Мишел Уелбек
Платформата (19)

7

В края на месец август ми се обади агентът по недвижими имоти в Шербур, за да ми съобщи, че е намерил купувач за къщата на баща ми. Човекът искал да намаля малко цената, но бил готов да плати в брой. Приех веднага. Много скоро значи щях да получа малко повече от един милион франка. По това време работех по проекта на една пътуваща изложба, която се състоеше в пускането на жаби върху колоди с карти, разпръснати по мозайката на една оградена площадка — върху някои от плочките бяха издълбани имената на велики хора в историята ни като например Дюрер, Айнщайн или Микеланджело. Основният бюджет отиваше за закупуването на колодите, трябваше да се сменят доста често; от време на време трябваше да се сменят и жабите. Художникът изявяваше желание поне за откриването в Париж да има колоди от карти таро; за провинцията беше готов да се задоволи с обикновени карти. Реших да замина за една седмица в Куба с Жан-Ив и Валери, в началото на септември. Имах намерение да си платя пътуването, но тя ми каза, че ще го уреди с групата.

— Няма да ви преча на работата… — обещах аз.

— Ние всъщност няма да работим, ще се държим като обикновени туристи. Онова, което ще правим, е почти нищо, но е най-важното — ще се опитаме да разберем какво не се приема, защо в този клуб няма истинска атмосфера, защо хората не се връщат оттам възторжени от отпуската си. Ти няма да ни пречиш; напротив, можеш да ни бъдеш много полезен.

 

 

Качихме се на самолета за Сантяго де Куба на 5 септември, петък следобед. Жан-Ив не можа да се удържи да не си вземе лаптопа, но имаше отпочинал вид в светлосиньото си поло, беше готов за ваканция. Малко преди да излетим, Валери сложи ръка на бедрото ми, отпускайки се със затворени очи. „Никак не се безпокоя, все ще открием нещо…“ — беше ми казала тя в момента на тръгването.

Трансферът от летището трая два часа и половина. „Първата черна точка… — отбеляза Валери. — Трябва да проверим дали няма полет до Холгин.“ Пред нас в автобуса две дами на около шейсет години, с трайно накъдрени синкавосиви коси, бърбореха непрестанно, насочвайки една друга вниманието си към по-интересните подробности в обстановката — мъже, които режеха захарна тръстика, един лешояд, който летеше над ливадите, два вола, които се прибираха в обора си… Бяха твърдо решени да се интересуват от всичко, изглеждаха сухи и устойчиви; останах с впечатлението, че няма да бъдат лесни клиентки. И наистина, в момента на разпределение на стаите бърбораната А настоя с ожесточение да получи стая в съседство с бърбораната Б. Подобен вид искане не беше предвидено, служителката на рецепцията не разбираше нищо, наложи се да бъде извикан шефът на селището. Той беше на около трийсет години, с глава на коч и с враждебен вид, бръчки на загриженост красяха ниското му чело, приличаше ужасно на Наги^[1]. „Спокойно, добре… — каза той, след като му обясниха проблема, — спокойно, добре, скъпа госпожо. Тази вечер не е възможно, но утре си заминават хора и ще ви сменим стаята.“

Едно пиколо ни заведе до бунгалото ни с изглед към плажа, включи климатичната инсталация и се оттегли с долар бакшиш.

— Ето, че сме тук… — каза Валери, сядайки на леглото. — Храната се сервира под формата на бюфет. Това е формулата, при която всичко е включено в цената — закуските и коктейлите също. Дискотеката е отворена от 23 часа. За масажите и осветлението на тенискортовете през нощта се плаща допълнително.

