Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Plateforme, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Александра Велева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis(2015)
Издание:
Мишел Уелбек. Платформата
Роман. Първо издание
© Michel Houellebecq. Plateforme. 2001
© Александра Велева, превод, 2004
© Борис Мисирков, фотография и дизайн на корицата, 2004
© Факел експрес, 2004
Превод Александра Велева
Редактор Георги Борисов
Дизайн на корицата Борис Мисирков
Коректор Венедикта Милчева
ISBN 954-9772-27-6
Формат 32/84/108. Печатни коли 20.
Цена 8.00 лв.
Факел експрес
1000 София, пл. „Славейков“ №11
История
- —Добавяне
5
През втората половина от юни Валери имаше отново много работа; проблемът при работата с различни страни е, че поради часовите различия можеш да се окажеш зает двайсет и четири часа. Беше все по-горещо, лятото обещаваше да е прекрасно; за момента не извличахме особена полза от това. Обичах да отскачам след работа в „Танг Фрер“; опитах се да се науча да готвя азиатска кухня. Но беше твърде сложно за мен, трябваше да намеря ново равновесие между съставките, да свикна с особения начин на нарязване на зеленчуците, което представляваше едва ли не друга умствена нагласа. Задоволих се с италианската кухня, която ми беше все пак по-достъпна. И през ум не ми бе минавало, че някой ден ще мога да изпитам удоволствие от готвенето. Любовта ни прави светци.
В петдесетия урок по социология Огюст Конт оборва това „странно метафизично отклонение“, според което схващането за семейството се основава на типа общество. „Изграден главно върху привързаността и признанието — пише той, — домашният съюз има за цел да задоволи пряко, по силата на самото си съществувание, сбора от симпатикови инстинкти, независимо от каквато и да е била мисъл за активно и постоянно сътрудничество с определена цел, с изключение на целта на собственото му формиране. Когато за съжаление координирането на трудовите задачи се превърне в единствен принцип на връзката, домашният съюз започва неизбежно да дегенерира в обикновена асоциация, чиито основи в повечето случаи много скоро се разпадат.“ В работата си продължавах да върша задължителния минимум; наложи ми се все пак да организирам две-три важни изложби, справих се без особени затруднения. Не е много трудно да работиш като чиновник, достатъчно е да си малко по-подреден, да взимаш бързо решения и да се придържаш към тях. Много скоро разбрах, че не е нужно да вземеш най-доброто решение; достатъчно е, в повечето случаи, просто да вземеш някакво решение, стига да го направиш бързо; поне в обществения сектор е така. Отхвърлях художествените проекти и подкрепях други, не го правех, следвайки някакви особено строги критерии, нито веднъж в продължение на десет години не ми се бе случило да поискам допълнителна информация; не изпитвах никакви угризения. Всъщност нямах особено високо мнение за творците на съвременното изкуство. Повечето от ония, които познавах, се държаха съвсем като предприемачи — следяха внимателно новите пазарни ниши и се опитваха бързо да ги заемат. Подобно на предприемачите, и те идваха все от едни и същи училища, произведени по същия калъп. Все пак имаше някои различия — в областта на изкуството премиите за новаторство бяха по-големи, отколкото в другите професионални сектори; освен това художниците действаха на глутници или създаваха мрежи, за разлика от предприемачите — самотни същества, обкръжени от врагове; акционерите бяха винаги готови да ги зарежат, висшите чиновници — да ги предадат. В проектите на артистите, с които се занимавах, усещах много рядко истинска вътрешна необходимост. И все пак в края на юни се състоя изложбата на Бертран Брьодан, когото бях поддържал разпалено от самото начало — за голямо учудване на Мари-Жан, която беше свикнала с безразличното ми покорство и която произведения от този тип по принцип дълбоко отвращаваха. Той не се вписваше съвсем в определението млад художник, беше на четирийсет и три години и физически изглеждаше по-скоро изхабен — приличаше на образа на впиянчения поет от „Полицаят в Сент Тропе“. Беше се прочул най-вече с това, че слагаше месо в гащите на млади жени и го оставяше да се вмирише или отглеждаше мухи в собствените си изпражнения, след което показваше всичко това по изложбените зали. Никога не бе имал особен успех, нито бе част от преуспяващите кръгове, а и упорстваше в тенденцията trash[1] която беше вече поостаряла. Усещах у него една неподправеност — но може би