загубената си сексуална невинност. Естествено, това не обясняваше тайнственото привличане, което упражняваха азиатките, нито сексуалния авторитет, с който според свидетели се ползваха белите в Черна Африка. Затова очертах основите на друга теория, по-сложна и по-съмнителна — с една дума, белите искат да са мургави и да научат негърските танци; черните искат да са със светла кожа и с прави коси. Цялото човечество клони към метизацията и всеобщо обезличаване; като начало използва най-елементарното средство — сексуалността. Единственият, който е довел процеса докрай, е Майкъл Джексън — той не е вече нито бял, нито черен, нито млад, нито стар; дори в известен смисъл не е вече нито мъж, нито жена. Никой не може истински да си представи интимния му живот; проумял категориите на обикновеното човечество, той е успял да излезе извън техните рамки. Затова и може да бъде смятан за звезда, дори за най-голямата звезда — всъщност първата в историята на света. Всички останали — Рудолф Валентино, Грета Гарбо, Марлене Дитрих, Мерилин Монро, Джеймз Дийн, Хъмфри Богарт — могат да бъдат смятани най-много за талантливи артисти, които само са възпроизвеждали човешката участ, пресъздавали са я естетически; Майкъл Джексън е първият, който се е опитал да отиде малко по-далеч.

Това беше привлекателна теория и Валери ме изслуша внимателно; самият аз обаче не бях истински убеден. Бихме ли могли да заключим, че първият киборг, първият човек, който приеме да имплантират в мозъка му частица изкуствен разум, който да е от извънземен произход, ще стане моментално звезда? Вероятно да, но това беше вече извън темата. И макар да беше звезда, Майкъл Джексън със сигурност не беше секс символ; ако искаха да предизвикат масово движение на туристи, което би оправдало големите инвестиции, трябваше да се обърнат към примитивните сили на привличане.

 

 

Малко по-късно Жан-Ив и останалите се върнаха от обиколката на града. Местният исторически музей бил посветен най-вече на обичаите на индианците таино, първите жители на района. Изглежда, че били водили спокойно съществуване, основано на селскостопанство и риболов; почти са нямали конфликти със съседни племена; испанците не срещнали никакви трудности при изтребването на тези така малко подготвени за бой същества. Днес от тях не е останало нищо освен минимални генетически следи във физиката на някои хора, културата им била напълно изчезнала, можела е спокойно и изобщо да не съществува. В някои от рисунките, направени от свещениците, които са се опитали да ги заинтригуват с посланията на Евангелието, те или обработвали земята, или приготвяли храна около огъня; жени с голи гърди кърмели децата си. Всичко това създавало впечатление ако не за рай, то поне за една бавна история; пристигането на испанците ускорило решително нещата. След класическите конфликти между колониалните сили, които били навремето господари на положението, през 1898 година Куба станала независима, за да мине почти веднага под американско владичество. В началото на 1959-а, след няколко години гражданска война, революционните сили, водени от Фидел Кастро, победили редовната армия и принудили Батиста да избяга. Поради наложеното тогава на целия свят разделение на два блока Куба била бързо принудена да се сближи със съветския блок и да наложи режим от марксически тип. Лишен от материална подкрепа след разпадането на Съветския съюз, този режим беше днес към края си. Валери нахлузи една къса пола, цепната отстрани, и малка блуза с черни дантели; имахме време за един коктейл преди вечеря.

Всички се бяха събрали край басейна и съзерцаваха слънцето, което залязваше над залива. Близо до брега бавно ръждясваха останки от кораб. Други, по-малки корабчета плаваха сякаш на място във водата; всичко това създаваше впечатление на изоставеност. От улиците под нас не се разнасяше никакъв шум; няколко фенера колебливо светнаха. На масата на Жан-Ив седеше човек на около шейсет години, с мършаво, изхабено лице и мизерен вид; и един друг, много по-млад, най-много на трийсет години, в когото разпознах управителя на хотела. Бях го наблюдавал на няколко пъти следобеда, разхождаше се нервно около масите, притичвайки от едно място на друго, за да провери всички ли са обслужени; лицето му изглеждаше подядено от непрекъснато безпокойство, без повод. Като ни видя, той стана, донесе два стола, повика келнера, осигури незабавното му идване; после хукна към кухнята. Старият човек хвърли безнадежден поглед към басейна, към двойките, настанени около масите, и явно към света изобщо. „Бедният кубински народ — продума той след дълго мълчание. — Вече нямат какво да продават, с изключение на телата си.“ Жан-Ив ни обясни, че живее наблизо и че е бащата на управителя на хотела. Бил участвал в революцията преди повече от четирийсет години, бил в първите военни батальони, които преминали на страната на въстанието на Кастро. След войната работил в завода за никел в Моа, първо като обикновен работник, после като главен майстор и накрая — след като завършил следването си — като инженер. Положението му на герой от революцията позволило на сина му да получи важен пост в туристическата промишленост.

