Мишел Уелбек
Платформата (2)

2

Всичко има край, нощта също. От вцепенението, в което бях изпаднал като гущер, ме изтръгна гласът — ясен и звучен — на капитан Шомон. Извиняваше се, нямал време да мине снощи. Предложих му кафе. Докато водата се загряваше, той намести подвижния си компютър върху кухненската маса, включи принтера. Така щял да ми даде да препрочета и да подпиша показанията си още сега; измърморих нещо в одобрение. Жандармерията, твърде погълната от административни задачи, страдаше от това, че не може да се посвети на истинската си мисия — разследването; нещо, което бях успял да заключа от различните телевизионни предавания. Тук той вече горещо се съгласи. Ето разпит, който тръгвал на добра основа, в атмосфера на взаимно доверие. „Windows“ се включи с тихичко весело избръмчаване.

Смъртта на баща ми беше настъпила вечерта или през нощта на 14 ноември. Този ден бях на работа; на работа бях и на 15-и. Естествено, могло е и да се кача на колата, да убия баща си и да измина пътя на отиване и на връщане през нощта. Какво съм правил вечерта или през нощта на 14 ноември? Доколкото ми беше известно — нищо; нищо особено. Във всеки случай нямах никакъв спомен; но пък ставало все пак дума за по-малко от седмица. Нямах нито редовна сексуална партньорка, нито близък приятел; при тези обстоятелства как да си спомня? — дните минават и това е всичко. Хвърлих поглед, изпълнен със съжаление, към капитан Шомон; исках да му помогна или поне да го насоча към някаква диря в разследването. „Ще видя в тефтера си…“ — казах. Не очаквах нищо от тази инициатива; странно, все пак на датата 14-и имаше номер на подвижен телефон, а под него име: Корали. Коя Корали? Тефтерът ми беше пълен с какво ли не.

— Мозъкът ми е като решето… — казах с безнадеждна усмивка. — Но май бях на откриване на изложба.

— Откриване на изложба? — чакаше той търпеливо с пръсти няколко сантиметра над клавиатурата.

— Работя в Министерството на културата. Подготвям проекти за финансиране на изложби, понякога и на представления.

— На представления?

— Представления… съвременен балет… — чувствах се окончателно сринат, обзет от срам.

— С една дума, вие работите в областта на културата.

— Точно така… Може и тъй да се нарече.

Гледаше ме със симпатия, примесена със сериозност. Знаеше за съществуването на културен сектор, смътно знаеше, но знаеше наистина. С тази професия сигурно му се беше случвало да среща най-различни хора; никоя социална среда не му бе напълно непозната. Жандармерията — това е вид хуманизъм.

Останалата част от разговора протече почти нормално; бях гледал социални телевизионни филми, бях подготвен за този вид диалог. Да съм чувал баща ми да има врагове? Не, но не бях чувал и за приятели, честно казано. Във всеки случай баща ми не беше достатъчно значителен, за да има врагове. Кой би могъл да се възползва от смъртта му? Е добре, аз. Кога е било последното ми посещение? Вероятно през август. В службата няма много работа през август, но колегите ми са принудени да излязат в отпуска заради децата си. Аз оставам в Париж, играя пасианс на компютъра и си взимам дълъг уикенд около 15-и; тогава посещавам баща си. Имал ли съм всъщност добри отношения с баща си? Да и не. По-скоро не, но го посещавах веднъж или два пъти в годината, което не е чак толкова лошо.

Той повдигна рамене. Усещах, че показанията ми са към своя край; искаше ми се да му кажа повече. Изпитвах ирационална симпатия към капитан Шомон, ненормална. Вече зареждаше принтера си. „Баща ми беше много спортен тип! — казах рязко. Той ме стрелна изпитателно с очи. — Не знам… — продължих, като отчаяно разперих ръце, — просто исках да кажа, че спортуваше много.“ С жест на раздразнение той включи принтера.

След като подписах показанията си, изпроводих капитан Шомон до вратата. „Съзнавам, че съм ви разочаровал като свидетел“ — казах му аз. „Всички свидетели ни разочароват…“ — отвърна той. Известно време размишлявах върху този афоризъм. Пред нас се простираше безкрайната скука на полята. Капитан Шомон се качи на своето Пежо 305, щял да ме държи в течение за напредъка на следствието. В държавната служба при смърт на роднина по съребрена линия имаш право на три дни отпуска. Имах възможността да се помотая, да си купя от местните камамбери; но поех веднага по автострадата за Париж.