това беше просто неподправеността на провала. Не изглеждаше особено уравновесен. Последният му проект беше по-лош от предишните — или по-добър, зависи. Беше направил видеозапис на истории с трупове на хора, съгласили се да предоставят след смъртта си тялото си на науката — например да послужат за упражнения по дисекция в медицинските факултети. Няколко истински студенти по медицина трябваше да се смесят със зрителите и да показват от време на време отрязани ръце или изтръгнати от орбитите им очи — с други думи, да правят онези шегички, които според легендата са любимо занимание на студентите по медицина. Извърших грешката да заведа Валери на откриването, макар да беше вече изтощена от деня си. С учудване забелязах, че има доста хора, между които няколко важни личности — нима това беше началото на период на благосклонност за Бертран Брьодан? След половин час тя не издържаше повече и ме помоли да си тръгваме. Един студент по медицина застана неподвижно пред нея, държейки в ръката си отрязан полов член, около тестисите имаше още косми. Тя извърна с погнуса глава и ме повлече към изхода. Избягахме в кафенето „Бобур“.
Половин час по-късно се появи Бертран Брьодан, придружен от две-три познати ми момичета и от още няколко души, между които разпознах директора на благотворителния сектор към Касата за стоки на склад и консигнация. Настаниха се на съседна маса; не можех да не отида да ги поздравя. Брьодан явно се зарадва, че ме вижда, вярно е, че тази вечер бе получил сериозна подкрепа от мен. Разговорът се проточи и Валери се присъедини към нас. Не си спомням кой предложи да отидем да пийнем по едно в „Бар-бар“; най-вероятно самият Брьодан. Направих грешката да приема. Повечето от разменните клубове[2], които се бяха опитали да включат в седмичната си програма вечер със СМ[3], се бяха провалили. Затова пък „Бар-бар“, специализиран от самото начало изключително в садо-мазохистичните практики, без да изисква на входа непременно „кодово облекло“ — освен при определени случаи, — беше претъпкан от самото си откриване. Доколкото знаех, средата СМ беше доста своеобразна, състояща се от хора, които нямат никакъв интерес към обикновените сексуални практики, поради което не желаят да посещават заведенията за класически групов секс.
До входа жена на около петдесет години с кукленско лице, с белезници и със завързана уста обикаляше в една клетка. Взрях се по-внимателно и забелязах, че и краката й не са свободни, глезените й бяха оковани в железни вериги, прикрепени към решетката; единственото й облекло беше корсет от черен скай, върху който висяха огромните й отпуснати гърди. Тя беше робиня и, както бе прието тук, господарят й щеше да я обяви на търг, наддаването щеше да продължи през цялата вечер. Нямаше вид на човек, който се забавлява особено, забелязах, че се върти непрекъснато, опитвайки се да скрие затлъстелия си задник; това обаче беше невъзможно, клетката беше открита от четирите си страни. Вероятно изкарваше така прехраната си, бях чувал, че можеш да бъдеш нает като роб срещу хиляда или хиляда и двеста франка на вечер. Имах чувството, че беше дребна чиновничка — например телефонистка в Осигурителната каса, — която работеше тук, за да изкара месеца. Имаше само една свободна маса, близо до входа към салона за мъчения. Малко след като седнахме, покрай нас мина един висш чиновник, напълно плешив, с шкембе, в костюм от три части, когото черна господарка с гол задник влачеше на каишка. Когато се изравниха с масата ни, тя му заповяда да се съблече до кръста. Той се подчини. Тя измъкна от чантата си железни клещи; гърдите му бяха твърде тлъсти и издути за мъж. Тя защипа с клещите зърната му, които бяха продълговати и зачервени. Той изкриви лицето си от болка. Тя подръпна отново каишката — и той клекна отново на четири крака и се повлече след нея; гънките на корема му, белезникави в слабото осветление, се тресяха. Поръчах си едно уиски, а Валери — портокалов сок. Погледът й остана упорито сведен над масата; не наблюдаваше какво става около нея, нито пък участваше в разговора. За разлика от нея Маржори и Жералдин, двете момичета, които познавах от дирекцията по пластични изкуства, изглеждаха много възбудени. „Всичко е прекалено прилично тази вечер, прекалено прилично…“ — избоботи Брьодан разочарован. Обясни ни, че имало вечери, в които на клиентите им забивали игли в тестисите или в члена; веднъж дори видял как една господарка изтръгнала нокътя на един клиент с клещи. Валери потръпна погнусена.