— Провалихме се — каза той с глух глас, — и заслужихме провала си. Имахме много достойни ръководители, изключителни хора, идеалисти, за които доброто на родината бе преди личния им интерес. Спомням си за il commendante Че Гевара в деня, когато дойде да открие завода за какао в нашия град; виждам отново смелото му, честно лице. Никой никога не можа да каже, че il commendante се е обогатил, че е търсил облаги за себе си и за семейството си. Такъв беше случаят и с Камило Сиенфуегос, и с всичките ни революционни ръководители, дори и с Фидел — Фидел обича властта, това е сигурно, иска всичко да е под негов надзор; но е безкористен, не притежава великолепни резиденции, нито има сметки в Швейцария. Та така, Че беше тук, откри завода, произнесе реч, с която призоваваше кубинския народ след въоръжената борба за независимост да спечели мирната битка на производството; това беше малко преди да замине за Конго. Можехме прекрасно да спечелим тази битка. Тук е много плодороден район, земята е богата, вода има достатъчно, какво не вирее тук — кафе, какао, захарна тръстика, най-различни екзотични плодове. Почвата е богата на никелова руда. Имахме свръхмодерен завод, построен с помощта на руснаците. Само за шест месеца производството спадна наполовина от нормалното — всички работници крадяха шоколад, необработен и на плочки, раздаваха го на семействата си, препродаваха го на чужденци. И това се повтори във всички заводи, в цялата страна. Когато нямаше какво да крадат, работниците работеха лошо, бяха мързеливи, винаги болни, отсъстваха за щяло и нещяло. Години наред се опитвах да им говоря, да ги убедя да се постараят малко за доброто на страната — срещнах само разочарование и провал.

Той млъкна; денят догаряше над Юнке, една странна планина с тайнствено отсечен връх във формата на маса, която се извисяваше над хълмовете и която беше направила силно впечатление и на Христофор Колумб. От трапезарията долиташе тракането на съдове. Какво точно може да накара човешките същества да вършат скучна и тежка работа? Струваше ми се, че това е единственият политически въпрос, който си заслужава да бъде зададен. Свидетелството на стария работник беше смазващо, безпощадно — според него причината беше единствено нуждата от пари; във всеки случай излизаше, че революцията не бе успяла да създаде новия човек, който да е чувствителен към по-алтруистичните подбуди. И така кубинското общество, както всички общества, не представляваше нищо повече от един тромав механизъм за далавери, изграден с цел да позволи на някои да избегнат скучната и тежка работа. Само дето далаверите бяха завършили с провал и никой вече не хранеше илюзии, никого не го крепеше надеждата, че някой ден ще се радва на плодовете на общия труд. В резултат на това вече нищо не вървеше, вече никой не работеше, нито произвеждаше каквото и да било, и кубинското общество бе престанало да е в състояние да осигури прехраната на членовете си.

Другите участници в екскурзията се надигнаха и тръгнаха към масите. Търсех отчаяно нещо оптимистично, нещо, с което да вдъхна вяра на стария човек, някакво общо послание на надеждата; но уви, такова нещо нямаше. Както той горчиво предчувстваше, Куба щеше скоро да стане отново капиталистическа и от революционните надежди, които бе хранил, нямаше да остане нищо — само чувството за провал, безполезност и срам. Неговият пример нямаше да бъде нито уважаван, нито следван, за бъдещите поколения той щеше да бъде дори повод за отвращение. Беше се борил, после беше работил цял живот, абсолютно напразно.

Пих доста по време на цялата вечеря; накрая съвсем се натрясках; Валери ме гледаше с известно безпокойство. Танцьорките на салса се подготвяха за представлението, бяха облечени в плисирани поли и разноцветни, прилепнали към телата горнища. Настанихме се на терасата. Знаех горе-долу какво искам да кажа на Жан-Ив; дали моментът обаче беше подходящ? Усещах го малко объркан, но спокоен. Поръчах последен коктейл и запалих цигара, преди да се обърна към него.