Целта на туристическите предприятия е срещу определена сума, за определено време да направи хората щастливи. Тази задача може да се окаже лесна, но може също така да се окаже и невъзможна — зависи от характера на хората, от предложените услуги и от други фактори. Валери свали панталона и блузата си. Аз се изтегнах на другия креват близнак. Извор на непрестанно удоволствие, винаги на разположение, половите органи съществуват. Богът, който е сътворил нашето нещастие, който ни е направил преходни, тщеславни и жестоки, е предвидил и тази форма на лека компенсация. Ако от време на време нямаше малко секс, от какво би се състоял животът? Безполезна битка срещу ставите, които се схващат, кариесите, които се образуват. При това всичко това е ужасно скучно — тъканите, които се втвърдяват от колагена, образуването на микробни пространства във венците. Валери разтвори бедрата си над устата ми. Носеше съвсем малки гащички с бледолилава дантела. Дръпнах плата и намокрих пръстите си, за да погаля устните. Тя от своя страна разкопча панталона ми и взе в шепата си члена ми. Започна да масажира мъдете ми нежно, без да бърза. Сложих една възглавница, за да може устата ми да е на височината на котенцето й. В този миг забелязах една камериерка, която метеше пясъка на терасата. Пердетата не бяха дръпнати, големият остъклен прозорец беше широко отворен. Срещайки погледа ми, момичето избухна в смях. Валери се изправи и й направи знак да се приближи. Тя не помръдна, колебаейки се, облегната на метлата. Валери стана, отиде при нея и протегна ръцете си. Веднага щом влезе вътре, момичето започна да разкопчава копчетата на престилката си — не носеше отдолу нищо освен бели памучни гащи; трябва да беше на около двайсет години, тялото й беше кафяво, почти черно, имаше малки стегнати гърди и много издадено дупе. Валери дръпна пердетата; станах и аз на свой ред. Момичето се казваше Маргарита. Валери взе ръката й и я сложи върху члена ми. Тя избухна отново в смях, но започна да движи нагоре-надолу ръката си. Валери свали бързо сутиена и гащите си, изтегна се на леглото и започна да се гали. Маргарита се поколеба още един миг, после смъкна гащите си и клекна между бедрата на Валери. Първо разгледа котенцето й, галейки я с ръка, после приближи устата си и започна да я лиже. Валери сложи ръка върху главата на Маргарита, за да я води, като продължаваше да ми бие чекия с другата. Усетих, че ще се изпразня; изскубнах се и отидох да потърся презерватив в тоалетната си чанта. Бях толкова възбуден, че ми беше трудно да го открия, после да го сложа, очите ми се премрежваха. Задникът на малката негърка се движеше в такт с всяко нейно навеждане и изправяне между Валери. Проникнах в нея отведнъж, котенцето й бе разтворено като плод. Тя изстена тихо и подложи задничето си по-наблизо до мен. Започнах да се движа напред-назад в нея, малко безразборно, виеше ми се свят, тялото ми бе разтърсвано от спазмите на удоволствието. Нощта падаше, в стаята вече не се виждаше почти нищо. Сякаш носейки се от друг свят, стенанията на Валери все повече се усилваха. Сграбчих задника на Маргарита, влизайки в нея все по-силно и по-силно, без дори да се опитвам да се сдържам. В мига, в който Валери извика, се изпразних и аз. За миг-два имах чувството, че се освобождавам от теглото си, че плувам във въздуха. После усещането за тегло се възвърна, почувствах се изведнъж изтощен. Отпуснах се на кревата в прегръдките им.

 

 

По-късно различих смътно Маргарита, която се обличаше, Валери, която ровеше в чантата си, за да й даде нещо. Целунаха се на прага на вратата; вън беше тъмно.

— Дадох й четирийсет долара… — каза Валери, лягайки до мен. — Това е цената, която плащат западняците. За нея това е една месечна заплата.

Тя запали нощната лампа. Движещите се отвън силуети се открояваха върху пердетата като сенки в китайски театър; долитаха звуци от разговор. Сложих ръка на рамото й.

— Беше хубаво… — казах аз с недоверчиво удивление. — Беше наистина хубаво.

— Да, момичето беше чувствено. И мен ме близа много добре.

