Мишел Уелбек
Платформата (20)

8

Когато се събудих, бях сам в леглото и имах леко главоболие. Станах, залитайки, запалих цигара; след няколко всмуквания се почувствах малко по-добре. Нахлузих един панталон, излязох на терасата, която беше покрита с пясък — явно през нощта е имало вятър. Денят едва започваше, небето изглеждаше облачно. Повървях няколко метра по посока на морето и забелязах Валери. Тя се гмуркаше във вълните, загребваше на няколко пъти с ръце, изправяше се и се гмуркаше отново.

Спрях, всмуквайки от цигарата си; вятърът беше хладен, колебаех се дали да се присъединя към нея. Тя се обърна, видя ме и извика: „Хайде, идвай!“ — и размаха към мен ръка. В този миг слънцето проби облаците и я освети отпред. Светлината сияеше по гърдите и бедрата й; пяната в косата и космите на пубиса й искреше. Останах няколко секунди като вкаменен, осъзнавайки същевременно, че това е картина, която няма да забравя никога, една от онези картини, които, казват, преминават пред очите ни в секундите преди смъртта.

Угарката опари пръстите ми; хвърлих я на пясъка, съблякох се и тръгнах към морето. Водата беше хладна, много солена — една наистина живителна баня. Ивица от слънце блестеше върху водата и се точеше право към хоризонта; поех дъх и се гмурнах в слънцето.

По-късно се сгушихме и двамата в една кърпа и загледахме как денят се вдига над океана. Облаците се разпръснаха постепенно, осветените повърхности ставаха все по-широки. Понякога сутрин всичко изглежда просто. Валери отметна кърпата, излагайки тялото си на слънцето. „Нямам желание да се обличам…“ — каза тя. „Поне мъничко…“ — пошегувах се. Не много високо над водата, изследвайки повърхността й, се носеше птица. „Обичам много да плувам, обичам много да се любя… — каза тя още. — Но не обичам да танцувам, не знам как да се забавлявам и винаги съм мразела събиранията. Това нормално ли е?“

Дълго се колебах, преди да й отговоря.

— Не знам… — казах накрая. — Само знам, че и с мен е така.

 

 

Нямаше много хора по масите на закуската, но Жан-Ив беше тук, седнал вече на кафе с цигара в ръка. Не беше бръснат и правеше впечатление на човек, който не е спал добре; махна ни леко с ръка. Настанихме се отсреща му.

— Добре ли мина с италианката? — попита го Валери, нахвърляйки се на бърканите яйца.

— Не особено, не. Започна да ми разказва, че работи в маркетинга, че има проблеми с приятеля си и затова е тръгнала сама на почивка. Писна ми и си легнах.

— Трябва да пробваш камериерките…

Той се усмихна неопределено, смачка угарката в пепелника.

— Какво ще правим днес? — запитах аз. — Така де, нали се предвиждаше ден на открития.

— А, да… — каза Жан-Ив с уморено изражение. — Всъщност почти. Тоест нямахме време да организираме кой знае какво. За първи път работя със социалистическа страна; изглежда, в социалистическите страни им е сложно да подготвят нещата в последния момент. Та с една дума, днес следобед има нещо с делфини… — Той се поправи, помъчи се да уточни: — Всъщност, ако съм разбрал добре, става дума за представление с делфини, след което можем да плуваме с тях. Предполагам, да се качваме по гърбовете им или нещо от този род.

— А, да, знам го това — намеси се Валери, — пълна тъпотия. Всички мислят, че делфините са много мили, дружелюбни и така нататък бозайници. Всъщност грешат, те се събират на групи със строга йерархия, в които господства един мъжки, и са по-скоро агресивни — често между тях се разразяват смъртоносни битки. Единствения път, когато се опитах да плувам с делфини, една женска ме ухапа.

— Добре, добре — Жан-Ив разпери ръце успокоително. — Във всеки случай днес следобед има делфини за онези, които желаят. Утре и вдругиден ще направим двудневна екскурзия в Баракоа. Сигурно не е лошо, поне се надявам да е така. А после… — той се замисли за миг. — Май това е всичко. А, не, за последния ден, преди да вземем самолета, има предвидена закуска с лангусти и посещение на гробището в Сантяго.

Няколко мига мълчание последваха това изявление.

— Да — поде отново с мъка Жан-Ив, — мисля, че малко поосрахме този маршрут. Освен това… — продължи той след известен размисъл — имам чувството, че нещата не вървят добре в този клуб. Искам да кажа, независимо от мен. Вчера, в дискотеката, не забелязах да се оформят особено много двойки, дори и сред младите. — Той млъкна пак за малко. — Ecco^[1]…

— Социологът имаше право… — каза Валери.

— Кой социолог?

— Лагариг. Социологът по поведенията. Имаше право, че сме далеч от времето на загорелите.

Жан-Ив довърши кафето и поклати горчиво глава.

— Наистина… — каза той с отвращение, — ама наистина никога нямаше да повярвам, че един ден ще се докарам дотам да изпитвам носталгия по времето на загорелите.