— Според мен всичко това е повече от отвратително… — каза тя, неспособна да се сдържа повече.
— Защо отвратително? — възпротиви се Жералдин. — След като участниците имат свобода на избора, няма никакъв проблем. Това е един вид договор и нищо повече.
— Не мога да повярвам, че можеш свободно да избереш унижението и мъката. Но дори и това да е така, не ми се струва достатъчно като основание.
Валери беше наистина ядосана, помислих си дали да не избера подходящ момент, за да сменя темата с израело-палестинския конфликт, но после си дадох сметка, че въобще не ми пука за мнението на тези момичета; дори и ако спрат да ми се обаждат по телефона, това само щеше да намали служебните ми задължения. „Да, тези хора са доста отвратителни… — изцепих се и аз. — Вие също“ — добавих тихичко.
Жералдин не чу или се направи, че не чува. „Ако съм пълнолетна и съм направила вече своя избор — продължи тя — и ако моят фантазъм е да страдам, да изуча мазохистичното измерение на своята сексуалност, не виждам в името на какво биха могли да ми го забранят. Живеем все пак в демокрация…“ Вече започваше да се ядосва, усещах, че скоро ще се позове на правата на човека. При думата демокрация Брьодан й хвърли леко презрителен поглед и се обърна към Валери. „Имате право… — каза той мрачно, — абсолютно отвратително е. Когато видя някой да се съгласява да му изтръгнат нокътя с клещи, а после да серат отгоре му и той да яде лайната на палача си, намирам всичко това за отвратително. Но мен ме интересува именно отвратителната страна на човешката природа.“
След няколко секунди Валери запита измъчено: „Защо?…“
— Не знам — отговори Брьодан простичко. — Не вярвам в прокълнатата страна, защото не вярвам в проклятието като такова, нито на благословията. Но имам чувството, че с приближаването до мъката и жестокостта, до потисничеството и робството се докосваме до същността, до съкровената природа на сексуалността. Не мислите ли?… — този път се обръщаше към мен. Не, не мислех. Жестокостта е древна при човека, среща се още при най-примитивните народи — още в първите племенни войни победителите са имали грижата да запазят живота на някои от своите пленници, за да могат по-късно да ги убият с ужасни изтезания. Тази склонност, повтаряща се през цялата история, е неизменна и до днес — винаги щом някоя война, гражданска или с външен враг, е позволявала да изчезнат моралните задръжки — независимо от расата, населението, културата — са се намирали човешки същества, готови да се отдадат на радостите на варварството и кланетата. Това беше доказвано, неоспоримо и постоянно, но нямаше нищо общо с търсенето на сексуалното удоволствие — също така древно, също така силно. С една дума, не бях съгласен; но съзнавах, както обикновено, че спорът беше безсмислен.
— Хайде да се огледаме наоколо… — каза Брьодан, след като си изпи бирата.
Последвах го — към мен се присъединиха и останалите — в първия салон на мъченията. Представляваше сводесто мазе с издадени камъни. Музикалният фон се състоеше изключително от тържествени органови акорди, върху които се наслагваха виковете на изтезаваните. Направи ми впечатление, че бас̀ите на уредбата бяха страхотно усилени; почти навсякъде имаше червени точкови прожектори, маски и уреди за мъчения, окачени по рафтовете; обзавеждането им бе струвало цяло състояние. В една ниша някакъв плешив тип, от когото бяха останали само кожа и кости, висеше с ръце, стегнати в белезници, за тавана, краката му пък бяха приковани към дървено приспособление на около петдесет сантиметра над пода. Господарката му — с ръкавици и ботуши, облечена в черна изкуствена кожа, — се разхождаше около него, въоръжена с бич от много тънки ленти, инкрустирани с люспи от скъпоценни камъни. Първоначално тя го налага дълго по задника със силни и убедителни удари; типът беше с лице към нас, абсолютно гол, и крещеше от болка. Около двойката се образува малка група.