— Странни са цените на секса… — продължих аз колебливо. — Имам чувството, че не зависят толкова от стандарта на дадена страна. Явно, че във всяка страна получаваш съвсем различни неща; но основната цена е винаги почти една и съща — цената, която западняците са готови да платят.

— Мислиш ли, че именно това е, което се нарича икономика на предлагането?

— Нямам представа… — поклатих глава аз. — Никога не съм разбирал нищо от икономика; просто блокирам.

 

 

Бях много гладен, но ресторантът отваряше чак в осем часа; изпих три пинаколади в бара, наблюдавайки игрите аперо. Въздействието на насладата се разсейваше бавно, бях малко отнесен, отдалече всички аниматори ми приличаха на Наги. Всъщност не беше така, имаше и по-млади, но у всички имаше нещо странно — бръсната глава, брада или плитка. Надаваха ужасни викове и от време на време улавяха някого от присъстващите, за да го принудят да се качи на сцената. За щастие бях твърде далеч, за да се почувствам сериозно заплашен.

Съдържателят на бара беше доста неприятен, може да се каже, че не служеше за нищо — всеки път, когато имах нужда от нещо, ме препращаше с презрителен жест към келнерите си; напомняше ми на бивш тореадор, с белези и закръглено стегнато коремче. Жълтите му бански бяха опънати твърде явно от члена му; беше надарен и държеше да го покаже. На връщане към масата, след като бях получил с огромни трудности четвъртия си коктейл, видях как приближава към една от съседните маси, заета от сплотена група петдесетгодишни жени от Квебек. Бях ги забелязал още на влизане — набити и издръжливи, само зъби и тлъстини, те говореха невероятно високо и никак не бе трудно да се разбере защо бяха погребали толкова бързо съпрузите си. Предчувствах, че не би било добре да ги предредиш на опашката на бюфета или да посегнеш преди тях към купата с овесени ядки, която вече са си набелязали. Щом бившият красавец се приближи до масата им, те всички го погледнаха влюбено, превръщайки се отново почти в жени. А той не спираше да се пъчи, подчертавайки срамотиите си с люлеещи се на равни интервали движения около банския си, сякаш искаше по този начин да се увери в реалното съществуване на своя уред от три части. Петдесетгодишните квебекчанки бяха очаровани от тази многозначителна компания; износените им тела имаха още нужда от слънце. Той играеше добре ролята си — шепнеше в ушите на старите същества, наричаше ги по кубински маниер „mi corazon“ или „mi amor“. Нищо повече нямаше да се случи, това беше сигурно, на него просто му беше достатъчно да предизвика за последен път тръпки в техните стари катерици; може би това беше наистина достатъчно, за да останат те с впечатление, че са прекарали чудесна почивка, и да препоръчат клуба на своите приятелки; оставаха им още поне двайсет години живот. Започнах да нахвърлям на ум сценарий за социален порнографски филм под заглавие „Третата възраст се развихря“. В него две банди се подвизават по ваканционни клубове. Едната се състои от възрастни италианци, другата от възрастни квебекчани. Всички са въоръжени съответно с нунчаку^[2] и с ледокопи и подлагат на ужасни безобразия голите и обгорели от слънцето младежи и девойки. Накрая, естествено, се засичат на една платноходка на „Клуб Мед“; членовете на екипажа са обезвредени и изнасилени един по един, преди възрастните квебекчани, жадни за кръв, да ги изхвърлят през борда, филмът завършва с гигантски групов секс между хората от третата възраст, докато корабът, който се е откачил от пристанището, се носи право към Южния полюс.