Прекарах последния ден от отпуската си в различни туристически агенции. Обичах туристическите каталози, тяхната абстрактност, начина им да свеждат местата по света до една ограничена поредица от възможни радости и тарифи; особено ценях системата от звездички, с която се посочваше степента на щастие, на която човек имаше право да се надява. Не бях щастлив, но ценях щастието и продължавах да се стремя към него. Според модела Маршал купувачът е рационален индивид, който иска да получи максимум удовлетворение в съответствие с цената; моделът Верблен пък анализира влиянието на групата върху процеса на купуване (в зависимост от това дали индивидът се отъждествява, или се разграничава от нея). Моделът Коупланд показва, че процесът на купуване е различен в зависимост от категорията на продукта/услугата (обикновена покупка, планирана покупка, специална покупка); моделът Бодреяр-Бекер пък счита, че да консумираш, означава също и да произвеждаш знаци. Аз лично се чувствах най-близо до модела на Маршал.

Когато се върнах на работа, заявих на Мари-Жан, че имам нужда от почивка. Мари-Жан е моята колежка; заедно с нея подготвяме проектите за изложби, заедно с нея работим за съвременната култура. Тя е жена на трийсет и пет години, с руси прави коси, с много светлосини очи; не знам нищо за интимния й живот. В йерархията заема място малко над моето, но предпочита да не го показва, в службата държи да набляга върху работата в екип. Всеки път, когато приемаме някоя наистина важна личност — представител на Дирекцията за изобразителни изкуства или член на кабинета на министъра — тя изтъква понятието екип. „А ето и най-важния човек в отдела! — възкликва тя, нахлувайки в кабинета ми, — този, който жонглира със счетоводните отчети и цифрите… Без него съм наистина загубена!“ След което се разсмива; важните посетители също се смеят или най-малкото се усмихват щастливо. Аз също се усмихвам, доколкото мога. Опитвам се да си се представя като жонгльор; всъщност владеенето на простите аритметични действия ми е напълно достатъчно. Макар на практика Мари-Жан да не прави нищо, работата й е действително най-сложната — трябва да следи теченията, мрежите, тенденциите; веднъж поела културна отговорност, тя може всеки миг да бъде обвинена в закостенялост, дори в мракобесничество; това е опасност, от която тя трябва да предпазва себе си и същевременно да предпазва институцията. Тя е в непрекъсната връзка с художниците, с галеристите, с издателите на списания, за мен напълно неизвестни; тези телефонни разговори й доставят голямо удоволствие, защото страстта й към съвременното изкуство е истинска. Лично аз нямам нищо против — не съм нито защитник на занаята, нито борец за връщане към традициите в живописта, проявявам сдържаността, която подхожда на началника на счетоводството. Естетическите и политическите въпроси не са от моята компетентност; не е моя работа да измислям или да одобрявам нови подходи и нови отношения към света; отказах се от това още когато раменете ми започнаха да се отпускат и лицето ми да става все по-тъжно. Присъствал съм на много изложби и на техните откривания, на представления, станали забележителни. Заключението ми днес е недвусмислено — изкуството не е в състояние да промени живота. Поне не моя.

 

 

Бях съобщил на Мари-Жан за траура си; тя ме прие със съчувствие и сложи ръка върху рамото ми. Молбата ми за отпуска й се стори съвсем естествена. „Нужно ти е да си направиш равносметка, Мишел — разсъди тя, — да намериш себе си.“ Опитах се да си представя как ще стане това, реших, че несъмнено има право. „Сесилия ще поеме временно текущите предварителни проекти, ще говоря с нея.“ За какво точно намекваше и коя беше Сесилия? Огледах се, видях един проект за афиш и си спомних. Сесилия беше дебело червенокосо момиче, което непрекъснато ядеше Кадбъри^[1] и беше постъпило в отдела преди два месеца — една от онези с временните договори или с договорите, целящи социалното приобщаване на младите, тоест доста незначителна фигура. Всъщност точно преди смъртта на баща ми работех върху проектобюджета на изложбата „Горе ръцете, хъшлаци!“, която трябваше да се открие през януари в Бур-ла-Рен. Ставаше дума за фотографии на полицейски насилия, заснети с телеобектив в Ивелин; не беше обаче документална работа, а по-скоро процес на театрализиране на пространството, съпътстван от препратки към различни полицейски сериали, разиграващи се в Los Angeles Police Department^[2]. Художникът бе предпочел подхода fun^[3] пред онова, което би се очаквало от едно социално изобличение. С една дума, интересен проект, нито много скъп, нито много сложен; дори и тъпачка като Сесилия би могла да даде завършен вид на проектобюджета.