— Тя е сигурно на второ ниво… — прошепна ми Брьодан. — Първото е, когато спираш, щом се появи кръв.
Членът и торбичките на типа висяха в нищото, много дълги и някак разкривени. Господарката му го заобиколи, бръкна в чантичката, закрепена на колана й, извади няколко рибарски кукички и ги заби в торбичките му; на повърхността избиха няколко капки кръв. После, вече по-леко, започна да налага гениталните му части. Движеше се наистина по ръба — ако една от лентите се закачеше за някоя от кукичките, кожата на тестисите му щеше да се съдере. Валери извърна глава и се сгуши в мен. „Хайде да си тръгваме… — каза тя с умоляващ глас, — хайде, ще ти кажа защо.“ Върнахме се в бара; останалите бяха толкова захласнати в представлението, че не ни обърнаха никакво внимание. „Момичето, което налагаше онзи тип… — прошепна тя, — ами… познах я. Виждала съм я само веднъж, но съм сигурна, че е тя… Това е Одре, жената на Жан-Ив.“
Тръгнахме си веднага след това. В таксито Валери седеше неподвижна, смазана. Продължи да мълчи и в асансьора, докато стигнахме апартамента. Едва след като затворихме вратата зад нас, се обърна към мен:
— Мишел, не ме ли намираш за твърде традиционна?
— Не, и аз изпитвам ужас от подобни неща.
— Разбирам, че съществуват палачи — това ме отвращава, но знам, че има хора, които изпитват удоволствие да измъчват други хора; онова, което не разбирам, е съществуването на жертвите. Не мога да разбера как едно човешко същество може да стигне дотам, че да предпочита страданието пред удоволствието. Не знам, трябва да бъдат превъзпитани, трябва да бъдат обичани, да бъдат научени на удоволствие.
Повдигнах рамене, за да покажа, че темата е извън моята компетентност — нещо, което ми се случваше сега почти при всички обстоятелства в живота ми. Нещата, които хората правят, онези, които се съгласяват да изтърпят… от това не можеше да се извлече нищо, никакво общо заключение, никакъв смисъл. Съблякох се мълчаливо. Валери седна до мен на леглото. Усещах, че е още напрегната и погълната от темата.
— Онова, от което се страхувам в цялата тази работа — продължи тя, — е, че няма вече никакъв физически контакт. Всички носят ръкавици и използват уреди. Кожите изобщо не се докосват, няма никакви целувки, никакъв допир, поне някаква ласка. За мен това е точно обратното на сексуалността.
Беше права, но предполагах, че последователите на СМ намираха своите практики за апотеоз на сексуалността, за нейна върховна форма. Всеки оставаше затворен в собствената си кожа, изцяло отдаден на усещанията си за уникалност; и това беше начин да се погледне на нещата. Едно беше сигурно обаче — тези места ставаха все по-популярни. Никак не ми беше трудно да си представя, че ги посещават момичета като Маржори и Жералдин например, затова пък ми беше трудно да си представя, че са способни на онази степен на непринуденост, необходима за сношението и изобщо за всеки полов контакт.
— По-просто е, отколкото ти се струва… — казах най-сетне аз. — Съществува сексуалност на хора, които се обичат, и сексуалност на хора, които не се обичат. Когато възможността да се отъждествиш с другия изчезне, единственият начин остава страданието — и жестокостта.
Валери се сгуши в мен. „Живеем в странен свят…“ — каза тя. В известен смисъл беше останала наивна, предпазена от човешката действителност благодарение на безумното си работно време, което й даваше възможност само да напазарува, да си почине и да отиде отново на работа. Добави: „Не ми харесва светът, в който живеем.“