 

 

Валери се присъедини най-сетне към мен — беше се гримирала и облякла бяла рокля, къса и прозрачна; все още я желаех. Намерихме Жан-Ив на бюфета. Имаше спокоен вид, почти мечтателен, и сподели отпуснато първите си впечатления. Стаята не била лоша, предлаганите забавления — малко натрапчиви; бил точно до усилвателите, просто не се издържало. Яденето не е нищо особено, добави той, забивайки горчив поглед в парчето варено пиле в чинията си. Въпреки това на бюфета всички си сипваха обилно по няколко пъти; особено възрастните проявяваха невероятна лакомия, човек би казал, че са прекарали следобеда си в усилени водни спортове или beach volley^[3]. „Ядат, ядат… — отбеляза Жан-Ив примирено, — какво друго да правят?“

След вечеря имаше представление, в което отново се изискваше участието на публиката. Една жена на около петдесет години се впусна да изпълнява на караоке песента на Шейла „Банг-банг“. Беше доста смело от нейна страна; последваха ръкопляскания. Но като цяло в шоуто участваха предимно аниматорите. Жан-Ив щеше да заспи всеки момент; Валери отпиваше спокойно от коктейла си. Погледнах към съседната маса — хората сякаш леко се отегчаваха, но ръкопляскаха любезно в края на всеки номер. Причините за охлаждането на хората към клубния отдих не бяха според мен трудни за разбиране; дори напротив, просто щяха да ти извадят очите. Клиентелата се състоеше главно от хора в напреднала възраст или от хора вече на някаква възраст, докато анимационният екип се опитваше да ги въвлече в щастие, недостижимо вече за тях или поне не подходящата форма. Дори Валери и Жан-Ив, дори и аз в известен смисъл, имахме все пак професионални задължения в истинския живот — бяхме сериозни чиновници, уважавани, всички много или малко тормозени от грижи, без да смятаме данъците, неприятностите със здравето и разни други работи. Повечето от хората, седнали на тези маси, се намираха в същото положение — имаше висши чиновници, преподаватели, лекари, инженери, счетоводители; или пенсионери, упражнявали същите тези професии. Не разбирах как може аниматорите да се надяват, че ще се включим с възторг в някоя вечер на контакти или в залагане на песни. Не виждах как, на нашата възраст и в нашето положение, можеше да сме запазили чувството за празник. Техните мероприятия бяха измислени за деца под четиринайсет години.

Опитах се да споделя размислите си с Валери, но аниматорът взе отново думата. Държеше микрофона прекалено близо до себе си и вдигаше ужасен шум. Номерът му сега беше импровизация, вдъхновена от Лагаф, а може би от Лоран Бафи; както и да е, той вървеше с палмови листа, следван от маскирано като пингвин момиче, което се смееше на всяка негова дума. Спектакълът завърши с танца на клуба и с crazy signs; няколко души на първия ред станаха и се раздвижиха вяло. До мен Жан-Ив потисна прозявката си. „Ще отскочим ли до дискотеката?“ — предложи той.

Там имаше около петдесетина души, но единствените, които танцуваха, бяха аниматорите. Диджеят пускаше ту техно, ту салса. Накрая няколко двойки на средна възраст опитаха салсата. Аниматорът с палмовите листа минаваше по дансинга между двойките, пляскаше с ръце и крещеше: „Caliente! Caliente!“^[4], имах чувството, че по-скоро им пречеше, отколкото нещо друго. Разположих се на бара и си поръчах една пинаколада. Два коктейла по-късно Валери ме побутна с лакът и посочи към Жан-Ив. „Мисля, че можем да го оставим…“ — пошушна ми тя в ухото. Разговаряше с едно много хубаво момиче на около трийсет години, вероятно италианка. Бяха рамо до рамо, много близо; лицата им бяха наведени едно към друго.

Нощта беше топла, влажна. Валери ме хвана за ръка. Ритмите в дискотеката изчезнаха, чувахме жуженето на токи-уокита, пазачите патрулираха вътрешността на селището. След басейна свихме по посока на океана. Плажът беше пуст. Вълните лижеха леко пясъка, само на няколко метра от нас; вече не се чуваше никакъв шум. Когато стигнах в бунгалото, аз се съблякох и си легнах в очакване на Валери. Тя си изми зъбите, съблече се на свой ред и дойде при мен. Притиснах се към голото й тяло. Сложих едната си ръка на гърдите й, а другата в падината на корема й. Беше приятно.