 

 

Обикновено се отбивах на връщане от работа в някое пийпшоу. Струваше ми петдесет франка, понякога седемдесет, когато еякулацията се забавяше. Гледката на катеричките в движение изплакваше мозъка ми. Противоречивите тенденции във видеофилмите за съвременно изкуство, равновесието между реставрацията на паметници на културата и подкрепата на живото творчество… всичко това бързо се изпаряваше пред лесната магия на катеричките в движение. Прилежно изпразвах тестикулите си. По същото това време Сесилия се тъпчеше с шоколадени сладкиши в близката до министерството сладкарница; основанията ни бяха почти едни и същи.

Рядко наемах самостоятелно отделение за петстотин франка; това ставаше, когато хуят ми беше зле, когато ми изглеждаше като малък взискателен придатък, безполезен, вмирисан на сирене; тогава изпитвах нужда някое момиче да го вземе в ръцете си, да се прехласва, макар и престорено, пред мощта на члена ми и богатството на семето му. Та както и да е, прибрах се преди седем и половина. Започнах с „Въпроси за шампион“, чийто запис бях програмирал на видеото си, после продължих с националните новини. Кризата около „лудата крава“ не ме интересуваше, хранех се предимно с пюре със сирене Муслин. Вечерта продължаваше. Не бях нещастен, имах сто двайсет и осем канала. Към два часа сутринта приключих с турски музикални комедии.

Така изминаха няколко дни, относително спокойни, преди капитан Шомон да ми се обади отново. Нещата били много напреднали, открили предполагаемия убиец, било дори повече от предположение, всъщност човекът признал. Щели да организират възпроизвеждане след два дни, бих ли желал да присъствам? „О, да — казах, — да.“

Мари-Жан ме поздрави за това смело решение. Говори ми за активния период на траур, за енигмата на родството; използваше социално приемливи думи, почерпени от един доста ограничен списък, но това нямаше особено значение — усещах, че храни топли чувства към мен, това беше изненадващо и беше добре. У жените поне има топли чувства, казах си, качвайки се на влака за Шербург; дори и в работата си те са склонни да създават топли отношения, трудно им е да действат в свят, изцяло лишен от топли отношения, в подобна атмосфера не могат да се осъществят. Страдат от тази слабост, рубриките „Психо“ на „Мари-Клер“^[4] им го напомнят с постоянство — по-добре би било да поставят ясна граница между професионалното и емоционалното; но не успяват, което рубриките „Истински случки“ на „Мари-Клер“ доказват със същото постоянство. Някъде около Руан се замислих отново върху подробностите на случая. Голямото разкритие на капитан Шомон е, че Айша е имала „интимни връзки“ с баща ми. Колко често и до каква степен? Не е могъл да разбере, пък и това се оказало без значение за напредъка на следствието. Един от братята на Айша признал доста бързо, че идвал „да иска обяснение“ от стария човек, че разговорът се разгорещил и че го оставил като мъртъв върху бетонния под на котелното.

Възпроизвеждането на събитията се водеше, както си му е редът, от съдия-следователя, дребен човек, сух и строг, облечен с фланелен панталон и тъмно поло, с лице, изкривено в непрекъсната гримаса на раздразнение; капитан Шомон овладя положението бързо, като истински церемониалмайстор. Бодър и пъргав, той посрещаше участниците, казваше им по една дума за добре дошли, водеше ги до мястото им — изглеждаше много щастлив. Беше първият му случай на убийство и го беше разрешил за по-малко от седмица; в тази мръсна и банална история той беше единственият истински герой. Свлечена на един стол, явно смазана, с черна забрадка около лицето, Айша едва повдигна очи при пристигането ми; явно избягваше да погледне към мястото, където се намираше брат й. Заобиколен от двама жандарми, той беше забил упорито поглед в една точка на пода. Имаше вид на типичен най-обикновен грубиян; не изпитвах капка съчувствие към него. Вдигайки очи, той срещна погледа ми, явно ме идентифицира. Знаеше за ролята ми, вероятно го бяха предупредили — според дивашките схващания аз имах право на отмъщение, бях отговорен за пролятата кръв на баща ми. Осъзнал връзката, която се пораждаше между нас, аз го гледах, без да ми трепне окото; позволих на омразата бавно да ме завладее, дишах по-леко, беше приятно и силно усещане. Ако имах оръжие, щях да го ликвидирам без колебание. Да премахна този боклук, ми се струваше не само незначителен акт, но дори добродетелна, положителна постъпка. Един от жандармите очерта с тебешир следите по пода и възпроизвеждането започна. Според обвиняемия нещата били много прости — по време на разговора той се ядосал и блъснал силно баща ми, който паднал по гръб и си строшил черепа в пода; обзет от ужас, той избягал веднага.