 

 

За да стигнем до плажа, трябваше да изтърпим атаките на няколко продавачи на някакви тъпи местни сувенири; все пак се ядваше, не бяха нито прекалено много, нито прекалено нахални, можеше да се отървеш от тях с усмивка и жест на извинение. През деня кубинците имаха достъп до плажа на клуба. Те нямат какво толкова да предложат, нито пък да продадат, ми обясни Валери, но се опитват, доколкото могат. Явно, че в тази страна никой не успяваше да преживее от заплатата си. Нищо не вървеше като хората; липсваше бензин за моторите, резервни части за машините. Оттук и този елемент на селскостопанска утопия, който се усещаше при прекосяването на селата: селяните оряха с биволи, возеха се на каруци… Но тук не ставаше дума за утопия, нито за екологично възстановяване — това беше действителността на една страна, която не бе успяла да остане в индустриалната епоха. Куба съумяваше все още да изнася някои селскостопански продукти като кафе, какао, захарна тръстика, но промишленото производство бе спаднало до нула. Трудно се намираха дори и най-елементарните стоки за потребление като сапун, хартия, химикалки. Единствените добре снабдени магазини бяха онези, в които стоките бяха вносни и където се плащаше с долари. Всички кубинци следователно преживяваха благодарение на странични дейности, свързани с туризма. Най-привилегированите бяха онези, които работеха директно в туристическата индустрия, останалите, по един или друг начин, се стремяха да се снабдят с долари чрез допълнителни услуги или някакъв трафик.

Изтегнах се на пясъка, за да размисля. Загорелите мъже и жени, сновящи между столовете с туристи, ни възприемаха единствено като ходещи портфейли, нямаше какво да си правим илюзии, същото беше във всички страни от Третия свят. Онова, което беше типично за Куба, бяха очебийните затруднения в промишленото производство. Лично аз бях абсолютно некомпетентен в областта на промишленото производство. Бях абсолютно годен за епохата на информацията, тоест за нищо. Валери и Жан-Ив, и те като мен умееха само да използват информацията и капиталите; използваха ги интелигентно и конкурентоспособно, докато аз го правех по-рутинно и бюрократично. Но нито един от трима ни, нито пък някой от познатите ми, не би бил способен например в случай на ембарго, наложено от чужда сила, да осигури съживяването на промишленото производство. Нямахме никаква представа от топенето на метали, от изработването на части, от термомоделирането на пластмасата. Да не говорим за по-новите предмети като оптическите влакна или микропроцесорите. Живеехме в свят, състоящ се от предмети, чието изработване, осъществяване като възможности, начин на съществуване ни бяха абсолютно непознати. Огледах се наоколо, изпаднал в паника от току-що осъзнатото — ето тук имаше пешкир, слънчеви очила, крем против изгаряне, книга джобен формат на Милан Кундера. Хартия, памук, стъкло — свръхмодерни машини, сложни системи за производство. Банският костюм на Валери например — не бях в състояние да разбера процеса на производството му — се състоеше от 80% изкуствен каучук и 20% полиуретан. Сложих двата си пръста в сутиена — под конструкцията от индустриални нишки усетих живата плът. Пъхнах пръстите си малко по-надолу, усетих зърното да се втвърдява. Това беше нещо, което можех да правя, което знаех да правя. Слънцето ставаше постепенно смазващо. Във водата Валери свали бикините си. Обви кръста ми с краката си и легна по гръб като дъска. Котенцето й се разтвори. Проникнах гъвкаво в нея, движейки се напред-назад в ритъм с вълните. Нямах алтернатива. Спрях точно преди да се изпразня. Върнахме се да се изсушим на слънце.

Една двойка мина покрай нас — висок чернокож и момиче с много бяла кожа, с нервно лице, къси коси, което говореше и го гледаше и се смееше прекалено високо. Беше явно американка, може би журналистка от „Ню Йорк Таймс“, или нещо от този род. Всъщност, ако човек се вгледаше, имаше доста смесени двойки на този плаж. Малко по-надалеч двама едри руси мъже, малко подпухнали, с носово произношение, се смееха и се шегуваха с две великолепни момичета с бакърена кожа.

— Нямат право да ги водят в хотела… — каза Валери, проследила погледа ми. Дават стаи под наем в съседното село.

— Мислех, че американците не могат да идват в Куба.

— По принцип не могат; но минават през Канада или Мексико. Всъщност те са бесни, че загубиха Куба. Човек може да ги разбере… — каза тя замислено. — Ако има страна в света, която се нуждае от сексуален туризъм, това са те. Но за момента американските фирми са блокирани, нямат абсолютно никакво право да инвестират. Страната така и така ще стане отново капиталистическа, въпрос на години е, но дотогава теренът е свободен за европейците. Затова „Орор“ не иска да се откаже, въпреки че клубът среща трудности — това е моментът да се спечели предимство в конкуренцията. Куба е уникална възможност в областта Антили-Кариби.

— Е да… — продължи тя с лековат тон, след известно мълчание. — Така говорим в моите професионални среди… в света на глобалната икономика.