— Наистина ли искаш да намериш нова формула, за да спасиш своите хотел-клубове?

— Естествено, нали затова съм тук.

— Предложи клуб, където хората могат да се чукат. Именно това им липсва най-много. Ако не изкарат поне една авантюра по време на почивката си, те се връщат недоволни. Не смеят да си го признаят, може би дори не си дават сметка за това, но следващия път сменят фирмата.

— Но те могат да се чукат, всичко е измислено така, че дори да ги насърчава, това е принципът на клубовете; защо не го правят, не знам.

Отхвърлих възражението му с едно махване с ръка:

— И аз не знам, но не там е работата; няма никакъв смисъл да търсиш причините за явлението, ако този израз има изобщо някакъв смисъл. Сигурно има нещо, което вече пречи на западняците да спят един с друг; може би е свързано с нарцисизма, с чувството за индивидуалност, с култа към доброто изпълнение, няма значение, факт е обаче, че като станат на двайсет и пет — трийсет години, хората започват да срещат трудности при осъществяването на нови сексуални срещи; а продължават да изпитват нужда от това, това е нужда, която изчезва много бавно. И прекарват трийсет години от живота си, почти цялата си зряла възраст, в състояние на непрестанна незадоволеност.

По средата на алкохолното опиянение, точно преди оскотяването, човек преминава понякога през моменти на крайно просветление. Сексуалният упадък на Запада беше несъмнено социологично, масово явление, което би било напразно да се опитваме да обясним с един или друг индивидуален психологически фактор; един поглед върху Жан-Ив беше достатъчен, за да си даде човек сметка, че той беше идеално доказателство за тезата ми, чак стряскащо идеално. Не само че не чукаше вече, но вече нямаше и истинско желание, дори по-лошо — чувстваше как тази загуба на живот се сраства с плътта му, самият той започваше да надушва миризмата на смъртта.

— И все пак… — възрази той след дълго колебание, — чувал съм, че клубовете за групов секс имат известен успех.

— Не, напротив, те се котират все по-малко. Откриват се много нови заведения, но ги закриват почти веднага, защото нямат клиенти. Всъщност в Париж има само две заведения, които се задържаха, „Крис и Маню“ и „2 + 2“, а и те се пълнят само в събота вечер — за населено място с десет милиона жители това е твърде малко, да не говорим колко малко е то в сравнение с началото на 90-те години. Клубовете за групов секс са симпатична формула, но все по-малко модна, защото хората нямат вече никакво желание да разменят каквото и да е било, те не отговарят на съвременния манталитет. Според мен размяната на партньори има точно толкова шансове да оцелее днес, колкото автостопът през 70-те години. Единственото, което отговаря действително на някакви нужди в момента, е СМ…

В този момент Валери ми хвърли изплашен поглед, дори ме ритна по прасеца. Погледнах я изненадано, бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера — не, естествено, че нямаше да спомена Одре; махнах й успокоително с ръка. Жан-Ив не беше забелязал паузата.

— И така — продължих аз, — от една страна, имаш няколко стотици милиона западняци, които разполагат с всичко, което пожелаят, само дето не намират сексуално удовлетворение — а търсят, търсят непрестанно, но не намират нищо и са нещастни до мозъка на костите си. От друга страна, няколко милиарда нямат нищо, изпукват от глад, умират млади, живеят при нездравословни условия, нямат повече какво да продават освен телата си, чиято сексуалност е непокътната. Просто е, наистина е просто за разбиране — налице са идеални условия за размяна. В това има толкова пари, че човек дори не може да си ги представи — повече, отколкото в информатиката, повече, отколкото в биотехнологиите, повече, отколкото в медийните индустрии; няма нито един икономически сектор, който може да се сравни с това.