Явно лъжеше и капитан Шомон го установи без особено затруднение. Огледът на черепа показваше настървеност — имаше многобройни контузии, дължащи се вероятно на серия от ритници. Освен това лицето на баща ми беше удряно в пода, за да изхвръкне окото му от орбитата си. „Не си спомням…“ — каза обвиняемият. Обзе ме бяс. Наблюдавайки нервните му ръце, тясното му и лошо лице, човек лесно можеше да му повярва — беше действал непредумишлено, вероятно възбуден от удара на черепа в пода и вида на бликналата кръв. Планът му за защита бе ясен и правдоподобен, щеше да се справи много добре пред съда — няколко години условно, не повече. Капитан Шомон, доволен от начина, по който бе протекъл следобедът, се готвеше да обобщи. Станах от стола си и се отправих към остъклената врата. Нощта падаше — няколко овни приключваха деня си. Те също бяха глупави, може би дори по-глупави от брата на Айша, но в гените им не беше програмирано насилието. В последната вечер от живота си те щяха да заблеят от ужас, сърдечният им ритъм щеше да се ускорява, копитцата им отчаяно да заритат; после щеше да последва пистолетният изстрел, животът им да ги напусне, телата им да се превърнат в месо. Разделихме се с няколко ръкостискания; капитан Шомон ми благодари за присъствието.

Видях отново Айша на другия ден — следвайки съвета на агента за недвижими имоти, бях решил да почистя основно къщата преди първите огледи. Предадох й ключовете и тя ме изпрати до гарата в Шербург. Зимата превземаше горичката, плътни слоеве мъгла се трупаха над плетовете. Не беше лесно помежду ни. Тя познаваше сексуалните органи на баща ми, което създаваше известна нелепа интимност. Всичко беше абсолютно удивително — тя имаше вид на сериозно момиче, а баща ми изобщо не приличаше на прелъстител. Вероятно е притежавал някои привлекателни черти и качества, които не бях съумял да открия; трудно ми беше всъщност дори да си спомня чертите на лицето му. Хората живеят един до друг като волове; едва успяват от време на време да споделят бутилка алкохол.

Фолксвагенът на Айша спря на площада пред гарата; съзнавах, че би било по-добре да кажа няколко думи, преди да се разделим. „И така…“ — казах аз. След няколко секунди тя се обърна към мен с глух глас: „Ще напусна областта. Един приятел може да ми намери сервитьорско място в Париж; ще продължа следването си там. Семейството ми тъй и тъй ме смята за курва.“ Промърморих нещо с разбиране. „В Париж има повече хора…“ — заявих напосоки и с болка; колкото и да се напъвах, това беше всичко, което успях да кажа за Париж. Изключителната безсъдържателност на репликата ми, изглежда, не я обезкуражи. „Не очаквам нищо от семейството си — продължи тя със сдържан гняв. — Те не са само бедни, но на всичкото отгоре са и тъпи. Преди две години баща ми отиде на поклонение в Мека; оттогава не става за нищо. Братята ми са още по-зле — поддържат се взаимно в тъпотата си, наливат се с пастис и се смятат за единствени пазители на правата вяра; позволяват си да се отнасят към мен като към мръсница, защото предпочитам да работя, вместо да се оженя за някой тъпак като тях.“

„Наистина, като цяло мюсюлманите не са цвете… — промълвих смутено. Взех си сака, отворих вратата. — Мисля, че ще успеете…“ — измънках неубедително. В този момент ме осени видение — миграционни потоци, които пресичат Европа под формата на кръвоносни съдове; мюсюлманите се явяваха като съсиреци, които бавно се разнасяха. Айша ме гледаше с известна подозрителност. Студът нахлу в колата. Наложих си с разума да изпитам известно желание към вагината на мюсюлманките. Усмихнах се малко насила. Тя се усмихна на свой ред, но по-откровено. Стисках й дълго ръката, усещах топлината на пръстите й, продължих, докато не усетих кръвта, която бавно пулсираше в китките й. На няколко крачки от колата се обърнах, за да й махна. Все пак пътищата ни се бяха кръстосали, все пак нещо се беше случило.

Настанявайки се във вагона Корал^[5], си казах, че трябваше да й дам пари. А може би не, може би щеше да го изтълкува зле. В този миг, по странен начин, осъзнах за първи път, че ще стана богат човек, или поне относително богат. Прехвърлянето на сметките на баща ми вече беше извършено. Що се отнася до останалото, бях възложил продажбата на колата на един гаражист, продажбата на къщата — на агент за недвижими имоти; всичко се бе уредило по възможно най-простия начин. Стойността на собствеността се определяше от законите на пазара. Естествено, имаше поле за договаряне — 10% от двете страни, не повече. Курсът на облагане също не беше загадка — достатъчно бе да се направи справка в брошурките, чудесно направени и разпространявани от Данъчната дирекция.

Не се съмнявах, че баща ми е имал на няколко пъти намерение да ме лиши от наследство; накрая се беше отказал, сигурно си е рекъл, че е прекалено сложно, много постъпки с несигурен резултат (хич не е лесно да обезнаследиш децата си, законът ти дава твърде ограничени възможности — малките мръсници не само ти вгорчават живота, но и се възползват след това от всичко, което си натрупал с огромни усилия). Най-вече си е рекъл, че няма смисъл — какво му пука какво ще стане след смъртта му? Така е разсъждавал според мен. Но независимо от това, старият глупак беше мъртъв и аз щях да продам къщата, в която беше прекарал последните си години; щях също така да продам тойотата „Ленд Крузър“, която му служеше за пренасянето на пакети минерална вода Евиан от „Казино Гигант“^[6] в Шербург. Самият аз живея до Ботаническата градина, за какво ми е на мен някаква си тойота „Ленд Крузър“? Освен за да пренасям с нея равиоли с рикота от пазара Муфтар, за нищо друго. Когато става дума за наследство по права линия, данъците наследство не са много големи — дори ако взаимната привързаност не е била особено силна. Като извадим данъците, щях да получа около три милиона франка. Това представляваше около петнайсет пъти годишната ми заплата. Представляваше и онова, което един неквалифициран работник в Западна Европа може да се надява да спечели за цял живот работа; не беше лошо. Добро начало, за да изплувам или поне да опитам.

След няколко седмици сигурно щях да получа писмо от банката. Влакът приближаваше Байьо, вече си представях как щеше да протече разговорът. Професионалистът от банката щеше да е установил значителното положително салдо в сметката ми и щеше да пожелае да се срещне с мен — кой няма в един или друг момент от живота си нужда от партньор за инвестиции? Малко недоверчив, аз щях да предпочета по-сигурните възможности; той щеше да приеме тази реакция — толкова честа — с лека усмивка. По-голямата част от новоизлюпените инвеститори — и той го знаеше добре — предпочитаха сигурността пред печалбата; между колеги това беше често повод за шеги. Не бива да разбирам погрешно условията му — наложи ли се веднъж да се разпореждат с наследството си, дори и по-възрастните действат понякога като истински новаци. Той от своя страна ще се опита да привлече вниманието ми с малко по-различен сценарий — разбира се, ще имам достатъчно време да размисля. Защо да не вложа две трети от авоарите си в инвестиция без изненади, но със слаб доход? Останалата една трета бих могъл да заделя за по-рискована, но затова пък с възможности за истинска печалба инвестиция. Знаех, че след няколко дни размисъл щях да отстъпя пред аргументите му. Той щеше да се почувства окрилен от моето съгласие, да подготви документите, искрящ от ентусиазъм — и ръкостискането ни в мига на сбогуването ни щеше да бъде недвусмислено сърдечно.

Живеех в страна на умерен социализъм, където притежаването на материални блага бе подсигурено от строго законодателство, а банковата система — изградена върху мощни държавни гаранции. Освен ако не рискувах отвъд границите на законността, нямаше риск от злоупотреба или умишлен фалит. С една дума, нямаше основание за безпокойство. Всъщност никога не съм го и имал — след сериозно следване, макар и не блестящо, много бързо се ориентирах към обществения сектор. Беше към средата на осемдесетте, в началото на модернизацията на социализма, по времето, когато прочутият Жак Ланг^[7] покриваше с блясък и слава държавните културни институции; началната ми заплата беше съвсем прилична. А после започнах да старея, преминавайки безпроблемно през редуващите се политически промени. Бях любезен, коректен, ценен от началниците и колегите ми; сдържан като темперамент, не съумях да завържа истински приятелства. Вечерта се спущаше бързо над областта Лизийо. Защо никога не бях проявил в работата си страст, подобна на тази на Мари-Жан? Защо изобщо никога не бях проявил истинска страст в живота си?

Изминаха още няколко седмици, без да ми донесат отговор на този въпрос; докато сутринта на 23 декември не взех такси за Роаси.^[8]