Жан-Ив не отговори нищо; в този момент оркестърът поде ново парче. Танцьорките бяха красиви и усмихнати, плисираните поли се развяваха, разкриваха щедро мургавите бедра; те потвърждаваха чудесно тезата ми. В началото помислих, че няма да каже нищо, че просто ще смели идеята. Но след около най-малко пет минути той заговори:

— Тази твоя система е неприложима в мюсюлманските страни…

— Не виждам проблема, оставяш ги на „Елдорадор — открития“. Дори можеш да се ориентираш към по-тежка формула, с трекинг, екологични опити, нещо от типа на survivor^[1] в краен случай, което можеш да наречеш „Елдорадор — приключение“ — ще се продава добре във Франция и в англосаксонските страни. А клубовете със сексуална ориентация биха вървели добре в средиземноморските страни и в Германия.

Този път той наистина се усмихна.

— Трябваше да направиш кариера в бизнеса… — каза полушеговито. — Имаш идеи…

— Да, идеи… — Виеше ми се леко свят, вече не успявах дори да различа танцьорките; изпих коктейла си на един дъх. — Да, може би имам идеи, но съм неспособен да се потопя в сметките по прилагането им, да изготвя предварителен бюджет. Иначе да, идеи имам…

 

 

Не си спомням вече продължението на вечерта, сигурно съм заспал. Когато се събудих, бях изтегнат върху кревата си, Валери, легнала гола до мен, дишаше равномерно. Събудих я, като мръднах, за да взема пакета си с цигари.

— Доста се натряска вчера…

— Да, но онова, което казах на Жан-Ив, беше сериозно.

— Мисля, че и той го възприе така… — Тя погали корема ми с върха на пръстите си. — Освен това мисля, че си прав. Наистина, сексуалното освобождаване на Запад си изпя песента.

— Знаеш ли защо?

— Не… — Тя се поколеба и добави: — Не, всъщност наистина не знам.

Запалих цигара, облегнах се на възглавниците и казах: „Направи ми минет.“ Тя ме погледна изненадано, но сложи ръка на торбичките ми и приближи уста. „Ето“ — извиках аз с тържествуваща физиономия. Тя спря и ме изгледа с изненада. „Виждаш ли, аз ти казвам: «Направи ми минет» — и ти ми го правиш. Но ти самата нямаше желание.“

— Не, не се сетих за това; но то ми доставя удоволствие.

— Именно това е учудващото при тебе — ти обичаш да доставяш удоволствие. Да предлагаш тялото си като приятен обект, да доставяш удоволствие безкористно — именно това западняците не умеят вече да правят. Те са загубили изцяло чувството за даряване. Колкото и да се напрягат, те не успяват вече да възприемат секса като нещо естествено. Не само се срамуват от собственото си тяло, което не е на висотата на стандартите, наложени от порното, но поради същите причини не изпитват вече никакво влечение към тялото на другия. Не е възможно да се прави любов без някакво отдаване, тя е приемане, поне временно, на състоянието на зависимост и на слабост. Екзалтацията на чувствата и обсебеността от секса имат един и същ произход — и двете произлизат от частичната забрава за себе си; това е област, в която не можеш да се осъществиш, без да изгубиш себе си. Ние сме станали студени, рационални, с прекалено съзнание за индивидуалното си съществуване и правата си; желаем преди всичко да избегнем отчуждението и зависимостта; освен това сме обсебени от собственото си здраве и хигиената — а те съвсем не са идеалните условия, за да правиш любов. При това положение професионализацията на секса на Запад е станала неизбежна. Естествено, има и СМ. Това е един чисто разумен свят, с точни правила, с предварително договорени споразумения. Мазохистите се интересуват единствено от собствените си усещания, опитвайки се да разберат докъде могат да стигнат в болката, малко като спортистите на крайностите. Садистите, това е друга работа, те стигат възможно най-далеч, изпитват желание да унищожават — ако можеха да обезобразяват и да убиват, щяха да го направят.

— Дори нямам желание да си припомням — каза тя, потръпвайки, — това наистина ме отвращава.

— Защото си останала сексуална по животински. Всъщност ти си нормална, не приличаш на западнячките. Организираният с всичките му правила СМ може да привлече само изискани, рационални хора, които са загубили вкус към секса. За останалите има само едно разрешение — порнопродуктите, секс с професионалистки; а ако искат истински секс — страните от Третия свят.

— Добре… — тя се усмихна. — Мога ли сега да продължа с минета?

Отпуснах се на възглавниците и й се оставих. Смътно съзнавах в този момент, че съм попаднал в същността на нещо — бях убеден, че в икономически план съм прав, предвиждах потенциална клиентела от 80% възрастни западняци, но знаех, че понякога на хората им е трудно да приемат простите идеи.